Джон Конъли
Вълкът през зимата (16)

16

Стигнах в кухнята за безплатна храна на „Пребъл Стрийт“ тъкмо когато сервирането на вечерята приключваше. Към нея ме бе насочила жена на име Ивадни Брайън-Паркинс, която работеше в Центъра за психично здраве и социално подпомагане на „Конгрес Стрийт“. Шейки ми бе дал нейното име като човек за връзка с него, но тя не го бе виждала от два дни и предполагаше, че може би ще отиде на „Пребъл Стрийт“ да хапне нещо.

На „Пребъл Стрийт“ сервираха храна три пъти на ден не само за градските бездомници, но и за старци и семейства, които се мъчат да преживяват от социални помощи. Общият брой хранения възлизаше на почти 500 000 годишно, но това бе само началото. Когато хората влизаха в кухнята, персоналът получаваше възможност да им помага със съвети за жилища, работа и грижи за здравето. Или поне да им дава чисти топли чорапи, а това означаваше много през зимата в Мейн.

Една от доброволките, млада жена на име Карин, каза, че Шейки е минал оттам по-рано същата вечер, но се е нахранил и си е тръгнал почти веднага. Това било необичайно за него. Той бил по-общителен от останалите и обикновено се радвал на компанията и топлината в приюта.

— Не е същият, откакто приятелят му Джуд умря — каза тя. — Те се разбираха и се грижеха един за друг. Шейки поговори малко с нас за това, но повечето задържа вътре в себе си.

— Имате ли някаква представа къде може да е отишъл?

Карин извика друг доброволец, този път момче на колежанска възраст.

— Това е Стивън — представи го тя. — Той беше един от координаторите на тазгодишната инспекция на бездомните. Дано може да ви помогне.

После се върна към почистването на масите, оставяйки ме със Стивън. Той беше висок, направо трябваше да извивам врат, за да го гледам в очите. Не беше така открит, както Карин. Държеше ръцете си скръстени, докато говорехме. Каза:

— Може ли да попитам защо частен детектив търси Шейки?

— Той дойде да говори с мен за смъртта на Джуд. Мисля, че казаното от него стана причина да изпитам известни съмнения. Ако реша да продължа нататък, ще имам някои въпроси и той може да ми помогне да намеря верните отговори. Няма да му създавам неприятности, имате думата ми.

Наблюдавах го, докато размишляваше над казаното от мен, преди да реши, че не се готвя да направя живота на Шейки още по-труден, и да омекне дотолкова, че да ми предложи кафе. След бирата в „Ръски“ и кафето, което бях изпил в „Роузи“, бях събрал в себе си повече течности от камила, но едно от първите неща, които научих още в началото, когато станах ченге, бе винаги да приемам, ако някой, с когото искам да поговоря, ми предложи кафе или безалкохолна напитка. Това караше хората да се отпускат, а когато бяха спокойни, ставаха и по-отзивчиви.

— Карин спомена нещо за инспекция — подех аз, докато сърбахме кафе от пластмасови чашки.

— От Управлението по жилищно настаняване и градоустройство изискват от нас да правим преброяване на бездомните всяка година — каза Стивън. — Ако не знаем колко хора се нуждаят от помощ, не можем да си планираме бюджетите, броя на персонала, дори предполагаемото количество храна, която ще ни е нужна през следващите месеци. Но това също така ни дава възможност да установим контакт с онези, които са ни избягвали до този момент, и да опитаме да ги интегрираме в общността.

Трябва да съм изглеждал озадачен.

— Чудите се защо някой, който е гладен, ще пропусне възможността да получи топла храна, нали? — каза Стивън.

— Не го разбирам съвсем.

— Някои от хората, които излизат на улицата, не желаят да бъдат намерени. Много от тях имат психически проблеми, а ако сте параноиден шизофреник, който си мисли, че правителството се опитва да го убие, последното нещо, което ще искате да сторите, е да идете в приют, където някой може да започне да си пъха носа във вашите работи. Освен това има хора, които просто се боят. Може да са се сдърпали някога с някого и да знаят, че някъде там чака нож, готов да ги прободе, или пък имат лоши спомени от контактите си с властите и предпочитат да не надигат глава. Затова една нощ в годината излизаме в пълен състав да надничаме под пейките и зад кофите за боклук, опитвайки се да стигнем до тях. Разбира се, излизаме и по друго време, но засиленото внимание в нощта на инспекцията и количеството на доброволците по улиците означават, че за няколко часа свършваме страшно много работа.

— И къде се навърта Шейки?

— Шейки обича да идва в приюта, ако има свободен дюшек, на който да спи. Откакто умря Джуд, не идва толкова често, а това означава, че си е избрал местенце край междущатската магистрала, вероятно около Бак Коув Парк, или спи зад някоя от работилниците на Данфърт или Плезънт, където ченгетата не могат да го видят. Аз бих го потърсил там.

