Джон Конъли
Вълкът през зимата (1)

1

Съзнателно беше избрана къща, която да не се отличава с нищо: нито много голяма, нито твърде малка, не особено добре поддържана, но в никакъв случай не и занемарена. Тя беше разположена на малко парче земя недалече от град Нюарк, щата Делауеър, в гъсто населения окръг Нюкасъл, който претърпя тежък удар, когато през 2008 година затвориха монтажния завод на „Крайслер“, заедно с близкия дистрибуторски център „Мопар“. Обаче Университетът на Делауеър беше на мястото си, а 20 000 студенти могат да похарчат доста пари, ако си го поставят за цел.

Изборът на Нюарк не бе изненадващ за човека, когото преследвахме. Градът се намираше близо до границите на три щата — Пенсилвания, Ню Джърси и Мериленд — и едва на два часа път с кола от Ню Йорк. Но това беше само една от безбройните миши дупки, които си беше подготвил; придобивал ги бе през годините с посредничеството на адвоката, който го защитаваше. Единствената отличителна особеност на този имот бе количеството консумирано електричество: тук сметките бяха много по-високи, отколкото в другите му свърталища, които бяхме открили. Това място, изглежда, се използваше редовно. Беше повече от склад за неговите колекции. Нещо като база.

Той наричаше себе си Кушиел, но ние го знаехме като Колекционера. В края на миналата година Колекционера уби наш приятел на име Джаки Гарнър. Според своята представа за справедливост той би нарекъл това „око за око“, а и Джаки действително бе допуснал ужасна грешка, заради която бе загинала близка на Колекционера. За отмъщение той го беше застрелял безмилостно, въпреки че Джаки е бил без оръжие и на колене, и като капак на всичко бе дал да се разбере, че сега всички ние също сме взети на мушка. Преследвахме Колекционера заради онова, което бе сторил на един от нашите, но бяхме наясно, че е само въпрос на време, докато реши, че може да сме по-малка заплаха за него с два метра пръст над главите ни. Намерението ни бе да го заловим и убием, преди да се стигне дотам.

В една от стаите на къщата светеше лампа. Всички останали помещения бяха тъмни. На алеята бе спряна кола — тъкмо нейното пристигане ни беше предупредило, че е възможно Колекционера да е тук. В храстите край алеята бяхме поставили двойна безжична сигнална система, която се задействаше при прекъсване на лъчите й. Системата работеше с таймер, така че щеше да изпрати сигнал до телефоните ни само ако двата лъча не бъдат прекъснати два пъти в течение на десет минути. С други думи, не пречеше на доставките, но всяко превозно средство, което влезе в имота и остане там по-продължително време, щеше да задейства алармата.

Разбира се, това бе основано на предположението, че Колекционера няма да дойде пеша или с такси, но ние решихме, че при толкова много врагове той няма да остави на случайността всичките си пътища за бягство и ще има на разположение поне един добре поддържан автомобил. Вдясно от къщата имаше гараж без прозорци, но когато разбрахме за съществуването на този имот, не рискувахме да проникнем в него. Дори поставянето на малките безжични инфрачервени трансмитери беше пресметнат риск и бе предприето едва след като щателното оглеждане на двора не установи присъствие на други подобни системи, освен всички онези, които бяха използвани за обезопасяването на самата къща.

— Какво мислиш? — попита Луис.

Тъмната му кожа улавяше малко от лунната светлина и това засилваше още повече впечатлението, че е рожба на нощта. Той носеше тъмен памучен панталон, пристегнат в глезените, и черно памучно яке „Белстаф“, чиито копчета и токи бяха махнати до едно и заменени с такива, които не отразяват светлината. Изглеждаше страхотно, но той винаги си беше изтупан.

— Че краката ми започват да се схващат — каза Ейнджъл. — Ако скоро не се размърдаме, ще трябва да ме внесете на носилка.

Ейнджъл не държеше да е изтупан. Облеклото му беше функционално и без фирмени етикети. Просто предпочиташе нещата такива. Прошарената му коса беше скрита под плътно прилепваща черна шапка. Без нея изглеждаше на годините си. Той беше по-стар от Луис и мен и в последно време бе станал по-мълчалив и по-предпазлив. Смъртта хвърляше сянка върху него, както соколът простира криле над умираща плячка.

Клечахме в тревата край пътя, Ейнджъл от лявата ми страна, Луис от дясната, всеки от тримата въоръжен с деветмилиметров глок със заглушител и боеприпаси с дозвукова начална скорост^[2]. Щяхме да загубим малко от скоростта, но ако откриехме Колекционера, схватката щеше да е отблизо. На изток и запад от къщата имаше други имения и наоколо беше тихо. Не искахме местната полиция да се изсипе на главите ни, като повторим пукотевицата при „О. К. Корал“^[3]. Носехме също така противодимни газови маски, произведени в Русия. Струваха по-малко от обувките на Луис, но досега не ни бяха предавали.

— Вие двамата поемете задната страна — казах, — аз отивам отпред.

Луис бръкна в джоба на якето си и извади граната със сълзотворен газ. Ейнджъл имаше втора, а аз още две.

