Сабрина Джефрис
Падението на виконта (2)

Глава 1

Имението Уинбъро в Йоркшир, Май 1829

Четири дни след пристигането си за увеселението по случай Петдесетница Дом ровеше в чекмеджетата на бюрото в кабинета на своя полубрат. Къде, по дяволите, държеше Тристан восъка за подпечатване на писма? До момента бе намерил един нож за отваряне на писма, някаква лента, седемнайсет пера, започнал да загнива кисел бонбон, купчина хартия и един дантелен жартиер, но нито следа от восък.

Дори не искаше да си помисля за причината за присъствието на жартиера. Самата мисъл за Тристан и новата снаха на Дом, Зоуи, заети с… нещо върху бюрото го караше да се чувства като някой воайор.

Точно след като затръшна най-горното чекмедже на мястото му, видя восъка, сложен прибрано до мастилницата върху бюрото. Проклятие, точно пред очите му! Очевидно започваше да си загубва ума.

Дом се отпусна на стола. За всичко беше виновна Джейн. Сега, след смъртта на Джордж, Дом щеше да наследи титлата на семейство Ратмур и трябваше да се съсредоточи върху завръщането си в Ратмур Парк, където щеше да отиде още днес, и опитите си да го изправи на крака. Вместо това мислите му бяха обсебени от Джейн.

Това беше направо смешно. Сега двамата не означаваха нищо един за друг. Той със сигурност не означаваше нищо за нея. След като повече от дванайсет години остана неомъжена, тя най-накрая се реши и се сгоди за Едуин Барлоу, новоизпечения граф Блекбъро.

Скоро щеше да стане недостъпна за Дом завинаги и той не можеше да промени това. Не искаше да го променя. С този период от живота му беше приключено завинаги, както и трябваше. Сега той беше остарял и помъдрял, както и загрубял, а тя все още беше богата наследница. Нямаха нищо общо помежду си. Бяха различни хора.

И може би, ако си го повтаряше достатъчно често, най-накрая щеше да го повярва. Трябваше да го повярва. Трябваше по някакъв начин да я прогони от мислите си.

— Зоуи иска да знае дали ще дойдеш с нас на службата в тяхната църква в града.

Дом вдигна глава толкова бързо, че едва не събори аргановата лампа.

— Проклятие, Лизет, не се промъквай така зад гърба ми!

Неговата полусестра отметна назад черните си къдрици и се приближи към бюрото.

— Не обвинявай мен, ако главата ти се рее в облаците. Поне пет минути стоях тук и те чаках да ме забележиш, а ти мърмореше, ругаеше и се мръщеше.

— Извинявай. Просто съм малко… разсеян, това е всичко.

Тя изпръхтя пренебрежително.

— Така ли му казваш? А аз си мислех, че си просто груб.

— Виж, Лизет…

— На празненството вчера дори за миг не спря да се мръщиш! Не знам защо изобщо си направи труда да пътуваш цели два часа от крайбрежието за това увеселение. Дори Тристан забеляза колко си кисел, а това си е сериозно постижение, защото той има очи само за Зоуи.

Дом изсумтя. За нищо на света не бе очаквал неговият полубрат да се влюби. Особено пък така зрелищно.

— Учудвам се, че двамата със Зоуи изобщо помнят, че съществуваме, при цялото това гукане — каза той и я погледна с присвити очи. — Макар че вие с Макс сте почти толкова зле.

— Боже господи, надявам се, че не! Нали вече сме родители. Трябва да демонстрираме поне някакво благоприличие.

Тя прибра зад ухото си едно изплъзнало се кичурче.

— Макар че това е трудна задача, защото на Макс му харесва, когато проявявам известно… неблагоприличие.

— Всемогъщи боже, не искам дори да мисля за това! — отвърна раздразнено Дом. — Престани да говориш как точно те харесва Макс.

— Защо? Защото това те кара да се чувстваш самотен?

— Защото си ми сестра.

