Сабрина Джефрис
Падението на виконта (11)

Глава 10

Няколко часа по-късно, когато пътниците седнаха да вечерят в имението на херцога в Нюуърк, Джейн с облекчение видя, че разпределението на местата е донякъде неофициално. Масата беше толкова голяма, че нямаше друга възможност, ако не искаха да разговарят с крясъци по време на хранене.

Все пак всички се бяха облекли официално, включително и Джейн, която бе положила големи грижи за тоалета си. Не защото щеше да вечеря с Дом, о, не! Заради херцога и херцогинята. Предполагаше, че ще очакват точно това. Нямаше друга причина. Наистина.

За съжаление, макар камериерката й да я увери, че изглежда като кралица, тя все още се чувстваше като кралска кобила, яздена до изтощение. Бе прекарала последните два часа в каретата в сън, неспособна да си държи очите отворени, и все още се чувстваше капнала.

Тя хвърли крадешком поглед към Дом, който седеше срещу нея, до сестра си, и потисна стона си. Той приличаше на крал — самоуверен и несъмнено царствен. За първи път от бала на лейди Зоуи насам го виждаше във вечерно облекло и установи, че е забравила колко му отива.

Обикновено той беше сдържан по отношение на дрехите и предпочиташе практичното пред модерното. Както преди на бала, и сега носеше прост фрак и панталони от фин черен плат, задължителната бяла риза и просто завързано бяло шалче. Но тази вечер жакетът му беше от прекрасна зелена коприна на фигури, която караше очите му да блестят като нефрит на свещите. Приличаше на виконт в цялата му слава, а не на втори син, който се явява на прослушване за тази роля.

Мили боже, надяваше се, че той наистина ще стане виконт! Нанси можеше да роди дъщеря, което щеше да я зарадва безкрайно. Но след всичко, което бе преживял, Дом заслужаваше титлата и имението.

Дори ако упорито продължаваше да мисли грозни неща за Нанси. Макар че сега може би не мислеше чак толкова грозни неща.

Джейн никога не бе разкривала истината за смъртта на майка си. Пред никого. Това бе най-скандалната тайна на семейството й. Но сега трябваше да ги накара да видят, трябваше да накара Дом да види! Трябваше да ги накара да разберат.

Огромният шок, който изпита след разказа на вуйчо Хорас, ужасът от научаването на такава мрачна семейна тайна бе разклатил из основи представата на Джейн за миналото й. Узна го скоро след това, което отначало възприе като предателство от страна на Дом, и това натрупване я тласна към уединен живот на отшелник, който продължи дълго. С времето страшното стъписване се превърна в неясен спомен, тревожна част от младостта й и нищо повече.

Докато Дом не се върна в живота й и не вся в него объркване.

Както правеше сега: погледът му търсеше нейния, докато той отпиваше от виното си.

— Тази вечер си много красива.

Тя потисна порива да се надуе от гордост.

— Благодаря.

Не можеше да се мери с Лизет, която бе облечена като истинска херцогиня, но се радваше, че бе донесла роклята си от рубиненочервена коприна, както и любимата си гранатова огърлица.

— И ти изглеждаш много добре.

— Като изключим косата — обади се Лизет. — Джейн, моля ви, убедете го да я остави да порасне. Поддържа я съвсем къса. Не отговаря на модата. Все очаквам да извади някоя напудрена адвокатска перука и да я нахлузи на главата си.

— Веднага щом намеря прислужник, който може да подстригва по мой вкус, с удоволствие ще я оставя да порасне както преди — дива и неподатлива на контрол — пошегува се Дом. — А дотогава така е по-лесно.

Лизет го изгледа бдително.

— Моля те, не ми казвай, че се подстригваш сам.

— Добре, няма да ти кажа.

— Дом! — извика тя. — Нали не…

— Шегува се, скъпа — изрече провлечено Макс. — Не виждаш ли?

Лизет забеляза, че Дом намигва на Джейн, завъртя очи и потопи лъжицата си в купата със супа от костенурки.

— Ставаш също толкова лош, колкото Тристан, кълна се!

— Не мисля, че има такава възможност — отговори Дом и хвърли лукав поглед на Джейн. — Тристан е „роден в радостен час“.

Джейн дори не се замисли.

