Джон Конъли
Вълкът през зимата (10)

10

Джуд умря, без да има достатъчно пари за собственото си погребение, затова бе погребан от общината за сметка на данъкоплатците. Струваше им 1500 долара, макар че имаше и такива, които негодуваха, че трябва да се похарчат дори и тези пари, за да бъде погребан прилично човек, който според тях през по-голямата част от живота си не е бил нищо друго, освен бреме за града. Единствената им утеха бе, че вече нямаше опасност Джуд да ги безпокои за подаяния.

След като патологът приключи с аутопсията, той бе заровен в безименен гроб в гробището на Форест Сити, южен Портланд. Свещеник издекламира псалм, докато спускаха евтиния ковчег в земята, но за разлика от всички погребани от общината покойници, Джуд не си отиде от този свят, без да бъде изпратен от опечалени. Редом с гробарите стояха пет-шест бездомни мъже и жени от Портланд, както и представители на местни приюти и помощни центрове, които го бяха познавали и харесвали. Аз също бях там. Най-малкото, което можех да сторя, бе да зачета кончината му. След като гробът беше заровен, върху пръстта бе положен един-единствен букет цветя. Никой не се застоя. Никой не проговори.

Заключението на патолога бе, че нараняванията на Джуд са съвместими с асфиксия, без индикации за смърт при съмнителни обстоятелства. Обаче разследването продължаваше, а полицаите и главният прокурор не бяха длъжни да приемат мнението на патолога като неоспорима истина. Въпреки това обаче едва ли полицейското управление в Портланд щеше да го отхвърли. Когато бездомник загива от ръката на друг бездомник, обикновено това става по особено брутален начин и в това няма нищо загадъчно. Въпреки грижите, които полагаше за своята външност, Джуд беше психически обременен човек. Страдаше от депресия, живееше от хранене до хранене и от подаяние до подаяние. Имаше и други предразположени към самоубийства, ала не бяха много.

Единственото необичайно нещо в неговия случай беше, че патологът не бе открил никакви следи от дрога или алкохол в организма му. Бил е чист и трезвен, когато е умрял. Това бе дребна подробност, но въпреки това заслужаваше да й се обърне внимание. Хората, които решават да сложат край на живота си, често имат нужда от помощ за последната стъпка. Те или преминават към осъществяването на своето намерение да се самоубият, като намират нещо, което да ги успокоява в тези последни часове и минути, или се настройват на нужната вълна с помощта на алкохол или дрога, които задействат механизма. Не е лесно да се самоубиеш. Нито пък е безболезнено, каквото и да се казва в онази песен. Джуд сигурно е разбрал това, докато е ритал въздуха от края на въжето. Не зная колко би помогнал алкохолът при подобни обстоятелства, но едва ли би влошил допълнително положението.

Честно казано, след погребението допуснах Джуд да се изтрие от паметта ми. Иска ми се да можех да кажа, че съм бил по-добър от всички останали, но не бях. Той не бе важен. Вече си беше отишъл.

 

 

Лукас Морланд спря пред дома на Хейли Кониър на „Грифин Роуд“. Не беше най-голямата къща в Проспъръс, съвсем не, но бе една от най-старите и бидейки частично изградена от камък, вдъхваше известен респект. По-голямата част от нея бе от края на осемнайсети век и навярно можеше съвсем заслужено да бъде вписана в Националния регистър на историческите забележителности, но нито поколенията Кониъровци, нито гражданите на Проспъръс бяха сметнали за уместно да направят това предложение. Градът не се нуждаеше от подобно внимание. И без това старата черква създаваше достатъчно проблеми. Пък и къщата на семейство Кониър не биеше много на очи с разположението и архитектурата си и не будеше интересни исторически асоциации. Просто бе стара, или стара поне по стандартите на щата. Най-изтъкнатите граждани на Проспъръс, наясно със своя произход и много по-старата си история оттатък в Англия, имаха доста по-нюансирана позиция по тези въпроси.