— Сам си си виновен, задето си самотен — отсече Лизет, без да обръща внимание на отговора му. — Джейн ти е точно под носа, в Ратмур Парк, докато прави компания на Нанси, а вместо да се възползваш от случая и да започнеш да я ухажваш, ти се криеш тук, в имението на брат ни.

— Не се крия — отговори хладно той, макар че може би се криеше. — Освен това защо да ухажвам Джейн? Тя е сгодена за друг. И ако си спомняш, тя ме изостави, а не обратното.

— Ти така казваш.

Това го накара да млъкне.

— Какво си мислиш, че лъжа ли?

— Мисля, че жената, с която се запознах на празненството по случай годежа ви преди години беше толкова влюбена в теб, че не би те изоставила само защото си загубил общественото положение и състоянието си. А това означава, че си направил нещо, за да я прогониш.

Проклятие! Лизет се опитваше да измъкне информация, както винаги. И беше неприятно близо до истината.

В нощта на онзи проклет бал, когато подлъга Джейн да скъса с него, Лизет и Тристан вече бяха избягали във Франция, за да се спасят от гнева на Джордж. Така че единственото, което знаеше сестра му за случилото се, бяха изводите, които си бе направила въз основа на клюките.

Дом не беше такъв глупак, че да признае истината пред нея и Тристан. Разберяха ли, никога нямаше да го оставят на мира. Вече бяха говорили за Джейн по-често, отколкото можеше да понесе.

— Това не променя факта, че Джейн е сгодена за друг.

Лизет въздъхна с видимо раздразнение. Очевидно се бе надявала да чуе обяснение. Би трябвало да знае, че няма да стане.

— Така че дори да исках да ухажвам Джейн — продължи Дом, — виждаш, че не бих могъл.

— Тя обаче май не бърза да се омъжи за този свой годеник — настоя Лизет, необезпокоена от фактите. — Долетя при Нанси почти на минутата след смъртта на Джордж.

— За да прави компания на вдовицата на Джордж. Мнението ми за нея много би паднало, ако не се беше опитала да утеши братовчедка си.

— Не се прави на глупак, Дом! Не ти подхожда. Тя дойде, защото отчаяно иска да те види, преди да се омъжи за човек, за когото със сигурност знае, че не е за нея.

— Отчаяно ли? Не бих казал. Отседнала е при Нанси във вдовишката къща на цяла миля от основната сграда и откакто е дошла, не съм я срещал нито веднъж.

— Несъмнено си положил големи усилия да не я срещнеш.

Той не се хвана на въдицата й и изражението на Лизет стана замислено.

— Как е Нанси, между другото?

— Откъде да знам, по дяволите? Нали току-що ти казах, че не съм ги виждал.

— Надявам се, че разбираш колко грубо се държиш. Трябва да ги посещаваш поне от време на време. Да покажеш, че не таиш лоши чувства към Нанси.

— Лоши чувства ли? Ти луда ли си? — възкликна той и я погледна подозрително. — Нанси не се интересува какви чувства тая към нея. Несъмнено ненавижда и мен, и Тристан. Джордж умря заради нас.

— Джордж щеше да убие и двама ви!

— Незначителна подробност, на която тя несъмнено няма да обърне внимание, предвид факта, че Джордж е мъртъв — каза сухо той.

— Винаги ми се е струвало странно, че двамата изобщо се ожениха. Искам да кажа, ако Джордж се е опитвал да ти отмъсти, задето помогна на Тристан, защо просто не е започнал да ухажва Джейн?

Защото Джордж бе повярвал в това, което бе видял онази нощ на бала — че Дом иска Нанси заради парите й. Затова, както винаги изпълнен с ненавист към Дом, Джордж бе решил той самият да я спечели. Несъмнено точно това бе възнамерявала Нанси, когато по някакъв начин бе успяла да подреди нещата така, че когато Джейн ги видя заедно, Джордж да бъде с нея.

Макар че в крайна сметка развоят не се бе оказал толкова хубав, колкото бе очаквала Нанси. Не бе възможно Джордж да е бил особено добър съпруг, дори за жена, повърхностна и безкритична като братовчедката на Джейн.

Дом се облегна назад и сключи ръце върху корема си.

