Патриша Корнуел
Хаос (35)

33.

Седя спокойно върху капака на обемистия черен куфар. Гърбът ми е изправен, дишам бавно и дълбоко, опитвам се да не се свлека на земята.

Купих голямата пластмасова кутия за инструменти от една разпродажба в „Хоум Депо“ преди години. Струва ми се подходящ трон за Кралицата на престъпленията, Нейно Величество Повелителката на извращенията и Господарката на страданията… Брайс е доста остроумен в това отношение. Нарича ме с какви ли не прякори, когато си въобразява, че не мога да го чуя.

Изчаквам молекулите ми да се върнат към обичайното си състояние и замайването да премине. Имам чувството, че мозъкът ми се блъска силно, тежко и бавно в стените на черепа ми като жълтък в черупката на яйце. Обръщам пулсиращата си от болка глава първо в едната, после в другата посока. Слушам какво си приказват Марино и Бентън. Отпивам вода. Заслушвам се в думите им. Разменят си реплики, сякаш играят тенис на маса. Като фон и антифон в григорианско песнопение. Откачения скандалджия срещу Невъзмутимия стоик.

Разполагам с място на първия ред край боксовия ринг и наблюдавам как Марино задава въпроси, а Бентън ги избягва, отговаря уклончиво и не казва нищо важно относно случилото се с нашия общ приятел Джон Бригс. Това не пречи на съпруга ми обаче да се опитва да изкопчи информация за мъртвата жена, чийто труп лежи между нас, двайсет и три годишна канадка, която не би трябвало да представлява интерес за ФБР. Все още не.

Не вярвам и на преструвките на Бентън, че няма нищо общо с хеликоптера, който лети напред-назад над реката. А може би не става въпрос за един хеликоптер, а за повече. Той обаче сякаш не забелязва, че часът е крайно неподходящ за туристическа обиколка, а машината ми се струва прекалено мощна, за да принадлежи на местен телевизионен канал. Имам чувството, че федералните са започнали нещо или най-малкото се канят да го направят. Не мисля, че Марино подозира какво става. Вероятно защото неведението е за предпочитане и докато аз си почивам и пия вода, му давам секунда-две отдих, преди да приеме реалността по възможно най-трудния начин. Била съм свидетелка и на не толкова дружелюбни отнемания на юрисдикцията.

— … въпросът е защо всъщност е напуснала работа. — Бентън има предвид семейство Портисън и бившата им домашна помощница Елиза Вандерстийл. — Защото ако работодателите й са били доволни от нея, не биха я оставили да си тръгне с лека ръка. Защо е напуснала?

— Заради визата може би.

— Това може да се уреди, ако семейството е искало да я задържи и ако тя е искала да остане, разбира се. Двете момчета са достатъчно големи, на тринайсет и четиринайсет, възможно е родителите им да са решили, че вече не е необходимо някой да се грижи за тях.

— Какви две момчета? Откъде знаеш това? Луси ли ти каза?

Бентън обаче не се чувства задължен да отговаря на въпроси, освен ако не му изнася. Задава въпроси и коментира случая, сякаш той води разследването, а Марино започва да се изнервя. След като подреди грижливо нещата си в своя куфар „Пеликан“, сега той коленичи отново на тревата и го отваря, сякаш не знае какво да прави.

— Да, и аз си зададох същите въпроси — отвръща той и щрака с ключалките. Заема отбранителна позиция и повишава тон. — Трябва да си говорил с Луси, но не зная защо си го направил, защото, доколкото зная, проклетият случай не е твой.

— Може би е научила нещо от хората в театъра? — Бентън не отговаря на въпроса му, но е вперил поглед в тялото, което лежи на петнайсетина метра от него. — Например кой или какво я е довело в Кеймбридж?

Марино отваря капака на големия си куфар.

— Въпросът е дали Елиза Вандерстийл е избрана целенасочено, или е станала случайна жертва — просто се е озовала на неподходящото място в неподходящото време.