Комбито „Кънтри Скуайър“ на Хейли Кониър бе на алеята. По бронята сякаш бяха налепени още повече стикери, отколкото Морланд си спомняше: Обама/Байдън; протестна значка „Не на мазута по плажовете на Мейн“; „Мейн подкрепя правата на гейовете“ над флаг в цветове на дъгата; и напомняне, че шейсет и един процента от електората не бяха гласували за настоящия губернатор на щата. („Сърди се на демократите в щата, помисли си Морланд: бъди сигурна, че те могат да разделят своя вот и после да се правят на изненадани, когато той се върне да ги ухапе по задниците. Боже, дори маймуни биха се справили по-добре с определянето на своя кандидат.“) Комбито беше толкова старо, че май само стикерите го крепяха да не се разпадне. Чувал бе Хейли да спори с Томас Соулби за колата си, Соулби твърдеше, че старият смукач на газ замърсява околната среда повече от радиоактивното разпадане, но Хейли отвръщаше, че въпреки това е по-природосъобразен от инвестирането в нова кола и предаването на форда за скрап.

Краунвикът на Морланд бе купен от полицейското управление в Проспъръс още през 2010 година, когато бе в идеално състояние. Впоследствие „Форд“ обявиха, че през 2011 година ще прекратят производството на полицейски автомобили и Морланд реши да се сдобие с една от колите на управлението, преди полицаите му да се запънат. Краунвикът имаше два тона товароподемност, задно задвижване и осемцилиндров мотор под капака. Ако човек катастрофира с краун вик, имаше по-добри шансове да се измъкне от него жив, отколкото от по-леките патрулни коли, като все по-популярните шевролети „Каприз“. Освен това беше просторен, а това означаваше много за голям мъж като Морланд. Недостатъкът му беше, че с галон гориво изминаваше само двайсетина километра, но Морланд реши, че градът може да направи тази малка жертва за него.

Хейли се появи на моравата, докато Морланд размишляваше за колата си. Тя още бе удивителна жена, въпреки че вече бе прехвърлила седемдесетте. Но той я помнеше съвсем млада, когато мъжете се тълпяха около нея, бръмчаха по пътя й като облак мухи, когато отиваше някъде. Тя правеше всичко по силите си, за да не им обръща внимание или, ако ставаха прекалено досадни, ги прогонваше с махване на ръката. Морланд нямаше никаква представа защо не се беше омъжила. Онзи стикер с цветовете на дъгата на бронята й може би караше някои хора да мислят, че обяснението е там, но Хейли Кониър не беше лесбийка. Ако изобщо можеха да се правят някакви предположения, той би казал, че е абсолютно асексуална. Посветила се бе на града: той беше неин, да го притежава и да го пази, да го обича и да се грижи за него. Наследила бе дълга си към него, защото семейство Кониър бе дало повече градски съветници от всяка друга фамилия в Проспъръс. Самата Хейли бе първи съветник вече повече от четири десетилетия. Имаше хора, които шушукаха, че тя е незаменима, но Морланд не бе на това мнение. Никой не беше незаменим. В противен случай Проспъръс нямаше да просперира толкова дълго.

В дълбоките, тъмни кътчета на съзнанието си Морланд започваше да усеща, че може би ще е най-добре, ако Хейли Кониър освободи пътя за някой друг. За да стане това, тя трябваше да умре, защото нямаше да се откаже от контрола, докато диша. Ала беше дошъл моментът царуването на Кониър да приключи. Много неща можеха да се кажат в полза на дисциплината в семейния живот. Той караше хората да усвояват изкуството на компромиса и да поправят недостатъците в характера си. Самият Морланд все още продължаваше да се учи на това след две десетилетия брак, но му беше приятно да мисли, че същото се отнася и за съпругата му. Хейли Кониър, от друга страна, ставаше само все по-непоколебима в своята самоувереност, по-безкомпромисна във възгледите си и по-склонна да прибягва към диктат, за да наложи своята воля. Помагаха й и правилата на съвета, според които гласът на първия съветник се броеше за два. Това означаваше, че дори когато броят на гласувалите „за“ и „против“ бе разделен поравно, страната на Хейли печелеше и тя можеше да наложи патово положение дори ако само един от съветниците беше на нейна страна. Освен това беше неоспорима истина, че всички останали членове на съвета, взети заедно, имаха по-малко тестостерон от нея. Те все по-често оставяха Морланд да се разправя с нея и да я съветва да бъде по-умерена — уви, през последните месеци с все по-малък успех. Един труп, оставен да виси в мазе в Портланд, бе свидетелство за това.