— Джордж не е започнал да ухажва Джейн точно защото е знаел, че след начина, по който ме остави без пукната пара, Джейн никога няма да се омъжи за него. А и Нанси беше от жените, които му допадаха повече — хубава, но повърхностна и податлива.

— Все пак дори и тя е заслужавала нещо по-добро. А сега е вдовица, задължена на същия човек, когото съпругът й ненавиждаше. Слава богу, че Джейн е с нея и ще и помогне да преодолее този удар.

— Да, слава богу — съгласи се Дом разсеяно.

И слава богу, че очевидно Джейн бе сметнала Нанси за невинна в онази случка в библиотеката преди години. Измамата на Дом поне не я бе разделила с жената, която й бе почти като сестра.

Макар че понякога се дразнеше от лекотата, с която Джейн повярва на лъжата му. От това как незабавно го прие за безскрупулен зестрогонец. Разбира се, неговата цел беше точно това, но все пак този факт го беше жегнал.

Защото беше негодник, който искаше и вълкът да е сит, и агнето цяло.

— И така — попита го повторно Лизет, — ще дойдеш ли с нас на службата?

Слава богу, че инквизиторският разпит за Джейн бе приключил.

— Боя се, че няма. Веднага щом подпечатам този документ, който двамата с Макс ще върнете на Виктор и който му прехвърля управлението на „Мантън Инвестигейшънс“, се връщам в Ратмур Парк.

Изправи се на стола и се наведе над документите на бюрото.

— Още не съм уредил въпроса с онези арендатори, които Джордж е тормозил. Трябва да стигнем до някакво споразумение за това, как да получат справедлива компенсация, без имението да се разори, затова утре сутрин имам среща с тях.

— А тази спешна среща има ли нещо общо с Нанси? Съществува ли възможност да видиш Джейн?

Мили боже, Лизет беше като струйка вода, която дълбае безспир камъка капка след капка, докато най-накрая поддаде.

Дом се съсредоточи върху разтапянето на восъка върху пергамента.

Джейн до края на дните си.

Толкова за усилията му да я прогони от мислите си.

— Аха! Ето защо си толкова кисел — изпухтя Лизет. — Държиш се невъзможно, заклевам се! Готов си да оставиш единствената жена, която си обичал, да се омъжи за друг, макар че сега разполагаш с всичко необходимо, за да издържаш съпруга. За човек, който се е изправял пред крадци и убийци, без да трепне, си голям страхливец, Дом.

С мрачно изражение на лицето той притисна пръстена с печат върху восъка. Лизет никога нямаше да разбере. Някога Джейн може и да беше негова, но сега го презираше и това беше положението. Дори ако и разкриеше истината за онази нощ, бяха прекарали разделени толкова години, че каквото и да бе изпитвала към него, то очевидно бе умряло.

В противен случай нямаше да се съгласи да се омъжи за Блекбъро. Дом най-добре от всички знаеше, че Джейн не би се сгодила за мъж, когото не обича.

Когато брат й не отговори на нападките и, погледът на Лизет стана лукав.

— Знаеш ли, трябва лично да занесеш този документ в Лондон. Сигурна съм, че Виктор има стотици въпроси за управлението на агенцията. А и още не си видял малкия Юджийн. Знам, че той ще се радва да се запознае с вуйчо си Дом.

Този очевиден опит за манипулация го накара да се подсмихне.

— Съмнявам се, че малкият Юджийн се радва на каквото и да било, освен на сукането и на сменянето на пелените си. На колко месеца е той, на два? Вече научи ли се да сяда?

Лизет го изгледа страшно.

— Понякога си толкова… толкова…

— Практичен?

— Безчувствен. Той е първият ти племенник. Не искаш ли да го видиш?

Защо, за да си спомни за всичко, което бе загубил заради Джордж ли? Не. Макар че предполагаше, че накрая ще му се наложи.

— С удоволствие ще посетя малкия Юджийн, след като порасне достатъчно, за да разбере кой съм. Но утре имам среща, така че не мога да хукна към Лондон.

Той потупа документа на бюрото.

