Сабрина Джефрис
Падението на виконта (21)

Глава 20

Джейн се сгуши до Дом. Чувстваше се отпусната, преситена и абсолютно порочна. Все още бяха съединени в долната си част, макар че той бе започнал да омеква вътре в нея. Колко непристойно обаче беше, че се намират в това положение, колко вълшебно неприлично беше, че се бяха любили полуоблечени! Дом дори още носеше шалчето си! Не знаеше защо това я възбужда толкова, но я възбуждаше.

Но не толкова, колкото когато чу Дом да казва „Моля те“ отново и отново. Когато и позволи да поеме контрола над любенето им. Дори я насърчи да го направи.

И съвсем не толкова, колкото когато Дом я помоли да се омъжи за него.

Е, всъщност не я помоли. Не точно. Просто го поиска — поредното му искане. Но каза „моля“ и в това беше цялата разлика. Особено когато след това я помоли да го обича.

Какъв глупав мъж! Сякаш Джейн имаше избор по въпроса!

— Наистина те обичам, знаеш ли — прошепна тя. — Не зависи от мен. Влюбих се в теб на практика в мига, в който се запознахме, и никога не те разлюбих.

— И аз те обичам, скъпа — прошепна той в рамото и. — Винаги съм те обичал, винаги ще те обичам.

Сърцето й затуптя оглушително. Толкова дълго бе чакала отново да чуе тези думи, че сега не можеше да им повярва.

Джейн се отдръпна и го погледна изпитателно.

— Наистина ли?

— Наистина.

С безкрайна нежност той отмести кичурите коса от очите и.

— Така се опитвах да те забравя, след като се разделихме! Но не можах. Нито за един ден.

Това му спечели дълга целувка… това, както и перспективата той да стане неин. Неин съпруг. О, да! Сега можеше да си позволи да го помисли. Можеха да се оженят веднага или поне веднага щом приключеше тази история с Нанси.

Нанси! О, боже, съвсем забрави за братовчедка си!

Джейн се плъзна от него, изправи се и трескаво затърси дрехите си.

— Нали не мислиш, че Мередит се е върнала, докато ние сме… нали разбираш.

— Не — успокои я Дом и в гласа му прозвуча лека веселост, докато си слагаше долните гащи и ги закопчаваше. — Човекът, с когото говорих, каза, че тя и семейството и се връщат всяка вечер в седем часа.

Той извади часовника от джоба си.

— Сега е само шест.

— Слава богу! — промълви Джейн, дръпна полите и фустите си на мястото им и приглади косата си. — Иска ми се тези файтони да вървяха с огледала.

Дом я погледна с блеснали очи.

— Благодари се, че не ти развалих съвсем прическата, докато те дърпах с целия самоконтрол на полупораснало момче.

Тя му хвърли закачлив поглед.

— На мен ми хареса. Много добре дърпаш. А любенето в карета, докато светът минава покрай нас, без да подозира нищо, беше доста… ами… вълнуващо.

— Честно казано, мога да мина и без това вълнение. Ако някой ни беше открил… — измърмори Дом и потръпна. — Следващия път, когато се любим, ще е в легло и ще се държа към теб с нежността, която заслужаваш.

Проследи с поглед как приглажда чорапите си и отново завързва разхлабените си жартиери.

— Всъщност как ме намери?

— Отидохме в агенцията ти и икономът ни каза, че си тръгнал насам.

Споменът я накара да се засмее.

— Макс попита: „Какво? Вече е тръгнал?“, а господин Шоу отговори с високомерен тон, че ти „никого не чакаш“ и „не мислиш, че някой може да има работа с теб“. Доколкото разбирам, обича „Много шум за нищо“ също толкова, колкото и ние.

— О, обича ги всичките — съгласи се Дом със сух тон. — Боя се, че е прекарал много години като изпълнител на второстепенни роли в театъра. Продължава да се надява, че ако научи наизуст всички пиеси на този свят, ще му дадат главна роля.