— „Не, майка му навярно е пищяла, но една звезда е танцувала в небето и той се е пръкнал под нея.“

— „Много шум за нищо?“^[1] — попита Макс.

— Леко перифразиран — потвърди Джейн.

— Очевидно Дом е прекарал прекалено много време край Шоу — заключи Лизет и намаза хлебчето си с масло. — Макар че не проумявам защо Джейн цитира Шекспир.

Защото навремето това беше любимата им игра. Все още беше нейната любима игра.

Джейн и Дом си размениха разбиращи усмивки, но когато погледът му стана по-пламенен и се премести към бюста й, тя си спомни какво точно правеха по-рано.

Почувства как кръвта се надига в бузите й и отмести погледа си от неговия.

— И така — поде тя с весел тон, опитвайки се да намери по-безопасна тема, — кой е Шоу?

Херцогът се разсмя.

— Не сте ли срещали Скримшоу? Навремето беше иконом на Дом… в известен смисъл. „Шоу“ е сценичното му име. През повечето вечери играе в представления в театъра.

— Както и следобед, в неделя и всяка втора сряда — измърмори Дом намусено.

— За щастие вече не е твой иконом — напомни му ведро Лизет. — Сега Шоу е проблем на Виктор.

Тя погледна към Джейн.

— Виктор и съпругата му се заеха с управлението на „Мантън Инвестигейшънс“ вместо Дом.

— Ако не се наложи да се заема пак с него преди края на годината — напомни им Дом с хладен тон.

„Когато се роди детето на Нанси.“

Всички си помислиха за това и настроението около масата се помрачи.

За известно време се възцари мълчание, докато се хранеха, но Джейн нямаше нищо против. Умираше от глад — през последните два дни не беше яла почти нищо, затова сега с удоволствие се съсредоточи върху супата си.

Лизет прочисти гърлото си.

— Като заговорихме за театрални изпълнители, казах ли ти, Дом, че се натъкнах на една братовчедка на maman в Лондон преди две седмици?

Дом остави лъжицата си.

— Мислех, че всички са още във Франция. Какво прави тук въпросната братовчедка?

— Няма да повярваш!

Лизет се наведе напред, очевидно доволна, че може да сподели с него една толкова интересна клюка.

— Театърът „Садлър Уелс“ я е довел в Англия. Можеш ли да си представиш, тя е преуспяваща оперна певица!

— Не се учудвам. То е в кръвта на семейството ви.

Дом премести поглед към Джейн.

— Казват, че госпожа Боно, майката на Лизет, е запленила много зрители с гласа си, преди баща ни да я грабне и да я отведе от Тулон.

Лизет въздъхна.

— Липсва ми пеенето на мама.

— На мен също — каза тихо Дом.

— Спомняш ли си, когато ни дирижираше в представления от малки operas comiques^[2]?

Дом се подсмихна.

— Сякаш мога да забравя! Аз бях този, който тананикаше акомпанимента, не помниш ли?

— Вярно! — съгласи се Лизет. — Не бях мислила за това от години. При това ти никога не ни го натякваше.

— Щеше да ми хареса повече, ако знаех някакви френски арии. Но тъй като единственото, което можех да тананикам, бяха малките откъси от Моцарт, които бях чувал да свирят в голямата къща, репертоарът ни беше много ограничен.

— Само за известно време — продължи Лизет със спомените си. — Нали добави „Сватбата на Фигаро“. Всички бяхме благодарни за това, особено maman, която не спираше да говори за това.

— Твоята maman не спираше да говори за всяка една творба, в която имаше нещо френско — съгласи се приятелски Дом. — А „Сватбата на Фигаро“ е взета от френска пиеса.

— Maman много се гордееше с националността си. В противен случай Тристан нямаше да се старае толкова да се научи да свири на онзи странен френски инструмент, като гайда, който тя беше донесла в Англия.

— Bousine — припомни си Дом и поклати глава. — Това ужасно нещо звучеше като разгонена кобила.

— По-скоро като кобила в предсмъртни гърчове — поправи го Лизет. — Добре че Тристан се спъна и го изпусна от онази скала на Флембъро Хед, в противен случай сигурно още щеше да свири на него.

Дом потръпна.

— Всъщност той не точно го… ъъъ… изпусна. Ядоса ми се, когато му казах, че не може да свири, и запрати онова нещо по мен. Но не ме улучи.

