Патриша Корнуел
Хаос (46)

44.

Способностите на човешкия организъм са ограничени и постъпвам глупаво, като се опитвам да ги игнорирам.

Шофирането до дома изисква голямо усилие и когато спирам пред знака „Стоп“ до Харвардския богословски институт, установявам, че ми е трудно да държа очите си отворени. Кръвната ми захар е ниска и усещам непоносима слабост, което е нормално, тъй като през последните няколко часа единственото, което ме държеше на крака, бе високооктанов адреналин.

Добре че живея на петнайсетина минути от Центъра по съдебна медицина. Пускам климатика, за да може студеният въздух да брули лицето ми, слушам музика, правя всичко възможно, за да остана будна. Часът е девет и пет, а утринното слънце напича ярко над главата ми. Навлизам в тясната павирана алея на нашата къща от деветнайсети век с дъсчена фасада, боядисана в опушено синьо, със сиви врати и капаци на прозорците. В двата края на старинния покрив, застлан с каменни плочи, се издигат високи комини. Слънчевите лъчи се отразяват от прозорците на горния етаж, докато паркирам зад зеления лендровър на Джанет.

Всички са тук, възкликвам смаяно, след което се чувствам като егоистка. Колкото и да обичам семейството си, точно в този момент искам да остана сама в собствения си дом. Трябва обаче да се откажа от тази мисъл и да събера сили. Да приема, че желанията ми не могат винаги да се сбъдват и че разкриването на престъпления не е всичко в този живот. Взимам чантата си, слизам и заключвам служебния си джип, който този път не оставих пред офиса. Прекосявам предната морава, изкачвам тухлените стъпала. Усещам как утринното слънце започва вече да напича. Днес обаче не се очаква температурите да прехвърлят трийсет и два-три градуса. През уикенда дори ще вали и това ще се отрази добре на моравата и градината.

Трябва да нахраня много гости, а не съм подготвена. Ако знаех, че толкова много хора, включително Дороти, ще отседнат при нас, щях да напазарувам сериозно. Може пък да ми остане време да отида до супермаркета, преди да се подготвя за лекцията в института „Кенеди“. Може да приготвя нещо лесно като лазаня, която да стоплим, когато се приберем.

Ще отворим няколко бутилки хубаво пино ноар и ще вдигнем тост за Бригс, решавам аз, докато стоя на предната веранда с ключовете в ръка, оглеждам се и се ослушвам. Чувам лекия бриз да шумоли в клоните на старите дървета в предния двор, долавям мириса на глинеста пръст и мулч. Минава кола. Една от съседките, която ми маха с ръка.

Двамата с Бентън живеем в североизточния край на университетското градче на Харвард, точно срещу Академията за наука и изкуство, заобиколени от великолепни старинни къщи, които символизират епохата на Просвещението. Обичам това място. Обичам да се заблуждавам, че тук съм в безопасност, защото съм заобиколена от интелигентни хора. Оглеждам се още веднъж, с ръка на дръжката на бравата.

Не чувам нищо, дори кучетата не са вкъщи. Долавям обаче далечен шум, слаб, но остър вой като от циркуляр. През две къщи от нас се извършва ремонт. Минава още една кола, а в нея друга съседка. Отварям входната врата и забелязвам, че алармата не е включена. Това определено не ме радва. Пристъпвам във фоайето с тъмна ламперия и викториански гравюри и отново се ослушвам, но не чувам нищо. Хрумва ми, че Джанет, Деси и сестра ми може да са в задния двор. Всъщност идеята ми се струва добра. Може да пийна кафе с тях. А после да се опитам да поспя няколко часа.

По някое време следобед ще трябва да прегледам лекцията, която се каня да изнеса тази вечер, защото вече потвърдих пред моя контакт в института „Кенеди“, че няма да я отменя. Ще изнеса лекцията заради Бригс. Той ще бъде духом с мен, докато обяснявам на влиятелни политици и лобисти на каква опасна планета живеем и защо е толкова важно да интегрираме науката и образованието във всичко, което правим, ако искаме да разширим кръгозора си и да се предпазим от опасности.

В кухнята заварвам мръсни чаши от кафе на плота до машината за еспресо. Някой си е приготвял сандвич с чедър. Вероятно Деси, който, откакто се премести да живее тук, стана голям почитател на чедъра от Върмонт и подхожда доста придирчиво към цвета на сиренето. Така например по-пикантният вариант задължително трябва да е пурпурен и доколкото зная, държи сиренето му на закуска да е именно пурпурно.

Оставям чантата си на масата за закуска до прозореца и тръгвам към задната врата, където Деси е оставил въдицата, бейзболната си бухалка и ръкавицата, които Марино му подари за рождения ден. Въдицата има корда с тежест, привързана за макарата. Марино учи Деси да я замята по същия начин, по който учеше мен преди години. Така деветгодишното хлапе развива качества като търпение и прецизност, които ще му помогнат в живота.

Това е чудесно, като изключим наранените чувства на Бентън, за което съжалявам, но трябва да правим онова, което е най-добро за детето. Марино влияе положително на Деси и нямам нищо против да използват задния ми двор, стига да не газят розите ми. Правилото гласи, че когато кордата се оплете в дърветата, никой не бива да се катери за кукичката.

Безопасността е на първо място. Отварям дъбовата врата, която води към задния двор. Застивам на място, защото не мога да проумея това, което виждам.