Джон Конъли
Вълкът през зимата (11)

11

Седях на маса в кафене „Крема“ на улица „Къмършъл“, когато ме намери мъжът, наричащ себе си Шейки. Беше малко след девет сутринта и макар несекващият поток от хора да не даваше и миг почивка на баристите, повечето от масите си стояха празни. По това време хората искаха да си поръчат, без да консумират на място, което идеално ме устройваше. Разполагах с приятно огрявано от слънцето местенце до прозореца и с новите броеве на „Ню Йорк Таймс“ и „Портланд Прес Хералд“. Салонът на „Крема“ бе един от най-хубавите в града — само голи дъски и неизмазана тухлена зидария.

Имаше и по-лоши места, където да убиеш някой и друг час. По-късно сутринта имах среща с евентуална клиентка: неприятности с бившия, който не бе схванал разликата между наглеждане и преследване на бившата половинка. Разликата бе тънка, в зависимост от това кого питаш. Той май не разбираше и че ако наистина го бе грижа за нея, би трябвало да й плати издръжките за децата, които й дължеше. За такива недоразумения се печелеха почасовите тарифи.

Шейки носеше черни гуменки, съвсем леко протрити дънки и балтон — толкова голям, че почти можеше да мине за палатка. Когато влезе в „Крема“, изглеждаше смутен, и видях, че един-двама от персонала го наблюдаваха, но той явно не смяташе да се откаже от онова, което си бе наумил. Тръгна право към моята маса.

Шейки^[1] не беше единственият, който използваше това име за себе си, всички на улицата му викаха така. Той имаше паралитичен тремор на лявата ръка, която държеше плътно до тялото си. Чудех се как ли спи. Може би просто бе свикнал с нея, както се свиква с много неща, които се налага да търпиш дълго време.

Той спря пред мен, слънцето освети лицето му. Беше гладко избръснат и миришеше силно на сапун. Може и да грешах, но впечатлението ми бе, че преди да дойде тук, се беше привел в приличен вид и бе облякъл най-хубавите си дрехи. Помнех го от погребението. Беше единственият от присъстващите, който проля сълза, докато спускаха Джуд в гроба.

— Може ли да седна? — попита той.

— Заповядай — отвърнах. — Искаш ли кафе?

Той облиза устни и кимна.

— Да.

— Някакви предпочитания?

— Което е най-голямото и най-топлото. Ако може и да е сладко.

Тъй като аз самият пия предимно чисто филтрирано кафе, трябваше да разчитам на момичето зад бара да ми помогне за топлото и сладкото. Върнах се с кленово лате и две кифли. Не бях много гладен, но Шейки навярно беше. Хапнах малко от моята, за да бъда учтив, а Шейки се върна на бара и натъпка чашата си със захар. Щом седна отново на мястото си, се нахвърли на кифлата, после забави малко темпото, сякаш се сети, че е в компанията на порядъчни хора и никой няма да му издърпа залъка от устата.

— Вкусно — каза той. — И кафето го бива.

— Сигурен ли си, че захарта ти е достатъчна? — Бъркалката направо стоеше изправена в кафето.

Той се ухили. Зъбите му не бяха хубави, но усмивката някак си беше.

— Винаги съм имал слабост към сладкото. Предполагам, че си личи. Загубих повечето си зъби. — Отхапа още от кифлата и я дъвка дълго и старателно, наслаждавайки се на вкуса й. После каза: — Видях те на гробищата, когато погребаха Джуд. Ти си детективът, нали?

— Точно така.

— Познаваше ли Джуд?

— Слабо.

— И аз така чух. Джуд ми каза, че е вършил детективска работа за теб няколко пъти.

Усмихнах се. На Джуд винаги му беше приятно, когато го молех да ми помогне. Долових известен скептицизъм в гласа на Шейки, само следа от съмнение, но мисля, че искаше да е истина. Държеше главата си наведена, докато гледаше втренчено към мен, повдигнал едната вежда в очакване.

— Да. Така е — казах аз. — Джуд беше наблюдателен и знаеше как да слуша.

Шейки се отпусна назад с огромно облекчение. Джуд не го беше излъгал. Идването му тук не беше напразно.