Той си завърза панталоните.

— Но как изобщо успя да се измъкнеш от вуйчо си и Блекбъро? Не ми казвай, че просто са те оставили да тръгнеш след мен с Макс и Лизет?

— Е, Блекбъро нямаше избор — нали току-що го бях изоставила — отговори Джейн и въздъхна. — Боже, ето че изоставих още един годеник, нали? Ще ме запомнят завинаги като жената, която е изоставила двама мъже. — Направи физиономия. — Трябва да си поръчам визитни картички — „Джейн Изоставячката“. Ще вървят в комплект с „Дом Всевишни“.

— Никога няма да представя на никого визитна картичка с прозвището „Дом Всевишни“, така че си го избий от главата! — отвърна раздразнено той. — Във всеки случай, след като ще се омъжиш за мен, вече не съм изоставен.

Дом замълча и я стрелна с бдителен поглед.

— Нали ще се омъжиш за мен?

Това беше още по-близо до помолване.

— Кажи „моля“ — пошегува се Джейн.

Той я изгледа накриво, но я привлече към себе си за целувка, която сякаш нямаше край.

— Моля те, Джейн, ще се омъжиш ли за мен?

Тя го озари с грейнала усмивка.

— Мисля, че да.

Дом стана сериозен.

— Дори ако се окаже, че Нанси наистина очаква сина на Джордж и той наследи всичко?

— Разбира се. Ти ръководиш „Хората на херцога“. Ще съм абсолютна глупачка, ако изпусна такава партия.

Той я изгледа намръщено и тя избухна в смях.

— Макс и Лизет ми разказаха как агенцията ти се е сдобила с това име. Трябва да кажа, че според мен е страшно забавно.

— Защо ли не се учудвам? — измърмори Дом намусено. — Още не си ми казала как вуйчо ти те пусна да тръгнеш с тях.

Тя му разказа целия сложен план за измамата и Дом поклати глава.

— Толкова измами, за да говориш с мен, когато можеше да ги избегнеш, ако просто днес беше приела да пътуваме заедно, когато те попитах.

— Наистина ли? — Джейн приглади разрешената му коса, която стърчеше във всички посоки. — Нямаше ли да прекараш цялото пътуване в изброяване на причини, поради които трябва да се омъжа за теб?

Той потръпна.

— Съжалявам, Джейн. Май когато съм притиснат до стената, започвам да раздавам заповеди.

— Знам — измърмори тя и изпъна шалчето му. — А в случай че не си забелязал, аз не понасям някой мъж да ми раздава заповеди или да прави планове вместо мен. В такива случаи направо ми се иска да го блъсна от някоя скала!

— Или да откажеш да се омъжиш за него?

— Да, това също.

— Виждам, че ще трябва да се откажа от този навик, за да си щастлива.

Той погледна настрана.

— Понякога е просто… не знам… по-лесно да раздавам заповеди, отколкото да моля. По-сигурно. Така никой няма възможност да каже „не“.

Джейн изведнъж разбра. Точно затова той се чувстваше по-удобно, когато командваше хората, правеше планове, поемаше контрола. Защото когато не поемаше контрола, имаше възможност да го изключат. Да го оставят сам в къща с безразлични прислужници и брат, който го ненавиждаше, задето бе отнел живота на майка им със самото си раждане.

Да остане сам. Клетият и любим!

Погледът на Джейн остана прикован върху шалчето му.

— Но ако никога не даваш възможност на хората да кажат „не“, никога няма да разбереш дали ще се справят достойно с положението, или не.

Дом повдигна брадичката и, докато накрая Джейн не го погледна право в очите.

— Постъпих ужасно несправедливо с теб, като не ти дадох възможност да се справиш достойно с положението, нали? Ако се бяхме оженили и те бях завел в онази таванска стаичка, не се съмнявам, че щеше да останеш до мен. Да ме обичаш. Да ме цениш.

