Патриша Корнуел
Хаос (31)

29.

— Температурата на околната среда е 30,5°С — казва Марино. Поставил е термометъра върху моето куфарче с криминологичните инструменти, което се намира близо до тялото.

Слагам си пурпурни нитрилови ръкавици. Към този момент вече съм плувнала в пот.

— Благодаря. — Изваждам бележника си.

— Как ще измериш температурата й? — пита той. — Притеснявам се, защото трябваше да го направим веднага щом дойдохме тук.

— С фенерчета в тъмнината, без да знаем какви улики можем да повредим или унищожим?

— Зная. С теб съм, Док. Просто казвам, че подочух някои коментари, нали разбираш, ченгетата приказваха, че седиш на хлад в камиона и не си даваш много зор.

— Чували сме подобни приказки и преди, ще ги чуем и отново.

— Трябва ли да я обърнем? Защото не виждам как ще пъхнеш термометър под мишницата й, при положение че и двете й ръце са изпънати над главата й. — Той вдига ръце, облечен в белия защитен гащеризон, и жестът му ми напомня защо понякога Бентън го нарича Йети.

— Всичко е наред засега. Не е нужно да я обръщаме, за да измерим температурата й.

— Добре, но си мисля, че колкото по-дълго седи тук…

— Зная как изглежда — отвръщам аз. — Но както сам каза, ръцете й са изпънати над главата й. Дори да я преместя, това няма да ни позволим да измерим точно телесната температура.

Остава ни вариантът да използваме ректума. Но няма начин да пъхна термометър и да рискувам да нанеса увреждане или да позволя на някой заядлив адвокат да ме обвини в подобно нещо. Затова ще използвам друга, не толкова удобна техника. Ще направя малък разрез в горната част на стомаха и ще измеря температурата на черния дроб.

Трябва да го направя, преди да продължа с всичко останало. Връщам се при тялото. Коленича със стерилен скалпел за еднократна употреба. Долавям характерната миризма на разлагаща се плът, но и дъх на още нещо, което се усеща по-отчетливо около главата. Миризмата на разлагаща се кръв е допълнена от още нещо; опитвам се да определя от какво.

— Долавям нещо остро, парливо… — казвам на Марино, докато от миниатюрния разрез, който правя, се стича струйка кръв.

— Не усещам нищо — възразява той и извръща глава, докато вкарвам в отвора продълговат термометър.

Марино не е гнуслив, просто не си пада по подобни неща. Пристъпвам по-близо до главата на Елиза Вандерстийл, за да открия източника на миризмата. Коленича и се навеждам, за да огледам по-добре.

— Не — повтаря Марино, — усещам само разлагаща се кръв.

— Това! — Посочвам му леко опърлен кичур коса близо до врата и дясната половина на челюстта.

— По дяволите! Имаш обоняние на хрътка.

Забелязвам и миниатюрни парченца стъкло. Искрят като зрънца пясък в конската й опашка, но не виждам нищо подобно, полепнало върху дрехите, кожата или засъхналата кръв върху дясното й ухо.

— Възможно е да имаме работа с нараняване на главата — казва Марино, докато наблюдава къде я докосвам и какво оглеждам. — Това би обяснило кървенето от ушите.

— Зависи от вида на нараняването.

— Ами ако става въпрос за огнестрелна рана? — пита той. Не се шегува. — Не знам дали не е била простреляна. — Очите му са скрити зад фотоапарата, тъй като започва отново да снима. — Работили сме върху доста случаи, при които сме откривали, че жертвата е простреляна, едва по време на аутопсията.

— В момента не знаем почти нищо — съгласявам се аз. Не се съмнявам, че на този ранен етап от разследването на Марино му се иска някой да я е прострелял с пушка, да е забил нож в гърба й или да е разцепил главата й с брадва.

В такъв случай би знаел с какво си има работа и най-вече, би могъл да се заеме незабавно със случая. Желанието му фактите да съвпаднат с онова, което му подсказва интуицията, е напълно естествено. Често се сблъсквам с този проблем, защото полицаите не обичат да отстъпват. Те няма да изпитат прилив на адреналин, няма да получат похвала, няма да разрешат заплетен казус, ако се окаже, че жертвата е починала от естествена смърт или нещастен случай.

