Патриша Корнуел
Хаос (27)

25.

Не си спомням обаче да съм виждала черна лепенка върху обектива на сребристия компютър на Натали. Но си спомням други неща, които се случиха по същото време.

Луси откри някои странности в компютърната система на Центъра по съдебна медицина. Няколко седмици по-късно тя потвърди, че неизвестно лице е проникнало в електронната ни поща, а вероятно и в базата ни данни. Месеци след смъртта на Натали Луси откри и други причини за притеснение.

— Проверявах сайтовете, които е посещавала, проследявах всички процеси, точния час, в който е правила едно или друго — обяснява Луси. За първи път я чувам да навлиза в подробности за случилото се по онова време. — И открих потенциални следи от проникването на троянски коне, зловреден софтуер, маскиран като обикновена програма и куп други неща.

— Предполагам, че си обсъдила това с Джанет? — питам аз, защото Луси никога не го е обсъждала с мен.

— Казах й, че не съм сигурна. Например за повредения регистров файл може да има куп обяснения. Причините за едно или друго могат да бъдат няколко. Ами ако нямаме причини за подозрения, защото си далеч по-загрижена да не изгубиш човека, когото обичаш, или как да се грижиш за седемгодишното му дете? Тогава може и да не забележиш подобно нещо.

— Сега обаче изпитваш подозрения.

— Нещо повече от подозрения.

— Решила си, че проникването в компютрите е работа на Кари. Че Кари е шпионирала Натали и всички нас. — Не питам, защото това не е въпрос.

— Вероятно е използвала програма за дистанционно администриране, за да постави под контрол компютъра или компютрите на Натали. — Докато говори, Луси крачи напред-назад им малкия кухненски бокс и отваря и затваря вратички на шкафове като немирно хлапе. — И кой знае колко време е продължавало това.

— Колко стар беше лаптопът на Натали?

— Тя се грижеше за своите компютри, усъвършенстваше и хардуера, и софтуера. По онова време въпросният лаптоп бе на шест години и някои от въпросните файлове бяха на същата възраст. Възможно е да е станала жертва на хакерска атака много по-рано, но предишните й компютри отдавна са на боклука. Няма как да проверим.

— Ако Кари е следяла Натали през последните шест години — отговарям аз, — то причината за това не е нито диагнозата й, нито сдобряването ви с Джанет. Хакнала е компютрите й доста преди това.

Това не означава, че шпионирането е продължило дълго време. Ако Кари ни е следила и след като Джанет и Луси се разделиха преди повече от десетилетие, защо ще продължава да наблюдава Натали? Добре си спомням, че Кари я намираше за скучна и я наричаше Старата обувка. Но очевидно не зная доста неща, а същевременно не искам да подлагам племенницата си на разпит.

Така и не получих задоволително обяснение защо двете с Джанет се събраха отново преди няколко години, след като бяха разделени в продължение на цяло десетилетие. Един ден Джанет просто се върна, а на следващия научих, че Натали е постъпила в хоспис и Деси живее тук.

— Кари е пристрастена, нали разбираш — продължава Луси и навлиза в работната зона на фургона. Стъпките й отекват шумно по лъснатия стоманен под. — Пристрастена е към нас. В някакъв извратен смисъл ние сме всичко, което тя има.

Луси сяда пред един терминал и включва компютъра, поставен върху бюрото.

— Някъде в дълбоко обърканото й съзнание се крие необходимостта да бъде важна за някого. — Луси въвежда парола. — И когато установи контрол над жертвата — защото всеки, с когото се сближи, става нейна жертва — тя е постигнала целта си. Понеже за него няма по-важен човек от нея. За известно време играе ролята на Господ. След което всичко приключва по познатия начин. И тя отново остава сама. Колкото и абсурдно да звучи, тя се нуждае от нас.

— Тя не е Господ, а аз пет пари не давам за нуждите й — казвам и се настанявам на същия завинтен към пода стол, на който седях допреди малко.

— Бентън смята, че ако не погледнеш на нея като на човешко същество, никога няма да разбереш какво става в съзнанието й. — Погледът на Луси среща моя. — А не разбереш ли как мисли, никога няма да я спреш.

Отново взимам телефона си. Нищо. Какво, по дяволите, става? Очаквам едва ли не да отворя вратата на фургона и да открия, че не е останала жива душа в целия парк. Сякаш сме попаднали в някаква отвратителна зона на здрача, която някой контролира от разстояние по същия начин, по който това може би е правено с лаптопа на Натали.

— Дори зад всичко това наистина да стои Кари, моля те, обясни ми как би разбрала, на първо място, за баща ми. — Мисля си за гласа от аудиозаписите, който наистина прилича на неговия. Докато говоря, изпращам съобщение на Марино. — Дори да е обединила усилия с някой друг психопат, как е възможно той или тя да научат това? — питам Луси. — Доколкото зная, никога не сме записвали гласа на баща ми, а Кари никога не се е срещала с него. Дори не е била родена, когато той почина.

— Мисля, че все някъде трябва да са останали някакви следи, свързани с него — казва Луси. Не за първи път твърди това.

— Не зная за нищо подобно.

— Не си чувала да съществува запис на гласа му, но го чуваш в главата си.

— Сякаш беше вчера.

— А мама?

— Нямам представа какво си спомня Дороти.

— Не е ли възможно тя да разполага със запис или да знае за съществуването на такъв?