— Ще се погрижиш ли Макс да го получи, преди да тръгнете?

Сестра му го изгледа убийствено, завъртя се на пета и се запъти към вратата.

— Няма ли да ме целунеш за довиждане? — провикна се Дом след нея. — Няколко седмици сигурно няма да се видим.

— Глупавите мъже, които не знаят кое е добре за тях, не заслужават целувка за довиждане — отсече Лизет, без да спира.

Заядливият й тон го накара да се ухили.

— Аз май трябва да се радвам, че не ме буташ към Джейн с иглите си за бродиране.

Тя се спря и го изгледа с вдигнати вежди.

— Това ще свърши ли работа?

Мили боже, можеше да го направи като едното нищо.

— Не. И не се сърди. Аз съм си много добре.

— Лъжец такъв! Всеки може да види, че изобщо не си добре.

Понякога Дом се плашеше от мисълта колко добре го познава тя.

— Във всеки случай поне съм доволен. Наследих имението, което не очаквах да получа някога. Какво повече мога да искам?

— Съпруга. Деца. Щастие.

— Тези три неща невинаги вървят заедно, скъпо мое момиче.

— Особено когато дори не се опитваш да се сдобиеш с първото.

— Лизет, откажи се — каза тихо Дом. — Колкото и да ми се сърдиш, това няма да промени миналото.

Тя изруга.

— Твърдоглавието ти ме разочарова, сдържаността ти ме поставя в безизходица, а фактът, че приемаш това абсурдно положение с Джейн, ме озадачава.

Очевидно бе забелязала, че брат й стисна зъби, защото изражението и се смекчи.

— Но не ти се сърдя. Никога не бих могла да ти се разсърдя.

Върна се обратно и го целуна по бузата.

— Ето. Това трябва да го докаже.

Усмихна му се с обич и добави:

— Внимавай да не се преработваш, нали така?

— Няма — излъга той.

Изчака сестра му да излезе, а после отиде до прозореца и проследи с поглед семейството, което излизаше от къщата. Лизет не разбираше, че за него работата беше удоволствие. Това му помагаше да не мисли за „това абсурдно положение с Джейн“.

Пред очите му изплува образът на бившата му годеница, така, както изглеждаше преди няколко месеца. Остана стъписан, когато се натъкна на нея на вечеринката, устроена от бащата на Зоуи. Виждаше я едва за втори път през всички тези години след раздялата им, като при това първия път беше за толкова кратко, че едва си даде сметка за присъствието и, когато тя изчезна.

На вечеринката обаче не беше така.

Дом така и не успя да откъсне погледа си от прекрасното видение, което представляваше Джейн в синя вечерна рокля. През времето, откакто се бяха разделили, тя се бе наляла точно толкова, колкото да се сдобие с по-пищни извивки. Обвити в скъп атлаз, тези извивки изглеждаха много съблазнителни.

С огромно усилие на волята успя да задържи погледа си върху лицето й. Особено след като кафявите й очи го стрелнаха яростно. Стори му се, че от онази ужасна нощ в Блекбъро не се бе случило нищо.

Дом беше очаквал, че с времето гневът й ще изчезне, но погледът й бе разпален, думите — хладни, а тонът й — смесица от снизходителност и неизречени значения, които той не можа да разгадае. Изтърпя срещата само като възприе маниера си на детектив — придаде си вид на човек спокоен, непоколебим и винаги уверен в положението си.

Но загадъчният й коментар как се била уморила да чака животът й да започне го стресна. Все още го стряскаше. По дяволите, какво имаше предвид? Не бе възможно да е чакала него, не и след всичко случило се.

Думите й го преследваха месеци наред. Защото ако наистина го бе чакала през всички тези години…

Боже господи! Каква нелепа мисъл! Джейн не го беше чакала. А дори и да беше, това нямаше значение. Дом не можеше да започне да я ухажва отново, дори и тя да приемеше.

Той бе прекарал първите си две години на Боу Стрийт зает със задачата да се докаже. Следващите няколко, в годините на политически вълнения, представляваха безкрайна поредица от мисии за Джаксън Пинтър и от време на време дори за лорд Рейвънсууд, заместник-секретар в Министерството на вътрешните работи — тайни, опасни мисии.

