Патриша Корнуел
Хаос (34)

32.

— Както ви казах, подгответе се за неприятната миризма. Вътре вони ужасно… — заявява Барклей с театрален шепот.

Държи се досадно официално, докато отмята покривалото на тентата, за да може да влезе съпругът ми, важна клечка от ФБР. Барклей само дето не му козирува, след което го въвежда на ослепително осветената, душна и зловонна сцена, на която едва се държа на краката си.

— Ако имате нужда от нещо, каквото и да е то, знаете къде да ме намерите.

— Аз ще поема оттук. — На Бентън явно му е писнало от Барклей.

— За малко да постъпя във ФБР, знаете ли? Нямам проблем да работя с федералните — казва той, сякаш всички останали имат. — Нали разполагате с телефона ми, в случай че възникнат нови въпроси?

— Това е засега. — Любезният тон на Бентън започва да се втвърдява като епоксидна смола, докато обяснява на усърдния детектив, че е свободен и че няма да липсва на никого.

Докато ги слушам, установявам, че изпитвам затруднение да приклекна в тревата и да се концентрирам. Събирам куфарчето с криминологично оборудване, но усещам, че главата ми се върти, сякаш съм леко пияна. Чудя се какви ли въпроси е задал Бентън на Барклей. Какво са обсъждали, докато досадният следовател го е съпровождал насам? Затръшвам капака на куфарчето, което прилича повече на голяма черна кутия за инструменти.

— Обзалагам се, че не познавате много федерални агенти, започнали кариерата си като полицейски следователи. Защото мисля, че това може да донесе голяма полза…

— Трябва да тръгвате — прекъсва го Бентън.

Барклей пуска рязко тежкото платно на входа. Сърцето ми прескача. Чувствам се необичайно напрегната и уязвима.

Продължавай да дишаш. Продължавай да се движиш.

Забелязвам, че след като се разделихме с Бентън, той е свалил сакото и вратовръзката си. Ръкавите на бялата му риза са навити до лактите и нищо не скрива пистолета на кръста му.

Не се е отбил, за да ми каже, че у дома ни чака бутилка великолепно френско шабли. Дошъл е тук официално, по работа на Бюрото. Пулсът ми се ускорява, сещам се за Луси. Завива ми се свят, докато питам дали е добре.

— Добре е. — Бентън стои до куфарите с оборудване и ме наблюдава.

Започвам да се изнервям. В душата ми се нагнетява враждебност, започва да пуши и хвърля искри като разгневен дракон, макар да се преструвам, че всичко е наред.

— Трябва да поговорим, Кей.

Питам се откъде, по дяволите, знае, че Луси е добре, освен ако не е разговарял току-що с нея. Ако е така, защо? Не замазвай положението. Не захаросвай горчивия хап. Кажи ми това, което трябва да чуя. Кажи ми проклетата истина поне веднъж!

— Още ли работи в камиона? — питам аз, макар да зная отговора.

— Не. — Бентън продължава да се взира в мен. Разбира се, че Луси няма да е там.

Изминаха часове, откакто разговаряхме в прохладния фургон, а тук миризмата е толкова натрапчива и противна. Чувствам се като в мъгла от отвратителна воня на гнилоч, която усещам дори в гърлото си, докато драконът преглъща с усилия и устата му се изпълва със слюнка.

Гледай да не повърнеш, за бога!

Не бих преживяла подобно излагане. Наблюдавам как следовател Барклей изчезва през входа на палатката, който изведнъж се е превърнал в червеева дупка към паралелна вселена. Няма да отиде далеч. Обзалагам се, че ще остане наблизо и ще слуша какво си говорим, както е правил през по-голямата част от времето, докато двамата с Марино работехме на спокойствие, разговаряхме помежду си, споделяхме предположения, дори клюкарствахме, без да знаем, че някакъв гаден натегач ни подслушва.

Нямам представа какво е казал Барклей на съпруга ми, с други думи, на ФБР. След всички трудности, през които преминахме с Марино на това местопрестъпление, най-голямата заплаха идва от наш колега. Тази мисъл пронизва главата ми, докато сърцето ми затуптява ускорено, а очите ми се навлажняват. Дишам бавно и дълбоко, премигвам няколко пъти и осъзнавам, че повишената раздразнителност е сред най-характерните симптоми на топлинното изтощение, предизвикано от прегряване на организма. Но колкото и добре да го осъзнава човек, нищо не е в състояние да му помогне, когато попадне във водовъртеж от неконтролируем гняв.

