Патриша Корнуел
Хаос (24)

22.

Тя не отдава никакво значение на пилотския си костюм, обяснява, че е разляла кафе и е трябвало да се преоблече.

Зная кога племенницата ми отговаря уклончиво. То е очевидно като меднорусите й коси и безспорно като изящния нос върху красивото й лице. Проверявам телефона си, тъй като минутите се нижат, а не получавам никакви новини от Харълд или Ръсти относно напредъка им по издигането на тентата.

Обикновено Луси проявява инициатива и сама предлага да провери докъде са стигнали. Все пак тя е инженер, може да успее да им помогне с нещо. Сега обаче не предлага услугите си и не проявява желание да отиде където и да било. Очевидно си е наумила нещо, след като се появи неканена, без никаква причина. Очаквам да чуя какво има, докато прикривам нетърпението си, като поглеждам непрекъснато към телефона си.

Не искам да притискам Ръсти и Харълд. Няма да им помогна с нищо, ако започна да им досаждам с натяквания да побързат, при положение че имат проблеми с вдигането, както грубо се изрази Марино последния път, когато проверих докъде са стигнали. Вероятно не би трябвало и да стоя в тъмнината и да разговарям с племенницата си. По-добре ще направя, ако се върна на поляната и проверя как са останалите. Не искам някой да припадне от жегата или да се нуждае от каквото и да било. Не искам и да тръгнат досадни слухове.

Не искам някой да подхвърли, че съм седяла на хладно, вдигнала крака на бюрото си в мобилния център, докато останалите са се бъхтали навън, на тъмно, в условия, които по нищо не се отличават от Долината на смъртта след залез. Не искам някой да подхвърли, че през това време съм бъбрила сладко-сладко с племенницата ми, пристигнала на местопрестъплението с ферари, което струва повече от къщите на колегите. Майка ми не спира да натяква, че външният вид е всичко. Няма представа колко е права в наши дни.

Хората — особено полицаите — се нуждаят от съвсем малко, за да поставят под въпрос професионалните умения на някого или доверието си към него. Още по-малко им трябва, за да се усъмнят в честността му, и още по-малко, за да поставят под съмнение скромността и благоприличието му. Всеки намек, че съм се почувствала привилегирована или съм проявила мързел, може да се отрази неблагоприятно върху мнението на съдебните заседатели. Истината е, че почти всичко може да му се отрази неблагоприятно.

— Луси, трябва да отида и да проверя как вървят нещата… — започвам аз, а тя пристъпва към мен и ме хваща за ръката така, че да не мога да направя крачка напред.

— Нека се разхладим и пийнем нещо — отговаря и това не е предложение.

Поглеждам към фенерите, които пронизват нощта в далечината. Сетне извръщам поглед към върволицата от автомобили по Кенеди стрийт и несекващия трафик по моста. Оглеждам нарастващия брой полицейски коли около нас. Не виждам никого в тях. Около нас няма дори един човек, който да чуе разговора ни.

Не се съмнявам, че Луси усеща как врагът диша във врата й. Каквото и да кажа, няма да променя убеждението й. Прилича на войник с посттравматичен синдром. Не можеш да убедиш човек в подобно състояние, че няма за какво да се тревожи. Колкото и да му говориш, не можеш да прогониш кошмарите и фобиите му. Няма да му помогнеш с жизнерадостни мисли и пожелания за сладки сънища.

Страстите, триумфите, трагедиите, флиртуванията дори в миналото на Луси са част от психологическото й програмиране. Най-силно върху съзнанието й се е отпечатало преживяното в Куонтико. Именно това бяха най-щастливите и най-нещастните моменти от младите й години. С моята благословия и под мое ръководство, тя пое по трудния път и се сблъска челно с едно истинско чудовище. Това стълкновение бе с мащабите на същински катаклизъм, а аз дори не успях да го предвидя. Оттогава Луси не е същата. Нито пък аз.

Психическите травми могат да се превърнат в проблеми, които подобно на грешките при четене на системния диск на компютъра невинаги могат да бъдат отстранени. Притеснявам се, като се замисля колко често спонтанните, избухливи дори реакции на племенницата ми не са довели до резултата, който е преследвала. Обикновено не коментирам действията й. Изчаквам сама да си изясни някои неща, но това като че ли не се случва толкова често, както преди. Все по-трудно ми става да преценя на какво да вярвам и на какво не. Кое е реално? И кое не е? Дори самата Луси невинаги знае отговора на тези въпроси. Ако можех да изтрия онази психопатка Кари Гретхен от лицето на земята, бих го сторила дори само поради тази причина.

