Джон Конъли
Вълкът през зимата (12)

12

Няколко обаждания ми бяха достатъчни, за да разбера кой е детективът, чието име беше удостоило с честта си следственото дело за Джуд. За мен това означаваше едновременно добра и лоша новина. Добрата новина бе, че познавах детектива лично. Лошата — че по едно време бяхме излизали заедно. Казваше се Шарън Мейси и „излизали“ може би е твърде силна дума за историята между нас. Тя идва няколко пъти в „Мечката“, когато бях барман там, и веднъж обядвахме в „Бода“ на „Конгрес Стрийт“, който е близо до нейния апартамент на „Спрус Стрийт“. Всичко свърши с кратка целувка и взаимно съгласие, че би било хубаво в скоро време да го направим отново. Аз дори го исках, а мисля, че и тя, но някак си животът не ни го позволи, а после загина Джаки Гарнър.

Шарън Мейси бе интересна личност, при положение че си склонен да приемеш китайската дефиниция за „интересен“ като подобие на проклятие. Преди няколко години тя била командирована на остров, наречен Санктюъри^[1], навътре в залива Каско, когато пристигнала група жадни за отмъщение професионални убийци и се стигнало до ожесточени престрелки. Мейси се измъкнала невредима, но активно участвала в сблъсъците и си спечелила голямо уважение като полицай с точен мерник. В резултат на това не останала дълго униформен полицай и никой не се изненадал, когато я повишили в детектив. Работеше в отдела за криминални разследвания в полицейското управление на Портланд и оказваше сериозно съдействие на специалните части за борба с тежките престъпления в Южен Мейн, които разследваха сериозни инциденти в региона.

Когато набрах номера на Мейси, джиесемът й беше изключен, но не си направих труда да й оставя съобщение. Не беше в апартамента си, когато отидох там, но една съседка ми каза, че е отишла да занесе дрехите си в екологичната пералня на „Данфърт Стрийт“. Момчето, обслужващо автоматичната машина, потвърди, че е идвала, и каза, че може би чака в „Ръски“, докато той изпълнява спешната й поръчка, включваща пране и сгъване.

„Ръски“ бе институция в Портланд, отваряше рано и сервираше храна до късно. Барът отдавна събираше хората, чието работно време им дава възможност да закусват, когато им скимне, поради което сервираше закуски през целия ден. В неделя той беше магнит за редовните посетители, включително ченгетата и пожарникарите от всички околни селища, притежаващи добри пътни комуникации с Портланд, на които им трябва тъмно и приветливо кътче, където да убиват следобедите. Той можеше да се похвали с дартс, с приличен джубокс, с недостатъчно места за сядане и никога не се променяше. Беше това, което е: бар в покрайнините, където цените бяха по-добри от храната, а храната бе хубава. Когато отидох при нея, Мейси седеше до прозореца, пиеше и си бъбреше с патрулен полицай на име Теръл Никс. Познавах малко Никс, защото единият от братята му беше ченге в Скарбъро. По моя преценка Никс наближаваше петдесетте и навярно вече мислеше за пенсиониране. Косата му оредяваше и лицето му бе придобило измъчено и разочаровано изражение. В чинията до него се виждаха остатъци от специалното махмурлийско меню — месна яхния, препечени филийки, яйца и пържени картофи, ала нямаше вид на човек, който се мъчи да се пребори с последствията от тежка нощ. Очите му бяха будни и ясни, погледът му навярно стигаше чак до лелеяното пенсиониране.

Мейси изглеждаше като Мейси: дребничка, мургава, с живи очи и винаги готова да се усмихне. По дяволите. Опитах се да си спомня защо не й се бях обадил. О, да. Животът, каквото и да беше това. И отчасти смъртта.

Никс ме видя преди Мейси, тъй като тя седеше с гръб към вратата. Побутна я по левия крак с дясната си обувка, за да я предупреди. Не изглеждаха като две ченгета, между които има нещо, а просто като две ченгета, чиито пътища случайно са се пресекли в „Ръски“, където пътищата на ченгетата се пресичаха непрекъснато. Впрочем жената на Никс би го скопила и би оставила кръвта му да изтече, преди да украси капака на колата си със съответните атрибути, ако до ушите й стигнеше дори само намек, че друга жена се интересува от него. Да не говорим, че братът на Никс бе женен за сестра на жена му. Цялата фамилия би помогнала да хвърлят трупа му в блатата край Скарбъро.

— Чарли — каза Никс. — Детектив Мейси, познаваш ли Чарли Паркър, нашия прочут частен детектив?