На лицето на Лизет се изписаха радост и ужас.

— Ти и Тристан сте унищожили любимия инструмент на maman? Тя не спря да плаче дни наред!

— Знам. Чувствахме се ужасно. Е, аз се чувствах ужасно само защото майка ти плачеше, а не заради загубата на онова проклето нещо.

Дом се облегна назад, докато един прислужник сменяше купата му с празна чиния.

— Колкото до Тристан, дори не съм сигурен, че наистина се чувстваше чак толкова ужасно. Според мен беше облекчен, че вече няма да му се налага да се мъчи с него.

— Не можеше да го овладее, защото нямаше никакъв слух. Никога не е имал. — Лизет се усмихна. — Мама все повтаряше, че ти си наследил повече от нейната музикална дарба, отколкото децата, които е родила.

От известно време Джейн ги наблюдаваше, запленена и удивена. Лизет и Дом имаха общи спомени, подобаващи повече на истински брат и сестра, а не такива, каквито Джейн би очаквала от незаконородената дъщеря на любовница и законородения син на мъжа, който я издържа.

Забеляза, че Макс я наблюдава.

— Не знаехте, нали? — попита тихо той. — Нищо чудно, че се изненадахте. Навремето и аз се смаях.

Дом изглеждаше объркан.

— От кое?

— От факта, че ти и Лизет сте били толкова близки, докато сте растели.

Джейн отправи нервен поглед към Макс.

— Предполагам, че би трябвало да се досетя. И Лизет, и Тристан присъстваха на тържеството по случай годежа ни, а Тристан и Дом посещаваха различни събирания заедно с баща си. Но мислех, че това е само защото старият виконт иска да се държат дружелюбно при такива официални поводи, а те се съгласяват заради него.

Дом се разсмя гръмко.

— Правехме го заради себе си. Предпочитахме взаимната си компания пред тази на повечето от хората, които срещахме в така нареченото „добро“ общество.

Джейн положи голямо усилие да не издаде смайването си. Подобно поведение не беше обичайно сред хората от нейната класа. Много мъже се отнасяха добре с незаконородените си деца — опитваха се да им намерят подходящи партии или хубава работа, — но рядко ги запознаваха със законородените си деца. А едните и другите да бъдат отгледани заедно? Подобно нещо бе нечувано.

Лизет си отряза от печеното телешко.

— А какво си мислехте, защо според вас сме толкова близки?

— Не знам. Защото Дом се застъпи за вас, предполагам. Аз просто… Досега не бях подредила отделните парченца от пъзела.

Тя събра смелост и погледна към Дом, който я наблюдаваше с непроницаемо изражение.

— Вие тримата от люлката ли се познавате?

— Точно така — потвърди Дом и се усмихна на Лизет. — Запознах се с госпожа Боно, когато бях на пет и татко ме заведе в къщата й, за да се запозная с новородената си сестричка.

Лизет го изгледа накриво.

— Нали не ме е нарекъл така?

— Не още, не. Бях прекалено малък — призна Дом и остави прислужника да му сервира телешко. — Но това не ми пречеше да съм любопитен. Тристан вече щапукаше наоколо, а татко и госпожа Боно се държаха много дружелюбно един с друг, затова попитах къде е съпругът й. Татко както винаги се държа уклончиво — отговори, че й помага да се справи без съпруг.

Лизет изсумтя.

— Помагал й? Така ли го нарече?

— Нали знаеш какъв беше татко. Никога не искаше да нарича нещата с истинските им имена. И тъй като бях любопитно хлапе, продължих да упорствам с въпросите си. Попитах дали съпругът на госпожа Боно е умрял, като моята майка.

Лизет се усмихна бегло на Джейн и каза:

— Винаги разчитай на Дом да зададе неудобните въпроси.

— От което нямаше особена полза — каза Дом. — Той подмина тази конкретна подробност. Никога не е обичал да отговаря на неудобните въпроси.

Над лицето му сякаш се спусна ледена маска.

— Разбира се, Джордж с готовност ни отговори, когато се върна във ваканция. Тогава за първи път чух думите „курва“ и „копеле“.

— Мога само да си представям какво ти е казал — измърмори Лизет и погледна към Джейн. — За разлика от нас, Джордж никога не е бил доволен от обстоятелствата, при които живеехме.