— Тъкмо се любувах на колата ти — каза Морланд.

— И ти ли ще ми кажеш да я сменя?

— Няма, освен ако парчета от нея не започнат да се откъсват по магистралата и да раняват останалите, макар че това започва да става все по-вероятно.

Тя скръсти ръце на гърдите, както правеше по митингите, когато искаше да каже на хората, че е престанала да слуша техните аргументи и решението й е взето. Не носеше сутиен и под ризата гърдите й бяха увиснали. Със своята пола на цветя, обути в сандали крака и побеляла коса, прибрана назад с шалче, приличаше на типична майка земя, цялата в бобови и житни кълнове и органично мляко. Не беше съвсем нелепо, макар че не даваше и най-малка представа за твърдостта отдолу.

— Моя си е и ми харесва — каза тя.

— Вкопчила си се в нея само защото томассоулбиевците на този свят непрекъснато ти повтарят да се избавиш от нея. Ако започнат да я потупват и да й се възхищават, мигом ще я предадеш за скрап.

Намръщеният й поглед омекна. Морланд все още успяваше да я обезоръжи — умение, с каквото малцина други можеха да се похвалят. Баща му бе имал същата дарба. Отношенията на Даниъл Морланд с Хейли Кониър бяха почти флиртаджийски, поне когато жена му не беше наблизо. Но независимо дали си падаше по секса или не, Хейли бе привлекателна жена и Алина Морланд нямаше намерение да стои настрани и да гледа как съпругът й се върти около нея само за да осигурява безпроблемното ръководство на града. Не я притесняваше властта, която притежаваше Хейли като първи съветник, защото всичко това бе политика, но другото касаеше отношенията между съпруг и съпруга. Градът можеше да реши да направи Хейли Кониър своя официална кралица, но ако събудеше дори най-леко сексуално желание у съпруга й, рангът не би попречил на Алина да свали короната й с юмрук.

Това бе пример за една от най-любопитните истини относно Проспъръс: в повечето неща той беше почти като всеки друг град с подобна големина. Имаше своите съперничества, своите интриги. Мъже мамеха жените си и жени мамеха мъжете си. Хюго Рийд не говореше с Елдър Колингуд и никога нямаше да му проговори, и всичко това заради един инцидент с трактор и градинска врата преди около четиресет години. Рамет Хънтли и Милисънт Ролин, макар и изкуствено любезни един към друг, бяха вманиачени на тема потекло и през годините бяха посещавали редовно Североизточна Англия, опитвайки се да проследят родословията си до някоя кралска особа. До този момент усилията на никой от двамата не се бяха увенчали с успех, но търсенето продължаваше. В Проспъръс, както винаги, основната грижа беше всичко да си остане постарому. Градът се различаваше от останалите само в едно много съществено отношение, но в течение на вековете дори и това се бе превърнало в разновидност на нормалното. Изненадващо бе с какво можеха да свикнат хората, стига накрая да бъдат възнаградени за това.

— Искаш ли чай, Лукас? — попита Хейли.

— Един чай ще ми дойде добре.

В Проспъръс бе по-вероятно да ти предложат чай, отколкото кафе. Това бе наследено от старата родина. Бен Пиърсън навярно бе единственият собственик на магазин в обсег от петдесет мили, който редовно свършваше чая „Ърл Грей“ и „Инглиш Брекфъст“ на листа и „Йоркшир Тий“ на пакетчета. И какви неприятности имаше само, когато това се случи.

Отвътре домът на Хейли напомняше музей на викторианската къща: стари мебели от тъмно дърво, персийски килими, дантелени покривки на масите, столове с прекалено твърди възглавници и цели стени, отрупани с книги. Полилеите, подобие на класическия джорджиански стил от осемнайсети век, бяха изработени в края на деветнайсети век от „Ослър енд Фарадей“ в Бирмингам. Морланд ги намираше за крайно претрупани и неподходящи за къщата, но пазеше това мнение за себе си. И все пак винаги когато сядаше на масата за хранене на Хейли, имаше усещането, че се готви за спиритически сеанс.

