Сабрина Джефрис
Падението на виконта (6)

Глава 5

Джейн излезе на улицата и изчезна от погледа му. Дом остана втрещен на мястото си. Но после забърза да я настигне, да получи отговори.

Значи знаеше. Откъде, по дяволите, знаеше?

Отговорът на този въпрос беше очевиден.

— Значи Нанси ти е казала истината, така ли? — попита рязко той, когато се изравни с нея и закрачи отстрани.

Без да отговори, Джейн продължи да крачи към странноприемницата като хусар, устремен към бойното поле.

— Кога разбра? — попита Дом. — Откога знаеш?

— От девет години, ти… ти лукав… лъжлив…

— От девет години? Значи през цялото това време си знаела, а не си казала нищо?

— Да съм била казала нещо?

Джейн се закова само на крачка от двора на странноприемницата и го изгледа свирепо.

— И как, по дяволите, трябваше да кажа нещо? Ти изчезна, стопи се сред улиците на Лондон като някой разбойник или джебчия.

Тя сложи ръце на хълбоците си.

— О, от време на време четях за героичните ти подвизи, но с изключение на това нито те чух, нито те видях чак до последната година, когато дойде в градската къща на Джордж. Това че бях на вечерята заедно с Нанси, беше чиста случайност. Както навярно си спомняш, ти не се застоя. Нито пък се държа като човек, който гори от желание да изслуша тайните ми.

Дом си спомни колко студено се държа тогава с нея и отклони погледа си, неспособен да понесе обвинението в очите й.

— Не, не се държах.

— Пък и — продължи Джейн, — това, че знаех истината, нямаше значение. Предположих, че ако някога си промениш мнението и решиш, че искаш да си изградиш общ живот с мен, ще ме потърсиш. Тъй като никога не го направи, беше очевидно, че си решен да останеш ерген.

Погледът му се стрелна обратно към нея.

— Нещата не бяха толкова прости.

Тя изсумтя.

— С теб никога не са прости. Точно затова се радвам, че съм сгодена за друг мъж.

Ревността забушува у него.

— Но ме остави да те целуна.

Бузите и се обагриха в прелестна руменина.

— Ти… ти ме завари неподготвена, това е всичко. Но това беше грешка. Няма да се повтори.

Как ли пък не! Дом възнамеряваше да разбере дали миналото е наистина така безвъзвратно отминало, колкото твърдеше Джейн. Само че не можеше да го направи тук, на улицата. Той погледна нагоре, към мрачното небе. Освен това не можеше да го направи точно сега.

Джейн проследи погледа му.

— Да — съгласи се с глух глас. — Изглежда, ще пътуваме в дъжда.

Тя влезе в двора на странноприемницата.

— Може би, ако побързаме, ще успеем да стигнем в Уинбъро, преди да завали. А и до залез-слънце остават само три часа, а не е безопасно да пътуваме в открит файтон след мръкване.

Джейн имаше право, но Дом не мислеше да слага край на този разговор. Трябваха му отговори и веднъж потеглеха ли обратно, щеше да ги получи.

Той влезе в двора. В съзнанието му бушуваше истинска буря. Открай време не беше човек, който моментално си съставя мнение за някого, и точно това го правеше добър детектив. Обичаше да е сигурен, че разполага с всички факти, преди да започне да ги подрежда по последици и важност, за да стигне до заключение.

С Джейн обаче щеше да му е трудно да събере всички факти. Тя очевидно бе прекалено сърдита, за да му каже спокойно и разумно това, което той трябваше да разбере. А той беше прекалено развълнуван, за да може да си извади някакви изводи от малкото, което бе научил от нея.

За щастие времето, необходимо да изпрати да повикат файтона му, да вдигне покрива и да излезе на пътя, се оказа достатъчно, за да успокои ума му. Сега някои неща изплуваха в паметта му. Например как преди три месеца Джейн го нарече „Свети Доминик“. Тогава тези думи му прозвучаха странно от устата на жена, която би трябвало да го смята за зестрогонец. Или как тя каза, че се е уморила да „чака“ да „започне да живее“.

Всемогъщи боже! Възможно бе наистина да е говорила за него. Че е чакала той да се върне при нея. През цялото това време…

Не, не можеше да го повярва. Когато всичко свърши, Джейн беше едва на седемнайсет, а на тази възраст жените само търсеха опипом пътя си в живота. Не бе възможно през всички тези години да се е топяла от любов по него.