— Значи не е участвал в тези весели семейни събирания, на които сте изпълнявали опери? — попита Джейн.

— Можеше да участва, когато беше във ваканция — отговори Дом с рязък глас. — Татко го канеше. А когато татко беше на някое от пътуванията си, госпожа Боно го канеше. Аз го канех. Той винаги казваше, че е под достойнството му да общува с тях. И след като порасна достатъчно, за да прекарва празниците с приятели, предпочиташе този вариант. Честно казано, ние също.

— Мога да разбера защо — въздъхна Джейн и поклати глава. — От начина, по който говореше за Тристан и Лизет, дори на мен кръвта ми кипваше. Но не смеех да кажа какво мисля. Не исках да усложнявам живота на Нанси, като го разгневявам.

— Не проумявам как изобщо сте го търпели — промълви невярващо Лизет.

Джейн вдигна рамене.

— Не съм прекарвала много време с него. Когато бях в провинцията на гости на Нанси, не беше трудно да го избягвам — той винаги беше или на лов, или на конни надбягвания. А в Лондон, когато вечерях с тях, двамата с Нанси прекарваха цялата вечер в повтаряне на всички клюки, които бяха чули.

Тя направи отвратена физиономия.

— Това беше едно от общите неща помежду им. И двамата обичаха да клюкарстват за висшето общество.

— Ще призная, че и ние доста клюкарствахме — измърмори Лизет с леко засрамено изражение. — Когато татко си беше у дома, ни четеше вестниците и се подиграваше на хората, за които пишеше там. Може би Джордж го е наследил от него.

— Когато си е бил у дома? — повтори Джейн. Искаше да чуе още истории за странното им детство, които може би щяха да й помогнат да проумее по-добре характера на Дом. — Какво е правил Дом, когато баща ви е отсъствал?

— Ами, самата аз не помня — каза Лизет, — но maman ми е казвала, че по онова време Дом бил оставян на грижите на една бавачка, която била безразлична към него. Затова, когато бил на около шест години, maman се оплакала на татко от тази ситуация и спечелила правото Дом да ни посещава, когато пожелае.

— Което на практика означаваше през цялото време — поясни Дом и отпи голяма глътка от виното си. — Ратмур Парк беше голям и страшен за момче, оставено само с „бавачка, която била безразлична към него“.

В гърлото на Джейн заседна буца.

— Навярно е било и самотно.

Той кимна отсечено.

— Дори след като татко ми нае учител, предпочитах да прекарвам свободните си мигове в малката къща.

— И четиримата си прекарвахме великолепно, дори без татко — допълни Лизет с ведър тон. — Устройвахме си надбягвания пеша, четяхме, правехме си музикални вечеринки. Дом, помниш ли…

Джейн прекара останалата част от вечерята като запленен слушател, докато Дом и Лизет пътуваха по пътеката на годините спомени, която бе свършила ненадейно, когато Дом бе навършил деветнайсет и така сплотеното му семейство се бе разбило. Докато двамата говореха, Джейн поправяше и изграждаше наново представите си за Дом и семейство Боно.

Колко й се искаше да бе узнала някои от тези неща преди години! Това щеше да обясни някои обстоятелства, да смекчи някои удари. Макар че сега изникнаха някои въпроси, които искаше да зададе на Дом. За съжаление това не беше нито времето, нито мястото за тях.

Когато приключиха с десерта, Лизет каза:

— След инцидента с bousine татко подари на мама клавесин, който намери на тавана. Но тя така и не се научи да свири на него.

— Защото не се упражняваше — засмя се Дом. — И ти не се упражняваше.

Лизет вдигна рамене по типично галски начин.

— И защо да го правя? По отношение на музикалните инструменти — каквито и да било музикални инструменти — имам две леви ръце.

Тя хвърли бърз поглед към съпруга си.

— Но знаеше ли, че Джейн свири? При това много добре.

— О! Кога си я чувала? — попита Макс и стрелна Джейн с изненадан поглед.

— На тържеството по случай годежа и с Дом, разбира се. Той настоя.

Дом обгърна Джейн със сърдечен поглед.

— Изсвири Деветнайсетата соната за пиано на Моцарт. Макар че предпочита Бетовен. Направи го заради мен.

