Джон Конъли
Вълкът през зимата (15)

15

Морланд бе седнал от едната страна на кухненската маса, Хейли Кониър вдясно от него. Хари и Ерин седяха от другата страна, срещу тях. Диксънови никога не бяха посрещали в своя дом Хейли. Никъде не бяха разговаряли с нея. Нито пък бяха стъпвали в нейната къща. Чували бяха, че тя е красива и подредена, макар и мрачна. Ерин знаеше, че нейният дом не е нещо особено, но тайно се радваше, че поне не бе лишен от приветливост. Кухнята беше светла, а дневната, която бе свързана с нея, дори още по-светла. Ала сега върху всичко беше надвиснала сянка. Хейли Кониър сякаш бе донесла нощта със себе си.

— Имате хубав дом — каза тя с маниер на човек, който е изненадан какво могат да постигнат малките хора, като цепят стотинката, но все пак не би искал да живее като тях.

— Благодаря — отвърна Ерин.

Беше направила кафе. Имаше смътен спомен, че Хейли Кониър предпочита чай, но нарочно не й беше предложила. Дори не бе сигурна, че в къщата има чай. Ако имаше, той бе толкова стар, че никой не би пожелал да го пие.

— Забелязах, че боята на прозорците ви се лющи — каза Морланд. — Трябва да направите нещо, преди да е станало още по-зле.

Усмивката на Хари не трепна. Това беше тест. Сега всичко бе тест и единственото, което бе от значение, бе да не се провалиш.

— Чаках да мине зимата — каза той. — Трудно е да боядисваш рамка на прозорец, когато ръцете ти треперят от студ. Рискуваш накрая да се сдобиеш с прозорци, през които не се вижда много добре.

Морланд нямаше намерение да се задоволи с този отговор.

— Можеше да се погрижиш за това миналото лято.

На Хари му ставаше трудно да се усмихва.

— Миналото лято бях зает.

— Така ли?

— Така.

— И с какво?

— С печелене на прехраната. Това разпит ли е, началник?

Хейли Кониър се намеси:

— Просто се тревожим за теб, Хари. С тази стагнация в икономиката и начина, по който се отразява на строителството, ти си по-уязвим от повечето хора. Бизнеси като твоя сигурно страдат.

— Справяме се — каза Ерин. Нямаше да позволи тези двамата да поставят натясно мъжа й. — Хари работи много.

— Сигурна съм в това. — Кониър сви устни, след което извади от паметта си подобие на загрижено изражение. — Нали разбирате, работата на съвета е да пази града, а най-добрият начин да правим това е като пазим хората на града.

Не гледаше Хари. Погледът й бе прикован в Ерин. Говореше на Ерин като на бавноразвиващо се дете. Предизвикваше я, също както Морланд бе предизвиквал Хари. Те искаха реакция. Искаха гняв.

Искаха оправдание.

— Разбирам това, Хейли — каза Ерин. Не позволи дори капка сарказъм да пропълзи в привидната й искреност.

— Това е хубаво. Тъкмо затова помолих началник Морланд да се поинтересува как вървят работите ви, просто за да сме сигурни, че при вас всичко е наред.

Този път Ерин не успя да скрие гнева си.

— Какво?

Хари сложи ръка на рамото й и се облегна на нея, така че тя да почувства тежестта му.

Спокойно, спокойно.

— Бихте ли ми обяснили какво означава това? — каза Хари.

— Означава — отвърна Морланд, — че говорих с някои от твоите доставчици и някои от подизпълнителите ти. Означава, че през последните няколко седмици те следях, когато бях в настроение. Означава, че се срещнах с Алън Дантри от банката и с него проведохме поверителен разговор за твоите сметки.

Хари не се сдържа и затвори за миг очи. Толкова много се бе старал, но бе подценил Морланд и Хейли Кониър, и съвета. Той не бе първият, опитал се да скрие своите затруднения, и нямаше да бъде последният. Трябваше да се досети, че в течение на столетията градът се е научил да открива слабостта, а той се беше разкрил, като бе поискал онзи заем от градския фонд. Може би заради икономиката просто бяха следили по-зорко за необичайни прояви, за странности в поведението. Толкова много хора оцеляваха трудно в сегашния климат. И тъкмо заради това съветът бе преминал към действие. Тъкмо заради това бяха отвлекли момичето.

— Това са си наши лични работи — каза Ерин, но гласът й прозвуча неуверено дори в собствените й уши. В Проспъръс нищо не беше лично, не и в истинския смисъл на тази дума.

— Но какво става, когато личните затруднения се отразяват на всички? — каза Хейли, продължавайки да говори с този влудяващ, разумен, лукав, покровителствен тон. Господи, как я мразеше Ерин. Все едно че от очите й бяха махнати катаракти и старите лещи бяха заменени с нови и чисти. Видя града, какъвто бе в действителност, видя го в цялата му порочност, корист и лудост. Мозъците им бяха промивани, обработвани в продължение на векове да приемат определен вид поведение, но Ерин и Хари бяха разбрали, че не могат повече да бъдат част от това едва когато то се беше изсипало пред вратата им под формата на момичето. Разбрали бяха, че момичето не е добро решение, но още не бяха достатъчно смели сами да направят последната крачка и се бяха надявали друг да я направи вместо тях. Момичето да отиде в полицията, да разкаже своята история и те да дойдат.