— Чий въпрос? — Марино започва да преглежда уликите, които е събрал. Усещам как параноята и гневът му нарастват лавинообразно. — Мислех, че си дошъл заради Бригс. — Зачервеното му лице се взира уморено в Бентън. В този момент започва бавно да осъзнава истината.

Нещо се е случило с юрисдикцията на случая „Вандерстийл“. Само това би обяснило присъствието на Бентън. Ако разследването е поето от ФБР, пристигането му на местопрестъплението изглежда логично. Това е причината той да влезе в шатрата, да се разходи, като внимава къде стъпва, да огледа дърветата, тревата, пътеката, счупената лампа и експлодиралите стъкла. Когато не гледа към мен, оглежда всичко останало и не го прави от обикновено любопитство.

Мога да позная кога прави оценки. Зная кога влиза в работния режим на профайлър. Зная и още нещо — че ФБР не би трябвало да се включи в работата ни по случая „Вандерстийл“. Не и на толкова ранен етап. Поведението на Бентън обаче, внушителната му енергия и тиха самоувереност ми подсказват, че не се нуждае от покана.

Подсказват ми, че присъствието на Бентън е fait accompli, както казват французите, или свършен факт, а това ме притеснява. Още не знаем дали става въпрос за самоубийство. Откога ФБР се интересува от нещастни случаи с електрически удари и мълнии?

Не се съмнявам, че Барклей му е наговорил куп глупости, докато е съпровождал Бентън през парка. По-голямата част от вредата обаче е била нанесена много преди това. Някой във ФБР е взел решение, в противен случай съпругът ми изобщо не би дошъл тук, не би могъл да се появи неканен на местопрестъплението. Чудя се кога ли Марино ще проумее, че Бентън не се отнася към него като към колега следовател.

Наблюдавам как Марино събира огромния си куфар с размерите на ковчег. Прави го по същия начин, по който подрежда кутиите си с инструменти или риболовни принадлежности.

— … сърдечен удар според мен. — Прилича на мушица, която се блъска в предпазната мрежа на прозореца. Твърдо решен е да измъкне от Бентън повече информация за Бригс или за каквото и да било.

Всъщност наблюдавам последния стадий — този на агонията — на водещата роля — или на каквато и да било роля — на Марино по случая „Вандерстийл“. Той няма да има нищо общо и със случилото се в Мериленд. От друга страна, никога не е имал…

— … затова се чудя дали Рути е споменала, че съпругът й не се чувства добре — казва Марино, но Бентън не му обръща внимание.

Марино не е уведомен по надлежния ред, че случаят е иззет от федералните, и след като Бюрото няма намерение да си сътрудничи с него, той се чувства, все едно е уволнен. Бентън не би взел подобно решение. Така не се процедира, когато местен детектив бива отстранен от случая, или по-точно, когато случаят бива отнет от местен детектив. Бентън не е човекът, който ще разкрие на Марино горчивата истина, надвиснала над нас като вонята и жегата.

— Може да не се е чувствал добре, да са го заболели гърдите. А може да е свързано с пейсмейкъра, който му поставиха преди осем или девет месеца? — фучи Марино, но Бентън отново не му отговаря. — Виждам, че няма да ми кажеш нито дума. Иначе казано, ще се държиш като типичен федерален гадняр.

Бентън определено не е такъв и ако Марино не беше толкова изморен, ако не се намираше в плен на обичайните си страхове и фобии, щеше да приеме логиката. Бригс имаше най-висок допуск за работа със секретни материали, редовно съветваше разни генерали, държавния секретар, шефовете на куп държавни институции, включително Пентагона и Министерството на правосъдието.

Посещаваше приеми в Белия дом и участваше в съвещания при президента. Поради очевидни причини представляваше интерес за американската разузнавателна общност, която нямаше да вземе пряко участие в разследването на смъртта му. ЦРУ действа по по-заобиколен начин.

