Патриша Корнуел
Хаос (41)

39.

Първото място, където се отбивам, след като влизам откъм хангара, е ярко осветената приемна, със стени, покрити с хладилници и фризери от неръждаема стомана и зелени дигитални дисплеи, които светват в жълто или червено, когато нещо не е наред.

Въздухът е прохладен и ухае приятно, долавям трополене — Харълд и Ръсти току-що са качили количката на кантара. Вече са си сложили калцуни, престилки, ръкавици и хирургически шапки. Увлечени са в поредната си размяна на остроумия, затова не обръщат внимание на нищо около себе си.

— Колко? — пита Харълд, щраква химикалката и отваря бележника си.

— Много си досаден като правиш така!

— Какво правя? Искам потвърждение за теглото, което трябва да приспаднем.

— Не ти го казвам, защото не е необходимо. — Ръсти държи в едната си ръка дълга дървена линия, която прилича на овчарска гега, а с другата дърпа ципа на чувала.

— Съобщи ми го тогава.

— Защо смяташ, че този път стойността ще е различна, Харълд?

— Винаги трябва да се пита.

— И ти никога не пропускаш да питаш. Трийсет и девет килограма, точно както и миналия път, когато я претеглихме.

— Но не я претегли, когато беше празна, нали? Затова не можем да знаем със сигурност.

— Не я тегля всеки път, защото е глупаво — казва Ръсти, докато измерва ръста на Елиза Вандерстийл от върха на плика, поставен на главата й, до края на пликовете, поставени върху стъпалата й.

— Какво ще стане, ако в съда ни попитат дали сме претеглили количката?

— Никога не съм чувал да питат подобно нещо. Никого не го е грижа колко тежи количката, освен теб, разбира се.

— Въпреки това напълно възможно е да ни попитат и нищо чудно да го направят, предвид обстоятелствата. Знаеш, че и най-незначителната подробност може да има значение, нали? Чакай да помисля… Деветдесет и осем минус трийсет и девет? — Харълд пресмята в джобния си бележник, защото не може да го направи наум. — Получава се петдесет и девет. — Записва числото, докато крачи по пода от рециклирано стъкло с цвят на трюфели. — А ръстът?

— Сто шейсет и пет сантиметра.

Спирам до остъклената будка на охраната, която служителите в Центъра наричат Аквариума. В далечния ъгъл на перваза под затворения прозорец лежи голям черен дневник с кожена подвързия, известен като Книга на мъртвите. Прикрепен е за плота с тънка стоманена верижка и всички записи в него трябва да се правят с черно мастило. Необходимата за целта химикалка е завързана за дневника със същия бял памучен конец, с който зашиваме разрезите.

Разгръщам големите страници с размер на таблоид, изработени от 100% целулоза без никакви киселини, и почуквам на стъклото, за да привлека вниманието на служителката от охраната. Джорджия стои с гръб към мен, защото е заета с изваждането на жълта гривна за радиочестотна идентификация от триизмерния принтер. Връща се на бюрото си и плъзга прозорчето встрани.

— Виждам, че си отслабнала още. — Забелязвам, че тъмносинята й униформа с жълти лампази на панталоните виси отпусната върху тялото й, докато самата тя сяда зад компютъра и поставя ръце върху клавиатурата и мишката.

— О, много сте мила — поглежда ме Джорджия през очилата си за четене, а пръстите й с прасковен акрилен маникюр танцуват по клавиатурата. Кафявите й очи излъчват доволство. — Личи ли си?

— И още как.

— Почти пет кила.

— И аз това си помислих.

— Оправихте ми настроението, а денят още не е започнал.

— Най-важният въпрос е какво ще каже диетологът ти за едно парче пица сутринта? Позволено ли е? — Преглеждам данните за доставените и изпратените тела, за да видя какво се е случило в мое отсъствие.

— Зависи за каква пица става въпрос. И чия е. Ами ако е вашата пица, доктор Скарпета? Не ме интересува колко калории има, защото ще я изям.

Наблюдавам я да попълва съответните формуляри, свързани със случая „Вандерстийл“, и да въвежда уникалния му номер.

16-МА2037.

— По-добре ми кажете какво е това парти, което организирате, и какви гости да чакаме, за какво да следя на камерите и от какво да се пазя — казва Джорджия. — Трябва ли да очакваме проблеми? Само кажете…

— Ще си имаме компания, но ще се държим любезно, доколкото е възможно. — Внимавам да не кажа нещо, което да се стовари върху мен като бумеранг, и обръщам друга страница от дневника. — Никой обаче не бива да ни се меси в работата. Няма да го допуснем.