Тя успя да лиши Луси, която възприемам като моя собствена дъщеря, от онова спокойствие на духа, което би могла да изпитва в живота си, и аз не мога да направя почти нищо. А бог ми е свидетел, че съм се опитвала. Бог ми е свидетел, че горчиво съжалявам за случилото се. Ако наистина бях майка на Луси, би трябвало да призная, че съм се провалила в тази си роля. Тя е най-важната задача, с която би трябвало да се справя.

Това е едно от нещата, които никога няма да простя на Кари Гретхен. В такива моменти осъзнавам до каква степен желая тя да изчезне от лицето на земята. Да бъде заличена. Веднъж и завинаги. Като чумата. Или като туберкулозата.

— Добре — отстъпвам небрежно пред молбата на Луси, без да разкривам нищо важно, в случай че не сме сами и някой може да ни чуе. — Ще се скрием от жегата, ще пийнем по нещо, но ще го направим бързо. Както вече си се досетила, вдигането на тентата отнема повече време от планираното.

— Законът на Мърфи.

— Вдигнат ли тентата, няма да остана и една минута тук.

— Добри неща се случват на онзи, който умее да чака — отвръща Луси с популярно клише, очевидно предназначено за онзи, когото подозира, че ни подслушва.

Имам чувството, че напоследък не говорим за нищо друго освен за шпиониране, следене, подслушване, манипулиране, преследване, хакване, дебнене… Нищо чудно Кари наистина да се крие там някъде в мрака и да се забавлява, като следи всяка наша стъпка, чува всяка наша дума.

Колкото повече мисля за нея, толкова повече се ядосвам, но не казвам нищо пред Луси. Набирам мълчаливо личния си код за достъп на цифровия панел върху страничната врата на фургона.

— Внимавай! — прошепва племенницата ми в ухото ми и аз долавям канелата в дъха й. Много добре зная, че съществуват телеобективи, с чиято помощ някой може да проследи цифрите и символите, които въвеждам.

Зная, че съществуват куп устройства, с чиято помощ някой може да събира данни от значително разстояние. Много добре зная, че Кари владее подобни технологии, а и не само тях, но се чувствам уморена от подобни предупреждения. В допълнение към злокобните предупреждения на Луси, трябва да понасям плашещите хипотези на Марино, които следват една подир друга и внушават, че някой ме следи или дебне поради какви ли не отвлечени причини.

— Винаги внимавам — казвам аз и отварям алуминиевата врата. — Може невинаги да съм безупречна, но не подхождам небрежно към въпроса — добавям, докато влизам вътре и студеният въздух щипе кожата ми.

Луси ме следва и затваря вратата зад гърба си.

— Все си мисля, че трябва да сложим ключалки с пръстови отпечатъци.

— Зная мнението ти по въпроса и смятам, че един ден това няма да изглежда толкова непрактично.

Посрещам с облекчение хладината вътре, но заседя ли се, направо ще замръзна.

— Освен това ми се иска камионите да бяха бронирани. Смятам, че така е правилно.

— Но това би било още по-непрактично. Джанет и Деси добре ли са? — питам аз, докато стоим на металната стълба на фургона, чиито стени може да не са бронирани, но все пак гарантират, че никой не може да ни подслушва.

— Правят кръгчета около летището, защото няма къде да паркират. — Луси проверява отново дръжката на бравата, за да е напълно сигурна. — Казах на Джанет да не тръгва толкова рано, но тя не ме послуша, не питай защо. Мама няма да кацне скоро.

— Имаме ли представа за причината? — Започвам да изкачвам стъпалата.

Луси ме следва по петите.

— Първо имаше забавяне във Форт Лодърдейл заради забравен багаж в същия ръкав, който мама трябвало да използва. Заради това полетът закъснял с повече от час, а после самолетът чакал на пистата, докато получи разрешение за излитане.

— Как разбра всичко това? Не мисля, че в интернет има информация за забравен куфар на летището.

— Мама изпращаше имейли на Джанет — обяснява Луси, с което ми напомня, че сестра ми не си е направила труда да информира и мен.

— Предполагам, че няма да има време да ни дойде на гости. — Заболява ме като едно време, но няма да позволя да си проличи. — Може да се наложи да се качи веднага на обратния полет и да се върне — добавям аз.