„Защо не? Ти нали се топеше от любов по нея.“

Дом потисна проклятието си. Глупости! Той я бе изтръгнал от сърцето си.

Боже, какъв лъжец беше!

Вече бяха оставили града далеч зад себе си. Джейн седеше до него, без да казва нищо, и очевидно се чувстваше неловко след това, което се бе случило помежду им.

Само че не бе възможно да се чувства по-неловко от него. Той все още усещаше вкуса на устните й, преживяваше отново мига, в който тя се разтопи в обятията му. Усещаше всеки един сантиметър от тялото й, който докосваше неговото. Ръката й лежеше в скута, толкова близо, че можеше да посегне и да я хване.

А може би не. Последното нещо, от което имаше нужда, беше Джейн да го изблъска от файтона, което със сигурност щеше да направи, стига да решеше. Наистина беше страшно сърдита.

Макар че Дом не беше съвсем сигурен защо. Тя бе сгодена за много богат граф, който имаше роднини и приятели сред най-влиятелните хора в Англия. Само защото Дом я освободи. Защо тогава изглеждаше така, сякаш иска да го удуши?

Нанси. От устата на това момиче всичко навярно бе прозвучало по-лошо, отколкото беше в действителност.

— Кажи ми какво ти разказа братовчедка ти за нашия… предполагаем флирт.

— Доколкото знам, всичко — отговори Джейн и приглади полите си с нехайство, което Дом навярно би сметнал за истинско, ако не бе забелязал треперещите и ръце. — Убедил си я да се престори, че се опитваш да я съблазниш. После тя убедила Самюъл Барлоу да й помогне и да ме заведе в библиотеката, без аз да заподозра нищо, за да видя сцената, която си бил подготвил.

Нанси наистина и беше казала всичко.

— Тя обеща, че никога няма да проговори.

— Аз не й оставих друг избор. — Гласът на Джейн се понижи до изпълнен с болка шепот. — Не съм такава глупачка, за каквато ме мислиш.

— Никога не съм те мислил за глупачка.

— Нима? Не си ли помисли, че ще забележа, когато не направи повече опити да ухажваш Нанси? Или някоя друга богата млада дама? Нямаше никакви клюки за теб, никакви истории за зестрогоноство. Не след дълго разбрах, че нещо в тази история не е наред.

Проклятие!

— Значи си отишла при Нанси и си я принудила да ти каже истината.

Джейн не отговори. Дом погледна към нея и видя, че изглежда раздразнена.

— Всъщност й казах, че съм те срещнала на Бонд Стрийт и ти си ми разкрил истината. Казах й че просто искам да чуя нейната страна от историята.

Той нададе стон.

— С други думи, измамила си я.

— Да. — Джейн задърпа чантичката си. — Не беше трудно. Нанси не е… ами…

— Не е от най-умните?

Джейн потръпна.

— Точно така. Лесно е да я манипулира човек. Нямаше нужда да й казвам нищо повече — тя ми разказа всичко. Наговорил си и куп глупости как ще ми е по-добре без теб.

— Не бяха глупости — прекъсна я той. — Наистина ти беше по-добре без мен.

— Така ли? Не можеш да го знаеш.

— Всъщност мога.

Той цъкна с език и конете ускориха ход.

— Знаеш ли къде живях през първите си три години в редиците на Боу Стрийт Ранърс?

— Няма значение. Това нямаше да ме интересува.

Дом се изсмя остро.

— Да, убеден съм, че щеше да останеш възхитена да живееш с мен в една мансарда в кръчма в „Спитълфийлдс“. Да ядеш само хляб и сирене четири дни в седмицата, за да спестяваш пари. През зимата да нямаш въглища, за да имаме достатъчно пари да платим наема.

— Наистина звучи страшно. — В гласа й се долавяше остра нотка. — Но това са били само три от дванайсетте години, които прекарахме разделени. Ами по-късно? Когато постигна известен успех?

— Не напуснах мансардата заради някакъв огромен успех. Напуснах я, защото… пътувах прекалено много и нямаше смисъл да държа жилище в Лондон. Така прекарах останалата част от времето си в Боу Стрийт Ранърс.