Хейли кипна вода и сложи чая да се запари. Чайникът беше от чисто сребро, но чаят щеше да бъде сервиран в не толкова изискани чаши. Порцеланът би бил прекалена превземка. Тя сложи мляко и в двете чаши, без да си прави труда да попита колко иска и дали не предпочита сам да си го сипе. Вече познаваше навиците и предпочитанията му почти толкова добре, колкото и съпругата му. Добави чая, после намери някакви маслени бисквити и изсипа четири в една чинийка. Бисквити, не курабии — така пишеше на пакета, украсен още с шотландски крави, шотландски карета и руини.

Сръбнаха чай, гризнаха от бисквитите, поговориха за времето и за ремонтите, които трябваше да бъдат направени в сградата на общината, когато зимата си отиде, и едва тогава преминаха към основната тема този следобед.

— Чух, че са погребали онзи скитник — каза Хейли.

Морланд не беше сигурен, че човекът, наречен Джуд, можеше да се нарече просто скитник. Скитниците са хора, които се придвижват от едно място на друго в търсене на препитание. За него той беше по-скоро безделник, лентяй.

— Очевидно.

— Вдигнал ли се е шум?

— Не съм чул да е имало такова нещо.

— Казах ти, че няма да има. А трябваше да слушам цялото онова вайкане и мрънкане.

Морланд остави думите й без коментар. Изложил бе всичките си възражения, когато му бе съобщено решението на градския съвет, но тогава вече бе твърде късно. Беше се опитал да разубеди Хейли, само че този път тя бе демонстрирала имунитет срещу чара му.

— Щеше да е за предпочитане, ако просто беше изчезнал — рече накрая.

— Това би струвало повече, много повече. В счетоводството трябва да има баланс.

— Може би разходът щеше да си струва. Едва ли някой ще дойде да търси изчезнал бездомник, а и без трупа е трудно да се докаже, че е извършено престъпление.

— Никой не се опитва да докаже, че е извършено престъпление. Някакъв скитник се е обесил и толкова.

„Не съвсем“, помисли си Морланд.

Хейли разсъждаваше като градски съветник, Морланд — като полицай.

— Както го виждам аз, проблемът е, че сега имаме два трупа и това няма да свърши добре — каза Морланд.

— Бен ми каза, че не е имал друг избор, освен да застреля момичето. Ти си се съгласил.

„Обаче не съм се съгласявал с убийството на бащата“, готвеше се да отговори Морланд, но преглътна думите, преди да са стигнали до езика му.

— Този град е оцелявал и процъфтявал, защото е бил предпазлив — каза той.

— Няма нужда да ми напомняш това! — В бледите страни на Хейли се качи малко кръв. — Какво си мислиш, че правя през всичките тези години? Всяко решение, което аз съм вземала, е било по своята същност във възможно най-голям интерес за града.

Аз съм вземала, отбеляза си той, не ние сме вземали. Питаше се дали всеки деспот започва изреченията си така. В даден момент някой трябваше да каже истината на онези, които държат властта. Но от друга страна, този някой често свършваше с набучена на кол глава.

— Не поставям под съмнение твоята преданост към града, Хейли. Никой не се съмнява в нея. Но двама мъртви от едно и също семейство може да привлекат внимание.

— Един мъртъв — поправи го тя. — Има едно тяло, не две. Съобщено ли е вече, че момичето е изчезнало?

— Не — призна той.

— Няма и да бъде, защото единственият, който можеше да се разтревожи за него, сега лежи в земята. Като действахме по този начин, ние решихме проблема, или щяхме да сме го решили, ако този проклет глупак Диксън не я беше оставил да избяга.

— Хм, интересно определение — отбеляза Морланд.

Досега не бе говорил с Хейли за своите подозрения. Искаше малко да се пресеят, преди да започне да ги излива. Хейли вдигна бисквитата към устата си и започна да я дълбае с дребните си бели зъби като гладен гризач.

— Мислиш, че лъже за случилото се ли?

— Опитах да отворя резето отвътре с парче плат, както двамата с Ерин твърдят, че било направило момичето.

— И?

— Успях.

— Тогава?

— Отне ми известно време и трябваше да използвам парче дърво, за да издърпам плата навътре и да направя примка, също както стори и Ерин Диксън, когато я отведох в мазето и я накарах да ми покаже как може да е избягало момичето. Тя ми каза, че намерила треската на пода и че сигурно момичето я било отчупило от леглото. Показа ми леглото и от него действително липсваше дълга треска, която отговаряше на тази в ръката й.