— Ей, Бентън? Дороти пристигна ли? — Разбира се, че Марино ще се поинтересува любезно, сърдечно за жената, която сменя мъжете като носни кърпички.

Innamorato pazzo! Както казваше баща ми.

Лудо влюбен. Това е Марино. Сега, като зная какво да търся, виждам признаците ясни като бял ден. Следя ги внимателно, докато Бентън му отговаря с оловен глас, че Дороти е добре.

Като изключим обстоятелството, че от авиокомпанията са изгубили един от огромните й дизайнерски куфари. Но не го изричам на глас.

Кацнала е без проблем с почти целия си багаж, уведомява ни Бентън относно моята суетна, самовлюбена и досадна сестра, която винаги се е отнасяла с най-близките си като с хора от по-долно потекло.

— Вече е в колата, нали? — Марино държи да се увери, че възлюбената му е добре. — Защото не ми е пращала съобщение вече два часа. И спря да отговаря на есемесите ми.

Sotto l’incantesimo! — щеше да възкликне баща ми. Марино е омагьосан. Двамата с Дороти са поддържали контакт дори по времето, когато аз работех на това проклето местопрестъпление, и той не ми е казал нито дума. Ужасена съм, че може да съм изрекла на глас нещо толкова неприятно. А може и да не съм. Може само да съм си го помислила, без да съм го казала.

Марино се държи така, сякаш не съм казала нищо. Взирам се внимателно и изведнъж го виждам двоен, облечен изцяло в бяло като зайче. Никой не изглежда обиден. Аз обаче не мога да бъда сигурна. Затварям очи, а миг по-късно ги отварям отново. Марино се държи съвсем нормално. Надявам се да не съм казала проклето местопрестъпление. Не че не ругая понякога. Но рядко го правя. А сега просто не съм в състояние да мисля. Ще избухна като вулкан. Електролитният ми баланс отиде по дяволите и това вади организма ми от равновесие.

— Важното е да е добре — казва Марино на Бентън. — В момента полетите са истински кошмар заради повишеното ниво на терористична заплаха. — Опитва се да говори спокойно, но не успява.

— Тя е с Джанет и Деси — казва Бентън, без да откъсва поглед от мен.

— Значи е в колата на път за дома им? — пита Марино, но Бентън не му обръща внимание.

— Трябва да поговорим, Кей. Трябва да дойдеш с мен — заявява той и аз долавям тъгата, скрита под желязната воля на съпруга ми.

Свалям качулката и усещам, че косата ми е залепнала за главата. Взимам куфарчето си, което ми се струва ужасно тежко, и се запътвам към Бентън.

— Какво има, Бентън? — подвиква му Марино. — Омръзна ти компанията на костюмарите? Липсва ти адреналинът? Реши да се отбиеш и да видиш как бачкат истинските следователи?

Марино стои зад мен и говори достатъчно гръмогласно, за да счупи звуковата бариера. Не спазва никакво благоприличие. Нарича ФБР с подигравателното ФРБ като в онази компютърна игра „Гранд Тефт Ауто“, за да не използва по-неприлични думи. Сетне млъква изневиделица, защото по мрачното изражение на Бентън не трепва нито мускулче. Той не чува и не вижда нищо освен мен.

— По дяволите! — Марино проумява, че се е случило нещо сериозно. — Ей? Какво става?

— Не изглеждаш добре, Кей. — Бентън е безкрайно мил и загрижен. — Трябва да седнеш.

Протяга ръка към мен, но аз се отдръпвам. Маншетите на ръкавите ми са изцапани с кръв. Трябва да се дезинфекцирам. Трябва да се измъкна от този синтетичен гащеризон, преди да съм се задушила в него. Изпитвам клаустрофобия, увита съм като мумия от главата до петите и започвам да дишам все по-бързо и по-плитко.

Полагам всички усилия, за да скрия, че всеки момент ще припадна. Добре осъзнавам опасните симптоми. Един от тях е, че спрях да се потя. Вече не.