Първоначалната изненада на Мейси от моето появяване премина в крива усмивка.

— Да, познавам го. Веднъж обядвахме заедно.

— Сериозно?

— Господин Паркър така и не се обади за втора среща.

— Сериозно? — каза отново Никс. Изцъка като разочарована даскалица и отсъди: — Ужасно!

— Невъзпитано — допълни Мейси.

— Може би е дошъл да поправи грешката си.

— Не виждам цветя.

— Винаги може да поръча по едно питие.

— Това става — рече Мейси. Не бе свалила очи от мен, откакто влязох. Не флиртуваше, но се забавляваше.

— Е, щом не е дошъл да се извини, задето те е чупил, тогава защо е тук?

— Да, защо си дошъл? — попита Мейси.

— Да сервира неприятности в нечия чиния — каза Никс.

— Ще сервираш ли неприятности на някого? — попита Мейси.

— Не, ако зависи от мен — казах аз, доволен да взема най-сетне думата, след като Никълс и Мей^[2] спряха да си поемат дъх. — Имах един-два въпроса по случая „Джуд“. Името ти се появи във връзка с него.

Никс и Мейси размениха погледи, но Никс остави на нея да отговори, ако реши. В края на краищата тя бе детективът.

— Светът е малък — каза Мейси.

— Нима? — отвърнах аз.

— Никс бе първият, който отиде на местопроизшествието. И няма „случай Джуд“. Освен ако ти си на друго мнение — добави тя.

— Беше си хубаво чисто обесване — каза Никс и аз знаех какво има предвид. Човек поемаше тези случаи, когато се появят. Те бяха просто писане на доклади и почти нищо повече.

Посочих бутилките им, в които беше останала главно пяна.

— Искате ли по още една?

Никс пиеше „Милър Хай Лайф“. В „Ръски“ имаше нещо, което караше хората да пият странни неща, като „Хай Лайф“. Мейси беше на „Ролинг Рок“. И двамата се съгласиха да похарча парите си за тях и Никс се зачуди на висок глас дали черпенето с бира няма да мине за втората ми среща с Мейси. Не удостоих с внимание изложения асортимент фъстъци и поръчах бирите, плюс една „Ролинг Рок“ и за мен. Опитах се да си спомня кога за последен път си бях поръчвал „Ролинг Рок“, но не можах. Подозирах, че може да е било, когато съм се опитвал да излъжа за възрастта си с фалшива лична карта.

Забелязах, че Никс бе сложил до себе си спортния подлистник на „Прес Хералд“, отворен на баскетболната страница.

— Фен ли си? — попитах.

— Синът ми е един от „Йотсманите“.

„Йотсманите“ бяха баскетболният отбор на гимназията „Фалмът“. Предишния сезон те бяха понесли нещо като разгром от местните си съперници „Ярмът“, което обикновено отнема години психотерапия, за да се преживее: 20:1 на регионалния финал. Изглеждаха окончателно ликвидирани, но този сезон до момента имаха само една загуба, от Йорк, и бяха спечелили първите си шестнайсет мача средно с над двайсет точки. Сега гледаха към щатския финал, а треньорът им Халиган, който през своята двайсет и шест годишна кариера бе извел „Фалмът“ и до девет щатски титли по футбол, беше кандидат за светец.

— По-добър сезон от предишния — казах аз.

— Тази година имат по-силни момчета — отвърна Никс. — Моят син играе и футбол, и кара ски. Има телосложение като на състезателен кон и му остава още година. Готов е да премине в клас А.

Отпи дълга глътка от бирата. Отново оставяше трудните отговори на Мейси.

— Е, какво искаш да знаеш за Джуд? — попита тя.

— Как беше намерен?

— Обаждане до 911 от уличен телефон на „Конгрес Стрийт“. Анонимно. Предполагаме, че е бил някой от бездомните му приятели.

— Нещо странно около случая?

Тя погледна към Никс, който се замисли над въпроса.

— Беше недовършено мазе с пръстен под, Г-образно, като че ли разделено на две от ъгъла на стените. Изглеждаше така, сякаш някой друг бе спал там онази нощ. Имаше вдлъбнатина в пръстта и намерихме две капачки от бира. Който и да е бил, се беше изсрал и бе използвал вестник от същия ден да се избърше. Но в доклада на патолога се казва, че когато го намерихме, Джуд е бил мъртъв най-малко от трийсет и шест часа. Сам си направи сметката.

— Някой е прекарал цяла нощ с тялото.

— Може да е спал с гръб към него, но да. Нали знаеш, било е адски студено и ако човек няма къде другаде да отиде…

— Нещо за вещите му?