В очите и запариха сълзи.

— Искам да си мисля, че щях да го направя. Със сигурност щях да се опитам. Щеше да си струва, за да бъда с теб.

— Най-голямата грешка в живота ми беше, че те напуснах — изрече убедено Дом. — Веднъж ти казах, че ако мога да върна времето назад, ще го направя пак. Но се лъжех — лъжех себе си така, както и теб. Никога не бих могъл да го направя пак. Със сигурност не сега, когато знам какво е да си моя. Ти дори не подозираш колко много ми липсваше през всички тези години.

Джейн се помъчи с всички сили да не избухне в сълзи. Това щеше само да го стресне. Затова ги преглътна достатъчно, за да отговори:

— Смятам, че не повече, отколкото ти на мен.

Той простена и я целуна продължително и страстно — сладко обещание за всичко, което ги очакваше, поличба за съвместното им бъдеще.

Когато се отдръпна от нея, тя избърса сълзите си.

— Макар че, честно казано, ако тогава се бяхме оженили, кой може да каже какво щеше да стане с нас? Не мисля, че щях да се зарадвам да препускаш из цялата страна като шпионин и да ме оставяш сама седмици наред. И не се съмнявам, че на теб щеше да ти бъде трудно да се съсредоточиш върху работата си, без да се тревожиш за мен.

Признателната му усмивка й показа, че оценява опита и да смекчи предателството му.

Джейн преглътна.

— Разбира се, по-късно можеше… ами… да дойдеш при мен. След като закрепи бизнеса си. Докато още не бях сгодена. Защо не дойде?

— Предполагам, че няма да приемеш безмерната глупост за основателна причина?

— Щях… ако наистина мислех, че това е причината.

Дом се скова и Джейн добави дяволито:

— Ти обикновено не си глупак. Тъп и малко властен, да, но не и глупак.

От устните му се изтръгна въздишка. Доминик се наведе покрай нея и дръпна завеската точно толкова, колкото да държи улицата под око.

Когато започна да й се струва, че може да не и отговори, Джейн добави:

— Тристан мисли, че не си ме потърсил, защото си се страхувал, че аз не бих могла да те обичам.

Дом я погледна стреснато.

— Казала си на Тристан истината за нас?

Тя потръпна.

— И на Лизет и Макс. Съжалявам. Тристан един вид… ме накара.

— Това обяснява защо Макс и Лизет са били готови да те докарат тук по средата на едно толкова важно разследване. Отдавна ме притискат и настояват да ти дам още един шанс. Защото мислеха, че ти си предала мен.

Той сграбчи ръцете й и погледна надолу към тях. На лицето му се появи измъчено изражение.

— И предполагам, че в думите на брат ми е имало известна истина. Но освен това не дойдох при теб и защото това щеше да е безмълвно признание, че съм допуснал грешка. Че съм разрушил живота и на двама ни. Страхувах се, че ако призная, че съм сгрешил, значи всичко е било напразно. Че съм пожертвал щастието си — твоето щастие — за нищо.

— О, Дом! — прошепна тя и стисна ръцете му.

— Освен това част от мен мислеше, че ако изобщо не се доближа до теб, все още съществува някакъв шанс отново да се съберем. Но ако те бях попитал и ти беше казала „не“ — или още по-лошо, ако беше казала, че вече не те интересувам, — всичко щеше да свърши завинаги. Докато не те бях попитал, винаги имаше надежда. А именно надеждата ме поддържаше жив.

На челюстта му заигра един мускул.

— Докато ти не се сгоди. Това разби надеждите ми. Бях си казвал, че точно това искам за теб. Защото това доказваше, че съм бил прав да те отблъсна.

Той вдигна очи към нейните.