— Възможно е да е била застреляна. — Марино не млъква, но ще го направи рано или късно. — Ако те прострелят в ухото отблизо, косата ти ще се опърли от дулния пламък.

— Сигурна съм, че си имаме работа с нещо друго. — Оглеждам тънки нишки, които ми напомнят разтопен найлон. Замислям се върху онова, което е направило впечатление на Аня и Еня, когато са пристъпили към тялото.

Споменаха миризма, която им напомнила за прегрелия сешоар на майка им. Вероятно са се натъкнали на изгорена коса. Явно казваха истината, защото колкото по-отблизо оглеждам тялото, толкова по-достоверни ми се струват думите им.

Това, което отначало приехме за сцена на обир или сексуално нападение, прераснало в убийство, бързо се превърна в нещо съвсем различно. Марино няма да иска да го чуе. Но след като съм прекарала по-голямата част от професионалната си кариера с него, зная как да го предпазя от грешка. След време той ми връща услугата. Понякога изпитвам чувство на вина. Но не познавам хора, на които това чувство да им е чуждо.

Марино вероятно е най-упоритото и непреклонно ченге, с което съм работила някога. Първата му реакция ще бъде да оспори логиката ми. Когато някой добър детектив формулира теория, той се вкопчва в нея със зъби и нокти. Ако не внимавам, разследването може да се превърне в състезание, а залогът тук не е победа или загуба. Залогът е истината.

— Може да си е изгорила косата, докато я е сушила, след като си е взела душ сутринта — предполага Марино. — Не бива да забравяме, че не знаем какво се е случило. Може да няма нищо общо със смъртта й.

— Изсушила си е косата, след като си е взела душ сутринта? — повтарям думите му. — А знаем ли, че го е направила?

— Не, след като не знаем почти нищо за нея, по дяволите. Опитвам се само да кажа, че нямаме представа какво се е случило. Виждал съм хора, които са изгорили косите си на грилове, печки, запалки… — напомня ми той.

Истината е, че всичко това се е случило лично с него, при това неведнъж. Марино не се е променил. Още ме влудява, когато започне да пръска течност за запалки върху барбекюто в задния си двор. Колко пъти съм му казвала: Не разбираш ли, че „повече“ невинаги означава „по-добре“?

— По времето, когато още имах коса, за която да се грижа, я изгорих веднъж, докато палех огън — продължава той. Спомням си и този случай. — Мина ужасно много време, докато го преживея. — Това се случи в Ричмънд, Вирджиния, а Марино така и не го преживя. — Опитвам се да кажа, че нямаме представа кога си е опърлила косата. Може да няма никаква връзка със смъртта й.

* * *

Очите й се взират безжизнено в мен изпод притворените клепачи.

Ако можеше да говориш, мисля си аз, както обикновено. Ще проговори, но по свой собствен начин, когато му дойде времето. Езикът на мъртвите е безмълвен и труден, а посланието, което Елиза Вандерстийл ми изпраща в момента е, че тялото й изглежда забележително чисто и незасегнато. Не съм го обърнала все още. Ще разбера повече, когато проуча вътрешните му органи. Но вече съм почти сигурна, че опърленият кичур коса е пряко свързан със смъртта й.

Това не означава, че става въпрос за убийство. Убедена съм, че е убита, но това не означава, че убиецът е човек. Възможно е причината да е силен електрически удар. Оглеждам се за възможни източници на ток. Търся нещо повредено, електрическа схема, дала накъсо, която жертвата да е докоснала.

Насочвам вниманието си към очевидния заподозрян, железния стълб със счупената крушка. Все поглеждам към небето, но забравям, че не мога да го видя заради шатрата. Мисля си за електрическите кабели и осветлението в парка. Казвам на Марино, че каквото и да е опърлило косата й, случило се е в момента на смъртта или непосредствено преди него. Ако бе изгорила косата си по-рано, нямаше да доловя тази миризма.

— Аз нищо не усещам — казва той, навежда се над тялото и свива широките си рамене.

— Затова пък аз усещам — настоявам. — И ако сега е достатъчно отчетлив, вероятно е бил още по-силен преди два часа, когато Еня и Аня са се натъкнали на тялото.

Марино хвърля поглед към жертвата, сетне оглежда участъка от парка, покрит под тентата и осветен от прожекторите.

