Сабрина Джефрис
Падението на виконта (7)

Глава 6

Отначало Джейн реши, че Дом е преувеличил, защото престоят им започна съвсем невинно. Тристан и съпругата му ги поздравиха сърдечно, но преди Джейн да успее да размени нещо повече от няколко любезности с лейди Зоуи, с която се бе запознала на вечеринката в дома на Кийн в Лондон, бащата и лелята на въпросната дама влязоха в преддверието и се включиха в разговора.

След това двамата започнаха да спорят с Тристан и лейди Зоуи в коя стая да настанят Джейн, а Лизет се втурна към новодошлите и обсипа Джейн с цял куп въпроси. Джейн едва бе успяла да запомни всички тези участници, когато влезе херцогът заедно с господин Джереми Кийн, братовчедът художник на лейди Зоуи.

— Много се радвам, че ви виждам, лейди Джейн — промълви той с пламъче в погледа. — Бях започнал да се отчайвам от отсъствието на свободни дами на това увеселение, но ето че вие се появихте от мъглите, за да ме спасите.

— Не от мъглите — изръмжа Дом. — От истински дъжд, поради което може да се каже, че бързаме да…

— Това са глупости — намеси се сладко Джейн и недоволството на Дом й достави удоволствие. — Винаги ми е приятно да разговарям с даровити хора като господин Кийн.

— И кой по-точно от талантите ми ви запленява, ако мога да попитам? — попита господин Кийн и й се подсмихна. — Нали разбирате, аз имам много. С удоволствие ще покажа на Ваше благородие всеки един от тях, когато пожелаете.

— Сигурен съм, че е така — изръмжа Дом и се опита да я хване за ръката.

Джейн го отблъсна и се усмихна на господин Кийн.

— О, боя се, че нямаме време за среща, за която съм убедена, че ще бъде дълга и… интересна. Но може би по-късно ще успеем да го уредим.

Дом изглеждаше бесен, но преди да успее да изрече и дума, останалите го засипаха с въпроси къде се е губил цял ден и колко дълго ще остане Джейн. Само след секунди шумът можеше да съперничи на виковете „Бис!“ във всеки оперен театър в Лондон. Джейн се учуди, че херувимите на тавана не слязоха да влеят ангелските си гласчета в какофонията.

— Тишина! — изгърмя гласът на Дом над бъркотията.

Над тълпата се възцари стреснато мълчание.

— Двамата с госпожица Върнън прекарахме много тежък ден — продължи Дом — и трябва да вземем някои решения. Знам, че редът е проклятие за вашата тайфа, но не можем ли поне веднъж да се опитаме да продължим нещата организирано?

Ако бе изрекъл тази груба реч пред вуйчо Хорас, той щеше да го хване за ухото и да го изхвърли от къщата, но семейството на Дом само избухна в смях.

— Добра идея — съгласи се лорд Оливиер с пламъче в погледа и кимна на лелята на лейди Зоуи. — Ще бъдеш ли така добра да съобщиш на готвачката, че за вечеря ще има още двама души? А аз и Негово благородие ще заведем тази „тайфа“ в салона, където ще пийнем вино и ще проведем по-цивилизована дискусия.

— Разбира се — съгласи се жената, макар че живият интерес в погледа й показваше, че не се радва на перспективата да пропусне дори една дума от предстоящата дискусия.

Веднага след излизането й Дом каза:

— Всъщност аз и госпожица Върнън трябва веднага да се посъветваме с Тристан и Лизет. Насаме. Затова, ако нямате нищо против, сър, ще се присъединим към вас по-късно.

— Както желаете — съгласи се лорд Оливиер, макар че сега и на неговото лице се изписа любопитство.

Той посочи към салона и останалите тръгнаха нататък, а Дом поведе Джейн, брат си и сестра си в противоположната посока, по коридора към помещение, което се оказа мъжки кабинет.

Веднага щом влязоха, Тристан седна зад бюрото и облегна лакти.

— Какво става, стари момко?

Дом сбито изложи фактите около изчезването на Нанси. За огромно облекчение на Джейн ограничи дискусията до съдържанието на двете важни писма, последвано от лишено от всякакви предположения изреждане на това, което бяха узнали до момента.

