Патриша Корнуел
Хаос (36)

34.

Големият „Бел 429“ се носи ниско и бавно, целият грейнал в светлини, на може би сто и двайсет метра височина със скорост от шейсет възела. Витлата му разтърсват върховете на дърветата, разлюляват ги силно, добре че приключихме със събирането на улики. Никак нямаше да се зарадвам, ако хеликоптерът се бе появил, преди да издигнем шатрата.

— Надявам се да не закръжи над главите ни — повишавам глас, за да ме чуе Бентън, сякаш той има нещо общо с този оглушителен спектакъл. А може и да има.

Желязната птица с два мощни двигателя профучава над главите ни и вдига силна вихрушка. Различавам оръжейните платформи, прожектора с яркост петдесет милиона свещи, лебедката за спасителни операции, инфрачервената камера…

Силуетът на бойната машина наподобява чудовищна попова лъжичка, хищна и кръвожадна. Забелязвам, че вратите не са отворени или демонтирани. Това се прави по време на тактически операции или спасителни мисии, което ме навежда на мисълта, че целта на този полет е само наблюдение. Нищо чудно и да е само демонстрация.

— От вашите ли е? — питам Бентън, докато извиваме вратове нагоре и устремяваме погледи в небето. — Защото не е нито на бостънската, нито на щатската полиция, не е медицински или военен, нито пък е на морската пехота, флота или бреговата охрана. И определено не е на Луси, макар да се преоблече в пилотски гащеризон преди няколко часа. Това категорично не е нейният хеликоптер.

Лъчът на прожектора е въздълъг и прав като парче неоновобял тебешир. Черната птица без никакви опознавателни знаци се спуска рязко към реката и прави обратен завой над Харвард Бридж, близо до Центъра по съдебна медицина.

— Идеята не беше моя — казва Бентън, докато стоим край шатрата и се взираме в небето.

— За коя идея говорим? Някой да фучи с хеликоптер нагоре-надолу по реката с неизвестна цел?

— Достатъчно е да кажа, че Кари Гретхен не е единствената, която обича да привлича вниманието на околните.

Има предвид колегите си от ФБР. Наблюдаваме как хеликоптерът профучава отново над главите ни.

— Бях против, казах, че това само ще й достави допълнително удоволствие, ще я провокираме, но други надделяха. — Не каза нищо повече.

За останалото мога сама да се досетя, при това с голяма степен на вероятност. ФБР претърсва този район на Кеймбридж, но се обзалагам, че са пратили хеликоптери в Мериленд, а вероятно и на други места. Ако са го направили заради Кари Гретхен, наистина са постъпили глупаво и Бентън е прав за това. Идеята да я сплашат по този начин е направо смешна, ако нещо изобщо може да бъде смешно в този момент.

Големите мощни хеликоптери на Бюрото няма да я впечатлят, затова най-вероятно го правят, за да демонстрират присъствие, да покажат на данъкоплатците, че федералните агенти си вършат работата. Това имаше предвид Бентън, когато каза, че егото на Кари не е единственото в уравнението. Нищо не може да се сравни с подобно фукане. Нищо не може да се сравни с драматичното, но невярно впечатление. Затова обикновените ченгета като Марино се подиграват с ФБР, измисляйки всевъзможни акроними от рода на Феноменално бързо разочарование.

Затова Марино е изпълнен с презрение и недоверие към тях. Мисля си, че в момента качват на носилката тялото на Елиза Вандерстийл, и едновременно с това изпитвам възмущение. ФБР с неговото скъпо оборудване и елегантно облечени агенти не се е мобилизирало заради нея. Тя не е нищо повече от средство за постигане на целта. Задавам си въпроса, който винаги ме измъчва в подобни случаи. Каква всъщност е целта на федералните?

Както може да се очаква, отговорът почти винаги е един и същ. Добавете политика към власт и подправете щедро с публичност. Разбъркайте добре, докато получите повишена заплаха от терористична атака в района между Бостън и Вашингтон, за която Бентън спомена по-рано, и ще разберете за какво става въпрос. С две думи, това е причината случаят да бъде отнет от Марино. Същото може да се случи и с мен, ако не подходя умно.