— За съжаление това, че бях прав, не беше голяма утеха, когато означаваше, че съм те загубил завинаги. Когато онзи ден ти дойде при мен в Ратмур Парк, бях изпаднал в много мрачно състояние на духа. Бях започнал да се примирявам с мисълта, че ще прекарам целия си живот в самота, че вечно ще те искам, но няма да те имам.

— Нима щеше да ми позволиш да се омъжа за Едуин? — промълви невярващо Джейн. — Макар че още си ме обичал?

— Ти щеше да се омъжиш за него, нали така? — контрира Дом. — Макар да си знаела, че още обичаш мен.

— Вярно е — призна тя и се опита да се усмихне. — Щях да го направя просто за да те вбеся.

— Не се съмнявам — отвърна сухо Дом.

— Но това щеше да е грешка и щях да бъда нещастна.

Той целуна съединените им ръце.

— В такъв случай предполагам, че трябва от сърце да благодарим на Нанси за лудориите й. Ако не беше тя, още щяхме да сме разделени и нещастни.

Споменаването на Нанси я стресна.

— Кое време е?

— Още е рано — каза той, но пусна ръцете й и отново дръпна завеската. После замръзна. — Проклятие!

— Какво?

Той кимна към прозореца.

— Това Мередит ли е?

Джейн проследи погледа му и дъхът и секна.

— Да. И е със Самюъл.

— Трудно е да се каже дали е бременна под тази широка рокля. И не виждам семейството й. Навярно се е разделила с тях в странноприемницата, където работят, за да може да тръгне с Барлоу.

Сърцето на Джейн се сви.

— Има и още един човек, когото не мога да видя — братовчедка си, по дяволите! Къде е Нанси?

Двойката застана точно пред дома на Мередит, погълната от разговор, който изглеждаше доста разпален.

Дом отвори прозореца, но двамата се намираха прекалено далеч, за да ги чуе. Мередит се обърна, сякаш искаше да влезе вътре, и Дом посегна към дръжката на вратата.

Джейн спря ръката му.

— Не можеш да излезеш!

— Защо? Трябва да хвана Барлоу, преди да избяга.

— Но още не знаем къде е Нанси.

Дом впери поглед в нея.

— Пипнем ли веднъж Барлоу и Мередит, единият от тях със сигурност ще ни съобщи къде се намира. Откъде да знаем, че Виктор и Тристан вече не са разбрали къде е отседнал? Казах им да дойдат тук, ако не успеят да открият нищо. Стоя тук от три часа, а още ги няма.

Гърлото й се сви от паника при мисълта, че той може да предпочете да разчита на толкова несигурни неща, вместо да тръгне да търси Нанси.

— Но ако не разберат къде е отседнал, а Самюъл откаже да го разкрие, тогава какво?

Дом вдигна рамене.

— Най-вероятно тя сама ще отиде при баща си. Няма къде другаде да иде.

— Ако може! — настоя Джейн в отчаян опит да го убеди. — Фактът, че тя не е с нито един от тези двамата, не те ли тревожи? Мен, да.

Челюстта му се стегна.

— Предполагам, че си права — призна Дом и огледа изпитателно лицето и. — Но готова ли си да поемеш риска да загубя — Да загубим — имението? Защото ако грешиш за Нанси и Барлоу по някакъв начин ми се изплъзне, можем да загубим всичко. Двамата просто ще намерят друго бебе, което да замени детето на Мередит.

Джейн се замисли за това. Само че не грешеше за Нанси. Знаеше го със сърцето си.

— Снощи ме обвини, че не вярвам в инстинктите ти на следовател — каза тя, внимателно подбирайки думите си. — Но това не е истина. Вярвам им. Затова, ако си абсолютно сигурен, че Нанси доброволно участва в някаква измамническа схема, ще се съглася с всеки един план, който приложиш.

Дом я измери със скептичен поглед.

— Наистина — увери го тя и обхвана бузата му с ръка. — Но ако ти изпитваш дори и капка съмнение, че е замесена, тогава те умолявам да повярваш на моите инстинкти за характера й. — Защото те ми казват, че братовчедка ми никога не би си поставила за цел да открадне законното ти наследство.