— Ще ми трябва помощ, за да продължа с проучванията в Йорк — завърши той, като се обърна към брат си. — Довечера искам да се върнем там, ако е възможно, за да говорим с конярите в странноприемницата „Рингроуз“. Ако имаме късмет, ще ни помогнат да разберем къде може да е отишла оттам Нанси. Ако ли не, ще трябва да продължим с разследването.

— Ами срещата ти утре? — попита Лизет.

— Ще изпратя бележка до имението, че я отменям — отговори той и хвърли таен поглед към Джейн. — Нямам друг избор. Обещах на госпожица Върнън, че ще открия снаха си, и възнамерявам да направя каквото мога в това отношение.

После насочи вниманието си към Тристан.

— Можеш ли да се отскубнеш и да ми помогнеш?

— Не виждам защо не — отговори Тристан. — Със сигурност мога да отсъствам една вечер. Утре почти всички си тръгват и това ще облекчи Зоуи.

— Като стана дума за това… — сети се Дом и се обърна към сестра си: — Вие с Макс заминавате за Лондон. Ще имаш ли нещо против да вземете с вас госпожица Върнън? Онзи ден е изпуснала пощенския си кораб и никой не знае кога е следващият. А и не може и да остане сама в Ратмур Парк, сега, когато Нанси я няма.

— Един момент! — обади се Джейн, преди Лизет да отговори. — Няма да се върна в Лондон, докато ти продължаваш да търсиш Нанси.

Дом я прониза с мрачен поглед.

— Как ли не! Държа ситуацията под контрол, така че няма причина да стоиш тук. А и вуйчо ти вече несъмнено е започнал да се притеснява, да не говорим за годеника ти.

— В деня, в който открих, че Нанси е изчезнала, писах на вуйчо си и му съобщих, че смятам да поостана в Йорк. Помолих го да предаде на Едуин — отговори Джейн и се подготви за битка. — Вуйчо Хорас ще се притесни много повече, ако се върна и му съобщя, че нямам представа къде е дъщеря му, отколкото ако просто се забавя няколко дни, за да разбера накъде е тръгнала.

— Това звучи съвсем логично — включи се Лизет.

— Не съм те питал за мнението ти! — сопна се раздразнено Дом на сестра си. — И вече ти обясних, че госпожица Върнън не може да остане в Ратмур Парк.

— Тогава може да остане тук — предложи Тристан. — Двамата със Зоуи нямаме нищо против.

— Или пък с Макс можем да отложим тръгването си с един-два дни — подкрепи го Лизет.

— Вие двамата не се намесвайте — предупреди я Дом.

На Лизет дори не й мигна окото от тона му. Тя просто се обърна и се спогледа с Джейн.

— Целия ден ли е такъв вкиснат?

— По-зле — отговори Джейн с нехаен тон. — Когато нещата не стават на неговата, става направо груб. Брат ви има лошия навик да прави предположения въз основа на собствената си странна логика, след което да се опитва да ги докаже въпреки фактите.

Тристан вдигна вежда.

— Наистина ли? Това не е в стила на Дом.

— Защото не е — намеси се Дом с отсечен тон, — което госпожица Върнън знае много добре. Но има лошия навик да приема всичко лично.

— О, за бога…

— Мога ли да предложа нещо? — попита Лизет.

— Не! — изръмжа Дом в същия миг, в който Джейн отговори:

— Разбира се.

Когато Дом изруга под нос, Джейн преглътна усмивката си. Определено беше забавно да наблюдава как сестрата на Дом го дразни.

Особено след като Лизет просто пренебрегна протестите му.

— Докато вие с Тристан разследвате, аз ще изпратя човек в Ратмур Парк да доведе камериерката на Джейн и да донесе нещата й. Утре сутрин аз, Джейн и Макс ще си съберем багажа и ще заминем за Лондон. Така или иначе трябва да минем през Йорк.

Тя погледна към Тристан.