Стивън въртеше чашката от кафето в ръцете си. Искаше да каже още нещо. Изчаках го търпеливо.

— Познавахте ли господин Джуд? — попита накрая той.

Никога не бях чувал някой да нарича Джуд господин. Той винаги бе просто Джуд. Това ме накара да изпитам към момчето по-топли чувства.

— Малко — отвърнах. — Понякога му давах пари, ако ми трябваше човек, който да наблюдава известно време кола или някой адрес. Той никога не ме разочарова.

— Беше умен мъж, а също така и добър — каза Стивън. — Така и не можах да разбера как е стигнал до това положение. За някои от мъжете и жените тук ми е ясно. Има траектория, която може да се проследи. Но не и в случая на господин Джуд. Най-многото, което мога да кажа, е, че в машинарията е имало слаб болт и когато той се е счупил, целият механизъм е спрял.

— Вие случайно да не следвате инженерство?

Стивън за пръв път се усмихна.

— Човек се познава по метафорите му.

— Звучите така, сякаш сте харесвали Джуд.

— Да, харесвах го. Макар и потънал в собствените си грижи, той винаги намираше време за другите. Опитвах се да взимам пример от него, като на свой ред и аз му помагах.

— За дъщеря му ли говорите?

— Да, за Ани. Един вид я държах под око вместо него.

— Така ли?

— Заради моята работа в този приют имах възможност да разговарям с други, които се занимават със същото. От време на време звънях в „Тендър Хаус“ в Бангор, където живееше Ани, за да успокоявам господин Джуд, че тя е добре. Когато изчезна, аз…

Замълча.

— Почувствахте се виновен?

Той кимна, но не каза нищо.

— Джуд направи ли нещо, за да ви накара да вярвате, че и той мисли така?

— Не, никога. Не му беше в природата. Но от това не ми ставаше по-леко. Не се чувствах по-малко виновен.

Стивън явно беше добро момче, но егоцентризмът на младостта не му бе чужд. Светът се въртеше около него и следователно трябваше да има силата да го промени. И както често се случва с младите хора, приемаше чуждата болка като своя, макар и сякаш от най-благородни подбуди. Времето и възрастта щяха да го променят; ако това не се случи, той нямаше да работи още дълго в кухни за безплатна храна и приюти. Безсилието щеше да го надвие и да го принуди да напусне. Щеше да обвинява за това другите, но грешката щеше да си е негова.

Благодарих му и му оставих номера на мобилния си телефон, просто за всеки случай, ако не успея да намеря Шейки или Шейки накрая все пак реши да отиде в приюта. Стивън обеща да остави бележка за доброволците на закуската и обяда, за да ми съобщят, ако Шейки отиде да се храни там на другия ден.

Използвах тоалетната, преди да си тръгна, за да съм сигурен, че пикочният ми мехур няма да се пръсне накъде по пътя между приюта и Бак Коув. Пред единия от умивалниците стоеше възрастен мъж, разсъблечен до кръста. Бялата му коса висеше покрай раменете и тялото му ми напомни за снимките на измъчения, покрит с белези торс на Джуд, досущ като средновековно изображение на Христос след свалянето от кръста.

— Как е? — казах аз.

— Като в сбъднат сън — отвърна старецът. Бръснеше се със самобръсначка за еднократно ползване. Свали последната пяна от бузата си, наплиска с вода лицето си и потърка кожата, за да провери дали е достатъчно гладка. — Да имаш афтършейв?

— Имам, но не го нося със себе си — отвърнах. — Защо, среща ли имаш?

— Не съм ходил на среща, откакто Никсън беше президент.

— Още едно нещо, в което може да бъде обвинен: че е съсипал любовния ти живот.

— Той беше негодник, но на този фронт нямах нужда от помощ.

Измих си ръцете и ги избърсах с книжна кърпа. Имах пари в джоба, но не ми се искаше да обиждам стареца. После реших, че все пак ще е по-добре да нараня чувствата му. Оставих една десетачка на умивалника до него. Той я погледна така, сякаш Александър Хамилтън щеше да го ухапе, ако посегне към нея; или пък че аз ще поискам от него да ме ухапе като част от някаква извратена сексуална игра.

— За какво е това? — попита.

— За афтършейв.

Той протегна ръка и взе десетачката.

— Винаги съм харесвал „Олд Спайс“.

— Баща ми използваше „Олд Спайс“.

— Ако нещо се задържи толкова дълго, значи е хубаво.

— Амин. Грижи се за себе си.

— Непременно — отвърна той. — И, хей?

Обърнах се.

— Благодаря.