В Манчестър и на други места спенсианците^[1] и подобните им призоваваха за реформи или, както го виждаше правителството, подклаждаха бунт. Но Дом не можеше да й спомене за това. Тя никога нямаше да разбере тези трудни години — какво бе вършил той, какво очакваха тогава от него. Как би могла? Тя бе дама, затворена сред стените на замък, изграден от привилегировано съществувание. Не знаеше нищо за борбата между бедни и богати. И Дом не искаше да научава.

— Но ти сам си решил, нали? — попита тихо Джейн. — Не всички от Боу Стрийт Ранърс пътуват.

Той се напрегна.

— Не пътуват, но и не печелят кой знае колко. Даваха ми повече за… ъъъ… пътуване, отколкото за гоненето на престъпници в Лондон. Успях да спестя достатъчно пари, за да започна бизнеса си точно благодарение на всички тези години, в които бях готов да отида навсякъде, за да запазя мястото си.

Да поема какви ли не рискове. Да шпионира сънародниците си. Все още усещаше в устата си горчив вкус.

— А когато основа „Мантън Инвестигейшънс“? Оттогава минаха четири години, Дом. Ако си ме искал, тогава можеше да ме потърсиш.

— Да, разбира се — съгласи се горчиво той. — Можех да дойда в дома на вуйчо ти и да те помоля настоятелно да се омъжиш за мен. Да се откажеш от състоянието си, да се разделиш с удобното си положение в обществото, да рискуваш всичките ти приятели и роднини да те отблъснат, за да можеш да се омъжиш за човек, когото бях сигурен, че смяташ за зестрогонец.

— Да — отговори тя. — Можеше.

— И ти с готовност щеше да приемеш ухажването ми. Макар че можеше да избираш сред предостатъчно мъже. Макар че край полите ти се въртяха един граф и един маркиз…

— Значи си знаел за маркиза?

Дом прокле бързия си език.

— Въпросът е там, че щеше да си абсолютна глупачка, ако беше избрала мен вместо някого от тях. И бях достатъчно проницателен да го осъзная.

— Не, въпросът е там, че ти никога няма да разбереш дали щях да приема ухажването ти, или не. Защото не започна да ме ухажваш. Никога не пое този риск и това е за твоя сметка.

Думите се забиха като кинжал в гърдите му. Джейн говореше така, сякаш се бе отказала от него. Но, разбира се, тя наистина се бе отказала, нали така? Бе приела предложението на Блекбъро. А след като преди дванайсет години се бори толкова пламенно да не изоставя Дом, сега със сигурност нямаше да изостави Блекбъро.

Какво ли щеше да стане, ако Дом я беше попитал? Ако отново бе нахлул в живота й и я бе откъснал от всичко познато?

Не, това би могло да завърши само по един възможен начин: зле.

Вече бе започнало да ръми. Тъй като покривът на файтона не ги покриваше изцяло, Дом разстла над коленете им едно одеяло, за да ги предпази поне донякъде от влагата. Когато хвана поводите с една ръка, за да може да посегне и да затъкне одеялото около нея, тя замръзна.

Той също. Болезнено осъзнаваше факта, че ръката му се е задържала върху бедрото и. Едва не спря файтона, едва не я привлече в обятията си, едва не започна да я целува, за да не спре дотогава, докато тя не се размекне и не си спомни какво означаваха някога един за друг.

Джейн обаче помнеше. По-рано му го бе показала пределно ясно. За нея това минало просто вече нямаше значение.

Дом отдръпна ръката си и вятърът отнесе магията на мига.

Възцари се неловко мълчание. Миля след миля мрачно сиво се просмукваше в кръвта му и му натежаваше. Той не знаеше кое е по-лошото: че през всички тези години бе живял лишен от нея, или че сега се намираше толкова близо до нея, а тя пак не беше негова.

Измина дълго време, преди Джейн да въздъхне.

— Ти изобщо съжаляваш ли за това, което направи, за да развалиш годежа ни?

— Не — отвърна той без заобикалки.

Усещаше, че Джейн го гледа.

— След всичкото това време — продължи тя, — все още мислиш, че двамата с Нанси сте постъпили правилно.

— Абсолютно.

Това беше истината. Или не беше?

Помежду им отново се обтегна ново неловко мълчание.

— Нанси съжалява — промълви най-после Джейн. — Казва, че е започнала да съжалява още от мига, в който е приела да участва.

Дом се изкуши да й напомни, че Нанси е скрила съжалението си доста успешно зад триумфалната си женитба за Джордж. Но ако го кажеше, това просто отново щеше да настрои Джейн отбранително по отношение на братовчедка и. Джейн изглеждаше твърдо решена да вярва, че Нанси е едва ли не светица и докато не се сдобиеше с повече факти, Дом не можеше да оспори този неин възглед. Точно затова трябваше да продължи с проучванията си.