— Там ще се срещнем с вас двамата и тогава можете да ни съобщите за резултатите от разследването си. Ако сте открили Нанси, Джейн може да продължи с нас до Лондон или да остане с братовчедка си, както реши. Ако не сте, пак ще преценим ситуацията. Джейн винаги може да се върне тук и да отседне при Тристан и Зоуи, стига да иска. Но няма смисъл да вземаме твърдо решение, когато все още не сме сигурни какво става.

— На мен ми звучи разумно — изрече провлечено Тристан. — Дом?

Очите на Дом бяха приковани върху нея. Той разсеяно потърка с пръст белега си.

— Не ми ли вярваш, че ще я намеря, Джейн?

Защо всеки път щом изречеше малкото и име с този дрезгав глас, по кожата и пропълзяваха тръпки? Това я дразнеше невероятно много.

— Разбира се, че ти вярвам — отговори тя, без да се запъва. — Но може да ти потрябва моята помощ. На нея може да й потрябва моята помощ.

Тя преплете ръце пред себе си.

— Няма да се върна в Лондон, преди да сме я открили или да сме разбрали накъде е тръгнала. Дотогава ще се наложи просто да ме изтърпиш, милорд.

В очите му за миг просветна някакво неразгадаемо чувство, което пробуди в кръвта и нежелана топлина.

„Не съм те забравял нито за един ден, нито за един час, нито за един миг. Винаги съм мислил за теб… само за теб. Проклятие! Всичко, което направих, беше заради теб!“

Проклет да е и той, и тази негова външност, която събуждаше у нея топлина, и тези негови приказки, които предизвикваха тръпки! Те не означаваха нищо. Той бе разполагал с предостатъчно възможности да си я върне, но не се бе възползвал от нито една от тях. Така че Джейн нямаше да се остави във властта на някакво ужасно неудобно привличане към него. В никакъв случай!

Дом сякаш почувства реакцията и, защото й отправи бавен, пламенен поглед, предназначен да я възбуди. Или да я сплаши. Може би и двете.

Той кимна.

— Както желаеш. Но тримата трябва да тръгнете колкото се може по-рано сутринта. Ако науча нещо полезно, няма да стоя и да ви чакам, преди да тръгна по следата.

Разбира се, че нямаше. Кога Дом я беше чакал? Тя беше тази, която го бе чакала.

— Добре. Ще се срещнем в странноприемницата „Рингроуз“ утре сутрин на късна закуска. Да кажем, в десет часа сутринта?

Тристан гръмко се разсмя.

— Какво? — попита Джейн. — Късно ли е?

Сега и Дом се разсмя, а смехът на Тристан стана още по-силен.

— Кое е толкова смешно? — попита троснато Джейн.

— Не е заради теб — поясни сухо Лизет. — На мен се смеят. Братята ми смятат, че съм неспособна да стана рано. Или да изляза от къщи навреме.

— Защото, скъпо мое момиче, все още не сме те виждали да станеш преди единайсет или да тръгнеш за някъде преди обед — пошегува се Дом.

Тристан се ухили на Джейн.

— Предлагам да насрочите тази среща в Йорк за малко по-късно, Луничке.

„Луничке“. Тристан я бе нарекъл така по времето, когато Дом я ухажваше, и това напомняне за съвместното и минало с Дом и семейството му събуди болка в гърдите и.

Тя избегна погледа на Дом.

— Какво ще кажеш тогава за следобед?

— Глупости! — отсече Лизет и завъртя очи. — Мога да ставам рано, все едно какво мислят глупавите ми братя. В десет часа ще сме там за закуска, дори ако трябва да си потопя главата в кофа ледена вода. Макс и бездруго искаше денят му да започне рано.

Дом се подсмихна.

— Макс винаги иска денят му да започне рано. Но за тази цел ще му трябва друга съпруга.

Двамата мъже се спогледаха самодоволно и се засмяха.

— Да — съгласи се Лизет със сладък глас, — някоя, от която не е запленен толкова. Но тъй като опитването тъкмо на моите чарове винаги му отнема толкова много време сутрин, признавам, че твърде често двамата оставаме до късно в леглото.

Джейн знаеше, че подобна откровеност би трябвало да я шокира, но й беше толкова забавно да наблюдава как двамата мъже остават с увиснало чене, а по лицата им пропълзява червенина.