Управлението обикновено използва ФБР за параван, защото се предполага, че господарите на шпионажа нямат работа с местни съдебномедицински експерти, полицаи и прочее. Това означава, че в реалния свят ЦРУ е невидимата ръка на вещицата, която гали кристалното кълбо на ФБР и разпраща своите агенти като ескадрон летящи маймуни, както прави Злата вещица от Запада във „Вълшебникът от Оз“.

Те се появяват без предупреждение, кацат на твоето местопрестъпление, обсебват твоите свидетели, офиси, досиета, бази данни, лаборатории, морги, дори твоите домове и семейства. Не им пука какви вреди могат да причинят и ченгета като Марино може никога да не разберат какво ги е сполетяло или поради каква причина. Отнемането на важен случай от страна на федералните е кошмар за всеки полицейски детектив, особено ако въпросните федерални агенти са всъщност рицари на плаща и кинжала на служба в някоя организация от рода на ЦРУ.

Наблюдавам Марино, който наблюдава как Бентън се оглежда, преценява обстановката, обмисля нещо, държи се така, сякаш има пълното право да бъде тук, докато аз не зная абсолютно нищичко за моя ментор и приятел, открит мъртъв в басейн. Какъв басейн? Във военновъздушната база „Доувър“ в Делауеър? Винаги плуваше там, когато отидеше на инспекция на Центъра за траурни дейности „Чарлз Карсън“.

Или Бригс е пътувал някъде? Несъмнено би използвал басейна на хотела, ако е имало такъв. Имам чувството обаче, че зная за кой басейн става въпрос, и в това се крие трагична ирония. Представям си очарователната старомодна каменна къща в красив квартал на Бетезда близо до Олд Джорджтаун Роуд. Семейство Бригс купиха имота преди много години. Едно от предимствата му според генерала бе близостта му до Националния военномедицински център „Уолтър Рийд“, където бяхме работили заедно.

— Ето — надвесва се над мен Марино. Едва сега осъзнавам, че двамата с Бентън са замълчали.

Марино е открил изотонична напитка, която е също толкова топла, колкото и влажният зловонен въздух. Бутилката е прекарала в раницата му бог знае колко време, но пет пари не давам. Избърсвам полепналата по нея мръсотия, развивам капачката и разпечатвам фолиото под нея. Течността има плодов вкус, струва ми се леко солена, но утолява жаждата ми. Усещам организма ми да реагира мигновено, сякаш съм изпушила цигара или изпила чаша уиски.

— Не зная дали може да се е развалила след толкова време — казва Марино, докато ме наблюдава да отпивам от бутилката. Белият му гащеризон е потъмнял с няколко нюанса от потта, в която е плувнало тялото му. — Съжалявам, че не е студена.

 

 

В задния двор на дома си семейство Бригс имаше басейн с изкуствено насрещно течение и хидромасаж, който генералът непрекъснато ремонтираше.

Представям си го съвсем ясно като на снимка. Пронизва ме непоносима болка. Бригс беше прекалено пестелив и упорит, за да го замени с нов, и го поправяше с плюнка и тиксо, както обичаше да се шегува. За него басейнът бе функционална машина за фитнес, подобно на пътечка за бягане или велоергометър, и плуването на място бе неизменна част от дневния му режим, когато живееше в дома си в Мериленд.

Виждала съм го с очите си, когато съм отсядала при тях. Станеше ли шест часът, вълшебният час между края на работния ден и чашата „Джони Уокър“, както казваше генералът, той се потапяше във водата, нагрята до 27°С, и включваше насрещното течение. Избираше силата му според настроението си. После плуваше на място в продължение на трийсет минути. Нито повече, нито по-малко. Колко пъти съм го укорявала за самодейните му ремонти? Така ли ще свърши всичко?

Питам Бентън. Трябва да зная със сигурност. Къде е бил Бригс? У дома си в Мериленд? Искам да зная със сигурност и не ми пука дали Бентън не иска да говори пред Марино. Не ми пука дали изобщо не иска да говори. Пет пари не давам кой разследва случая. Има неща, които трябва да зная. И трябва да ги науча веднага!

