Джон Конъли
Вълкът през зимата (14)

14

Бар „Роузи“ не бе много по-различен от „Ръски“, но шансовете да намериш място в „Роузи“ бяха по-големи — просто защото там имаше повече столове. Не ми се пиеше още бира, затова си поръчах кафе и започнах да наблюдавам преминаващите по „Фор Стрийт“ коли. Свиреше музика — някаква песен, която ми се стори позната, нещо за океани от милосърдие и нежелани изгнания. Докато чаках, се обадих на Рейчъл, а тя даде телефона на Сам. Побъбрихме малко за събитията в училището, които май бяха свързани главно с рисуване и много кавги с момче на име Хари.

— Майка му и баща му са го кръстили на Хари Потър — обясни ми Сам. Ако се съдеше по тона й, тя май не одобряваше това. Цяло поколение възрастни, маскирали се като магьосници, когато им е било време да проявяват повече разум, сега като че ли се чувстваха длъжни да натрапват на потомците си странни идеи. Аз не харесвах магьосниците. Магьосниците бяха онези, които биват прегазвани от коли, без някой да обърне внимание на това или да се разтревожи за нещо повече от щетите по превозното средство, които и без това най-често са минимални, защото магьосниците, изглежда, са по-леки от другите хора.

— Той рисува на челото си светкавица — каза Сам.

— Така ли? — учудих се аз.

— Казва, че е истинска, но тя се изтрива, когато я търкаш силно.

Реших да не питам как е разбрала това, макар да бях почти сигурен, че както и да го е открила, момчето на име Хари е участвало в експеримента против волята си. Разговорът премина към пътуването до Флорида, което щяха да предприемат заедно с Рейчъл през следващия уикенд, за да гостуват на родителите на Рейчъл в тяхната нова къща за зимни почивки. Сам ме информира, че Джеф, приятелят на майка й в момента, също щял да пътува с тях.

— О — казах аз, стараейки се да запазя възможно най-неутрален тон. Не харесвах Джеф, но това бе без значение. Джеф се харесваше и за двама ни.

— Татко! — каза Сам. — Няма нужда да се преструваш, че ти е мъчно.

Боже.

— Сигурна ли си, че си само в началното училище? И не следваш допълнително психология?

— Мама познава психотагията.

— Да, така е. — Не дотолкова, че да престане да се среща с глупаци като Джеф, но да решаваш проблемите на другите често беше по-лесно, отколкото да се оправяш със своите. Замислих се дали да не споделя това прозрение с Рейчъл, но реших да не го правя. Може би най-сетне започвах да проумявам, че е по-добре да си спестяваш излишните рискове. — Дай ми пак майка ти. Ще се видим, когато се върнеш.

— Чао. Обичам те — каза Сам и ми стана малко мъчно.

— Чао, захарче. И аз те обичам.

Побъбрих с Рейчъл още минута-две. Стори ми се щастлива. Това бе хубаво. Исках да е щастлива. Ако тя беше щастлива, и Сам щеше да е щастлива. Само че ми се искаше да е щастлива с някого другиго, а не с Джеф. Тази връзка се отразяваше зле на добрия й вкус. Но пък имаше хора, които биха казали същото и за времето, което бе прекарала с мен.

— Какво работиш? — попита Рейчъл.

— Нищо особено — отвърнах аз. — Призовки. Прегрешили съпрузи.

— Само това ли? Няма да те държи задълго далеч от неприятностите.

— Е, и с онази история около бездомника. Обесил се е и не мога да разбера защо.

— Обзалагам се, че не ти е платил предварително.

— Знаеш ли, странно е, че ми казваш това, но може би някой в този град е взел парите, с които е щял да ми плати.

— Нужно ли е да ти казвам да внимаваш?

— Не, но това винаги помага.

— Съмнявам се, но заради дъщеря ти…

— Ще внимавам.

— В бар ли си?

— „Роузи“.

— А, среща?

Мейси пристигна. В едната ръка държеше фотокопирани страници, в другата — чаша. И тя като мен си бе взела кафе.

— Не, не бих казал.

Рейчъл се засмя.

— Не би казал, нали? Хайде, изчезвай.

Затворих. Мейси бе спряла малко встрани, за да не ми пречи. Сега приближи, сложи листовете на масата и седна.

— Можеш да го прочетеш, но не ти го оставям, нали?

— Ясно.

Беше докладът на патолога за аутопсията на Джуд. Сигурно щях да получа разрешение да го погледна и в кабинета по съдебна медицина, но това ми спестяваше труда да пътувам до Огъста.

