Патриша Корнуел
Хаос (21)

19.

Представям се като Кей Скарпета, което не означава нищо за тях.

Не казвам, че съм доктор, госпожа или госпожица. Може да съм ченге. Може да работя за социалните служби. Предполагам, че бих могла да мина и за приятелката на Марино. Нямам представа какво си мислят близначките за мен или какви догадки правят относно причината да се появя тук и да ги разпитам за мъртвото тяло, на което са се натъкнали.

— Как сте? — питам ги аз, оставям куфара си и се усмихвам.

— Добре.

Лицата им са зачервени и изглеждат уморени, но доколкото разбирам, отказали са поканата да изчакат в патрулна кола, в която има климатик. Предпочитат да стоят навън, в горещата и непрогледна нощ. Минава ми през ума, че им харесва да се намират в центъра на вниманието. Имам чувството, че обикновено или ги навикват, или ги игнорират, не бих се учудила, ако се окаже, че са изложени на непосилен присмех и тормоз.

— Би искала да ви зададе няколко въпроса — обяснява им Марино, като има предвид мен. — После ще ви заведем на едно място, където ще бъде прохладно, ще получите нещо за хапване. Искате ли да видите как изглежда едно истинско полицейско управление?

— Добре — съгласява се едната от тях.

— Къде са телевизионните камери? — пита другата. — Защо не са го излъчили по новините? Непременно трябва да го излъчат по новините!

— Не желаем тук да има нито камери, нито репортери — отговаря Марино.

— Защо ги няма?

— Защото аз съм шефът тук — отговаря спокойно Марино. — Сещате ли за онази симпатична полицайка, която беше тук преди няколко минути? Полицай Фландърс ще ви откара в полицията с патрулния си автомобил.

— Загазили ли сме?

— Защо трябва да сте загазили? — пита Марино.

— Защото някой е мъртъв.

— Защото някой е направил нещо лошо.

Докато с Марино идвахме насам, той ме уведоми, че момичетата са на четиринайсет. Имената им са Аня и Еня Румидж. Фамилията им се произнася с „у“, а не с „ъ“, в противен случай би звучала Ръмидж, което означава сбирщина или вехтория. Ама че неподходящи имена за еднояйчни близнаци! Сякаш не им стигат другите подигравки на хлапетата, ами трябва да търпят и тези, свързани с името им. Дарявам ги с добронамерен, изпълнен със симпатия и съчувствие поглед, сякаш всички ние сме се озовали заедно в тази непоносима жега и пак заедно сме се забъркали в тази каша. Това, разбира се, е безкрайно далече от истината.

— Чудя се къде точно стояхте, когато забелязахте тялото — питам аз, сякаш съм объркана и се нуждая от помощта им.

— Там! — Аня, момичето с розовите дрехи, сочи дърветата зад нас, където Ръсти и Харълд продължават да сглобяват скелета на шатрата.

— С други думи, вървели сте през гората, като сте следвали алеята, която води към поляната — пояснявам аз.

— Да, и тогава видяхме колелото на земята.

— Тогава видяхме и нея.

— Когато влязохте в парка откъм Кенеди стрийт, видяхте ли някого? Чухте ли нещо? Интересно ми е колко ли дълго е лежала тук, преди да я откриете?

Обясняват, че не са чули или видели нищо необичайно, докато са прекосявали парка. Не са чули никакви разговори, писъци, викове за помощ. Докато и двете продължават да разказват какво се е случило, аз започвам да си ги представям как вървят по същата алея за джогинг, по която минахме двамата с Марино.

Когато излезли на поляната, видели сцена, която ги навела на мисълта за инцидент с колело. По това време вече било тъмно и наоколо нямало никого. Паркът бил пуст, с изключение на „животните“, както се изразяват. Катерички, може би дори елени, обясняват те. Питам ги в колко часа са открили колелото и тялото на жената, но момичетата само поклащат глави. Нямат представа.

— Какво направихте после? Можете ли да ми опишете какво точно се случи след това? — питам аз, а те поглеждат към Марино. Търсят одобрението му и той ги насърчава с кимане. — На какво разстояние от нея се приближихте? — интересувам се аз.