— Постарай се да не те гръмнат, преди да ги хвърлиш — каза ми Ейнджъл.

— Ще се старая да не ме гръмнат и след като ги хвърля — отвърнах.

Ситуацията не беше идеална. Трябваше да чупим прозорци, за да хвърлим гранатите в къщата, и да се надяваме, че няма да ни застрелят, докато го правим. Ако Колекционера бъде поставен натясно и предпочете да опита късмета си вътре, щеше да се наложи Ейнджъл и Луис да влязат и да го хванат или да го подгонят навън, където щях да го чакам аз. Гранатометите може би щяха да свършат повече работа, но един среден гранатомет би привлякъл доста голямо внимание в предградията, а и бе трудно да го скриеш под якето, дори да е скъпо като това на Луис. Другата възможност беше да опитаме да разбием вратите и да влезем, стреляйки като супермени, но рискувахме да изглеждаме малко глупаво — и малко мъртви, — ако вратите са укрепени или снабдени с някакъв вид капани за наивници. Колекционера се грижеше много добре за здравето си.

Това бе третото негово свърталище, което щурмувахме, и вече бяхме на път да станем специалисти. Приближихме се бързо и ударихме сградата от двете страни почти едновременно, а стъклата на три прозореца издрънчаха едновременно. Гранатите разпръскваха произвеждана за войската комбинация от сълзотворен газ и лютив спрей и за по-малко от минута можеха да покрият пространство от 6000 кубически метра. Всеки, който се намираше в стаите, щеше да остане там задълго, след като се взривят. Бях нервен, когато хвърлих първата, и двойно по-нервен, докато се готвех да хвърля втората. Ако имаше изстрели, те щяха да дойдат сега, но от вътрешността на къщата не последва реакция. След минута отново чух шум от чупене на стъкло. Ейнджъл и Луис влизаха през прозорец, не през вратата. Това бе пресметнат риск: да се покажеш, докато прескачаш през рамката на счупения прозорец, или да опиташ вратата, надявайки се да не е свързана с взривно устройство. Те бяха избрали първото. Отдръпнах се от къщата и се прикрих зад колата на алеята. Тя беше средно голям закрит шевролет, какъвто би карал счетоводител. Вътре бе чисто и седалките бяха голи.

Не се случи нищо. Нямаше нито викове, нито изстрели. Чувах да се отварят с трясък врати, но нищо повече. След три минути мобилният ми иззвъня. Беше Луис. Дишаше тежко. Чух Ейнджъл да кашля зад него.

— Няма го — каза Луис.

Почакахме газът да се разпръсне, преди да влезем отново. Тази къща бе по-добре обзаведена от другите, които бяхме видели. На лавиците имаше книги — повечето биографии на политици и нова история — и бяха положени усилия стаите да се украсят. Дървеният под бе отчасти покрит с евтини, но подбрани с вкус килими, а на някои от стените имаше репродукции на абстрактни картини. Кухненските шкафове съдържаха консервирани храни, ориз, макарони, няколко буркана нескафе и бутилка коняк „Мартел ХО“. На пода бръмчеше портативен хладилник. Вътре имаше шоколадови десертчета, прясно мляко и опаковка от шест диетични лимонади. Телевизорът в дневната бе свързан с DVD плейър, но нямаше кабелна връзка. На пода до единствения фотьойл лежеше брой на „Вашингтон Поуст“ от същия ден. До него имаше голяма чаша с кафе, все още топло. Погледът ми спря върху нещо, което висеше от лампата за четене до фотьойла. Беше огърлица с мечешки нокът. Колекционера я бе взел от камиона на Джаки — преди да го убие или след това. Преди време мястото й беше върху огледалото му за обратно виждане. Това беше амулетът му, но въпреки него късметът му беше изневерил. Накрая късметът изневерява на всички ни.

Колекционера винаги събираше сувенири от своите убийства. Не бе зарязал този с лека ръка. Това беше послание към нас: подигравка или може би жест на компенсация — зависи как предпочиташ да го приемеш.

Предпазливо приближих до прозореца и рискувах да погледна към малкия заден двор. Две къщи граничеха с тази и в далечината се виждаха светлините на Нюарк. Усещах, че той е някъде там отвън. Наблюдаваше ни. Знаеше, че няма да тръгнем да го гоним пеша из непознат терен, и то нощем. Чакаше да види какво ще сторим.

Чух Ейнджъл да казва:

— Имаме и други сувенири.

Застана до мен пред прозореца, с гръб към стената. Дори в тъмното не искаше да се превръща в мишена. В облечената си в ръкавица ръка държеше златна гривна с амулет, снимка на млада жена в сребърна рамка с орнаменти и излята от бронз детска обувчица — всяко от тях спомен за отнет живот.

— Как е излязъл? — попитах.

— През задната врата?

— Тя още е заключена отвътре. А също и предната. Наложи се да счупите прозореца, за да влезете. Прозорците се отварят само отгоре, а през отвора трудно би минало дори дете.

— Насам — каза Луис от главната спалня.