Лизет ги погледна с престорена скромност.

— Но утре сутрин ще се постарая да попреча на съпруга си да се наслади на обичайните си удоволствия. Това ще реши въпроса.

Тя пъхна ръка под лакътя на Джейн.

— А сега елате, скъпа моя. Нека се присъединим към другите за вечеря. Бих желала чаша вино. А вие?

Двете едва успяха да излязат в коридора, преди да избухнат в смях.

— Това ще им даде да се разберат — изхриптя Лизет. — Видяхте ли… лицето на Тристан?

— И на Дом — съгласи се Джейн. — Боже, толкова сте лоша!

— Ами да, разбира се! — В очите на Лизет искреше пакостливо пламъче. — Какъв е смисълът да си херцогиня, ако не можеш от време на време да шокираш хората?

Двете отново се засмяха, докато вървяха с бърза крачка към салона.

А после веселостта на Лизет се стопи и тя направи физиономия.

— Но това означава, че утре сутринта наистина ще трябва да стана призори. Няма да позволя последната дума да е тяхна!

— О, наистина разбирам това ваше желание!

Джейн погледна към коридора зад гърба си и сниши глас:

— Точно затова ми трябва помощта ви. Казахте, че ще изпратите някого да доведе камериерката ми и да донесе вещите ми, но бих предпочела да се върна в Ратмур Парк и да ги взема сама. Искам да съм сигурна, че Нанси не се е върнала. И ако не е, искам да разпитам прислугата и по-подробно.

Джейн трябваше да разпита камериерката за подробности около възможната бременност на господарката и. Нанси беше доста уклончива по този въпрос. Освен това камериерката може би знаеше нещо, което щеше да сложи край на убеждението на Дом, че Нанси има любовник.

— Нали разбирате, че преди да свършите с всичко това, половината нощ ще е минала? — попита Лизет.

— Нямам друг избор. Когато се срещнем с мъжете утре сутрин, трябва да разполагам с повече информация.

— Много добре. Тогава аз и Зоуи ще дойдем с вас.

— В никакъв случай!

Джейн щеше да задава въпросите си по-свободно без тях двете.

— Вие трябва да поспите, щом утре сутринта ще тръгваме рано. Лейди Зоуи също. Несъмнено последните дни са я изтощили — толкова много гости.

Лизет въздъхна.

— Права сте. Пък и лейди Зоуи очаква дете, така че наистина има нужда от почивка.

Херцогинята се спря пред салона и измери Джейн с тревожен поглед.

— Но тя не е единствената. И вие трябва да поспите, скъпа моя.

— Да, и в каретата ще спя по-добре, ако съм сама. Ако лейди Зоуи се съгласи да изпрати с мен някой прислужник, за да съм в безопасност, ще приема с удоволствие, но наистина не ми трябва друга компания.

Лизет хвърли таен поглед към другия край на коридора.

— Дом няма да е доволен, че ще пътувате през нощта само с един прислужник.

— Точно затова няма да му казвам. Веднага щом мъжете тръгнат, и аз ще тръгна.

Челото на Лизет се сбърчи и Джейн я потупа по ръката.

— Наистина, нищо няма да ми се случи. Нали дойдох сама от крайбрежието! Дотам има само два часа път и два обратно и няма да се бавя в имението. Когато се върна, ще ни остане предостатъчно време, за да тръгнем навреме на сутринта.

Ако имаше късмет, по това време щеше да е въоръжена с достатъчно нови факти, за да разбие подозренията на Дом за Нанси веднъж завинаги.

 

 

Когато Джейн и спътниците и пристигнаха в странноприемницата „Рингроуз“, часът беше почти десет. Херцогът нае частна трапезария и поръча богата закуска, много по-скъпа от всичко, което Джейн бе опитвала по време на пътуване.

Е, все пак той беше херцог. Очевидно разполагаше с много пари за харчене. Джейн предполагаше, че точно затова детективската агенция на Дом се е сдобила с прозвището „Хората на херцога“. Негова светлост навярно бе инвестирал много в нея, след като служителите и бяха открили братовчед му. Несъмнено бе играл голяма роля в успеха й.