Въжето, използвано за обесването, беше памучно, вързано на примка с възел в областта на тила. Влакна и остатъци от въжето бяха намерени на близката маса, наред със следи от рязане по дървото, вероятно с остър нож.

— Намерихте ли нож на мястото? — попитах.

— Не, но може да е бил при другите вещи, които са взети.

— Предполагам.

Трупно вкочаняване и трупни петна на двата крака, дисталните части на горните крайници и областта около кръста над линията на колана. Двете очи полуотворени; конюнктивата кървясала, роговицата мътна. Устата полуотворена, езикът изплезен.

Преминах към следата от примката. Патологът беше установил, че тя обгръща целия врат, с изключение на малко разстояние под възела, и че съответства на тежестта на тялото. Минавала назад, нагоре и към тилната област. Била малко по-широка от лявата страна на врата, отколкото от дясната, но само с около половин сантиметър. Дисекцията на врата не показала никакви фрактури на щитовидния хрущял или подезичната кост, често срещани при насилствено удушаване, което като че ли изключваше възможността Джуд да е бил нападнат. Също така липсвали и екстравазации — причинени от насилие кръвоизливи в областта на врата. Патологът бе стигнал до извода, че причината за смъртта е асфиксия, дължаща се на самоубийство чрез обесване с въже.

Единственото друго нещо в този доклад, което заслужаваше внимание, бе списъкът на синините, белезите и драскотините по тялото на Джуд. Те бяха достатъчно много, за да ме накарат да изстена. И сякаш за да направи ситуацията още по-сложна, Мейси плъзна към мен още един лист хартия. Бе цветно копие и качеството му не беше особено добро. Но трябваше да съм благодарен и на това, като се има предвид, че двете снимки на него показваха нараняванията, които Джуд бе получавал през годините. Падания, сбивания, побои: всичко това отбелязано на картата от кожа и плът и скрито под дрехи на манекен от магазините за облекла втора употреба. Всеки, който е достатъчно тъп, за да си въобразява, че животът на улицата в Портланд е един вид финансирана от щата ваканция на открито, би трябвало да види фотографията на торса и крайниците на Джуд, за да се върне в реалността.

— Патологът казва, че някои са скорошни, но повечето са доста стари — каза Мейси. — Един-два може да са получени в часовете преди смъртта му. Тези тук са интересни.

Тя посочи с пръст белезите по горната част на лявата и дясната му ръка.

— Какво представляват?

Мейси ми подаде трети, последен лист. Тя имаше усет за драматизъм. Снимките показваха увеличения на белезите.

— Изглеждат като следи от стискане — казах, — сякаш някой го е държал здраво откъм гърба.

— Така си помислих и аз — потвърди Мейси. — Но това не означава, че са свързани със смъртта му. Става дума за човек, който е бил бит редовно.

— Ще поразпиташ ли?

— Нямах такива намерения, докато не се появи ти. Все още мисля, че сам е отнел живота си, но ще се съглася, че повдигаш достатъчно въпроси, за да ме накараш отново да се запитам защо го е направил. Но може да е полезно, ако успеем да открием съдържанието на раницата му и най-вече да поговорим с човека, който се е обадил по телефона. Не се знае какво още може да научим.

— Разпитахте ли наоколо?

— Никс опита, доколкото беше възможно. Ако някой знаеше нещо, просто си замълча. Но ако бях попаднала на мъртвец, бях преровила вещите му и бях откраднала малкото пари, които е имал, навярно и аз щях да си замълча.

Мейси събра фотокопията и допи кафето си.

— Значи, напоследък работиш много про боно, а?

— Не, но казват, че било добре за душата.

— И затова ще продължиш да се занимаваш с това — за доброто на душата си и защото мислиш, че дължиш на Джуд няколко часа?

— Каквото и да му дължа, не става дума за часове.

— Пазиш ли още номера ми?

— Да.

— Хубаво. Мислех, че може да си го загубил, като не се обаждаш и прочие.

— Съжалявам за това.

— Не съжалявай. Беше хубав обяд и ти го плати.

— Така е, но трябваше да ти се обадя. Не знам защо не го сторих.

— Аз знам — каза тя. — Поради същата причина, поради която не се обадих и аз. Животът. Смъртта.

Тя стана.

— Знаеш как да ме намериш. Ще се радвам пак да поговорим, ако научиш нещо.

— Дадено — отвърнах аз.

Тя си тръгна, после се обърна за миг и каза:

— Приятно ми беше да те видя отново.

— И на мен.

Гледах след нея, докато се отдалечаваше. Няколко други мъже също.

По дяволите.