— Единственото, което се набива на очи, е счупената лампа. — Неохотно приема идеята, но и това е напредък.

— Точно това се чудя. Повредата ни казва нещо важно — заявявам аз и се насочвам към кабелите.

В Кеймбридж по-голямата част от електрическите кабели не са подземни, затова Марино бързо стига до извода, че ако някой кабел е повреден, би трябвало да сме го видели вече.

— И то по най-неприятния начин. Близначките щяха да го настъпят и да пламнат като крушки — добавя той. — Как е възможно да е загинала от токов удар, Док? Би трябвало да е влязла в контакт с електрически заряд, а не виждам как може да е станало.

Марино изтъква липсата на леснодостъпни електрически табла, от които да стърчат оголени кабели, както и на жици, и инструменти.

— Никъде по земята не се виждат оголени проводници — продължава той.

Марино разбира от тези неща. Разполага със собствена работилница. Има огромен гараж, пълен с инструменти, и за него не е проблем сам да издигне пристройка към къщата или да ремонтира двигателя на пикапа си. Неведнъж ми се е притичвал на помощ в миналото, когато съм имала повреди у дома. Особено в началото, когато живеех сама, той често идваше вкъщи по една или друга причина, ту инсталираше лампи със сензори за движение, ту поправяше вратата на гаража, сменяше маслото на колата или мелницата за отпадъци в мивката.

— А това е добре, нали? — казва той. — Защото в противен случай всички щяхме да се изпържим още в мига, в който кракът ни стъпи тук.

— Доста неприятна мисъл. — Отстъпвам крачка назад по алеята, поглеждам лампата и парченцата стъкло.

Електрическите крушки не се пукат или чупят току-така. Те експлодират с такава сила, че запращат парчетата си на много метри околовръст. Уличният стълб е висок около три метра и не забелязвам никакви повреди по осветителното тяло. Явно Марино е видял нещо.

— Винтовете са на място, но трите крушки са унищожени. — Обикаля около стълба с ръце на кръста. Вдигнал е поглед нагоре, а лицето му е зачервено, покрито с капчици пот. — По-голямата част от нажежаемите жички просто е изчезнала.

— Как можеш да ги видиш оттук? — За мен стълбът е прекалено висок и не мога да надзърна вътре.

— Когато приключиха с поставянето на тентата, взех стълбата и направих няколко снимки, които мога да ти покажа по-късно — обяснява Марино. — Металното резе липсва, което обяснява защо стъклената вратичка е отворена. Отново изниква въпросът кога е станало това. Дали пръсналите се крушки са причината миниатюрното резе във формата на кука да се скъса? Или това е било началото? Ще продължим да търсим отговора, но за момента не знаем нищо.

Отивам до велосипеда, който лежи на алеята. Задната гума сочи към входа на парка, който двамата с Марино използвахме, за да дойдем дотук. Очевидно Елиза Вандерстийл е направила същото. Спомням си я отново как натискаше педалите на път за „Харвард Ярд“. Представям си я как е завила по Кенеди стрийт и е влязла в парка от изток.

Оттам явно е тръгнала по алеята за фитнес, излязла е на полянката и е продължила на запад, докато слънцето се е спускало зад дърветата и сенките са ставали все по-гъсти и все по-дълги. Ако съдя по положението на колелото, нещо се е случило именно тук, на мястото, на което съм застанала, на няколко метра вдясно от железния стълб. Тялото й се е озовало на три метра от колелото, с парченца стъкло в косата, а предпазната й каска се е търкулнала още по-далеч.

Мисля си за нещастните случаи, причинени от мълнии, върху които съм работила, защото при тях първоначалното впечатление почти винаги бе за насилствена смърт. Дрехите неизменно бяха скъсани, понякога висяха на парцали. Сещам се за блузата в храстите. Обувките и ботите често се пръсват на парчета или се изуват като маратонките „Конвърс“. Металните бижута се разтопяват или чупят, а ние намерихме скъсана златна верижка. Двата й края изглеждат точно като при силен токов удар. Когато токът порази метален предмет, той го нагрява силно и нарушава целостта му.

Понякога жертвите получават фатални наранявания в резултат на експлозивната сила на волтовата дъга или мълнията, запратила ги на земята. Нерядко те загиват и от удара в земята. Може това да е убило Елиза Вандерстийл. Макар че се съмнявам.