— Спалният чувал е липсвал — каза Мейси. — И раницата му, изглежда, е била претършувана за нещо полезно.

— Намерени ли бяха пари?

— Пари ли? Какви пари?

— Може би повече от сто долара. Не кой знае колко за нормален човек, но много за такъв като него.

— Хора са умирали и за по-малко.

— Пази боже.

— Не, нямаше пари. Какво, да не мислиш, че е бил убит заради тях?

— Както сам каза, хора са умирали и за по-малко.

— Да — намеси се Мейси, — обаче е трудно да обесиш човек, който се съпротивлява, и още по-трудно да го направиш така, че да изглежда като самоубийство. Белезите от въжето съответстват на инерцията на падащото тяло и патологът не е установил прекомерно нараняване на врата. Жертвата е драскала по въжето, но това не е необичайно.

— Някаква идея откъде може да се е взело въжето?

— Не. Обаче не беше ново. Подобно на Джуд, и то е обиколило няколко пъти квартала. Отрязано е, за да се направи примката.

— На погребението чух, че в организма му не е имало алкохол или наркотици.

— Което е необичайно.

— Зависи как го тълкуваш — каза Никс. — Ако говорим за събиране на кураж, тогава да, може да се очаква да е взел нещо, за да намали болката. От друга страна, ако търсим улики за убийство, нагласено така, че да прилича на самоубийство, тогава дрогата или алкохолът биха помогнали жертвата да се усмири преди това.

Оставих думите му без коментар. Казах:

— Другото са парите.

— И защо? — попита Мейси. Сега тя беше заинтригувана. Виждах го в очите й. Много детективи не биха се зарадвали особено, ако някой започне да си пъха носа в безпроблемно приключен случай, но Мейси не беше от тях. Съмнявах се, че изобщо някога е била такова ченге и че случилото се на остров Санктюъри, каквото и да е било то, я е променило по някакъв начин. Ако изобщо й бе повлияло, то само бе укрепило тази страна на характера й. Тя не ми бе казала за станалото на острова много повече от онова, което вече бе написано в официалния доклад, а и аз не бях настоявал, но бях чувал разни истории. Санктюъри бе странно място дори по стандартите на тази част от света и някои трупове от онази нощ така и не бяха открити.

— Джуд е положил много усилия да ги събере — казах аз. — Изглежда, се е тревожил за дъщеря си. Името й е Ани: бивша наркоманка, полагаща усилия да се изчисти, която живеела в приют в Бангор. Опитвал се е да възстанови отношенията си с нея, когато тя е изчезнала. Тревожел се е за нея. Парите са му трябвали, за да започне да я издирва. Всъщност мисля, че може би се е надявал да ме наеме с тези пари.

— Какво би купил с тях? — каза Никс. — Два часа?

— Щях да му направя отстъпка.

— Дори и така да е.

— Да.

Никс отпи още глътка от бирата си.

— Е, има вероятност човекът, който е преспал онази нощ в мазето и е претършувал вещите на Джуд, да е взел и парите му. Обаче не мисля, че би си направил труда да го представи като самоубийство. Един бездомник по-скоро би използвал юмруците си или бръснач. Не би било много трудно да се справи с Джуд. Той не беше особено силен.

— Това все пак не обяснява защо човек, който си е направил труда да събере дължимите му пари и който е загрижен за дъщеря си, ще сложи край на живота си в едно мазе и ще я изостави в беда. И както сам отбеляза, Джуд не беше особено силен. Един порив на вятъра можеше да го вдигне от улицата. Някой едър мъж или двама едри мъже са могли да го държат достатъчно дълго, за да го качат на стол, да сложат примката на врата му и да ритнат стола изпод краката му. Биха оставили белези по тялото му, предполагам. Няма как да няма такива.

Сега мислех на глас. Мейси остави бирата си недопита.

— Имаш ли малко време? — попита ме тя.

— Да.

— Искаш ли да отидеш до „Роузи“, ще дойда там да изпием по още едно. Преди това трябва да прибера едно пране.

Никс предпочете да остане в „Ръски“ за още една бира. Прояви достатъчно съобразителност да не се влачи с нас, независимо от историята между Мейси и мен. Ако тя реши да сподели с частен детектив нещо повече за смъртта на Джуд, това си бе нейна работа. Той не искаше, нито чувстваше нужда да знае.

Обаче му платих пиенето, плюс едно за из път. Той въздъхна театрално, когато си тръгнах, и каза:

— Обзалагам се, че дори няма да се обадиш. Чувствам се така… използван.