С дрезгава ругатня Дом се размърда, за да погледне през прозореца. А после погледът му се изостри.

— Сега Барлоу си тръгва, а Мередит влезе вътре. И така, какво точно искаш да направя?

Джейн затаи дъх. Дом я питаше. Вземаше предвид мнението и. Вярваше й.

— Искам… искам да го проследиш. Рано или късно със сигурност ще те отведе до Нанси.

— А ако не ме отведе?

Тялото и се разтърси от тръпка.

— Господи, не искам дори да си го помислям!

Джейн си сложи бонето и завърза панделките.

— Но ти не можеш да го следиш до безкрай, така че предполагам, че ще трябва да го заловиш.

— Добре.

Дом си нахлузи палтото, нахлупи си шапката и отвори вратата от страната, която Самюъл не можеше да види.

— А Мередит? Ако тя е тази, която крие Нанси?

Когато той излезе, Джейн го последва.

— Не се тревожи за Мередит. Аз ще се погрижа за нея.

Нямаше да допусне камериерката да се измъкне безнаказано.

Дом предпазливо се промъкна към предната част на каретата и погледна покрай конете.

— Барлоу нае файтон. Трябва да вървя. Но не искам да те оставям сама тук.

— Ще се оправя — успокои го Джейн и го бутна към капрата. — Тръгвай, тръгвай! Той потегля! С Мередит ще те чакаме тук, когато намериш Нанси.

Колебанието му продължи още един миг. Той тихо изруга, качи се на капрата и тръгна.

Джейн проследи с поглед как се отдалечава. Сърцето и се беше качило в гърлото. Ами ако все пак изпуснеше Самюъл? Ами ако…

Не, нямаше да мисли за всички неща, които можеха да се объркат. Щеше да гарантира успеха им, като измъкне истината от Мередит. Със сигурност щеше да е от полза да разберат версията на камериерката за събитията. Мередит можеше дори да разполага с решаваща информация.

С надеждата, че не прилича прекалено много на жена, която току-що е била любена, Джейн изпъна бонето си и бързо пресече улицата. Отправи се към къщата, в която бе влязла Мередит.

Забеляза, че наблизо има прозорец, затова наведе глава, за да скрие лицето си под бонето, преди да почука. Камериерката не биваше да я познае и да откаже да отвори вратата.

Но Мередит навярно изобщо не бе погледнала, защото вратата се отвори със замах и тя възкликна от другата страна:

— Самюъл, кълна се, че ако не…

Тя млъкна, погледна към Джейн и примигна.

— Го-госпожице Върнън! Какво правите тук?

— Търся Нанси — отвърна Джейн без заобикалки, проправи си път покрай жената и влезе в къщата. — Не я държиш тук, нали?

Цветът се оттече от и бездруго бледите бузи на камериерката.

— Аз… аз никъде не я държа. Не е ли в Ратмур Парк?

Джейн впери в нея обвинителен поглед.

— Много добре знаеш, че не е. Така че можеш да спреш с лъжите още сега. Вече те видях със Самюъл.

— Боже мили! — промълви Мередит и инстинктивно посегна към една масичка до вратата. Изглеждаше ужасена.

— Добре ли си? — попита Джейн.

Камериерката не играеше придворната злодейка много добре.

— Аз… аз…

Мередит се завъртя и се втурна тичешком в най-близката стая.

Джейн я последва тъкмо навреме, за да я види как повръща в едно нощно гърне.

— Олеле!

Тя се огледа наоколо, зърна една кана с вода, забърза да намокри кърпичката си и я занесе на Мередит.

Жената с благодарност я пое и избърса устата и челото си.

— Ела — каза Джейн и я поведе към един диван, — трябва да седнеш.

Голям следовател се оказа! Ето я как помага на жената, която уж беше врагът. Да, но не можеше да направи нищо. Открай време не можеше да понася гледката на страдаща жена, особено жена, която очаква дете.