— Въздушният трафик над Ню Йорк също е затруднен от горещата вълна, при това вече цяла седмица. Над морето се стеле мъгла, а въздушните течения създават сериозни проблеми, защото температурата на въздуха е много по-висока от тази на водата. Доста полети биват задържани на земята или пренасочвани по други маршрути. Мама едва ли ще кацне преди десет и половина, но всичко зависи от горивото, с което разполага самолетът.

Поглеждам часовника си. Почти десет е.

— Тя носи багаж — добавя Луси. — Много багаж.

— Явно възнамерява да остане известно време.

— Надявам се проклетата батерия на телефона й да издържи. Притеснявам се дали Джанет ще успее да се свърже с нея. Очевидно на „Логан“ цари ужасен хаос, а знаеш как това може да се отрази на мама — казва Луси, докато изкачваме последното стъпало. — Винаги слиза последна от самолета. А и Джанет не може да влезе и да й помогне с багажа.

— Деси явно ще си легне много късно.

— Изпрати ми съобщение, че трафикът е отвратителен. Щатските полицаи регулират движението и не позволяват на шофьорите да спират за по-дълго, след като оставят или качат някого.

— Сигурна съм, че много се вълнува от посещението на Дороти — отбелязвам не особено искрено аз, докато достигаме кухненския бокс с белите мебели и стоманени плотове.

— Да, защото го глези безобразно. Говори ли с Бентън?

— Не и откакто се разделихме в клуба — отговарям аз, а зелените очи на Луси ми отговарят с онзи отнесен поглед, който много добре познавам. И който ме плаши.

Може да стои пред мен от плът и кръв, но духът й е някъде другаде, витае в някое далечно емоционално пространство, което не споделя с никого. Луси е красива и умна и макар в някои отношения да е много по-незряла за своите трийсет и няколко години, тя разполага с безброй предимства. Много жалко, когато свръхнадарена личност като нея тръгва по пътя на най-малкото съпротивление. Не че има друга като Луси и нейната уникалност е част от трагедията.

Колко жалко, че притежава вродена склонност да гравитира около онова далечно царство на омразата, създадено от Кари, като нощна пеперуда край пламъка на свещта. Луси вярва, че е капитан на собствения си кораб, че е господар на собствената си съдба. Че се радва на свободна воля. Аз обаче не съм сигурна в това.

— Защо? Ти говори ли с него? — питам аз.

— Да — отвръща Луси.

Как бих искала да премахна това проклятие от нея, стига да можех. Бих го поела върху себе си, ако това означава да я освободя. Бих направила почти всичко. Странно, но отново се сещам за младата жена с колелото, за думите, които изрече, преди да се понесе по нагорещената от слънцето улица.

Онова, което не те убива, ще прави по-силен.

Ами ако то все пак те убие? Този въпрос трябва да си зададем, защото Кари не ни прави по-силни. Прекалено късно е. Прекосихме тази граница преди две десетилетия, когато тя ни показа — при това по възможно най-кошмарния начин — че още е жива. Оттогава насетне ние се опитваме да отвърнем на ударите й, но съпротивата ни става все по-вяла, тъй като тя постоянно ни обезкървява и осакатява, а ние пребиваваме в състояние на постоянна загуба на сензорни възприятия.

Нито виждаме, нито чуваме Кари. Не установяваме контакт с нея, освен ако тя не го пожелае съобразно своите собствени правила, тъй като най-голямото й предимство е именно внушението, че не съществува. Да кажем, че е направила нещо ужасно, е почти като да заявим, че го е направил сатаната. С тази разлика, че още нося белезите от срещата си с нея, а мнозина загубиха живота си.

— Интересно ми е с какво се занимава Бентън в момента. — Опитвам се да звуча спокойна, макар това да не съответства на душевното ми състояние. — Позвъниха му от Вашингтон почти по същото време, когато Марино ми се обади за този случай. Как ти се стори?

— Трудно ми е да преценя. Сигурна съм, че беше в кола, когато се чухме — отговаря Луси.

— В кола? Или в неговата кола? — Облягам се на кухненския плот срещу племенницата си. — Чудя се дали се е случило нещо, дали работи заедно с други агенти на ФБР. Спомена, че заплахата от терористична атака е повишена, а сред потенциалните мишени са Вашингтон и Бостън.

— Не ми каза нито какво прави, нито с кого е в момента — отвръща Луси. Ярката светлина ми помага да различа едва доловимата издутина от пистолета под десния крачол на панталона й.