Отидохме при него. Както във всички други стаи, и тук таванът бе нисък. В стената до прозореца беше изрязана дупка като за контакт за променлив ток, но такъв не бе сложен и дупката като че ли бе закована с дъска. Под нея имаше стол. Луис се качи на стола и опипа дъската. Тя имаше панти отгоре и под натиска на ръката му се отмести като врата за домашен любимец. Дупката изглеждаше малка, но после Луис вдигна нагоре рамката около нея и тя изведнъж стана достатъчно широка, за да позволи през нея да се провре мъж със среден ръст.

— Обзалагам се, че дъската от другата страна също е на панти — каза Луис. — Изпълзял е оттук бръмбара му с бръмбар — каза той и слезе от стола. Нощта беше ясна. Никакви облаци не закриваха луната. — Той е там навън, нали?

— Вероятно.

— Не може да продължава така. След време ще се умори да бяга.

— Може би. Кой знае колко ли подобни скривалища има? Но някъде има едно, което му е по-важно от другите, по-важно дори от това. Там държи адвоката.

Адвокатът Елдрич насочваше Колекционера към хората, които според него бяха загубили правото на живот — може би дори правото на безсмъртна душа. Той повдигаше обвиненията, а Колекционера поемаше грижата за наказанията. Но Елдрич бе пострадал в същия инцидент, който бе причинил смъртта на жената и бе насочил Колекционера към Джаки. И Колекционера се беше погрижил старият адвокат да изчезне. Кой знае, може Елдрич дори да бе мъртъв? В такъв случай Колекционера съвсем му е отпуснал края. Ако не друго, Елдрич поне упражняваше известен контрол над своето ловно куче.

— Ще продължаваме ли да търсим това убежище? — попита Луис.

— Той уби Джаки.

— Може би Джаки сам си го е изпросил.

— Ако мислиш така, тогава и всички ние си го просим.

— Не е изключено.

Ейнджъл дойде при нас.

— Той защо не отвърна на удара? Защо не се опита да ни изкара навън?

Струваше ми се, че знам отговора.

— Защото смята, че като е убил Джаки, е нарушил собствените си правила. Не е имал право да отнеме живота на Джаки, каквито и да са били прегрешенията му. Някъде там в онова, което минава за негова съвест, Колекционера допуска, че ние може би сме си спечелили правото да го преследваме. Както каза Луис: може би всички ние сами си го просим.

— Тогава излиза, че и той, и ние сме само пионки в една по-голяма игра. Може да знае повече от нас за нейните правила, но няма представа докъде е стигнала тя и колко близо е всяка от страните до победата или поражението. Бои се да ни убие, защото това може да наклони везните в негов ущърб, макар да не му е известно колко дълго ще се задържи сегашната ситуация.

— А ние? — попита Ейнджъл. — Ако го убием, за нас ще има ли лоши последствия?

— Разликата е в това, че на нас не ни пука — казах аз.

— О — промърмори Ейнджъл, — тази бележка май ми се губи.

— В общи линии в нея се казва: „Начукай им го, ако не са на наша страна“ — обясни му Луис.

— Да, щях да запомня, ако я бях видял. Значи, продължаваме да го гоним, докато не го пипнем или просто не се гътне и не умре.

— Гоним го, докато той не се умори или ние не се уморим — казах аз. — Тогава ще видим какъв ще е крайният резултат. Имате ли да вършите нещо по-интересно?

— Напоследък нямаме. И честно казано, никога не сме имали. А сега какво?

Загледах се отново в мрака зад къщата.

— Ако е там навън, нека поне има какво да гледа.

Ейнджъл отиде да вземе колата ни, а ние с Луис разбихме ключалката на шевито и го избутахме до вратата на къщата. Докато Луис поливаше вътрешността му с коняка на Колекционера, спестявайки около една трета от него, вече започвах да усещам миризмата на газ от печката в кухнята. Той натъпка кухненски парцал в гърлото на бутилката и я разклати, за да накваси плата. Щом се увери, че пътят е чист, Ейнджъл ни сигнализира с фаровете, а Луис запали парцала, хвърли бутилката в шевито и побягна. Когато потеглихме, шевролетът вече гореше, но двете експлозии — първата от колата, втората от самата къща — дойдоха по-бързо от очакваното и станаха почти едновременно, което ни изненада. Не спряхме да гледаме как огненото кълбо се издига над дърветата, просто продължихме нататък по „Телеграф Роуд“ през Мериленд до кръстопътя с шосе 213 и после на север към Пенсилвания. Дадохме колата на една жена в Ландънбърг, взехме собствените си автомобили и се разделихме, без да си кажем и дума. Луис и Ейнджъл потеглиха към Фили, а аз на север към платената магистрала.

 

 

В покрайнините на Нюарк мъж в тъмно палто наблюдаваше преминаващите пожарни коли. Накуцваше леко, разчитайки повече на десния крак, а единият ръкав на палтото му беше скъсан. Фаровете на пожарните осветяваха за кратко слабото му лице, зализаната назад тъмна коса и тънката струйка кръв, която се стичаше по челото му. Този път малко оставаше да го заковат, съвсем-съвсем малко…

Колекционера запали цигара и пое дълбоко дима.