— Не забравяй, че това не е състезание — казва Бентън, който крачи бавно-бавно към мястото, където е паркирал — близо до входа откъм Кенеди стрийт. — Задъхаш ли се, завие ли ти се свят, ще спрем да си починем.

Високо над главите ни трафикът по моста, който свързва Кеймбридж и Бек Бей, прочутия викториански квартал на Бостън, видимо е намалял. Не се виждат много коли и мотори, а предимно камиони. Река Чарлз тече бавно като разтопено стъкло под неравното сияние на уличните лампи по бреговете й. Хеликоптерът е изчезнал, поне за момента, и можем да чуем тихите си стъпки.

— Какво става всъщност? — питам аз. — Имам предположение, но предпочитам да чуя твоята версия.

— Охо! Вече имаме различни версии!

— Защото ти не можеш да приемеш моята и аз не мога да приема твоята. Противно на твърденията на Марино, аз не съм омъжена за ФБР.

— Исках да проверя как си поради куп причини, а и беше важно лично да ти съобщя за Бригс. Но това не е единствената причина да дойда.

— Очевидно. Обикаляш насам-натам, задаваш въпроси за случай, който не би трябвало да те интересува. Не може да се появиш току-така и да се месиш в местно разследване, което означава, че се е случило нещо друго. И това е станало доста бързо, буквално за миг.

— Да, доста неща се случиха едновременно — казва Бентън и ме уведомява, че преди да дойде тук, е разговарял по телефона с Джери Евърман, началника на полицейското управление в Кеймбридж.

Бентън не споменава по чия инициатива се е провел разговорът, но мога да се досетя. От Бюрото са позвънили, за да уведомят полицията, че поемат разследването. Точно така ми се струва, че е станало, докато вървя редом с най-високопоставения профайлър на федералните към тъмните сенки на дърветата отвъд полянката.

Слушам стъпките ни по коравата земя, чийто тънък слой пясък отгоре не запазва добре следите от обувки или гуми. Някъде отдалеч, донесени сякаш от силен порив на вятъра, долитат шумовете на уличния трафик. Долавям откъслечни разговори в непроницаемия мрак, едва забелязвам силуетите на хора, които разговарят шепнешком.

Усещам погледите, които ни отправят силуетите в полицейски униформи или памучни панталони и блузи с къси ръкави. Ченгета, а вероятно и федерални агенти. Сещам се за думите на Харълд, който каза, че тук е станало малко пренаселено.

 

 

— Електричество? Оставам с впечатлението, че си стигнала до този извод. — Бентън говори толкова тихо, че едва го чувам, а вървя съвсем близо до него. — Изглежда, че е загинала от токов удар, докато е минавала покрай стълба.

— След което започнах да се съмнявам, защото видях неща, които ми се сториха объркващи, ако не и противоречиви. — Проблемът в лампата ли е? Или лампата е била повредена от същото явление, което е убило жертвата? Откъде е дошъл този ток? Ако източникът му е лампата, как ще обясним нараняванията й? Изгарянията й са линейни, а това е нелогично. Освен всичко останало, не разбирам интереса на ФБР към разследване, което се намира на толкова ранен етап, че предлага повече въпроси, отколкото отговори.

— От информацията, която събрах, изглежда, че се е натъкнала на оголен кабел.

— Да, сигурна съм, че си събрал доста информация. Но не открихме никакви кабели, а за да установят контакт с врата или раменете й, те би трябвало да минават на известно разстояние над земята. Все едно е карала по алеята и е минала под нещо, което вече не е там или ние не го виждаме.

— Или нещо е минало над нея — отбелязва Бентън.

— Очевидно предполагаш, че става въпрос за убийство, макар да не можем да бъдем сигурни.

— Загадка е защо е избрана за мишена — казва той. — Елиза Вандерстийл не е свързана нито с някого от нас, нито с генерал Бригс. Не мога да си представя какъв интерес би могла да представлява за Кари Гретхен. Виктимологията ме обърква. Нещо не е наред.