— Кажете й. Всичко е наред — подканя ги той. — Тя е доктор и се опитва да помогне.

Това явно не са най-подходящите думи. Близначките вперват поглед в трупа, сякаш не е прекалено късно за лекарска намеса.

— Аз съм доктор, който работи с полицията — обяснявам аз, без да използвам помпозни фрази като съдебен лекар, съдебномедицински експерт или съдебен патологоанатом. — Трябва да разберем какво се е случило с жената, която сте намерили. Задачата ми е да открия как се е наранила и е починала.

— Сигурно се е блъснала — казва облечената в жълто Еня.

— А може някой да я е нападнал, защото не е виждала добре. Когато човек не вижда добре, кара бавно, нали така? А когато кара бавно, някой може да го издебне и да му се нахвърли.

— Беше прекалено тъмно — добавя сестра й.

— Прекалено тъмно, за да се кара колело в парка? — продължавам мисълта им, а те кимат.

— Защо решихте да минете оттук? — пита Марино. — Тъмнината не ви ли притесни?

— Не, защото го правим непрекъснато.

— Не, не непрекъснато — възразява облечената в розово Еня. — Рядко минаваме оттук по тъмно, но този път пицата ни се забави.

— Защото ти поиска салам. Макар аз да не исках.

— И какво толкова е станало?

— Добре, дошли сте тук, било е тъмно. Не ви ли е страх да се разхождате сами из парка? — пита Марино, а те поклащат глави.

— Внимаваме за коли. А в парка няма коли. Мама не обича да се разхождаме около коли.

— Не сме дошли и с влак.

— Само се разхождаме пеша понякога. Но не и през зимата или когато е прекалено студено край водата.

— А най-вече, когато е горещо.

— Мама ни дава пари за храна, когато не се чувства добре.

— Днес не се чувства добре.

— Много е уморена.

— Спи и не иска да става.

Местя поглед от едното момиче към другото, от Аня към Еня. А може би от Еня към Аня. И двете се облечени в шорти от ликра с връзки и блузи тип лале. Продължавам да задавам въпроси, а те ми разказват същата история, която вече съм чула от Барклей. Приближили се до тялото, но не го докоснали. Очите им шарят наоколо, докато описват видяното. Когато ги питам колко дълго са изчакали, преди да позвънят в полицията, те не отговарят и не ме поглеждат в очите.

Питам Еня, облечената в жълто, дали тя е позвънила, но момичето поклаща глава в знак на отрицание.

— А ти? — обръщам се към облечената в розово Аня. Сега и двете се втренчват в мен.

— Мога ли да видя телефона ви? — пита Марино. — Обзалагам се, че поне едната, а може би и двете имате телефони. — Момичетата показват, че това не е така. — Значи никоя от вас не се е обаждала в полицията, така ли? Как тогава сме научили за инцидента, след като не сте ни звънили?

— Аз не съм звънила в полицията — казва бавно, но категорично Еня.

И двете продължават да настояват на своето, но първоначално това ми звучи като откровена лъжа. Впоследствие обаче се прокрадва съмнение. Нямам представа какво се е случило.

* * *

Знаем, че в полицейското управление на Кеймбридж е постъпило обаждане на телефон 911. Някой е съобщил за инцидент в парка, а това подсказва, че момичетата са имали достъп до телефон. Но ако наистина не притежават телефон, това би могло да означава, че са използвали чужд телефон.

Към това уравнение прибавям наблюденията си от местопрестъплението. Стойката за телефон, монтирана на кормилото на велосипеда, е празна. Ако жената, която срещнах по-рано, е Елиза Вандерстийл, както подозирам, би трябвало да има телефон, защото я видях да поставя айфона си на стойката, преди да потегли по Куинси стрийт и да навлезе в „Харвард Ярд“. Какво се е случило с телефона й след това? Започвам да се досещам и това обяснява защо Аня и Еня са готови да се закълнат, че не притежават телефон.

Може би наистина не притежават свой собствен телефон. Твърдят, че не са се обадили в полицията. Твърде вероятно е да не са имали тази възможност. Не и ако телефонът не е техен, не и ако телефонът е заключен и те не знаят паролата. В такъв случай наистина не биха могли да се свържат с полицейското управление в Кеймбридж. Не биха могли да позвънят дори на 911, без да отключат екрана. Съмнявам се, че биха могли да влязат в режим за спешни повиквания, освен ако някой не им е показал как се прави.