— Какво ще кажеш да седнеш и да пийнеш нещо? — загрижен е Бентън.

Винаги е бил такъв и от мига, в който се озовахме заедно в едно помещение, не можех да откъсна поглед от него. Той е мил, любезен и загрижен дори когато не се налага, дори когато повечето хора не са такива. Не се държи като повечето си колеги от силния пол, които виждат в мен бюст и задник в лабораторна престилка. Никога не ме нарича мадам или госпожо. Винаги изрича името ми.

— Имаме ли „Гаторейд“? Или нещо подобно…? — пита Бентън, защото би направил всичко за мен.

— Не мисля, но ще потърся. — Марино прикляква до хладилната си чанта „Харли Дейвидсън“. С помътнелия си поглед едва виждам как месестите му пръсти напипват малката метална висулка на ципа.

Сядам върху куфара с криминологично оборудване и чувам Марино да дърпа ципа на чантата. Започвам да свалям гащеризона, но това ми се удава с голяма мъка.

— Трябва да поговорим за Бригс — казва Бентън.

— За това, че отмени участието си в лекцията? — Зная, че думите звучат неубедително, жалко дори, но това е самозаблуда, при която приемаме желаното за действително.

Зная, че не това е причината съпругът ми специален агент Бентън Уесли да дойде за мен. Не е дошъл, за да ми съобщи някаква информация, свързана с лекцията, а защото американското правителство се нуждае от професионалните ми умения. Каквото и да иска ФБР, то едва ли ще е в мой интерес. Никога не е. В сто процента от случаите.

— Съжалявам — казва Бентън, докато свалям изцапаните с трева калцуни. — Не исках да го чуеш от другиго.

— Рути се е опитала да се свърже с мен и звучеше разстроена. — Кръвта нахлува в главата ми. — Затова, значи, ме е търсила. Така си помислих. — Това обаче не е вярно, освен това трябваше да положа повече усилия, за да разбера какво иска.

— Вече го няма — казва Бентън. — Съжалявам, Кей.

— По дяволите! — възкликва Марино, докато развива гневно капачката на бутилка вода и ми я подава. Лицето му е станало още по-червено. — За, какво, по дяволите, говориш? — Поглежда Бентън. — Няма го? Генерал Бригс е мъртъв?

— Наистина съжалявам — казва Бентън, обърнат изцяло към мен. Използва евфемизъм, за да ми съобщи тъжната вест, и в това се крие някаква ирония.

Няма го. Като отишъл си е. Напуснал ни е. Вече не е сред нас. Починал е.

Това е невъзможно. Сигурно има предвид нещо съвсем друго. Но не, точно това иска да каже. Ужасът се засилва. Забива лакът в слънчевия ми сплит и ме лишава от възможността да отрека истината.

Мъртъв.

Бригс отишъл да поплува в шест сутринта и четиридесет и пет минути по-късно бил открит с лице във водата. Опитвам се да асимилирам тази информация.

Мъртъв.

Зловонният въздух ме обгръща като мъгла, имам чувството, че гледам през воал. Отпивам глътка вода, която е толкова топла, че мога да се изкъпя в нея. Изливам малко върху дланите си и я пръскам първо върху лицето си, а после и върху ръцете си. Главата ме боли ужасно. Опирам пръсти в слепоочията си, поглеждам нагоре-надолу и премигвам няколко пъти.

Изправям се на крака, докато Марино започва да задава въпрос след въпрос. Настоява да разбере защо ФБР смята, че случилото се с Бригс е свързано с мъртвата жена тук, в парка. Не е разумно от негова страна да задава подобни въпроси. Така улеснява Бентън, ако намерението му е да издърпа килима изпод краката му. Често го прави.

— Кей? Трябва да седнеш. — Лицето на Бентън изглежда размазано. — Моля те, запази спокойствие. Искам да се убедя, че си в състояние да вървиш сама. Вероятно трябва да те пренесем до колата. Какво ще кажеш за инвалиден стол?

— Божичко, не! Дай ми няколко минути. — Леко съм замаяна.

— Седни и пийни още вода, моля.

— Добре съм. — Крепя се едва-едва и ако не внимавам, състоянието ми бързо може да се влоши.