— Щом видях Ан да идва по това време, веднага разбрах, че става нещо. После цъфна Брайс, а след него и Пола от хистологията. Сега пристигате вие и доктор Зенър. Говори се, че и Ърни Копъл пътува насам. Мамка му! — поглежда ме тя. — Какви са тези неканени гости?

Казвам й, а тя въздъхва дълбоко и подбелва театрално очи.

— Бих се радвала, ако поработиш допълнително — добавям аз, докато преглеждам имената, възрастта, адресите, вероятната причина за смъртта и следя дали пациентите ни са още тук или са заминали за погребалния дом или гробището.

— Кога трябва да започна? — пита тя.

— След шест часа. Веднага щом твоята смяна приключи.

— След мен ще застъпи О’Райли. В осем сутринта.

— Да, бих искала да останеш и да му помогнеш, ако желаеш. Докато имаш сили. — Искам Джорджия да остане, защото е безстрашна и лоялна. — Ще имаме нужда от всички подкрепления, които успеем да съберем.

— Ще поема телефона, ще се справя по-добре. — Има предвид по-добре от Брайс. — Знаете как къса нервите на хората.

— Повикай толкова охранители, колкото успееш да ангажираш. Искам поне по един на всеки етаж, ако е възможно.

— За да ни пазят от тях. — Има предвид от ФБР, но аз не кимам и не отговарям.

Поглеждам я в очите и това е достатъчно.

— Само ми кажете какво искате да направя. — Джорджия скръства на гърдите масивните си ръце и макар да не зная колко ефективна може да бъде в един конфликт, не бих искала да я предизвикам.

— Това зависи предимно от нашите гости — казвам аз, докато отгръщам няколко страници от дневника и се чудя дали не е станала грешка.

— Мога да ви кажа какво ще направят. — Джорджия започва да се вълнува при мисълта външни хора да започнат да я командват. — Ще си пъхнат носовете навсякъде.

— Но няма да им дадем тази възможност — отговарям аз, докато продължавам да разглеждам дневника. Не очаквам да открия, че тялото на Моли Хиндърс е все още при нас.

Но би трябвало да е тук. Ако бе изпратено някъде, би трябвало да открия запис, направен на ръка. Прочитам данните за понеделник, 5 септември, и в съзнанието ми изплува адресът й.

Гранит стрийт.

„Брайс и Итън живеят на Гранит стрийт в Кеймбридж, близо до парка «Мегъзин Бийч» край реката. Пренесоха се там миналата пролет.“ Новината ме озадачава, не съм сигурна каква е причината.

— Изглежда, че тялото на Моли Хиндърс не е освободено, след като си тръгнах вчера — казвам аз и връщам дневника на мястото му. — Смятах, че от погребалната агенция вече са го взели. Да не би доктор Уиър да е срещнала някакъв проблем?

Лий Уиър е сред опитните ми съдебни медици, добре знае какво прави, тъй като аз съм я обучавала.

— Лошите новини идват една след друга.

Имам лошото предчувствие, че Джорджия е права. Случаят „Моли Хиндърс“ е поверен на инспектор Барклей, а се налага Марино да се намеси в него.

— Горката жена едва ли би могла да извади по-лош късмет. Другите си живеят живота, а тя лежи сам-самичка в някакъв проклет фризер — нарежда Джорджия, докато аз разсъждавам върху онова, което доктор Уиър каза по време на едно съвещание преди няколко дни.

Тялото на Моли Хиндърс било открито в близост до включена в електрическата мрежа стереоколонка, която била паднала от мястото си и лежала във влажната трева. Това било единственото обяснение как е получила електроудар, докато е поливала с маркуч цветята в задния си двор. Аз обаче не разбирам как е възможно стереоколонка да убие някого.

По скалпа и косата й има следи от изгаряния в резултат на контакта с източника на електричество, който я е убил.

Това се случило рано привечер в Деня на труда, който празнуваме първия понеделник на септември. Жената се прибрала у дома, след като карала каяк по река Чарлз. Свалила лодката от покрива на колата си, отнесла го в задния двор, сетне влязла в дома си и си наляла чаша вино. Облечена все така в бански, тя излязла да полее задния двор, където под перголата, обрасла с лоза, имало стереоуредба, маса и столове от ковано желязо и барбекю.