Фактът, че си спомняше какво бе изсвирила тогава, съчетан с начина, по който я гледаше, накара дъха и да секне. С известна трудност тя откъсна поглед от неговия и излъга:

— Само защото всички сонати на Бетовен са прекалено дълги.

— Точно така — съгласи се Дом и не каза нищо повече. С широките си познания за Бетовен можеше лесно да разобличи лъжата й. За щастие не го направи.

Тя обаче усещаше погледа му върху себе си, усещаше как самият въздух между тях пращи.

— Онази соната от Моцарт беше прекрасна — обади се Лизет. — Сетих се! Трябва да ни я изсвирите!

Джейн примигна. Последното, което искаше, бе да разравя сладко-горчивите спомени от годежното им тържество.

— Аз… партитурите не са у мен.

— О, сигурна съм, че някъде в музикалната стая все ще имаме копие на партитурата — настоя Лизет. — Майката на Макс е обичала да свири на фортепиано. Макс, как мислиш, дали?

— Лизет — прекъсна я Дом с онзи решителен глас, който показваше, че възражения не се допускат, — не виждаш ли, че Джейн е уморена? Снощи не може да е спала повече от два-три часа и това, че следобед подремна, не може да й е помогнало да си почине достатъчно. Цялата вечер не спряхме да я отегчаваме с истории от детството си. Остави я на мира.

Погледът на Джейн се стрелна към него. Сърцето й се сви, когато видя съчувствието и разбирането, изписани на лицето му. Точно когато започваше да си мисли, че съществува само един Дом — скованият и властният, който я тревожеше с приликата си с баща й, — виждаше проблясъци от другата страна на характера му и те й напомняха за мъжа, когото някога бе обичала.

Някога. Това беше важното. Макар че понякога й беше трудно да си го спомни.

— Наистина съм изтощена — каза тя и му се усмихна с благодарност. — Утре ни чака дълго пътуване и бих искала да се оттегля в стаята си.

— О, разбира се, скъпа моя — съгласи се с готовност Лизет. — Изобщо не помислих.

— Може би всички трябва да се оттеглим — каза Макс. — Лизет, защо двете с Джейн не се качите горе, щом приключихме с вечерята? Ние с Дом ще изпием по чаша портвайн и след малко ще дойдем.

— Чудесна идея.

Лизет стана и протегна ръка.

— Елате, Джейн, ще ви заведа до стаята ви. Никой, който не познава тази къща, не може да се ориентира в нея.

Джейн кимна и тръгна след нея. Но докато се качваха по стълбите, разговорът отпреди малко се завърна в паметта и.

Тя погледна към Лизет.

— Знам, че майката на Дом е умряла при раждането му. Това кога се е случило, преди вашата майка да стане любовница на баща ви или след това? Дом така и не ми каза.

А тя така и не го бе попитала.

Лизет се напрегна.

— След това. Наскоро разбрахме, че също като Нанси, предишната лейди Ратмур е имала проблеми с износването на деца. След раждането на Джордж лекарят я предупредил, че повече не бива да забременява.

— И баща ви се е обърнал към майка ви.

Лизет кимна и двете изкачиха няколко стъпала, без да казват нищо. А после Джейн събра смелост за нов въпрос.

— Казахте, че майка ви е „спечелила правото Дом да ви посещава, когато пожелае“. Значи е искала той да идва, нали така? Въпреки че е бил син на жената, която е владяла сърцето на баща ви преди нея?

— Не съм сигурна, че някой изобщо е владял сърцето на татко — каза сухо Лизет. — В случай че не сте се досетили, той беше себичен човек.

— Но е позволил Дом да прекарва време с всички вас. Значи е вярвал, че майка ви наистина го обича.

— Ние всички наистина го обичаме! — заяви Лизет със свирепа настойчивост. — За нас с Тристан той беше по-големият брат, а за maman — предан син. Ужасно ми липсваше през годините, които прекарахме във Франция. Няколко пъти ни посети по работа, но с изключение на това изобщо не се виждахме.

Това събуди още въпроси у Джейн, но на тях можеше да отговори само Дом. А тя нямаше да може да заспи, без да ги е задала.

— Ъъъ, мисля, че си забравих кърпичката на масата — каза тя. — Ще изтичам да я взема. Няма нужда да ме чакате — лягайте си.

