Патриша Корнуел
Хаос (45)

43.

Сенките се плъзгат по тухлените и гранитните фасади. Силуетите на небостъргачите в центъра на Бостън се открояват още по-ярко на хоризонта и започват да блещукат, когато слънцето се издига високо в безоблачното небе.

— Знаеш ли кой е Уилям Портисън? — пита Том Пери, а аз съм готова да се обзаложа, че Бентън вече е разговарял с бившия работодател на Елиза Вандерстийл.

— Според Луси той е изпълнителен директор на някаква високотехнологична компания в Лондон, очевидно е доста богат — отговарям аз. — В шофьорската книжка на Елиза е посочен адресът на дома му в Мейфеър. Открихме я в непосредствена близост до тялото.

— Възпитаник е на Масачузетския технологичен институт. Същото се отнася и за непрокопсания му брат. И двамата са британски граждани. Единият е пожънал невероятен успех и състоянието му се оценява на милиарди, а другият е също толкова умен, но явно няколко невронни връзки в главата му липсват, дали са накъсо или нещо подобно. Бих определил Тео като луд гений.

— Тео? — поглеждам навън и наблюдавам как пастелните щрихи променят формата и колорита си, докато слънчевите лъчи проблясват като златисти рибки в бавните води на реката отвъд улицата.

— Теодор Портисън. Представя се като Тео, когато не се крие зад други имена.

Гребци, седнали в пъстри състезателни лодки, прорязват водите, а шумът на трафика в утринния час пик наподобява нещо средно между далечен влак, силен вятър и упорит дъжд.

— Защо му е да използва други имена?

— Страда от параноя, убеден е, че някой го преследва. Затова бяга и се крие. Така поне твърди брат му — казва Пери. Аз обаче съм убедена, че информацията идва от Бентън.

Сериозно се съмнявам генералният секретар на Интерпол да е разговарял лично с Уилям Портисън, докато съпругът ми е в състояние да извлече деликатна информация дори от камък.

— На каква възраст е братът? — питам аз.

— Тео Портисън е на четиридесет и седем, живее сам, никога не се е женил. Преподавал е квантова физика в Масачузетския технологичен институт, но е бил уволнен преди двайсетина години. Тази информация е проверена и потвърдена.

Това означава, че Бентън я е проверил.

— Тео се е върнал в Кеймбридж преди година. Предполагам, че докато разговаряме с теб, той ще бъде посетен от агенти на ФБР. Ако вече не са го сторили, разбира се — съобщава ми Пери, докато аз се питам къде е мястото на Марино във всичко това.

— Защо е бил уволнен Тео? — интересувам се аз, докато проверявам телефона си за нови съобщения. Не откривам нито едно от Бентън или Луси.

— Краткият отговор гласи: защото е луд — казва Пери, докато аз продължавам да наблюдавам изгрева. — Дългият гласи, че е създавал проблеми на студентките. Очевидно е започнал да проявява твърде голямо внимание към тях, да им досажда, да ги преследва дори. Конкретният повод за уволнението му е инсталирането на камери в стаята на едно момиче в общежитието. Ако ще шпионираш някого, по-добре да не е студент от Масачузетския технологичен институт, който не е по-глупав от теб. Така са го хванали.

— И с какво се занимава през последните двайсет години?

— Не мисля, че е работил. Богатият му брат се грижи за него, както — в известен смисъл — винаги е правил. Дълго време Тео е живял при майка им в Лондон, но тя починала преди няколко години. Както можеш да се досетиш, той страда от т.нар. разстройство на адаптацията, меко казано.

— Ще сгреша ли, ако предположа, че властите наблюдават Тео Портисън от известно време? Питам се дали изповядва радикални възгледи, или е склонен към терористични действия и това да е привлякло нечие внимание? — След продължителна пауза питам: — Том? Ало? Там ли си?

— Не.

— Какво не?

— Не, няма да сгрешиш. — И това ми е достатъчно, за да разбера, че семейство Портисън не създава проблеми отскоро.

Сега обаче е започнало да създава проблеми от различно естество. И по-специално Тео.

— Имаме ли основания да смятаме, че Тео притежава пангит или най-малкото има достъп до него? — питам генералния секретар на Интерпол, което ни връща на следите от метеорита, открити от Ърни.