Когато полицията пристигнала, стереоуредбата не работела, защото прекъсвачът с дефектотокова защита се бил задействал. Той би трябвало да я спаси от токовия удар, да не говорим за фаталните последици от него. Поради някаква причина обаче това не се случило, което ме озадачи още в самото начало. Тогава обаче случаят не привлече вниманието ми със същата сила, както сега. Моли Хиндърс ми напомня твърде много за Елиза Вандерстийл и генерал Бригс.

— Обясни ми, моля те, защо Моли Хиндърс е още тук — питам отново.

— Доколкото разбрах — казва Джорджия, — семейството й било богато, а тя не живеела със съпруга си, макар да не били разведени. Спорели кой да се погрижи за тялото. Спорели за всичко, защото тя била млада и не оставила завещание. Отказали се от услугите на първата погребална агенция, която избрали, и сега не можем да предадем тялото й на никого.

— Извадили сме късмет, защото може да възникнат и други проблеми — отговарям аз, докато вратите на асансьора се отварят. — Не искам да освобождават тялото, докато не кажа. Трябва да проверя нещо — добавям, докато от асансьора излиза Брайс. Преоблякъл се е, откакто говорихме по телефона във фургона. Имам чувството, че оттогава е изминала цяла вечност.

— Кого няма да освобождаваме? — пита административният ми помощник и сините му очи изглеждат помътнели, може би от твърде много сайдер.

Облякъл е тесни джинси, тип „кюнци“, и тениска, като се е окичил с куп бижута в готически стил, явно се е издокарал за пред федералните. Брайс обича да флиртува и колкото по-малко внимание му обръщат, толкова повече го амбицират.

— Моли Хиндърс — уведомявам го аз. — Ще определим начина на смъртта й след допълнително разследване. Трябва да го съобщиш на доктор Уиър. — После питам Брайс дали е постигнал напредък с разбулването на мистерията около татуировката. — Все още не сме наясно как тази подробност е попаднала в обаждането до 911 — заявявам директно аз.

— Разбира се. Двамата с Итън стигнахме до дъното на тази история — отвръща небрежно той, докато момчешкото му лице поруменява. — Онази откачалка, която живее до нас? Нали знаеш смахнатия ни съсед? Сигурно си отмъщава.

— Откъде ще знае какво става у вас? — обажда се Джорджия, която очевидно е наясно със случая с татуировката.

Брайс очевидно изгаря от нетърпение да й разкаже.

— За какво има да си отмъщава? — питам аз.

— Ами…

— Брайс? Почервенял си като домат! Явно знаеш какво става. Обясни ми как твоят съсед е разбрал за фалшивата татуировка.

— Явно съм бил по-пиян, отколкото съм смятал. Причината е в маргаритите, които приготвихме с онази страхотна текила, която сестра ти ни подари. След като приятелите ни си тръгнаха, аз излязох да хвърля боклука и чух някакъв странен шум и видях някаква странна светлина. Стреснах се, спънах се в нещо и паднах, а той се опита да ми помогне. Само че в един момент осъзнах, че това не е той. Беше то, някакво странно нещо… Реших, че съм им паднал в ръцете.

— Какви ги разправяш, по дяволите? — Джорджия е спряла да пише и го гледа с облещени от почуда очи. — За какво говориш?

— Помислих си, че ме отвличат извънземни, за да ме подложат на някакви изследвания.

— Мили боже! — поклаща глава тя. — Само ни губиш времето!

— Сериозно говоря! Наистина видях странни светлини в небето!

— Те се наричат звезди, самолети и прочее. — Джорджия продължава да клати глава.

— Да разбирам ли, че съседът ти се е появил точно когато си изхвърлял боклука? — питам аз.

— Гадняра Доналд. Не помня какво точно се случи, но Итън знае, защото излязъл да ме потърси и чул какви ужасни неща съм наговорил. Итън беше разстроен и настояваше да благодаря на Доналд за това, че ми е помогнал, можете ли да си представите? А аз, разбира се, бях толкова объркан, че извиках: Откъде, по дяволите, да зная, че той не ме е бутнал?

— И как е разбрал за татуировката? — питам отново аз.

— Заради фенерчето, което носеше. Бях бос, само по шорти. Видя я и ни нарече наркомани. Но не си спомням нищо повече.

— Ще трябва да разкажеш това на Марино, без да пропуснеш нито една дума — нареждам аз. — Моля те, обади му се още сега. Намери го и му кажи, че трябва да поговорим.