Лизет се закова на място и я изгледа объркано.

— Нищо няма да се случи с кърпичката ви. Някой прислужник ще я намери и ще ви я даде утре сутрин.

— Не, не смея да я оставя, иначе ще я забравя в бъркотията около заминаването ни. — Джейн вече се обръщаше, за да слезе обратно по стълбите. — А ми е любимата.

Не изчака да види дали Лизет вярва на тези глупости. Просто забърза надолу, опитвайки се да измисли как да хване Дом насаме.

За щастие точно когато се приближи до трапезарията, чу отвътре гласа на херцога:

— Съжалявам, че развалям духа на вечерта, стари друже, но и аз трябва да си лягам. С Лизет обикновено не ставаме толкова рано, колкото днес сутринта.

— Забелязах — каза Дом и добави припряно: — Но това няма значение. Всеки човек си има навици.

— Така е.

Озадаченият тон на херцога издаваше, че не знае какво е казала вчера съпругата му за неговите „навици“.

— Не забравяй, че утре сутрин трябва да тръгнем колкото се може по-рано.

— Разбира се.

— Надявам се Тристан вече да е пристигнал, но и да не е, ще продължим без него.

— Със сигурност — потвърди Макс, сега вече доста вдървено. Навярно не беше свикнал никой да го командва, дори и шуреят му. — Е, лека нощ.

Джейн чу шума от приближаващи се стъпки, стрелна се бързо в алкова и зачака с лудо биещо сърце. Херцогът излезе от трапезарията. Учудващо бързо за човек, който твърди, че е уморен, той закрачи в посоката, в която бе тръгнала съпругата му.

Едва след като се заизкачва по стълбището и изчезна от погледа й, Джейн се отпусна. Това беше нейният шанс.

Дом изпи последните глътки от портвайна си, доволен, че Макс се бе оттеглил. Точно сега нямаше настроение за компания.

Наистина ли никога не бе казал на Джейн какво означават за него Лизет, Тристан и майка им? Сигурно не беше. Макар че май не биваше да оставя Лизет да бърбори до безкрай за детството им в Ратмур Парк — Джейн навярно се бе отегчила до безумие. Но нямаше как да не са за предпочитане пред думите на Лизет за годежното тържество.

Той простена. Паниката, която се изписа на лицето на Джейн, когато Лизет предложи тя отново да изсвири сонатата на Моцарт, беше като нож, забит в гърдите му. Това изражение му беше познато. Беше го видял в нощта, в която Джейн го завари с Нанси.

Усети, че прислужниците го гледат и чакат да си тръгне, за да раздигнат масата. Стана и излезе в коридора. Двамата с Джейн все още почти не бяха говорили за онази нощ в библиотеката — само потвърдиха факта, че той бе уредил онзи сблъсък. Сега Дом се запита дали някаква частица от нея все ще не вярва в това, което бе видяла.

— Дом, може ли да говоря с теб за малко?

Той се стресна и кръвта му потече по-бързо, докато се обръщаше в посоката, от която бе дошъл гласът. Джейн стоеше в коридора. Мили боже, да не би да виждаше призрак, създаден от мислите му за нея?

За съжаление не беше така, в противен случай Джейн щеше да се появява в спалнята му поне по веднъж всяка нощ през последните дванайсет години.

От трапезарията се разнесоха гласове, докато прислужниците раздигаха съдовете. Скоро щяха да излязат в коридора. Без да каже нищо, той дръпна Джейн през най-близката отворена врата, след което я затвори, за да е сигурен, че ще останат насаме.

В камината гореше слаб огън. Имаше запалена лампа, сякаш някой би трябвало да използва тази стая. Дом със закъснение осъзна, че това е музикалната стая, за която Лизет бе споменала по-рано.

Джейн като че ли не забеляза. Изражението и беше тревожно, а погледът — прикован в него.

— За какво искаш да говорим? — попита той, видя нерешителността, изписана на лицето и, и се подготви за всичко.

Джейн изпъна рамене.

— Обичал си я много, нали?

Сърцето му сякаш пропадна надолу в стомаха.

— Коя?

— Госпожа Боно.

Слава богу! За частица от секундата си бе помислил, че има предвид Нанси.

— Да. Тя беше най-близкото нещо, което съм имал до майка.