— Интересен въпрос, защото основният бизнес на Уилям Портисън са космическите технологии. Освен всичко останало, компанията му се занимава и е изграждането на ракети — казва Пери. — Той лично се интересува от коли, космически пътешествия, часовници и какво ли още не, включително скални образци. Разполага със собствен музей и познай кой му е помогнал да събере подобна колекция? Смахнатият му брат. Мисля, че Тео е тайният помощник в стил Рейнман на Уилям.

— В такъв случай напълно възможно е Тео да е познавал Елиза Вандерстийл, след като тя е живяла със семейството на брат му през последните две години. Колекцията от скални образци в дома на Портисън ли се намира? — питам аз и се опитвам да анализирам думите на Пери, защото зад тях се крие много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Държи колекцията си в трезор, който се заключва с блиндирана врата.

— Някой трябва да разбере дали не липсва нещо — казвам аз. — По-специално дали не липсва парче метеорит и ако е така, какъв е този метеорит и най-важното, какъв е произходът му. Как се е сдобил с него? — Обяснявам какво точно трябва да открием. — Минералният отпечатък на метеорита може да се окаже единствената ни материална улика по случая. Можем да докажем съвпадение, ако отново попаднем на него.

— Не мислиш ли, че Тео би трябвало да го знае, след като е помогнал на брат си да събере подобна колекция?

— Зависи дали Уилям знае подробности за това, което е купил или получил. Уилям Портисън може да е купил част от метеорит, без да знае точния му химически състав — казвам аз в мига, в който електронната брава на кабинета ми се отваря.

— Не се съмнявам, че Скотланд Ярд ще проучи въпроса — уверява ме Пери, с което само засилва подозренията ми, че властите са изправени пред няколко проблема едновременно.

 

 

Точно когато приключвам разговора, на прага изниква Марино, което ми напомня за привилегирования му статут.

Не съм изтрила отпечатъка му от няколко биометрични ключалки, включително от вратата на паркинга, входната врата, която води към сградата и вратата на кабинета ми. От години не е водил разследване тук, но не мога да събера сили и да залича всички следи от присъствието му. Наблюдавам го как влиза в кабинета ми и забелязвам, че е облечен в същите потни дрехи, в които работеше по-рано, макар да се е отървал от тъмносиньото сако.

Не си е взел душ. Това става очевидно, докато оглежда бюрото ми като хищна птица. Ако трябва да определя по скалата от едно до десет — десет е максимумът — колко ядосан е Марино в момента, трябва да оценя гнева му на сто. Намира се в състояние, което бих могла да определя като тих бяс, лицето му е посивяло, очите му са се превърнали в късчета гранит, мускулите на челюстите му са здраво стиснати.

— Никога не съм те виждала толкова ядосан. Надявам се да не съм причината… — започвам аз.

— Ама че мръсници! — изръмжава той и виждам как пулсира вената на слепоочието му, а червено-пурпурното петно се плъзга надолу към врата му. — Седя си с оня тип, говоря си с него и той тъкмо започва да ми разказва какво се е случило, когато над проклетата къща се появява хеликоптер и онези гадове изскачат въоръжени до зъби. Когато виждат, че съм само аз в компанията на някаква квартална откачалка, свирят отбой. На сцената се появява Махант, който се държи така, сякаш е господарят на света. — Марино изтупва ръцете си от прахоляк. — Това е краят.

— Какво означава това е краят? За кого говориш?

— За смахнатия съсед на Брайс — заявява Марино за мое най-голямо изумление. — Тъкмо щях да разбера защо е подал онзи фалшив сигнал до 911 и…

— Марино? — възкликвам аз, докато си мисля за онова, което Том Пери току-що разказа за Тео Портисън.

Предполагам, че докато разговаряме с теб, той ще бъде посетен от агенти на ФБР. Ако вече не са го сторили, разбира се…

— Точно това каза и Брайс. — Марино говори бързо, без да си поеме дъх. — Искал да му отмъсти, задето го е обидил, а какъв по-добър начин от това, да замеси голямата шефка доктор Скарпета с надеждата тя да го уволни…

— Как ме нарече току-що?

— Голямата шефка? — свива рамене Марино. — Той те нарече така, не аз.