— А това притеснява ли твоите колеги? И да, нещо не е наред. Меко казано.

— Елиза Вандерстийл е била лесна мишена. Случайна жертва, оказала се на неподходящото място в неподходящия момент. Бригс обаче не е бил лесна мишена. Това е нашата теория.

— Тя твоя теория ли е?

— Не съм сигурен, че имам теория, но зная, че Кари Гретхен не убива без причина — казва Бентън. — Тя не извършва случайни убийства и се гордее, че следва свой собствен морален кодекс. С други думи, нейният modus operandi изключва смъртта на хора, които не я заслужават. Защо ще убива двайсет и три годишна канадка, която работи като домашна помощница и мечтае да стане актриса?

— Явно си научил доста за нея?

— Очевидната причина да пристигне в Кеймбридж е спечелената стипендия в Американския репертоарен театър, където е работила като помощник-режисьор с надеждата един ден да извади късмет и да получи роля. Започнала е преди два месеца, в началото на август. Била е умна, забавна, трудолюбива, но много затворена. Това твърдят няколко души от персонала на театъра, с които Луси е успяла да разговаря.

Сещам се за младежа, който пред нас връчи на Елиза Вандерстийл плика от „Федекс“. Интересно ми е дали някой е успял да го открие.

— Все още събираме информация, но по всичко изглежда, че е излизала с някого, който работи в отдела за организиране на събития в Харвард Клуб. Изглежда, че той е певец, с когото се е запознала на прослушване за мюзикъла „Сервитьорка“, на което се е явил, но не е получил ролята.

— Знаем ли името му?

— Не са могли да си го спомнят.

— Имат ли престава защо Луси се е интересувала от нея?

— Не мисля. Поразходила се е зад кулисите, сякаш търси Елиза Вандерстийл, и завързала разговори с колегите й. Определено останах с впечатлението, че е живяла с младежа, когото видяхме на тротоара пред клуба.

— Но нямаме представа къде. Мисля си за ключодържателя, който открих в джоба й.

— Наистина не знаем за момента, но едва ли е далеч, след като се придвижва с велосипед.

— Съобщи ли това на Марино? — Докато задавам въпроса, се сещам, че той разполага с телефона на Елиза Вандерстийл, а не само аз, но и Бентън я видя да говори по него.

Той обаче не споменава телефона.

— Не, не му казах — отвръща Бентън. Хрумва ми, че неслучайно не повдига въпроса за телефона.

Бентън я видя да говори по телефона на тротоара пред Харвард Клуб. Но не е попитал за телефона. И няма да го спомене, ако аз не повдигна въпроса. Може някой друг да попита, но Бентън ще се престори, че няма представа. Откъде ще знае, че Елиза Вандерстийл има телефон? Сигурна съм, че не е казал на колегите си, че е срещнал жертвата малко преди смъртта й.

Подсказва ми по своя собствен завоалиран начин, че няма да пречи на разследването ми, макар вече да го прави.

— Смяташ ли да кажеш на Марино това, което току-що каза на мен? — питам го аз. — Ако не, кога ще бъде уведомен, че е отстранен от случая? Че е уволнен?

— Никой не е уволнен, Кей — отвръща Бентън бавно, нежно, в такт със своите стъпки.

— Формално може и да е така.

— Мисля, че се разбираме.

— Да, и те моля да не забравяш най-важното.

— Няма нужда да ми напомняш.

— Но ще го направя. Тя заслужава най-доброто, което можем да направим за нея. — Имам предвид Елиза Вандерстийл.

— Не се съмнявам, че ще направиш всичко възможно, за да го получи, Кей. Знам, че мога да разчитам на теб.

По този начин ми казва, че лично той няма да ми пречи. Бюрото обаче е друг случай. После ме пита за мнението ми за причината за смъртта. Ускоряваме темпото и забързваме невидимите стъпки на нашия танц.

От мен се изисква да предавам информация дори когато заинтересуваните страни ми пречат да си върша работата. Нямам намерение да крия важни подробности от съпруга си, който е федерален агент. Казвам му повече, отколкото бих казала обикновено. Но не му казвам всичко.