И после какво? Момичето можеше да им даде описание на Уолтър и Биатрикс, на Хари и Ерин. И четиримата щяха да бъдат разпитани, но Уолтър и Биатрикс нямаше да се пречупят на разпита. Те бяха отговорни за намирането и отвличането на двете последни момичета, но вече бяха на преклонна възраст, бяха не по-малко лоялни към града от Хейли Кониър и едва ли щяха да се обърнат против него в последните години от живота си. В най-добрия случай щеше да е тяхната дума срещу думата на Хари и Ерин.

Те ни заплашиха. Казаха ни да им намерим момиче или ще запалят къщата ни. Ние сме стари. Изплашени бяхме. Не знаехме какво искат да правят с момичето. Не попитахме…

А Хейли Кониър, а съветниците, а Морланд? Ами, нямаше да има нищо, което да ги свързва с момичето, нищо друго, освен думата на Хари и Ерин Диксън, които са го държали оковано в мазето си, преди да оставят вратата отключена, и може да са го сторили само защото са загубили куража да продължат онова, което са планирали да направят с него, каквото и да е било то. Така че срещу тях можеха да бъдат повдигнати обвинения в отвличане и насилствено задържане, криминални престъпления от първа или втора степен, зависи дали обвинението ще приеме, че са освободили жертвата по собствена воля — жива, на безопасно място и без сериозни физически наранявания. Разликата беше между десет и трийсет години зад решетките, но при всяко положение щеше да е повече от времето, което някой от двамата бе готов да прекара в килия.

Все пак имаше вероятност, слаба наистина, някой и да повярва на историята им.

Не, такава вероятност съществуваше само във въображението му.

— Хари? Ерин? Слушате ли ни?

Говореше Морланд.

Ерин погледна съпруга си. Знаеше, че мислите им текат в еднаква посока.

Ами ако, ами ако…

— Да — каза Хари. — Слушаме ви.

— Имате финансови затруднения — много по-сериозни, отколкото сте пожелали да споделите с Бен, когато сте поискали заема. Опитали сте да ги скриете от нас.

Нямаше смисъл да отричат.

— Да, така е.

— Защо?

— Защото се срамувахме.

— Това ли е всичко?

— Не. Освен това се страхувахме.

— Страхували сте се? От какво?

Вече нямаше връщане назад.

— Бояхме се, че градът ще се обърне срещу нас.

Тук отново взе думата Хейли Кониър.

— Градът не се обръща срещу собствените си хора, Хари. Той ги пази. Това е причината за съществуването му. Как можа да се усъмниш?

Хари стисна основата на носа си с палеца и показалеца на дясната ръка. Усещаше наближаващия пристъп на мигрена.

— Не знам — каза той. — При всичко, което се случваше, при всичките ни проблеми…

— Загубили сте вяра.

— Да, Хейли, струва ми се, че е така.

Кониър се надвеси над масата. Дъхът й миришеше на ментови бонбони и смърт.

— Пуснахте ли момичето да си отиде? — попита тя.

— Не — отговори Хари.

— Погледни ме в очите и ми кажи истината.

Хари махна ръката от носа си и така се втренчи в нея, че я накара първа да отклони поглед.

— Не, не сме пуснали момичето да си отиде.

Тя не искаше да му повярва. Виждаше се. Също както Морланд, и тя си имаше своите подозрения, ала не можеше да ги докаже, а градът нямаше да й позволи да предприеме нещо срещу тях без доказателства.

— Добре тогава — каза тя. — Въпросът е какво ще правим оттук насетне. Ще трябва да си платите за грешката, и двамата.

Болката вече пулсираше в главата на Хари, а заедно с нея дойде и повдигането. Знаеше какво ще последва. Знаеше го още от мига, когато Морланд пристигна пред къщата им с тялото на момичето в багажника на колата. Искаше му се да им каже за сънищата, които сънуваше, но се овладя. Не бе казал за тях дори на жена си. В тези сънища момичето не беше мъртво. Закопали я бяха в гроба жива, защото мъртвите момичета не отварят очи. Беше жива и драскаше по найлона под земята, и някак си бе успяла да го разкъса, да мине през него и да разрови пръстта, само че когато бе излязла от гроба, наистина беше мъртва. Тя бе преобразена, беше призрак и когато отваряше уста, бълваше мрак и нощта около нея ставаше още по-тъмна.

— Какво искате да направим? — попита Хари, но само защото това се очакваше от него. Все едно че четеше текст от сценарий.

Хейли Кониър потупа ръката му. И той с огромно усилие се сдържа да не се дръпне от докосването й.

— Намерете ни друго момиче — каза Кониър. — И то бързо.