— Точно така ме нарича Тейленд Чарли в аудиоклиповете.

— Можеш сама да го кажеш на ФБР, защото аз няма да си мръдна пръста, за да им помогна!

— Да не искаш да кажеш, че са позвънили на вратата на Тео Портисън, докато двамата с него сте седели в дневната? — питам аз.

— Кой, по дяволите, е Тео Портисън? — мръщи се Марино и се надвесва над мен. — Съседът на Брайс се казва Джон Смийт с ий. Предполагам, че това не е достатъчно, за да накара федералните да поемат случаите „Вандерстийл“ и „Бригс“ и на всичко отгоре да разследват фалшивите сигнали до 911. Какво, по дяволите, става?

— Махант или някой друг каза ли ти какво търсят там?

— Кога федералните са споделяли нещо с нас?

— Името му е Теодор Портисън и за него е известно, че използва фалшиви имена, тъй като страда от параноя — казвам аз и отблъсквам стола си от бюрото. — Уволнили са го от Масачузетския технологичен институт преди двайсет години и е познавал Елиза Вандерстийл. Възможно е той да е Тейленд Чарли. — Ставам и свалям лабораторната си престилка. — Ще видим дали ще продължим да получаваме записи.

— Добре, пипнаха го значи — казва Марино, докато вървим към вратата. — Защото го арестуваха в крайна сметка.

— На какво основание?

— Откъде да зная? В момента претърсват къщата. Ама че гадост! Случаят беше мой, Док!

— Важното е, че са го пипнали.

— Но не и Кари.

— Един е по-добре от нищо. Особено ако предположим, че той е Тейленд Чарли и е убил тези две жени.

— Освен това той подложи на психически тормоз и теб, и мен, и Бентън. Като използва софтуер за манипулиране на гласа. Защо?

— Попитай Бентън — казвам аз. — Обзалагам се, че е свързано с фантазии и власт, може би допълнени от налудно разстройство, ако отчетем и увредената му психика. Тео Портисън да притежава случайно дрон?

— Домът му е пълен с какви ли не боклуци, включително с части за роботи. Влезеш ли вътре, имаш чувството, че си попаднал в онзи сериал… „Санфорд и син“. Нали се сещаш, нещо средно между луд изобретател и бездомник? По всичко изглежда, че е превърнал кухнята в лаборатория, а част от нея бе покрил под найлонова тента, все едно произвежда амфетамин на кристали или нещо подобно.

— Кашляше ли? — питам аз, докато вървим по извития коридор към асансьора.

— Каза, че има хронично белодробно заболяване, не мога да се сетя по чия вина. Той е от онези, които за всичко обвиняват другите.

— Не съм изненадана, че има белодробни проблеми.

— Защо? — поглежда ме Марино. — Само заради кашлицата?

— Ако работи с нанотръби и не го прави в съответната стерилна лаборатория или поне в помещение с вентилация и филтър за отделяне на аерозолите — с други думи, в защитена среда — може да провокира сериозен респираторен проблем вследствие на вдишването на миниатюрни фибри и частици, толкова малки, че не могат да се видят с просто око. И ако не си забравил, самозваният следовател от Интерпол, който ти е позвънил, е кашлял. Ти го каза. Едва ли е съвпадение, че фалшивият следовател от Интерпол, който е позвънил на Бентън, също е кашлял.

— Нанотръби?

Това е следващото, която обяснявам на Марино, но вече в асансьора. Сградата навлиза в обичайния си свещен ритъм. Служителите идват на работа, федералните агенти вече са си тръгнали. Сигурна съм, че Теодор Портисън ще ангажира вниманието им за известно време, а Махант може да реши, че това е била първата и последната аутопсия, на която е присъствал в живота си.

— Никога не си ми предлагала пица — отбелязва Марино, докато асансьорът се спуска бавно.

— Това беше отдавна и ти не си идвал оттогава. Как разбра? — питам го аз.

— О, зная всичките ти малки номера. Чух за вентилационната система и разбрах как си успяла да накараш Махант да припадне от зловонния въздух.

— За малко да припадне — поправям го аз и махам на Джорджия, докато двамата с Марино прекосяваме фоайето и излизаме на паркинга.