Но трябваше да узнае истината. Затова веднага щом двете с Мередит седнаха, Джейн започна:

— Предполагам, че двамата със Самюъл сте спорили за детето ти. Неговото дете.

— Вие знаете? — изписка Мередит и ръката и се стрелна към корема. После се замисли. — О! Точно така. Забравих, че лорд Блекбъро ви е годеник.

Тя се смръщи.

— Изобщо не биваше да отивам при него. Но не мислех, че ще разкрие тайната ми точно на вас, особено след като му казах, че съм сбъркала и в корема ми няма бебе.

— Само че не си сбъркала, нали? — настоя Джейн.

Мередит се загледа надолу в кърпичката.

— Не. Когато Самюъл дойде, реших, че всичко ще се оправи, затова излъгах Негово благородие. Не исках истината да стигне до вас или до господарката ми. Тя мислеше, че помагам на болния си татко. Никога нямаше да ме приеме обратно, ако си помислеше, че нося копеле в утробата си. Особено пък копелето на Самюъл.

Гърлото на Джейн се стегна.

— Защото е имала връзка със Самюъл.

Мередит я изгледа невярващо.

— Не, съвсем не! Всичко беше само флирт преди смъртта на Негово благородие. После тя започна да говори, че може да се омъжи за Самюъл, че той иска да се ожени за нея. И аз разбрах, че съм го загазила. Мислех, че се заблуждава за намеренията му, но не можех да й кажа, че очаквам дете от него. Щеше да ме изгони завинаги! Затова помолих за отпуск, за да дойда тук и да помогна на болния си татко.

Младата жена започна да разтърква ръцете си.

— Наистина мислех, че Самюъл ще се ожени за мен. Все казваше, че ме обича. Но след като изпратих онази бележка на Негово благородие, Самюъл призна, че смята да се ожени за Нейно благородие. Че той и господарката ми искат да вземат моето бебе, тъй като тя е загубила своето. Само че… искат да изглежда така, сякаш го е родила тя, каза той. Че е на покойния й съпруг. За да може бебето да наследи всичко, нали разбирате.

Сякаш менгеме стисна гърдите на Джейн. Значи беше сбъркала за Нанси. О, господи, как бе възможно?

— Но това не ми звучеше като да е истина — продължи Мередит и впери поглед в пространството. — Разбирате ли, аз не съм такава глупачка, за каквато ме взема Самюъл. Разбирах колко зъл е този план и знаех, че милейди никога не би сторила подобно нещо.

Менгемето се поотпусна мъничко и Джейн почувства, че отново може да диша.

— Затова му казах, че искам лично да говоря с Нейно благородие за това. Той успя да отклони намеренията ми за няколко дни — разправяше ми глупости как не била достатъчно добре, за да приема хора, след като е загубила бебето, и тем подобни. Тази сутрин, когато дойде в странноприемницата, в която работя, направо му казах, че няма да го направя, освен ако не говоря с нея. Не му оставих друг избор. Трябваше да се съгласи.

Мередит погледна Джейн в очите.

— И така, днес следобед той ме заведе в къщата, в която живее тя. Беше ужасно, госпожице! Един боксьор с брутален вид, приятел на Самюъл, стоеше отвън, когато пристигнахме. Двамата със Самюъл влязоха вътре с мен и не се махнаха през цялото време, докато говорех с Нейно благородие.

Джейн преглътна. Сега сърцето и препускаше.

— Тя какво ти каза?

— Почти нищо. Държа се студено и ме гледаше така подозрително… Не знам какво й е казал за мен, за моята роля във всичко. Едва успяхме да разменим две думи, защото той не спираше да ни прекъсва и да я поправя за едно или друго. Тя не каза нито дума за бебето ми, макар че Самюъл все я приканваше.

Мередит се намръщи.

