Патриша Корнуел
Хаос (32)

30.

Гънките по гащеризона ми започват да шумолят. Усещам колко хлъзгава е тънката бяла материя, когато прикляквам, за да огледам по-отблизо пътеката и тревата около нея.

Минава единайсет и миризмата на разлагаща се плът прави въздуха по-тежък и противен. Почти непоносим. Но поне не ни нападат мухи. Тентата ги задържа навън, а и като правило те не са особено активни през нощта, не търсят открити рани и отверстия, в които да снесат яйцата си.

Изучавам парченцата стъкло, миниатюрни като зрънца сол, посипали колелото. Те блещукат като диаманти върху рамката, гумите, стръкчетата трева.

— Не че съм специалистка по експлодирали крушки — казвам на Марино, когато се връщам при задната гума, — но на мястото, където е паднала, има доста стъкло, а парченцата са дребни като песъчинки.

— Виждал съм и преди волтови дъги и пожари, запалени от електрически искри, и мога да ти гарантирам, че притежават достатъчно мощност, за да превърнат стъклото на прах. — Той коленичи до мен и аз долавям топлината на тялото му, помирисвам потта му. — Но част от праха, който виждаме, идва от покритието вътре в самите крушки.

Поглеждаме през отворената вратичка към празния глобус на върха на стълба. Върху черния метален стълб се вижда белезникав прах. Когато стъклените фрагменти експлодират, те оставят следа, която прилича на вълшебен прах, тъй като искри по пътеката, тревата, дърветата…

Възстановявам наум случилото се и то заприличва на анимация. Представям си как лампата е експлодирала с всичка сила точно когато отдолу е минавал велосипедът. Двете събития са настъпили едновременно и Елиза Вандерстийл е изхвърчала от седлото. Ако се е случило точно това, то би могло да обясни миниатюрните частици стъкло върху падналото на земята колело. Това би могло да е единственото обяснение и за дребните като песъчинки парченца в косите й.

— Мисля, че си права. Изгорялата коса наистина е свързана с това. — Марино извива врат и отново поглежда нагоре към черния железен стълб. — Но ако лампата се е пръснала точно когато е минавала отдолу, не би ли трябвало да открием порязвания от разхвърчалите се парчета стъкло?

Велосипедът е хибрид с олекотена конструкция, тънка алуминиева рамка, ниско разположено кормило и седалка с пълнеж от гел, която се е издигала на около метър и двайсет над земята. Когато Елиза Вандерстийл тръгна от Харвард Клуб, тя бе леко приведена, но не бе заела ниска състезателна стойка. Предполагам, че лампата е била на повече от два метра над главата й, когато крушките са избухнали през отворената вратичка.

— Колкото по-голяма е масата, толкова по-голяма е скоростта — обяснявам на Марино. — Големите парчета, които можем да оприличим на стъклени шрапнели, би трябвало да прелетят над главата й. А прашинките не биха стигнали толкова далеч. Те би трябвало да паднат в подножието на стълба. Правя това заключение, като изхождам от презумпцията, че в това време е била на колелото си, тъй като не виждам нищо, което да ме наведе на мисълта, че е слязла от него — добавям аз. — Разбира се, всичко това са само предположения. Наличието на стъкло в косата й обаче ми се струва важно. Парченцата не биха могли да я настигнат на мястото, където лежи в момента.

— Не, тук няма нищо, защото стъкълцата са полетели в тази посока — казва Мартино и посочва към института „Кенеди“. — Затова не мислим, че е била съборена от колелото. — Поглежда ме. Отново говори в множествено число, което е добър признак. — Смятаме, че не е имало нападател. Просто е карала през парка, когато е била ударена от експлодирала лампа, мълния или нещо подобно, но също толкова откачено.

— Възможно е — отговарям аз. — Не виждам следи от борба.

— В такъв случай не става въпрос за убийство. Какво ще кажем, когато ни попитат?

— Все още не знаем. Колкото по-малко кажем, толкова по-добре.

— То е сигурно. Но все пак нещо я е запратило на три метра, сякаш е била изстреляна с оръдие. Мога само да кажа, че силата е била огромна. Предполагам, че предпазната й каска е отхвърчала още по-далеч, защото е по-лека.

— И защото най-вероятно каишката не е била пристегната. — Казвам му, че когато Елиза Вандерстийл караше по Куинси стрийт към „Харвард Ярд“, каишката се поклащаше под брадичката й.