— И така, смяташ ли да се добереш до истината за изчезването на Нанси? — попита Джейн.

Мили боже, тази жена какво, мисли ли четеше?

— Мисля, че трябва. По-рано беше права. Ако Нанси е била подлъгана от някой подлец зестрогонец, би било неразумно да не предприемаме нищо.

— Искаш да кажеш, защото може да я нарани — промълви Джейн с тревожен глас.

— Защото Ратмур Парк, както и бъдещето на Нанси може да пострадат. Вдовишкото й наследство идва от приходите на имението. За когото и да се омъжи, той ще иска да се грижи за интересите й, без да се интересува какво ще струва това на Ратмур Парк.

Или пък колко тревоги ще създаде на Дом.

Шокът, който се надигна от нейната страна на файтона, беше очевиден.

— Знаеш ли, Дом, все едно дали за мен е било по-добре да живея без теб, очевидно е, че за теб не е било по-добре да живееш без мен.

— И какво трябва да означава това?

— Едно време имаше сърце, беше те грижа за хората. — От гърлото й се изтръгна дрезгава ругатня. — Или аз може просто да съм си мислила, че те е грижа. Може би винаги си бил така студенокръвен, а аз просто не съм го видяла.

Обвинението го накара да настръхне.

— И кое те кара да мислиш, че съм студенокръвен? Фактът, че се съмнявам в неотложната необходимост да хукнем след Нанси?

— Фактът, че ти сякаш виждаш само финансовата страна на нещата. Сега Нанси е сама жена, без мъж. Това би трябвало да те разтревожи.

— Спрях да се тревожа за Нанси в деня, в който се омъжи за Джордж! — тросна се той.

— Значи затова било всичко. Тя се е омъжила за врага ти и това е превърнало и нея в твой враг.

Дом стисна поводите още по-силно. Не беше сигурен какво иска да каже.

— Предполагам, че може и така да се каже.

— Да, но тя е моя братовчедка и приятелка, затова се надявам, че в сърцето ти е останала достатъчно… слабост към мен, за да я потърсиш заради мен, щом не желаеш да го сториш заради самата нея.

— Не се тревожи. Не съм чак толкова „студенокръвен“ и тъй нататък — увери я раздразнено Дом. — Довечера с Тристан ще се върнем в Йорк и ще говорим с конярите в кръчмата „Рингроуз“, които днес не бяха там. После ще претърсим града, ще видим какво още ще успеем да разберем.

Той я стрелна със суров поглед.

— Ти само ще ни се пречкаш, затова трябва да останеш при лейди Зоуи в Уинбъро.

— Навярно наистина ще е най-добре така — съгласи се за негова изненада Джейн.

Защо се съгласяваше — защото се страхуваше, че пак ще се опита да я целуне ли? Или защото бе узнала от него това, което искаше, и сега той й трябваше само за да открие Нанси?

И едната, и другата възможност го дразнеха.

Двамата продължиха пътуването си, без да казват нищо, но когато се хвана, че тананика някакви печални нотки от „Реквием“-а на Моцарт, Дом потръпна. Проклятие, имаше някои неща, които искаше — не, които изпитваше необходимост — да узнае.

— Джейн, през всички тези години беше ли щастлива? — „Саможертвата ми струваше ли си?“

Когато тя не отговори, Дом погледна към нея и видя, че го наблюдава с хладен поглед, който го смрази.

— Нямаш право да питаш. Не се опита нито да разбереш дали съм щастлива, нито да се погрижиш да съм щастлива, затова си мисли това, което ти помага да спиш по-добре нощем.

А наричаше него студенокръвен?

Джейн изпъна рамене.

— Но отсега нататък възнамерявам да бъда безумно щастлива. Възнамерявам да се омъжа за Едуин, да му родя деца и да остарея, обкръжена от хора, които обичам. Предполагам, че това ще успокои съвестта ти.

Би трябвало да я успокои. Само дето не се получи. Защото за първи път Дом видя живота си, разкрит пред него, лишен от Джейн по различен начин от преди. И това го накара да изпита желание да завие и да заскърца със зъби. Голяма полза щеше да му донесе това, няма що.