— Но?

— Но когато пуснах Ерин да излезе, на пода до леглото имаше кръв и беше прясна.

— Възможно ли е да е била от момичето? Едва ли е имало час, откакто е избягало.

— Ако беше така, щеше да е съсирена.

— Ако кръвта е била на Ерин, може да се е одраскала, докато е разглеждала парчето дърво.

— Може.

Хейли остави бисквитата до чашата си. Изглежда, вече не й се ядеше сладко.

— Защо биха я оставили да избяга?

— Не знам. Носят се слухове за бизнеса на Хенри.

— И аз съм чувала. Неспокойна съм, откакто взеха този заем.

— Къщата му има нужда от пребоядисване и онзи негов стар камион може би е единственото возило в Проспъръс, което е в по-лошо състояние от твоето. Нямах време да огледам добре кухнята му, когато отидох у тях, но видях някои неразопаковани продукти, които още не бяха прибрани. Те купуват евтин хляб, макаронени изделия, които стават за всичко, пилешки разфасовки с изтичащ срок на годност, които могат да се използват, ако се замразят, такива неща.

— Може да са били за момичето. Едва ли са щели да я хранят с филе миньон.

— Просто не ми се връзва. — Наблюдаваше я внимателно. — Звучиш ми, сякаш се опитваш да ги защитиш.

— Никого не защитавам — каза Хейли. — Мъча се да разбера. Ако онова, което предполагаш, е вярно, имаме много голям проблем. Ще бъдем принудени да действаме и това може да причини смут в града. Ние не се обръщаме срещу своите.

— Освен ако „своите“ не се обърнат срещу нас.

— И все пак не мога да разбера защо биха поискали да я освободят.

— Състрадание? Вина?

— Не е като да сме ги карали да я убият — каза Хейли. — Трябваше само да се грижат за нея, докато станем готови. Тя беше прекалено слаба. Всичко това можеше да бъде избягнато, ако Уолтър и Биатрикс не ни бяха довели наркоманка.

— Мина доста време, откакто не ни се е налагало да търсим някоя — каза Морланд. — Сега е по-трудно. Най-сигурният начин е да се вземат уязвимите, отчаяните, онези, които няма да липсват на никого. Ако това означава наркоманки и курви, така да бъде.

— Наркоманките и курвите може да не свършат работа.

— Минаха много години, Хейли. Някои хора се питат дали изобщо ще бъде нужно.

Тя кипна.

— Кой? Кажи ми! — Погледът й стана закачлив. — Същите, които шушукат за моите „грешки“ по отношение на града ли?

Трябваше да бъде по-предпазлив. Тя бе чула всичко, превъртяла бе подробностите в главата си и ги бе разгледала така внимателно, както ювелир разглежда скъпоценните камъни, преди да реши кои да задържи и от кои да се откаже.

— Знам, че има хора, които започват да се съмняват в мен.

Хейли се вторачи в Морланд, сякаш му внушаваше да признае, че и той самият е прегрешавал с подобни мисли, но той не го стори.

Тя се наведе над масата и хвана ръката му. Кожата й беше студена, на вид и на пипане му напомняше евтините пилешки разфасовки в дома на Диксънови.

— Точно затова е толкова важно — каза тя. — Ако трябва да си отида, искам да си тръгна със съзнанието, че градът е в безопасност. Искам да съм сигурна, че съм направила всичко по силите си за него.

Пусна ръката му. Беше оставила белези върху нея, сякаш за да му напомни, че все още е силна и не бива да бъде подценявана.

— Какво предлагаш?

— Да говорим с Диксънови. Да им кажем да ни намерят друго момиче, бързо. И да не е наркоманка: искаме чисто и здраво момиче. Направят ли това, което очакваме от тях, ще видим какво още може да стори градът, за да им помогне да излязат от неприятностите, ако имат такива.

— А ако не го направят?

Хейли стана и започна да раздига масата. Беше се уморила да разговаря с него. Обсъждането беше приключило.

— Тогава са заплаха за сигурността на града. Във фонда за подпомагане все още има пари, благодарение на решението скитникът да не изчезва. И — добави тя — нашите приятели ще ни бъдат благодарни за работата.