— По дяволите! — възкликва той. — Това обяснява нещата.

— Ще разберем повече, когато открием какво точно се е случило с лампата — отговарям аз. — Няма да е зле да изкопаем целия стълб и да го отнесем в лабораторията.

— Правили сме го и преди, ще го направим отново.

Ровичкам в куфара в търсене на прозрачни найлонови пликчета, както и на такива от кафява амбалажна хартия. Взимам още руло скоч, флумастери и комплект за снемане на следи от барут, който използвам, когато възнамерявам да изуча някоя миниатюрна улика под мощния електронен микроскоп на Центъра по съдебна медицина. Сменям ръкавиците си и се връщам при тялото. Коленича до главата. Благодарение на силната светлина от прожекторите, белите ми, покрити с полиетилен колене контрастират ярко на фона на зелената трева.

Свалям капачката от покрития с въглеродни влакна тампон за взимане на образци, притискам адхезивната му страна към опърлената коса на Елиза Вандерстийл и събирам парченца стъкло, влакна, всичко, което открия. Запечатвам всяко в отделна стерилна колба, залепвам етикет и го надписвам, подготвям образците за лабораторни изследвания.

Това ще улесни работата на главния специалист по микроскопски анализ Ърни Копъл, който ще се заеме с анализите веднага щом се появи на работното си място утре сутринта. Уликите ще го очакват. Това ще ни спести и време, защото ще трябва само да поръси образците със златен прашец, след което да ги постави във вакуумна камера.

Опипвам главата й и заравям пръсти в дългата кестенява коса на Елиза Вандерстийл, вързана на опашка отзад. Следвам нежно, предпазливо, извивките на черепа й и ръкавиците ми почервеняват.

— Има рана в задната част на главата — уведомявам Марино. Лицето на Елиза Вандерстийл е извърнато настрани и опира в крака ми.

Тялото й е топло, сякаш е жива. Сърцето ми трепва отново. Имам чувството, че съм докосната от Божия дъх, който ми напомня какво върша в този миг. Събирам сили. Не мога да си позволя никакви лични емоции в момента, затова отмятам покрития със засъхнала кръв кичур. Трябва да измеря раната с малка пластмасова линия.

Разкъсването е с дължина почти пет сантиметра точно върху тилната кост. Казвам на Марино, че целостта на кожата е нарушена от удар с твърд предмет и най-вероятно тази рана е източникът на кръвта, която виждаме.

— Вероятно от удара в добре отъпкания чакъл на пътеката — добавям.

— А причината за кръвта под гърба й е обстоятелството, че е влачена до това място. — Марино е забил поглед в спортните чорапи на сиво-бели райета на Елиза Вандерстийл. — Вече можем да предположим какво се е случило. Най-малкото, знаем причината.

Прави няколко снимки на следите в пръстта, дълги не повече от петнайсетина сантиметра, които свършват точно под петите на жертвата. Момичетата не са успели да я преместят надалеч в опита си да я предпазят от някой друг колоездач, който би могъл да изскочи на алеята и да я прегази, както ни обясниха.

Тялото й не е напуснало напълно алеята, но ме притеснява самият факт, че изобщо е било местено. Чудя се дали това е навик, който близначките са добили у дома, когато майка им е изпадала в пиянски ступор или е припадала на пода.

Докосвам леко раната на тила й и разтварям неравните й ръбове, за да видя тънките нишки тъкан. Очевидно не става въпрос за прорезна рана, причинена от оръжие с остър ръб. Уведомявам Марино, че скалпът и подкожната тъкан са разкъсани в резултат на силен натиск върху задната част на черепа.

— Трябва да е била жива, когато се е случило, защото в противен случай нямаше да кърви — казва той.

— Но не е изтекла много кръв, което означава, че не е оцеляла дълго след нараняването. В скалпа е останала доста кръв — обяснявам му. — Ако бе оцеляла достатъчно дълго, за да пълзи, да се изправи, да побегне от някого, щеше да има кръв навсякъде.

Продължавам да опипвам главата й, да търся разкъсани тъкани и фрактури. Не откривам следи от други наранявания по скалпа или черепа, не мога нито да ги напипам, нито да ги видя, затова моля Марино да донесе лупа от куфарчето ми. Чувам го да се отдалечава. Отваря няколко отделения, открива лупата и ми я донася. Използвам я, допълнена от фенерче, за да огледам по-добре дясното ухо на Елиза Вандерстийл.