Дом погали белега, прорязващ дясната му буза. По-опасни, отколкото си бе представял.

В паметта му тези години се размиваха и сливаха. Но те му бяха спечелили уважението на колегите му в Боу Стрийт Ранърс и възможност за по-привлекателни случаи. Беше спестил достатъчно, за да основе „Мантън Инвестигейшънс“. А после трябваше да се изправи пред нови предизвикателства. Всичко това му бе попречило да започне отново с Джейн.

„Голям си страхливец, Дом!“

Той стисна зъби. Това не беше страх, съвсем не. Проклятие, той беше зает! И прекалено добре разбираше колко дълбоко бе наранил Джейн. Не искаше да рискува пак да направи същото.

Сега тя беше сгодена и това беше краят. Затова той щеше да я остави в миналото — да остави тази част от живота си в миналото — и да се научи да бъде щастлив с това, което имаше. Все пак то беше повече, отколкото бе очаквал.

След като взе това решение, Дом се върна зад бюрото. Надраска бърза бележка за Макс, сложи я върху документа за Виктор и притисна и двете с преспапието. После почисти след себе си и тръгна към вратата. Малко по-рано беше наредил да повикат екипажа му, така че чантата му сигурно вече беше натоварена. Трябваше само да…

— Ако ви кажа името си — обади се един болезнено познат глас от фоайето, — обещавате ли да накарате лорд Ратмур да дойде да говори с мен? А не да ме залъгвате с някакви глупости, че не бил тук? Знам, че е тук. Видях файтона му отпред. И е много важно да говоря с него.

Стомахът на Дом се сви. Как бе възможно? Какво търсеше тя тук?

— Разбирам, госпожо — отговори икономът, докато Дом бързаше към тях, — но щом въпросът е толкова спешен, защо не ми кажете кое име да оповестя.

— Всичко е наред — намеси се Дом. — Познавам госпожица Върнън.

Джейн се стресна и хубавите й очи се разшириха, когато го зърна. Днес носеше костюм за езда от пурпурна вълна, стеснен в кръста, издут на хълбоците и подчертаващ по великолепен начин всичките и извивки. Изглеждаше раздразнена, разрошена от вятъра и толкова красива, че дъхът му секна.

Бог да му е на помощ!

— Трябва незабавно да говоря с вас — каза Джейн, погледна крадешком към иконома и добави: — Насаме.

Дом кимна и й направи знак да мине пред него през една отворена врата по-нататък по коридора. В мига, в който влязоха, му се прииска да бе избрал друга стая. На фона на златната и червена коприна Джейн изглеждаше така прекрасна, че кръвта му закипя.

— По дяволите, какво правиш тук?

Тя повдигна вежда.

— И аз много се радвам да те видя.

Проклятие, той не искаше да прозвучи раздразнено!

— Извинявай. Просто съм учуден, че си още в Йоркшир. Предполагах, че вече си на път към Лондон. Нямаше ли онзи ден да си тръгваш с пощенския кораб?

— Пролетните дъждове отнесоха моста на пътя към Хъл и трябваше да се върна в Ратмур Парк.

В погледа й проблесна нещо, което Дом не успя да разтълкува.

— Не знаех, че толкова внимателно следиш програмата ми.

Вечно проклятие! Той не искаше да издава, че е така.

— Следя внимателно всичко свързано с имението ми и хората, за които отговарям — отвърна Доминик, без гласът му да издава никакво неудобство. — Което включва и посетителите във вдовишката къща.

Чувството, което се изписа на лицето й, разочарование ли беше? Не, не беше възможно.

— Разбирам — каза тя с по-студен тон. — Жалко, че през последните два дни така и не се отби там. Защото, докато те нямаше, един от хората, „за които отговаряш“, е изчезнал.

— Кой?

— Нанси. Според прислужниците се е качила сама в пощенската карета за Йорк, за да посети своята пралеля госпожа Пач веднага след като аз тръгнах към Хъл. Нанси им казала, че ще отсъства само един ден, но още не се е върнала.