Джейн не го поглеждаше в очите. Ръцете й трепкаха като крила на птица, докато трескаво приглаждаха и опъваха полите и.

— Това поне обяснява защо избра нея и децата и вместо мен.

Това го озадачи.

— Не съм избрал тях вместо теб, Джейн.

— Не пряко — отговори припряно тя. — Но това беше резултатът. Ти избра да им помогнеш и Джордж те наказа за това, като отказа да ти даде пари или помощ. Това стана причина ти и аз да не можем да се оженим. Така че в известен смисъл ти наистина избра тях. Искам да кажа, навярно тогава не си мислил за това по този начин, но…

— Не, не мислех.

Трябваше да я накара да разбере.

— Освен това нямах избор. Джордж настоя да предам Тристан на него и хората му, за да го обесят. Какво друго можех да направя?

Цветът се отля от лицето на Джейн, а погледът и се стрелна към неговия.

— Да го обесят! Никога не си споменавал нищо за обесване.

За миг той я зяпна, а после миналото нахлу в главата му като буен порой.

— Боже, голям съм глупак! Забравих, че така и не ти разказах за кражбата на коня.

— Наистина не си — потвърди Джейн и скръсти ръце на гърдите си. — Каза ми, че след като баща ти умрял и Джордж изгорил завещанието, направил нещата още по-лоши, като изгонил семейство Боно от къщата, която баща ти им бил дал. Каза, че си им помогнал да напуснат Англия, което вбесило Джордж дотолкова, че отказал да ти даде и едно пени от издръжката, която трябвало да получиш. Нито веднъж не спомена нищо за обесване.

— Аз… ъъъ… ами.

Дом прокара ръка през косата си.

— Предполагам, че няма смисъл да го пазя в тайна, сега, когато Джордж е мъртъв — измърмори той и въздъхна тежко. — Тристан открадна коня, който му завеща татко, и го продаде, за да събере пари, с които да живеят майка му и Лизет. Мислеше, че Джордж няма да може да докаже кражбата, но Джордж намери човек, който беше видял как Тристан извършва престъплението. Така че Джордж беше твърдо решен да се погрижи да обесят Тристан.

Очите на Джейн се разшириха.

— Джордж дойде в малката къща да търси Тристан. По една случайност аз бях там, но отказах да разкрия къде се крие Тристан, така че Джордж на практика ме лиши от наследство. Затова семейство Боно избяга във Франция, а аз им помогнах. Защото не виждах какво друго мога да направя.

— Разбира се! — възкликна Джейн. — Не си можел да го оставиш да обеси брат ти.

— Точно така.

Тя сбърчи чело.

— Все пак можеше да ми кажеш. Ако подозирах, че разривът ти с Джордж е заради нещо толкова… толкова…

— Незаконно? — помогна и Дом със сух тон. — Не смеех да кажа на никого, дори на теб. Само една дума пред когото не трябва за това как съм помогнал на един беглец от правосъдието щеше да означава край на работата ми в редиците на Боу Стрийт Ранърс. Не можех да поема този риск.

— Но ако знаех, никога нямаше да доведа Джордж в библиотеката. Нямаше изобщо да припаря до него.

Той примигна.

— Не ставай глупава. Това не беше по твоя вина. Барлоу те убеди да го доведеш по идея на Нанси, така че да се сдобие със странстващ рицар с титла, който да се съжали над нея и да я вземе за жена.

Очите на Джейн се присвиха.

— Какво искаш да кажеш? Нанси нямаше нищо общо с присъствието на Джордж.

В стомаха му ненадейно се надигна леко гадене, което той веднага потисна. Нанси със сигурност беше отговорна по някакъв начин. Джейн просто не разбираше.

— Доколкото разбирам, Нанси ти е казала, че идеята е била на Барлоу.

— Не. — Джейн изглеждаше абсолютно озадачена. — Не е казвала и дума за това. Защото аз бях тази, която реши, че той трябва да дойде с мен.

Лекото гадене се превърна в кипене в стомаха му.

— Не е възможно. Барлоу със сигурност те е… манипулирал по някакъв начин. Защо, за бога, би поискала да доведеш Джордж в библиотеката, след като знаеше за отношенията между мен и него?

— Е, аз не знаех всичко, нали така? — попита тя раздразнено. — Мислех, че мога да оправя нещата помежду ни, ако успея да ви събера, за да поговорите за всичко.