Споделям разсъжденията си с Еня, която е облечена в жълто. Питам я дали знае какво е айфон и тя отговаря утвърдително. Оказва се, че майка й има такъв телефон. Да, знае, че трябва да плъзне пръст надясно по заключения екран, за да се покаже виртуалната клавиатура, с която да въведе паролата. Долу вляво се появява надпис EMERGENCY. Така телефонът влиза в режим на спешни случаи. Трябва само да кликне върху него и може да набере номера за спешни случаи, който в Съединените щати е именно 911.

Затова нито Еня, нито Аня са позвънили на официално обявения номер на полицейското управление на Кеймбридж. Една от сестрите е влязла в режима за спешни случаи и е набрала 911. Точно това Аня, момичето в розово — но не и Еня, близначката в жълто — признава, че е направила.

— Откъде знаете какво трябва да направите? — преструва се на впечатлен Марино.

— Мама ни показа — отговарят двете едновременно.

— Показала ви е как да използвате телефона в случай на необходимост? — предполагам аз, а те кимат.

— Ако трябва да повикаме линейка — пояснява Аня.

— Това ли мислехте, че правите? Че звъните на Бърза помощ? Решили сте, че викате линейка? — питам аз и те потвърждават, че точно това е било намерението им.

— Изобщо не сте помислили за полицията — поема щафетата Марино. — Не сте очаквали да пристигне полицията, тъй като сте позвънили за помощ. И не сте викали полицията.

Те потвърждават, че не са имали никакво намерение да викат полицията. Не са искали ченгетата да идват тук. Обясняват, че са искали да й помогнат, а полицията не помага на никого. Човек се обажда в полицията само ако иска някой друг да загази.

— Или когато някой е лош — казва Аня — и трябва да го заключат в затвора.

С Марино осъзнаваме, макар да не го изричаме на глас, че момичетата не са ни подвели съзнателно за телефона или за това на кого са се обаждали или не са се обаждали. Очевидно е, че не се ориентират добре в ситуацията и не излизат извън границите на понятията спешен случай и престъпление. Едното изисква лекарска помощ. Другото изисква полицейска намеса. Това означава, че не са били сигурни дали жертвата е мъртва и не са предположили, че е била нападната. Първата им мисъл е била, че жената е претърпяла инцидент, и реакцията им е била да повикат медицинска помощ, както ги е учила майка им.

— Не сте искали да идва полиция — повтаря Марино, за да е абсолютно сигурен. — Искали сте линейка.

— Да.

— Смятахте, че е жива ли? — Ще продължи да пита, докато не получи удовлетворителен отговор.

— Не помръдваше.

— И миришеше лошо. — Облечената в розово Аня сбръчква носа си.

— Можете ли да опишете миризмата? — питам аз.

— Като сешоара на мама, когато е развален.

— Усетили сте миризма, която ви е напомнила за сешоара на майка ви? — Опитвам се да разбера какво означава това, затова се преструвам, че за първи път чувам за тази странна миризма.

Няма да се издам, че и Барклей спомена нещо подобно.

— Става прекалено горещ — казва Еня.

— И мирише на изгоряло? — гадая аз, като се сещам за счупената улична лампа.

— Ако бяхте решили, че някой й е направил нещо лошо, щяхте ли да повикате полиция? — пита ги Марино.

Двете момичета се замислят, след което едновременно поклащат глави.

Вдигат рамене и признават, че не знаят. Марино посочва поляната и ги моли да си спомнят първото си впечатление, когато са видели колелото и жената на земята. Продължават да твърдят, че отначало са решили, че става въпрос за инцидент.

— Искали сте да й помогнете — предполага той и те кимат. — Видели сте, че е ранена. — Ново кимане.

— Не искахме да пострада повече.

— Като например да я прегази друг колоездач — обяснява Аня и маха уверено с ръка.