Скоро им сервираха, но въпреки примамливите ястия Джейн нямаше апетит. Всъщност успя да преглътне само няколко хапки печени яйца, преди да стане от масата.

— Юджийн ми липсва — тъкмо казваше Лизет. — Никога повече няма да го оставя с бавачка, кълна се.

— Нали каза, че всичко ще е наред, щом е само за няколко дни — отговори херцогът, без да спира да се храни.

— Сбърках. Надявам се, че бавачката няма да забрави да…

Неспособна да обръща внимание на разговора, Джейн започна да кръстосва из трапезарията. Отдавна беше минало десет часа. Къде бяха Дом и Тристан?

— Успокойте се, госпожице Върнън — обади се херцогът и остави вилицата си. — Те ще дойдат тогава, когато дойдат, и тревогата ви няма да ги доведе тук нито секунда по-рано.

— Знам — съгласи се тя и го погледна смутено. — Аз открай време не умея да чакам.

— Според мен се справихте чудесно с тази задача — измърмори Лизет, докато мажеше хляба си с масло.

Джейн реши да не обръща внимание на този намек за многото години, които двамата с Дом бяха прекарали разделени. Това беше различно. Тогава си мислеше, че чака единствения мъж, който я е обичал. Но се оказа, че греши за чувствата му. Ако беше права, той щеше да дойде при нея, когато имаше възможност.

„Ами ако поиска да се ожени за теб сега, когато наследи титлата?“

Това бе единственото, за което можеше да мисли от целувките им вчера насам, но отговорът бе винаги един и същ. Преди години Дом бе определил границите на „приятелството“ им, без да се посъветва с нея. Сега искаше да определи границите на издирването на Нанси. Джейн можеше само да си представя какво още ще определя той, ако се омъжи за него. Щеше да я увие в копринен пашкул, докато се опитва да се справи с всичко сам.

На седемнайсет години може би щеше да се примири със съпруг, който управлява целия й свят и се държи с нея като с невинно дете, което трябва да води по пътеките на живота. Но това беше преди да узнае истината за смъртта на родителите си.

Сега, почти на трийсет, по-скоро бе готова да нагълта стъкло, отколкото да се омъжи за човек като баща си. Бе прекарала годините след смъртта на вуйна си, ръководейки домакинството така, както желаеше, при това много компетентно. Защо тогава трябваше да търпи командите на Дом Всевишни?

Вчера той дори се опита да й попречи да дойде с него в Йорк. Един Бог знаеше какви абсурдни ограничения щеше да й наложи, ако станеше негова съпруга.

— Колкото и да се муси Дом, че аз не мога да отида никъде навреме, те с Тристан закъсняват — каза Лизет. — Кой знае кога ще дойдат? Джейн, може би трябва да използвате това време, за да си починете.

— Добре съм — рече Джейн. — Точно сега не мога да седя спокойно.

— Сигурна ли сте? Извинявам се, че го казвам, скъпа моя, но изглеждате много уморена. Икономът на лейди Зоуи каза, че сте се върнали от Ратмур Парк почти в пет часа сутринта.

Джейн кимна.

— Трябваше да уредя и някои неща, които не очаквах. В мое отсъствие и отсъствието на Нанси бе настанал пълен хаос и се наложи да измисля някаква причина, която да обясни ненадейното й заминаване за Бат, без да разтревожа прислугата.

Това се оказа нелесно, тъй като трябваше да разпита и камериерката на Нанси. Характерът на въпросите само изнерви клетата жена още повече, но Джейн нямаше как да го избегне. Особено след като разбра…

Някой почука на вратата и тя подскочи. Забърза да отвори и с облекчение видя, че на прага стоят Дом и Тристан. Но израженията им я изпълниха с ужас. Тристан влезе в трапезарията, без да я погледне в очите. Дом обаче я погледна с такъв насъбран гняв, че тревогата и нарасна.

— Това наденички ли са? — попита Тристан и забърза към масата. — Слава богу! Умирам от глад.

— Според мен ти винаги умираш от глад — обади се Лизет иззад гърба на Джейн. — Сядай и яж, преди да изстинат още повече.