Дом изпусна дъха, който досега бе задържал. Това ли беше всичко?

— Йорк е само на половин ден път от Ратмур Парк. Нанси навярно е решила да остане там за ден-два с леля си и понеже е предполагала, че вече си на път към Лондон, не си е направила труда да съобщи на никого в имението.

— Всъщност е съобщила. Точно писмото й до икономката, което пристигна късно вечерта в деня на заминаването й, ме тревожи.

Джейн протегна съобщението към него и Дом се приближи достатъчно, за да го вземе, което за нещастие бе достатъчно близо, за да вдъхне аромата на лавандула, който се излъчваше от нея. Господи, защо след всички тези години Джейн все още трябваше да употребява лавандулов парфюм? Той събуди спомени за прекалено кратките им целувки в беседката зад къщата на вуйчо й, целувките, за които Дом отказваше да мисли през всички тези години на раздяла.

Той решително се отдръпна, така че да не усеща аромата й, и се насили да насочи вниманието си към писмото. Очевидно Джейн смяташе, че има причина за тревога, макар че Дом не можеше да си представи защо. Тя навярно дори нямаше да е разбрала, че Нанси я няма, ако не беше изпуснала пощенския си кораб до Лондон.

Един поглед към писмото му бе достатъчен, за да го запомни. Това бе част от особената му дарба да запомня думи и образи от пръв поглед. После и го върна.

— Това само доказва, че изобщо не е изчезнала. Пише, че е решила да отиде до Бат заедно с пралеля си.

— Да, но не е вярно!

Ситуацията ставаше все по-озадачаваща с всяка изминала минута.

— Откъде знаеш?

— Защото изпратих куриер до госпожа Пач и попитах дали Нанси иска камериерката й да отиде с тях и ето какъв отговор получих рано тази сутрин.

С рязко движение Джейн извади от джоба на костюма си второ писмо и го протегна към него. То се отличаваше с формалност, която не присъстваше в писмото на Нанси.

Скъпа госпожице Върнън,

Вярвам, че е станало някакво недоразумение. Не съм имала удоволствието да се видя с моята скъпа Нанси още отпреди кончината на съпруга й. Тя не е тук и двете не сме правили никакви планове да пътуваме където и да било. Възможно ли е да сте ме сбъркали с някоя друга нейна роднина?

Ако мога да ви помогна с още нещо във връзка с този въпрос, съобщете ми. Много ще се радвам да ви видя при следващото ви посещение в Йорк.

Искрено ваша:

госпожа Лесли Пач

По гърба му пропълзя тръпка на безпокойство.

— Дявол да го вземе!

— Точно така. Нали прочете писмото на Нанси! Тя изрично споменава за своята пралеля в Йорк.

— Една от тях със сигурност лъже.

— Да — съгласи се Джейн с тон, който издаваше чисто раздразнение, — но каква причина може да има госпожа Пач да прибегне до лъжа? Доколкото разбирам, Нанси я посещава от години. Те са много близки.

— И какво правят, когато Нанси ходи там? — попита Дом, влизайки с лекота в ролята си на детектив, макар че бяха минали месеци, откакто за последен път разследва нещо друго, освен въпроса кои реколти виреят най-добре в йоркширската почва.

— Не знам — отвърна Джейн и потропна нетърпеливо с крак. Очевидно нямаше представа от детективски техники. — Клюкарстват. Говорят си за кучетата си — двете имат общо седем. Един слуга май спомена, че ходели да пазаруват заедно. Според него Джордж насърчавал посещенията на Нанси там, докато бил жив. Дори й позволявал да използва каретата. Точно затова е толкова странно, че този път е тръгнала с пощенската карета.

— Не е имала избор — изтъкна Дом. — Аз взех файтона и предполагам, че ти си взела семейната карета, за да отидеш в Хъл в деня на заминаването и.