— Да — каза той. — Джуд беше умен. Нямаше нещо, случило се на улицата, за което той да не знае. Освен това беше внимателен. Внимателен към всички. Внимателен към мен.

Спря да яде и за миг изглеждаше ужасно самотен. Устните му се движеха беззвучно, докато се мъчеше да опише емоции, каквито никога досега не бе изразявал: онова, което бе изпитвал към Джуд, и начина, по който се чувстваше сега, когато него вече го нямаше. Опитваше се да облече загубата си в думи, но загубата беше отсъствие и не подлежеше на описание. Накрая се отказа и засърба шумно латето, за да скрие мъката си.

— Приятели ли бяхте?

Той кимна над чашата.

— Джуд имаше ли много приятели?

Шейки остави чашата и изтри уста с гърба на ръката си.

— Не. Държеше повечето хора на разстояние.

— Но не и теб.

— Да.

Смених темата. Не беше моя работа.

— Кога за последен път го видя жив?

— Един-два дни преди да го намерят в онова мазе. Помагах му в събирането.

— Събирането ли?

— На парите. Искаше да му върнат заемите, които бе давал, и поиска помощ от мен. Всички знаеха, че с него сме близки, и ако кажех, че работя за него, никой нямаше да се усъмни, че лъжа. Той ми написа всичко на хартия. Когато намирах някого, задрасквах името в списъка и записвах колко ми е дал.

Той бръкна в един от джобовете си и извади лист хартия, който разгъна внимателно и сложи пред мен. На него имаше списък с имена, изписани четливо с молив. До повечето от тях, със значително по-разкривен почерк, бяха надраскани цифри: обикновено два долара и никога повече от това.

— Понякога отивах при някои, след като той ги бе посетил и тези хора може би вече се бяха разплатили, а може би не. Но Джуд бе отстъпчив човек. Вярваше на всяка история за лош късмет, защото си беше такъв. Колкото до мен, аз знаех, че някои от тях лъжат. И докато са живи, ще лъжат. Гледах да ги накарам да си платят, ако могат.

Взех листа и събрах набързо цифрите. Сумата не излезе много голяма: 100 долара, плюс или минус цент-два. Тогава си дадох сметка, че макар и за мен да не бяха много пари, 100 долара можеха да станат причина човек да бъде размазан от бой, ако попадне в лоша компания. Можеше да са достатъчни дори за да бъде убит.

— За какво му трябваха тези пари? — попитах.

— Той търсеше дъщеря си. Каза ми, че е била наркоманка, но вече влизала в правия път. Последното, което научил за нея, било, че е отишла в Бангор да търси работа и изглежда, била намерила. Мисля, че…

Той замълча.

— Продължавай.

— Мисля, че е дошла тук, защото е искала да бъде близо до него, но не чак толкова, че съвсем да го улесни — каза Шейки. — Искала е той да дойде и да я намери. Джуд беше изоставил майка й и нея преди доста време и знаеше, че момичето обвинява него за всичко, което се е объркало в живота му след това. Била му е ядосана. Дори може би го е мразела, но когато става дума за кръвна връзка, любовта и омразата не се различават особено или се смесват дотолкова, че не можеш да различиш едното от другото. Предполагам, че е мислил да се премести в Бангор и да сложи край на това. Но Джуд не харесваше Бангор. Там не е както тук. Изтръгнаха сърцето на този град, когато построиха мола, и той никога повече не се съвзе, за разлика от Портланд. Не е добро място и за бездомните — по-лошо е, отколкото тук. Но Джуд искаше да се реваншира на момичето за онова, което му е причинил, а не можеше да го стори от Портланд.

— За колко време вие с Джуд събрахте парите?

— За седмица. Щеше да му отнеме месец, ако бе действал сам. Би трябвало да си намеря работа като събирач на дългове.

Шейки използва показалеца на дясната си ръка, за да дръпне листа към себе си и каза:

— Така че въпросът ми е…

— … защо човек, който е прекарал трудна седмица в събиране на дългове и който мисли единствено как да оправи отношенията с дъщеря си, ще се обеси в мазе тъкмо когато е успял да събере известна сума? — довърших аз вместо него.