— Да, в Бетезда — отговаря Бентън, но погледът му ме предупреждава да не го притискам повече, тъй като не бива да обсъждаме това тук.

— Къде е била Рути? — продължавам да питам аз. — Вкъщи? — Това поне може да ми каже.

— Приготвяла е вечеря.

Кухненската мивка гледа към терасата от червена секвоя и оградения заден двор. Басейнът обаче не се вижда, защото е разположен встрани, близо до бараката с инструменти и хранилката за птици. Колко пъти казвах на Бригс, че мястото не е подходящо. Ако получеше сърдечен удар, ако се случеше нещо, никой нямаше да забележи навреме.

Повтарях му да си вземе дефибрилатор, да си сложи охранителни камери. Когато му поставиха пейсмейкър, му подарих комплект камери и монитор, за да може Рути да го наблюдава от различни помещения в къщата.

Благодаря, но не — каза ми той. — Не искам да ме шпионират повече, отколкото ме шпионират в момента.

Разбирам, че преди около шест часа генерал Бригс е излязъл през задната врата с кърпа и очила за плуване. Бил е по бански, но бос. Била съм в дома му безброй пъти. Затворя ли очи, мога съвсем ясно да видя басейна с размерите на голямо джакузи. Помня, че Бригс го монтира в задния двор преди може би петнайсет години, когато старите футболни травми започнаха да се обаждат.

Замени сутрешното тичане с плуване и след като инсталира басейна в дома си в Мериленд, поде същинска война срещу изкуственото течение. Искаше ли да наблегне на издръжливостта, плуваше по-малко, но при по-неблагоприятни условия. Слагаше си ръкавици за плуване или плавници, за да увеличи съпротивлението. Питам дали този път е плувал с тях. Бентън няма представа. Наблюдавам как Марино хваща дръжката на огромния си куфар „Пеликан“ и го придърпва към входа на тентата. Навън се разнасят гласове и тракане на носилка.

В този момент започва да звъни телефонът на Марино. Избраната мелодия е на противовъздушна сирена от Втората световна война. Чувала съм я и преди, но много рядко. Той се отдалечава от куфара си, а също и от нас, за да разговаря с някого, който стои високо в хранителната верига на полицейското управление на Кеймбридж.

— Да, още съм тук. Всичко е готово. Какво? Не може да бъде! — Гласът му издава раздразнението му, но всичко е под контрол. — Да, чувам ви. Не, не съм изненадан. — Поглежда към Бентън и казва: — Кога е станало това, по дяволите?

Полите на тентата се отмятат отново и към нас се присъединява Харълд. Изглежда уморен, но спокоен, дарява ме с усмивка, изпълнена със съчувствие. Пита дали се нуждая от нещо. По лицето му разбирам, че е научил за Бригс. Нашият Център по съдебна медицина съществува благодарение именно на генерал Джон Андерсън Бригс. Той ни помогна да го създадем и ни отдели значителна част от времето си през годините. Харълд, Ръсти и останалите от екипа ми ще бъдат съкрушени. Но не колкото мен.

— … звучи логично. Би било твърде мило от негова страна да ми го каже сам, след като разговарям с него през последните петнайсет минути — казва Марино и хвърля презрителни погледи към Бентън.

— Тук е горещо като в ада — кимва мрачно Харълд и ме поглежда, сякаш съм потенциален клиент на погребално бюро.

Не се съмнявам, че в момента обмисля какви лепила и гримове да използва и дали имам нужда от маджун.

— Моля да ме извините, че ще го кажа, доктор Скарпета…

— Не, не те извинявам, Харълд! Не искам да чувам, че изглеждам по-зле от някои мои пациенти.

— Проклет кучи син! — Марино е приключил телефонния си разговор.

— Струва ми се само, че имате нужда от почивка. — Харълд взима празната бутилка от спортната напитка и я оглежда, преди да се намръщи и да я изхвърли в чувала с боклука. — Забелязахте ли, че срокът на годност е изтекъл?