— Няма охлузване, обгаряне, зърнистост или каквато и да било друга следа от нараняване — уведомявам го аз. — Виждам само мръсотия и засъхнала кръв. Ще разбера какво е причинило нараняването едва след като я прегледам на компютърен томограф.

Поставям ръце под главата й и я повдигам леко. Завъртам я надясно и виждам засъхнала кръв и в лявото ухо.

— Ако става въпрос за токов удар, защо има кръв в ушите? — пита Марино.

— Най-честата причина са спукани тъпанчета.

Отварям очите й по-широко.

Проверявам ги за изгаряния и кръвоизливи, забелязвам, че сините ириси са помътнели. Изваждам термометъра от разреза в стомаха и изтривам кръвта, за да прочета показанията. Телесната температура на Елиза Вандерстийл е трийсет и четири градуса по Целзий, или деветдесет и четири по Фаренхайт. Струва ми се нормално, при положение че тялото й е лежало на открито в продължение на няколко часа.

— Вкочаняването е започнало, което също изглежда логично. Усещам известна съпротива, когато местя врата й — показвам на Марино. — Но дясната й ръка и китка са напълно вкочанени, както отбеляза по-рано инспектор Барклей, което също е обичайно.

Когато повдигам ръката й, забелязвам в горната част на китката й странна бяла следа от изгаряне, дълга приблизително седем сантиметра и толкова тънка, сякаш е прогорена от пламнала паяжина. Не се забелязваше, когато ръката бе вдигната над главата, затова я виждам едва сега. Питам се дали дясната й ръка се е намирала в непосредствена близост до косата, когато е била обгорена. В такъв случай до какво се е докоснала? Показвам на Марино, докато прави снимки, че дясната ръка е твърда като желязо.

— В същото време вкочаняването едва е достигнало десния лакът и рамо. — Отново повдигам ръката, за да илюстрирам думите си. — Едва се забелязва в останалите малки мускули и не присъства никъде другаде, включително в лявата ръка. — Повдигам и нея. — Предполагам, че когато инспектор Барклей е проверил пулса й, е докоснал именно дясната й китка.

— Ще го питам — казва Марино. — Но това само потвърждава думите му. Затова е решил, че цялото тяло се е вкочанило.

— А то не е. Преди няколко часа ригорът е бил още по-слаб. Тялото би трябвало да е напълно отпуснато с изключение на тях — посочвам дясната ръка и китка. — Това е обичайно при жертви на токов удар, особено ако е докоснат оголен кабел, а тъкмо на тази мисъл ме навежда белегът от вътрешната страна на китката. Прилича на изгаряне, сякаш е докоснала нещо силно нагорещено. Подобни белези се получават, когато човек се допре до нагрят котлон.

— Но изгарянето не може да е причина за почти мигновеното вкочаняване — отбелязва Марино. — А това несъмнено е изгаряне, макар за първи път да виждам подобен белег.

Бързото трупно вкочаняване може да настъпи, когато смъртта е предшествана от мощен разход на енергия, лишил мускулите от кислород и аденозин трифосфат. Резултатът е вкочаняване. Подобно явление се наблюдава рядко и мнозина специалисти дори го подлагат на съмнение. Тук обаче се е случило нещо наистина странно.

— Следователно, ако дясната й ръка е влязла в контакт с електрически ток — обяснявам на Марино, — теоретично е възможно мускулите да са се свивали многократно и да са изпаднали в състояние на тетания.

Обръщам тялото настрани, не изцяло, но достатъчно, за да проверя гърба за послесмъртни петна, известни като ливор мортис, които се получават в резултат на събирането на нециркулираща кръв благодарение на гравитацията. Кожата е порозовяла едва-едва. Когато притискам палец, върху нея се отпечатва бяло петно. Ливорът е в начален стадий, което е обичайно, тъй като Елиза Вандерстийл е мъртва сравнително отскоро.

Няма никакво съмнение, че когато е паднала на земята, тя е била без блуза или блузата е била навита нагоре. Гърбът й е изпъстрен с характерните драскотини и охлузвания, които бих могла да очаквам при инцидент с колело. Белият й спортен сутиен е изцапан с мръсотия.

Когато обръщам тялото още малко, с изненада откривам нещо, което в първия момент ми прилича на некротична татуировка.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Марино.

— Колието й — досещам се аз.