Сивкавата светлина гаснеше с всеки изминал миг и Дом се безпокоеше, че ще мръкне, преди да са стигнали. А после видя табелата за местното село. Имението на Тристан и Зоуи се намираше само на няколко мили оттук. Слава богу, след по-малко от половин час щяха да пристигнат.

— Преди да стигнем до Уинбъро — рече той, — трябва да ми кажеш какво да съобщя на Тристан, каква част от обстоятелствата.

— Щом ще го молиш за помощ, предполагам, че ще трябва да разкриеш всичко. Макар че бих предпочела да не споменаваш за по… — скандалните си подозрения относно Нанси.

— Няма нужда да го правя. Все още не.

— Замислял ли си се, че ако Нанси наистина е смятала да отиде в Йорк, за да се срещне с любовник, е можела просто да отложи пътуването си с един ден, за да разполага с каретата, а после да каже на прислугата, че двете с леля и заминават за Бат? Можела е да събере дрехи за пътуването и всичко останало.

За миг Дом се замисли.

— Тогава би трябвало да вземе камериерката си.

— Не е задължително. Можела е да каже, че там, където ще отседнат, няма единични стаи или че камериерката на леля й ще стигне и за двете. Можела е да измисли какви ли не лъжи, които да не събуждат подозрения. Но не е измислила. Това би трябвало да е достатъчно, за да те разтревожи. Мен със сигурност ме разтревожи.

Дом неохотно призна, че в подозренията и има логика. Защо Нанси не бе измислила някоя по-сложна схема — схема, която да не породи въпроси у никого?

— Ти сама каза, че Нанси не е от най-умните.

— Точно затова тя щеше да действа по-прямо.

— Е, предполагам, че скоро ще узнаем истината.

Наистина ли щяха да я узнаят? Дом все още не знаеше тайната, която Джейн криеше по отношение на Нанси. Беше се озовал в кипящ водовъртеж, предизвикан от общото им минало, и бе забравил да измъкне от нея тази тайна.

— Между другото, след като си тръгнах, госпожа Пач каза ли нещо полезно — попита той. — Имаше ли някакви теории защо е избягала Нанси?

Джейн сякаш се затвори себе си.

— Не. Защо?

— Изглеждаше много раздразнена от ситуацията.

— Само защото домът й се оказа завладян от непознати. Майката на Нанси беше същата като нея, преди да умре. Когато с теб се запознахме, вече ми бе възложила отговорността да ръководя прислужниците и да преговарям с търговците, защото това конкретно задължение много я изнервяше.

Дом впери в нея удивен поглед.

— Как така не съм разбрал за това?

— Защо да разбираш? Не можех да говоря за това пред нея или пред вуйчо си, когато ти идваше у нас. А малкото пъти на балове и тем подобни, когато надзорът на компаньонката ми не беше чак толкова строг, предпочитах да говорим за не толкова скучни неща. Например за музика.

— Това наистина беше любимата ни тема за разговор — съгласи се Дом и спомените нахлуха в съзнанието му.

Джейн също започна да си спомня и потръпна. Той съблече палтото си и го намести на раменете й колкото можеше по-удобно, без да пуска поводите. Погледът й срещна неговия и по устните и пробяга мимолетна усмивка. А после тази усмивка изчезна също толкова внезапно, колкото се бе появила, и Джейн отмести погледа си.

Сега Дом почувства загубата на тази усмивка по-остро, отколкото отсъствието на хубава музика от живота си.

Двамата минаха през селото, без да продумат, и скоро стигнаха до алеята на имението. Само след секунди Дом зърна през мрачния мъглив здрач сиянието на свещи и лампи, толкова многобройни, сякаш всички прозорци в господарската къща бяха осветени.

От устните му се изтръгна стон.

— Трябва да те предупредя, че в Уинбъро са не само брат ми и снаха ми, а и нейният баща, леля й и братовчед и. Лизет и Макс също са там. Ще настане голяма суматоха. — Той я стрелна с кос поглед. — И всички те ще се запитат защо си дошла.

Освен това щяха да заговорят за идването й, особено сестра му, която щеше да го превърне в романтична история с митични пропорции.

— Нека се питат — отговори Джейн. — Не се боя от тях, Дом. И нищо няма да ми стане от малко бъркотия.

— Не бъди толкова сигурна. Повярвай ми, Бедлъм^[2] изобщо не може да се мери с моето безумно семейство, когато се съберат всички на едно място.