— Да, Харълд, ти си единственият освен мен, който обърна внимание на това. Благодаря ти, знаеш къде да ме намериш. — Поглеждам влажния и мръсен гащеризон и ужасните обувки. — Ще се видим в офиса.

— Не зная дали ще можете да стигнете дотам. Мисля, че горещината ви е дошла в повече. — Слага чифт ръкавици и продължава: — Както и да е, не съм сигурен, че трябва да продължавате да се измъчвате. — Загриженото му лице усърдно преценява състоянието ми.

— Не си го помисляй! — размахвам му пръст.

— Случайно разполагаме с носилка подръка, съвсем чиста е, направо като нова и…

— Не. Благодаря. Ти. — Подчертавам гръмко всяка дума.

— Добре. Но ще я поставим отзад, ако ви прималее. Немалко път има до фургона, а навън са се събрали доста хора. От най-различни агенции — добавя той, което означава, че в парка са се появили полицаи или агенти, които не са били тук по-рано.

— А медии? — питам аз.

— О, не. Не могат да влязат. Целият парк е ограден. Блокирани са всички входове, затворени са и съседните улици — Бенет стрийт, Елиът стрийт, Юнивърсити Роуд… Пълно е с патрулни коли, повечето с изключени светлини, но има и доста цивилни автомобили. Сама чувате хеликоптера. Всъщност може да не е само един.

Продължава да съобщава новините със същия успокояващ тон. Казва, че хората ми са мобилизирани, и това потвърждава подозренията ми. Харълд разбира, че присъствието на Бентън не е случайно. Осъзнава, че се канят да ни отнемат случая, и обмисля защитната ни тактика, докато не е станало късно.

Потвърждава, че Ан, специалистката ни по рентгенология, се е съгласила да дойде веднага на работа. Както и Люк Зенър, а Брайс вече е в офиса. Ръсти е върнал мобилния команден център, но е пристигнал оттам с микробус, който да транспортира тялото на Елиза Вандерстийл. По този начин Харълд ми е спестил няколко часа, а може би дори нещо повече от време. Това е една от многото причини да го смятам за незаменим. Благодаря му.

— Няма да откажа помощ — добавям аз. — Мисля, че дългата нощ, която ни очакваше, току-що стана още по-дълга.

— Боя се, че сте права, шефке. — Усмивката му е някъде по средата между угодлива и почтителна.

Бентън мята дръжката на чантата ми през рамо и се преструва, че не е чул нито дума от това, което току-що обсъдихме с Харълд. Следва ме по петите, когато отмятам черните поли на тентата и заменям ослепително ярката светлина с непрогледен мрак. За частица от секундата не съм в състояние да видя абсолютно нищо. И макар навън да е горещо, изпитвам приятно облекчение, когато дробовете ми се изпълват с въздух, който не е застоял и не мирише неприятно.

— Как се чувстваш? В състояние ли си да продължиш работа? Кажи ми истината — настоява Бентън. Въпреки че съм замаяна, усещам някакви вибрации.

— Стига да не тичам. — Различавам характерно вууп-вууп, което не мога да сбъркам с никой друг звук.

— Бавно и спокойно — поглежда ме той, докато цялото ми внимание е насочено към реката.

Тежкото вууп-вууп-вууп резонира в костите ми, разтърсва вътрешните ми органи. Оглеждам се, докато механичната турбуленция се отразява от околните сгради и мостове и затруднява откриването на източника на този толкова мощен и плашещ звук.

Почти сигурна съм, че това е същият хеликоптер, който чухме преди малко, или друг като него. Забелязвам ярка бяла светлина в далечината на североизток, прожектор, който шари в мрака и се приближава насам. Застиваме на място, когато ослепително яркият лъч светлина спира върху нас между кампусите на Харвард и Масачузетския технологичен институт.

Лъчът на прожектора рисува причудливи фигури в неспокойните води на Чарлз, прорязва гъстите корони на дърветата и достига алеята за джогинг от тази страна на реката.