— Да, но защо просто не е изчакала и да тръгне към Йорк след твоето връщане или това на семейната карета? Всъщност защо просто не е слязла от пощенската карета в селото, за да вземе файтона от теб? Нанси не обича да е в тясна близост с много хора, така че защо ще иска да пътува чак до Йорк с пощенската карета? Ако е ставало въпрос само за пазаруване, не е имало причина да бърза.

— Може би е имало нещо повече. Ти каза, че е тръгнала без камериерката си. Често ли го прави?

— Мисля, че не, но камериерката й, Мередит, си взе отпуск за известно време, за да се грижи за болния си баща в Лондон, а сегашната камериерка не работи при нея от толкова дълго, за да я е придружавала при тези посещения. Не знам за пътуванията до Йорк нищо от първа ръка, защото докато бях в Ратмур Парк, Нанси не е предприемала такова, със или без мен.

Колко интересно!

— Защо?

— Откъде да знам, по дяволите?

Защо неговите съвършено логични въпроси предизвикваха у Джейн гняв? Тя го изгледа така, сякаш беше слабоумен.

— Но не разбираш ли? — продължи Джейн. — Това пътуване очевидно е различно. Тръгнала е с пощенската карета и без камериерката си. В писмото й до прислугата за предполагаемия й престой в Бат не се споменава, че иска да й занесат дрехи. Или да й доведат кучетата й.

— Ти си очаквала да вземе кучетата си?

— Със сигурност. Нанси никога не ги оставя у дома дни наред. Ходят с нея навсякъде — в Лондон, в Брайтън, където и да отиде. Ако не друго, поне щеше да спомене за тях в писмото си. Фактът, че не го е направила, ме тревожи.

Дом я погледна внимателно.

— И така, какво се опитваш да ми кажеш, Джейн?

— На братовчедка ми сигурно и се е случило нещо ужасно. Очевидно е претърпяла някакъв инцидент по пътя оттук до Йорк.

— А после е написала писмо, в което лъже, че е заминала за Бат?

Джейн изпухтя раздразнено.

— Писмото сигурно е фалшифицирано, не виждаш ли? Нанси не може да си съчини такава история от нищото. Не е способна да прибегне до такава лъжа.

Дом си прехапа езика, за да не признае, че преди дванайсет години Нанси се оказа повече от способна да прибегне до лъжа. Джейн обаче не го знаеше и сега не беше моментът да й го казва. Първо трябваше да я убеди, че тревогата й е неоснователна.

— Имаш ли някаква причина да мислиш, че писмото е фалшифицирано? — попита той. — В почерка има ли нещо, което ти се струва подозрително?

— Не с просто око, но…

— Значи предполагаш, че опитен фалшификатор се е научил да имитира почерка на Нанси достатъчно добре, за да заблуди собствената й братовчедка.

През очите й премина израз на отчаяние.

— Възможно е, нали?

— Възможно? Да. Вероятно? Не.

— Защо? Постоянно чета във вестниците за похитители!

— Да, и те си имат причини за действията си — отговори Дом и прибегна до това, което обикновено действаше с разумни хора, чиято паника им пречеше да мислят трезво: най-елементарна логика. — Каква причина би имал някой похитител да изпрати фалшифицирано писмо?

Джейн скръсти ръце на гърдите си.

— За да забави всеки, който може да се притесни, когато Нанси не се върне. Трябвало е да отклони възможните преследвачи от следите си.

Дом и се усмихна едва-едва.

— Този загадъчен похитител вече е разполагал с цял ден преднина. По времето, когато прислужниците биха се притеснили достатъчно, за да тръгнат след нея към Йорк, вече е можел да бъде в друго графство. Така че защо да измисля някаква история, че щяла да пътува до Бат?

— Не знам! — извика Джейн и по бузите и разцъфтя очарователна розовина. — За съжаление в образованието ми го нямаше предмета да мисля като похитител.

— В моето го имаше. Аз разреших някои от случаите, за които си чела във вестниците.

Тя се намръщи и Дом смекчи тона си.

— Не това е начинът, по който действат престъпниците. Когато един мъж отвлече жена, обикновено причината е една от следните три: да избяга с нея, за да се оженят тайно, да й се натрапи със сила или да получи откуп за нея.