Тя замълча.

— Дом? Ти ще закусваш ли?

— След малко.

Погледът му не се откъсваше от очите на Джейн.

— Първо трябва да говоря с госпожица Върнън. Насаме.

Това не предвещаваше нищо хубаво.

Херцогът стана от масата.

— Ние май трябва да… ъъъ… да нагледаме конете, нали, Тристан?

Тристан мрачно кимна. Забави се само колкото да си направи сандвич от наденичка и хляб, да го увие в салфетка и да го пъхне в джоба на палтото си. После забърза към вратата.

— Аз май трябва да проверя дали са нахранили добре прислужниците ни долу — измърмори Лизет, стана и също излезе.

Камериерката на Джейн, тази на Лизет и личният прислужник на Макс бяха в общото помещение. Точно сега на Джейн й се искаше и тя да беше при тях.

След като всички си тръгнаха, Дом затвори вратата и сърцето на Джейн заби оглушително. Щом нарушаваше правилата на благоприличието, като оставаше насаме с нея в странноприемница, навярно бе открил нещо наистина ужасно.

Все пак отначало той не каза нищо. Съблече си палтото, метна го на един стол и остана загледан в нея за един дълъг, напрегнат миг, който я изнерви.

— Какво? — изхриптя тя. — Какво си научил?

— Доста неща — отговори той със суров глас. — Извадихме късмет — тук намерихме един коняр, който е видял Нанси да потегля заедно с един джентълмен на нейната възраст. За щастие го е разпознал — бил местен жител. Дори ни даде указания как да стигнем до жилището му.

Дом преплете ръце зад гърба си. Изглеждаше като самото въплъщение на детектив.

— Ти знаеше ли, че Самюъл Барлоу сега живее в Йорк?

Джейн усети кисел вкус в устата си, а стомахът и кипна. Мили боже, не Самюъл! Само не той!

— Не, не… го осъзнавах.

Дом продължи да я гледа скептично и тя издаде брадичката си напред.

— Какво си мислиш — че лъжа ли?

— Не знам. Лъжеш ли?

— Не!

Джейн се откъсна от заплашителния му поглед и отново заснова из трапезарията.

— Знаех само, че Самюъл вече не живее в имението Блекбъро. Преди няколко години загуби поста си във флота, а след това баща му го лиши от наследство. Може би си чул за това.

— Забрави ли, че от доста време не се движа в тези среди? — попита кратко Дом.

Тя се изчерви.

— Никой, освен семейството му не знае какво е предизвикало това отчуждение между него и стария граф. Веднъж попитах Едуин, но той ми каза само, че баща им не одобрявал начина на живот на Самюъл. Според клюките Самюъл беше станал голям… ъъъ… нехранимайко в последните години, но така и не чух какво е станало с него, след като семейството му го изгони.

Хрумна и нова мисъл и Джейн се обърна с лице към Дом.

— Но двамата с Нанси открай време са добри приятели. Може би точно затова са се срещнали… за да обядват заедно или нещо подобно. Ти си бил в жилището му. Той там ли беше? Тя там ли беше?

— Не.

Дом се приближи към нея. Очите му приличаха на късчета лед.

— Видели са го да напуска жилището си същата сутрин, когато тя е заминала. И оттогава не се е връщал.

— О, не! — промълви едва чуто Джейн.

— Отне ни половината нощ, но проверихме всички странноприемници, които предлагат коне и карети, и накрая открихме тази, от която са тръгнали за Лондон.

— За Лондон ли?

Историята звучеше все по-лошо и по-лошо.

— Тръгнали са заедно? Сигурен ли си?

— Напълно. Тръгнали са с наемна пощенска кола. Когато я наел, Самюъл обяснил съвсем точно от какво се нуждаят. Казал, че искат най-удобната, с която разполага странноприемницата — добави Дом и се опита да я накара да сведе очи. — И знаеш ли защо е отправил това конкретно искане?

Джейн преглътна. Боеше се, че знае.

Когато тя не отговори, Дом добави:

— Защото, или поне така е казал на съдържателя, „съпругата“ му е бременна.