— Такава опасност съществува, когато някой лежи по средата на алеята, нали? — Марино не закъснява с въпроса. — Може би сте я преместили малко? За да не би някой да мине върху нея? — пита той, а те кимат.

Съвсем простичко обяснение.

— Какво се случи, та ти прилоша? — Марино гледа и към двете, защото не знае към коя да се обърне.

— Стомахът ми — отвръща Еня.

— А блузата, с която се избърса? — Марино продължава смело напред. — С нея ли беше облечена, когато я намерихте? — Предполага, че момичетата са съблекли блузата от мъртвата жена, но те поклащат глави, не, не. Изглеждат съвсем спокойни.

Не изглеждат нито уплашени, нито нещастни.

— Беше в храстите при онова нещо. То ме уплаши и ме накара да повърна — обяснява Аня.

— Хъммм — мръщи се Марино. — Чудя се дали това са същите храсти, където я намерихме.

— Исках само да видя какво е. Там наистина имаше нещо. — Очите й изведнъж се разширяват зад стъклата на очилата. — Опита се да ме ритне и аз изпищях.

— Какво смяташ, че си видяла? — пита спокойно Марино, сякаш думите й не звучат странно.

— Може да е било елен.

— Може и тя да го е чула, докато е минавала с колелото, и да се е уплашила. Затова да е паднала.

— Наистина ли видяхте елен? — намесвам се аз.

— Чух го — отговаря възбудено Аня. — Чух го да тича.

— Ами ти? — обръща се Марино към сестра й.

— И аз го чух! — възкликва Еня, както правят децата, когато разберат, че някой няма търпение да чуе историята, която разказват. — Чух го да тича в тъмнината, а после се появи полицаят.

— Да видим дали съм разбрал правилно — казва Марино. — Чули сте нещо или някой да тича в храстите, а после се е появил детектив Барклей. Имате ли представа колко минути са минали между шума, който сте чули в храстите, и появата на Барклей?

— Една минута — отговаря Еня.

— Нямам представа — признава Аня.

— Една минута или нямам представа? — Марино се взира в тях. — Кое от двете?

— Може да е било повече от една минута. Не зная.

— Бях уплашена, а после той се появи и тръгна към нас. Загазили ли сме? — Еня отново изглежда объркана.

— Защо трябва да сте загазили? — учудва се Марино.

— Нямам представа.

— Хъммм. — Марино се преструва, че се е замислил върху нещо неприятно. — Чакайте малко. Да не би да сте направили нещо, за което не зная? И затова се притеснявате, че може да загазите?

Строго погледнато, отговорът е да. Момичетата са компрометирали местопрестъплението и вероятно са се опитали да откраднат скъп телефон, взет от мъртвец. Дори първоначално да са го взели, за да се обадят на 911, намерението им впоследствие е било да го задържат, освен ако не са в състояние да предложат по-добро обяснение. Мисля, че спокойно можем да ги уверим, че никой няма да ги подведе под отговорност. Не би трябвало, защото не съм сигурна дали разбират какво точно са направили.

Еня сякаш прочита мислите ми и взима раницата си, която лежи в тревата до краката й. Тя е розова на миниатюрни сърца, досущ като тази на сестра й. Рови в предния джоб и изважда айфон в леденосин калъф като онзи, който видях колоездачката да поставя в стойката на кормилото.

Марино не докосва телефона. Не се преструва на изненадан, не ги гледа подозрително или осъдително. Отваря кафяв хартиен плик за улики и го поднася пред Еня. Нарежда й да пусне телефона в него.

— Това ни помогна много — заявява той на двете момичета. Представя си бурното възмущение на Барклей, когато разбере какво е направил току-що. — Знаете ли какво не ми е ясно? — пита той.

— Какво?

— Как се сдобихте с това? Откъде го взехте?

Аня, която е облечена в розово, обяснява с нотка на гордост, че е видяла телефона „на кормилото“ и го е взела „назаем“.

— Много добра идея да вземете телефона и да повикате помощ — казва Марино.

Близначките изглеждат доволни.

Сега ги пита дали имат нещо против да надникне в раниците им. Там може да открие още нещо полезно.

— Добре — съгласява се Еня и го хваща за ръка.

Притиска дланта му към лицето си сякаш в знак на обич.