Не искам да припадна, затова извръщам поглед и от Бентън, и от Марино. Не бива да се взирам в тях. Втренчването е гаранция за провал. Затова поглеждам натам. После насам. Нагоре. Надолу. Наляво. Надясно. Не позволявам на нищо да задържи погледа ми за повече от секунда-две, не позволявам на очите си да спрат за дълго. Не се втренчвам, защото направя ли го, ще припадна.

Ще изгубя съзнание. Не помня бройката на хората, които съм вдигала от боядисания с епоксидна боя под или на които съм подавала вездесъщата пластмасова кофа. Това са били предимно ченгета, застанали край стоманената маса за аутопсии. Отначало се държат спокойно, небрежно, сякаш не са особено впечатлени, но бързо забелязвам признаците.

Улавям втренчения им поглед, когато скалпелът ми прави разреза във формата на буквата Y, спуска се по гърдите, достига пъпа и разтваря стомаха с няколко бързи и ловки движения.

Изваждането на съдържанието на стомаха и вътрешностите не е ароматерапия, ако мога да цитирам Марино. Само дето той го произнася роматерапия. С главно Р. Като Рома, италианското название на Вечния град. Като Ромул и Рем.

Две.

Четири.

Шест.

Осем.

Помни

Да

Не

Се

Втренчваш!

Стихчето, което често си повтарям в моргата. Римите улесняват процеса на запаметяване. Погледни насам. Погледни натам. Рецитирам стихчето наум, защото този път аз имам нужда от него. Продължавам да движа очите си. Вниманието ми се понася…

Над тревата.

Отвъд кафеникавата отъпкана пръст на пътеката.

Към мъртвата жена, положена по гръб.

Белият й спортен сутиен.

Сините шорти.

Чорапите на райета.

Главата й, ръцете й, краката й, всичките увити с кафява амбалажна хартия, като изкоренени фиданки в зебло.

Мъртва.

Опакована като улика, унизена и обезличена, това не може да е дръзката, горда, одухотворена жена, която срещнах по-рано през деня. При това не веднъж, а два пъти. Привлекателна, остроумна, в отлична физическа форма, жизнена и самоуверена. Напомняше ми за Луси. Как е възможно да бъде сведена до това? До труп, който ще бъде отнесен и изкормен?

Онова, което не те убива, те прави по-силен.

Но нещо все пак я уби. Странна реплика, сякаш частица от нея е знаела, че я дебне опасност, и се е опитала да го обърне на шега. Трябваше да я спра по някакъв начин. Срещнах я два пъти, а не я спрях.

Оглеждам черните платна на тентата, опънати върху сивата алуминиева рамка. Погледът ми се връща на тялото. Спомням си силните й, загорели от слънцето рамене и сияйната усмивка, с която лепеше рецепти на стените в центъра „Лоуб“. Спомням си и как изпусна бутилката с вода пред Харвард Клуб.

Вие сте дамата с фъстъчения пай.

Беше й горещо, загарялата й кожа бе покрита с капчици пот. Слънцето залязваше. Хоризонтът бе обагрен в прасковено и розово и аз я проследих с поглед, докато прекосяваше Куинси стрийт.

Мъртва.

Вдигам поглед към дърветата. Дебелите им, покрити със зеленина клони не помръдват в това душно безветрие, но при най-малкия повей биха изпратили колоритна симфония от аромати, ако, разбира се, ароматите можеха да изиграят ролята на музикални инструменти в една симфония на най-отвратителните миризми. Щях да чуя диези и бемоли в минорен лад, хаотично кресчендо, усилено от ударни инструменти. Наситено с бас китари. Устремено към задушаваща финална кода.

Залата ще потъне в мрак след това повторно извикване на смъртта на бис и подпухналата многолюдна тълпа ще ми се стори прекалено противна, за да мина през нея. Оглеждам се за изход. Не виждам такъв. Няма такъв. Бригс първи би го признал. Не мога да отида при него в моргата в Балтимор.

Така ще позволиш на лошите да извадят от бездната нещо, което не бива да вижда бял свят, Кей.

Чувам гласа му, сякаш стои пред мен и се усмихва широко, с дълбоки трапчинки. В живота има само едно правило, казваше той. Да постъпваш правилно. Той невинаги го следваше. Изтривам очи с опакото на дланта си.