Очите и искряха. Джейн сложи ръце на хълбоците си.

— Ако имах дори и най-малка представа, че Джордж се е опитал да убие брат ти, със сигурност нямаше да измисля такъв глупав план.

Дом не можеше да си поеме въздух. През цялото това време той бе живял с убедеността, че Нанси някак е убедила Барлоу да замеси Джордж, че го бе сторила, за да уреди собственото си бъдеще, докато му помага да промени своето.

— Значи идеята да доведеш Джордж е била твоя — каза той. Не можеше да мисли.

— Да. Изцяло моя. Не мога да повярвам, че си си помислил, че не е.

Джейн го погледна и поклати глава, сякаш имаше пред себе си дете.

— Тя изложи на риск репутацията си, за да ти помогне. Защо би го направила пред човек, опасен и непредсказуем като Джордж?

— Тя не знаеше, че е опасен — каза Дом неубедително.

Нямаше нужда от изсумтяването на Джейн, за да разбере колко глупаво бе прозвучало това. Защото най-накрая изведнъж проумя защо бе изопачил така ситуацията в съзнанието си. Беше му по-лесно да повярва, че Нанси се е омъжила за Джордж благодарение на собствените си машинации, отколкото да признае собствената си роля в събитията, довели до този развой.

— Самюъл се опита да ме спре — продължи Джейн, — но аз не го послушах. Отървах се от него и вместо това доведох Джордж.

— Мили боже, Джейн, изобщо не помислих. През цялото време предполагах…

— Точно това се случва, Дом, когато се правиш на кукловод. Хората не са кукли. Хората вземат самостоятелно решенията си и се държат така, както искат.

Гласът й беше студен, обвинителен.

— Можеш да съставиш план, но когато този план включва хора, нещата рядко се развиват така, както искаш.

Подигравката се заби дълбоко в душата му. Той си спомняше един далеч по-катастрофален случай на объркан план. Не беше негов, слава богу, но все едно, той не успя да промени смъртоносния му изход.

Мъже бяха загинали. Жени и деца бяха загинали, само защото някакъв глупак бе решил да контролира размирна тълпа с помощта на насилие. И всичко това само защото ръцете на Дом бяха вързани. Точно тогава научи урока, че плановете трябва да се съставят много внимателно, когато включват хора.

— Много по-добре се получава — продължи Джейн, очевидно решена да не спира с упреците, — когато решиш да се довериш на тези хора и да им кажеш истината. Когато им изложиш всички факти.

Тонът и го накара да заеме отбранителна позиция.

— Искаш да кажеш, така, както направи ти, когато ми разказа за изчезването на Нанси? Джейн пребледня.

— Ами… това беше различно.

— И как по-точно? — попита Дом намръщено и се приближи към нея. — Ти пропусна важния факт, че може да е бременна. Ако знаех, всички щяхме да заминем за Йорк веднага щом Тристан се присъедини към нас и нямаше да загубим толкова много време.

Гърлото и се раздвижи конвулсивно.

— Не можеш да ме обвиняваш за това. Опитвах се да предпазя Нанси.

— А тогава, преди толкова години, аз се опитвах да защитя теб! — настоя яростно той и направи още една крачка към нея. — Знам, че мразиш факта, че с манипулация те накарах да ме изоставиш, но проклетият ми брат току-що бе разбил семейството ми и не бях сигурен какво ме очаква. Не можех да понеса да гледам как любовта ти към мен умира в лондонските коптори.

— И вместо това предпочете да я убиеш, така ли? — прошепна задавено тя.

Сърцето му се сви.

— Успях ли?

На лицето й се изписа тревога. Джейн се обърна, сякаш искаше да побегне.

Дом я сграбчи за ръката, придърпа я към себе си. Тя не го погледна и това само го възпламени още повече.

— Аз отговорих на въпроса ти — изхриптя Доминик. — Сега ти отговори на моя.

Усещаше, че Джейн трепери. Видя несигурността, която премина по профила й. В стаята се възцари мълчание. Дори прислужниците очевидно бяха приключили с работата си в трапезарията от другата страна на коридора, защото в малкото им убежище не проникваше нито звук.

— Не мога — прошепна най-накрая Джейн. — Не знам какъв е отговорът.