Устните на Джейн започнаха да стават опасно тънки, но Дом продължи, като отмяташе причините една по една на пръстите си.

— В първия случай Нанси може да се омъжи за когото пожелае, така че няма причина да пише подвеждащи писма. Във втория той просто ще я принуди. Пак няма причина за подвеждащи писма. В последния и най-рядък случай, който ти май обмисляш, единственото писмо, което би изпратил той, е искане за откуп. Получила ли си такова писмо?

— Още не — отговори тя навъсено.

Очевидно не беше привърженик на простата логика.

— Обикновено похитителите не изпращат първо фалшифицирани писма с почерка на жертвата, а после и искане за откуп. Искат да всеят в сърцата на семейството страх, а не объркване.

Джейн издаде напред брадичката си.

— Започвам да си припомням колко превзет можеш да бъдеш.

Дом я измери със студен поглед.

— Аз разсъждавам логично. Ти просто не харесваш моята логика.

— Защото не спираш да задълбаваш какво не може да се е случило. Аз искам да чуя какво може да се е случило.

— Добре. Вместо да си въобразяваш разни престъпления, може би трябва да обмислиш възможността Нанси просто да е искала да се откъсне от всичко. Все пак току-що загуби съпруга си.

— Звучи така, сякаш е забравила къде го е сложила, вместо че е бил убит от твоя полубрат.

Тялото на Дом се стегна и Джейн изруга раздразнено.

— Осъзнавам, че Тристан просто се е защитавал. Ако някой изобщо знае колко злобен може да бъде Джордж, това съм аз. Аз просто…

— … си ми сърдита, защото ти казвам това, което не искаш да чуеш.

Тя се приближи към него и в очите и проблесна мрачен огън.

— И какво точно е то? Твоята теория, че Нанси просто е искала да се откъсне от всичко? Това защо би трябвало да ме притеснява? Освен ако не намекваш, че е искала да избяга от мен.

— В никакъв случай. Тя е мислела, че ти си заминала за Лондон и едва ли ще се върнеш скоро.

— Е, според твоята логика от кого може да се е опитвала да избяга Нанси? — попита Джейн и подражавайки му, започна да отмята възможностите на пръстите си. — От прислугата? От селяните? От арендаторите? От теб, може би?

Тази градушка от въпроси изнерви Дом. Той не беше свикнал с тази нова Джейн, която го атакуваше със собствената му логика вместо просто да приема мнението му. Тя беше влудяваща.

Беше прекрасна.

Да върви по дяволите!

— Не ставай смешна. Знаеш, че никога не се срещам с Нанси. Тя няма причина да бяга от мен. Но не това е въпросът.

— О? Тогава какъв е въпросът, лорд Ратмур?

Това, че се обърна към него с титлата му, засили раздразнението му. Официално все още не беше дори виконт, макар че всички се държаха така, сякаш беше, тъй като Джордж нямаше синове.

— Никога не съм казвал, че се е опитвала да избяга от някого. По-скоро се е опитвала да избяга при някого.

Цветът се оттече от лицето на Джейн.

— „При“. Какво имаш предвид?

— Стига, вече не си момиче! След няколко години брак Нанси има — ами, определени нужди. Съпругът й е мъртъв и тя е сама. Тъй като или ти, или аз бяхме в Ратмур Парк от деня на смъртта на Джордж, това е била първата й възможност да се измъкне, за да бъде с някого.

Джейн просто продължаваше да го гледа със зяпнала уста, сякаш виждаше някакъв чужденец, наскоро слязъл на английския бряг.

— Това би обяснило мистериозните й пътувания до Йорк — продължи той. — И защо е измислила тази история с пътуването до Бат и е оставила камериерката си във вдовишката къща. Иска да запази репутацията си пред персонала си и това е напълно разбираемо.

Тя сбърчи гневно чело.

— Нима ми казваш, че моята братовчедка е толкова безпринципна, толкова безсрамна, толкова измамна, че да избяга, за да бъде с някой… някой…

— Любовник. Да. Това е единственото логично обяснение. Очевидно Нанси е имала любовна връзка по време на брака си.