— Цялата работа беше странна, казвам ви. Затова започнах да я разпитвам дали е добре и как се чувства и тогава Самюъл ме изкара оттам и ме доведе вкъщи.

Мили боже! За Джейн това звучеше така, сякаш Самюъл държи Нанси против волята й. Ако наистина беше така и Дом се озовеше в ситуация, в която срещу него щяха да бъдат Самюъл и поне един от професионалните му боксьори, а може би и повече.

— Ти нали знаеш къде се намира тази къща?

— Да, но… ами… — поколеба се Мередит и започна да извива кърпичката. — Когато казах на Самюъл, че не искам да участвам в схемата му, той ме заплаши, ако не си мълча. Каза, че ще очерни името ми и никога няма да мога да си намеря работа, че ще ме съсипе.

— Значи за това спорехте — заключи Джейн.

— Тъкмо се опитвах да измисля какво да правя, когато почукахте.

Мередит сграбчи ръката на Джейн.

— О, госпожице, татко ми наистина е болен. Това не съм си го измислила. Дори не би трябвало да работи в странноприемницата, а мама не изкарва достатъчно, за да издържа всички нас, че и бебе. Трябва да имам работа! Не мога да я загубя. Щеше да е достатъчно трудно да разчитам на това, което решеше да ми даде Самюъл, но ако не се ожени за мен и не ми помага да издържам бебето, и аз не мога да работя.

— Самюъл го остави на мен! — прекъсна я яростно Джейн. Едуин щеше да се притече на помощ. Трябваше да се притече. Ако, разбира се, Мередит казваше истината за всичко това. — Но трябва да ми кажеш къде крие Нанси.

Трябваше по някакъв начин да стигне до Дом, да го предупреди. Мили боже, от все сърце се надяваше, че не го е изпратила на място, където да попадне в опасност!

Някой почука на вратата и ги стресна. Мередит скочи.

— Ами ако е Самюъл? Ако се е върнал и ви завари тук? Бог да ни е на помощ!

Джейн отиде до прозореца, погледна навън и цялото и тяло се отпусна от облекчение.

— Слава богу, Тристан е!

Без да чака Мередит, тя се втурна и отвори вратата.

— Джейн! — извика Тристан. — По дяволите, какво правите тук?

— Джейн на Дом? — попита мъжът с него.

Тя не го познаваше, но това със сигурност трябваше да е Виктор, братовчедът на Макс. Приличаха си в лице, да не говорим за цвета на косата. Определено имаше семейна прилика.

— Предполагам, че вие сте господин Кейл — каза тя и протегна ръка. — Аз съм Джейн Върнън, годеницата на Дом — представи се тя и изпита огромна радост, че най-накрая може да го каже.

Господин Кейл стисна ръката и, а Тристан измърмори:

— Време беше да го направите официално.

После погледна зад нея, към Мередит.

— Всъщност къде е Дом? Не видяхме файтона навън.

— Той го взе, за да проследи Самюъл, който току-що беше тук. Опитва се да разбере къде Самюъл държи Нанси — обясни Джейн и безуспешно се помъчи да потисне паниката, която отново се надигаше в гърдите и. — Но може да попадне в опасност, а аз не знам къде е отишъл.

Тя се обърна и погледна към Мередит.

— Моля те, трябва да ни кажеш! Не мога да рискувам Самюъл да нарани мъжа, за когото ще се омъжа.

— Л-лорд Ратмур? В-вие ще се омъжите за по-малкия брат на Негово покойно благородие?

Джейн кимна.

— И ще стана господарка на Ратмур Парк, и се кълна във всичко свято, че ще се погрижа — ще се погрижим — за теб. За теб, за бебето ти и за семейството ти. — Джейн сграбчи ръцете на Мередит. — Но ти трябва да ми кажеш къде Самюъл държи Нанси.

Мередит премести поглед от нея към Тристан и Виктор и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

— Добре. Ще ви кажа.