— Точно така.

— Значи, какво: на дъщеря си ли се е канел да даде парите, или да ги използва, за да се премести в Бангор?

— Нито едното от двете — отвърна Шейки. — Ако съм го разбрал правилно, мисля, че се надяваше да те наеме, за да я намериш.

Той, изглежда, си спомни, че има още кафе. Изпи на една глътка половината от онова, което беше останало, и хвърли кос поглед към кифлата в моята чиния. Побутнах я към него.

— Давай. Не съм толкова гладен, колкото си мислех.

 

 

Говорихме цял час — ту за Джуд, ту за самия Шейки. Той бе служил в армията и така се беше сдобил със сакатата си ръка: засегнат нерв от експлодирала гума на джип.

— Дори не беше истинска рана — каза Шейки. — Преди лъжех за нея, за да се правя на храбър, но като че ли вече не си струва труда.

В края на нашия разговор ми станаха ясни две неща: Шейки познаваше Джуд по-добре от всеки друг в Портланд и все пак всъщност изобщо не го познаваше. Джуд бе споделял с него само съвсем оскъдна информация за дъщеря си. Шейки бе с впечатлението, че колкото повече неприятности са се струпвали на приятеля му, толкова по-малко желание е изпитвал да търси помощ, за да се справя с тях. Тъкмо това била причината накрая човек да умира сам.

Преди да си тръгна, купих на Шейки още едно кленово лате, а той ми обясни как най-лесно мога да го намеря. Както и Джуд, използваше за подобни контакти добрите хора в Центъра за психично здраве.

След това отидох в Южен Портланд, за да се срещна с евентуалната си клиентка в дома й, и тя ме осведоми най-подробно къде работи съпругът й, къде живее и как сега бил станал голям задник, а преди не бил чак толкова лош. Тя не искаше да намесва полицията заради децата и мразеше адвоката си. Аз бях най-малко лошата от оставащите й възможности — макар че ме попита дали не познавам някого, който би се наел да счупи краката на съпруга й, след като ясно й дадох да разбере, че не съм склонен да поема подобен ангажимент, поне не и без по-сериозни причини. Тъй като нямах какво друго да правя, отидох да потърся прегрешилия съпруг в офиса му в Бак Коув, където той бе партньор в съмнителна фирма за финансови консултации и инвестиции. Името му бе Лейн Стейси и не изглеждаше много зарадван, когато разбра, че не съм отишъл да му давам пари за инвестиране. Крещя, тупа се по гърдите, но после му стана ясно, че не може да ме изгони навън със заплахи. Спокойното държане винаги помага в подобни ситуации; спокойствието и двайсетте килограма предимство в теглото пред опонента в спора. Както собственика на бентлито Хайръм П. Тейлър, Стейси не беше лош човек. Дори не беше толкова похотлив, колкото Хайръм. Той беше самотен, съпругата и децата му липсваха и не вярваше някоя друга да го поиска. Жена му просто го беше разлюбила, той също я бе разлюбил, макар и в по-малка степен, но искаше нещата да си останат постарому, за да има покрив над главата и човек до себе си, който да се грижи за него, когато се простуди, а може би и да спи с него от време на време. Накрая го уговорих да обядваме в „Баю Кичън“, където му обясних колко е важно да не преследва жена си и да плаща издръжката на децата си. Той на свой ред призна, че като я е морил от глад, нея и децата си, се е надявал, че така ще я направи по-отстъпчива и ще я принуди да го приеме обратно, което донякъде обясняваше защо страховете му, че може да не намери друга, която да го търпи, не бяха съвсем безпочвени. Към края на обяда бях получил някои гаранции за поведението му в бъдеще, а той се беше опитал да ми пробута толкова рисков краткосрочен заем, че направо приличаше на поръчка за персонална рецесия. Той прие храбро отказа ми. Както се изрази, очакванията му за финансовото бъдеще на страната били „оптимистични“ и виждал само бляскави перспективи пред бизнеса си.

— И на какво основание? — попитах аз.

— Всеки обича обещанията за бърза печалба — отвърна той. — А магазинът за наивници винаги има какво да предложи.

Прав беше.