— Не ми помогна никак. Попитах я преди няколко дни, когато обсъждахме пътуването й. — Не й обяснявам защо съм проявила любопитство.

— Все някъде трябва да има такъв запис — настоява Луси. — Трябва да има. И ако наистина има? Трябва просто някой да го намери, да направи фонетичен анализ и да синтезира необходимите му изречения. И дори да синтезира глас, който да говори на италиански.

— Защо не можем да намерим този човек? — питам директно аз. — Какво е толкова различно този път, че не успяваш да проследиш едно-единствено съобщение от Тейленд Чарли?

— Мисля, че си имаме работа с човек, който създава виртуални машини. На негово място бих постъпила точно така.

— Моля те, обясни ми какво означава това.

— Означава, че сме прецакани — казва Луси.

 

 

— Достатъчно е да хакнат някоя отворена виртуална машина или мрежа. Колежите и университетите са идеални мишени, а такива около нас има предостатъчно — обяснява Луси действията на Тейленд Чарли. — След като веднъж създадеш собствена виртуална машина, следващата ти стъпка е да създадеш виртуален сървър за електронна поща — добавя тя. — След всеки изпратен имейл изтриваш сървъра, създаваш нов и така до безкрайност.

— В резултат на което не остават следи, айпи адреси и прочее? — сама стигам до извода аз.

— Възможно е айпи адресът да остане в пакетните регистратори на рутери по маршрута. Но дори тогава ще търсим игла в купа сено. Всеки път, когато проследим някой имейл, ще откриваме, че той е изтрит, и ще получаваме нов, изпратен от съвсем различно място.

— Звучи ми напълно в стила на Кари — признавам аз. — Допускам, че е запозната с подобна технология.

— Можеш да бъдеш сигурна, че Кари разполага със същите умения като мен — заявява неохотно Луси. Виждам, че не й е лесно да направи подобно признание.

За мен е още по-трудно да го чуя. Изведнъж Луси повдига въпроса за Брайс. Очаквах да го направи от известно време. Заявява, че той не е имал представа за начина, по който изтича информация за разговори, които смятам за съвсем обичайни.

— Включително подробности за временната татуировка, която страничен наблюдател не би могъл да види в никакъв случай. — Луси взима телефона си. — Дори да е свалил чорапа си в даден момент, татуировката е прекалено малка и избеляла, след като се е опитал да я премахне.

Луси обяснява, че когато чула за обаждането на 911, веднага помолила Брайс да направи снимка на татуировката и да й я изпрати по мейла. Подава ми телефона и виждам листа марихуана над десния глезен на Брайс. Цветът е тревистозелен, но вече помътнял. Татуировката е с размерите на пъдпъдъче яйце.

Сега като гледам изображението, разбирам защо никой в службата не забеляза тази временна татуировка. Невъзможно е човек да я види, освен ако не се намира в непосредствена близост до Брайс, когато чорапът му е свален или събут. А може някой да е чул за шегата, която Брайс е решил да си направи на онова парти, и тази подробност да е достигнала до фалшивото оплакване, подадено тази сутрин в полицейското управление на Кеймбридж.

— Кръгът от заподозрени би трябвало да е много малък — заключава Луси. — Трябва да е някой, който е знаел какво е правил Брайс снощи.

— Какво ти каза той? — питам.

— Че си е поставил фалшивата татуировка по време на вечеря с приятели. Не е поствал абсолютно нищо в социалните мрежи и няма представа кой би могъл да знае, освен приятелите, с които е бил. Само това пише в имейла до мен. Не съм разговаряла лично с него.

— А може би трябва да го направим. — Отпивам нова глътка вода и се опитвам да не мисля за празния си стомах или за късния час.

Опитам се да не мисля и за онова шабли, което не изпихме с Бентън, нито за влажните обувки, които сякаш са залепнали за босите ми крака. Според най-новата информация, изпратена от Марино преди няколко секунди, шатрата не е издигната, защото разпъването на страничните платна между няколко големи дървета им създава проблем. Част от металната рамка е паднала. Самият покрив на шатрата също не пасва. Или нещо подобно.

— Споменавала ли си някога пред Брайс, че когато си учила в Маями, някои деца са те наричали дивачка? — казва Луси и имам усещането, че някои от най-противните призраци от миналото са възкръснали.

— Шегуваш се — отвръщам аз.

— След като Тейленд Чарли го споменава, трябва да го е научил отнякъде. Затова питам.

— В последния запис се споменават и сестрица-мръсница, и беднячка-дивачка?

— Да — признава Луси и някъде дълбоко в мен се надига възмущение.

Долавям срам, който е задрямал, за разлика от гнева ми, който ври и кипи, защото някой анонимен мръсник продължава да ровичка в миналото ми, да се подиграва с него и да го осквернява.

— Да го изясним веднъж завинаги — предлагам аз, ставам от металния стол и пъхам ръце в джобовете на якето. — Брайс знае неща, дори да не подозира. Да го попитаме.

Луси отваря файл само с няколко кликвания с мишката. Миг по-късно на екрана се появява моят административен помощник Брайс Кларк. Луси е установила видеоконферентна връзка благодарение на разработено от самата нея приложение, което представлява усъвършенстван вариант на Скайп или Фейстайм. Не си губи времето с любезности, а го пита направо какво знае за детството ми в Южна Флорида. Обсъждал ли го е с някого? По-специално напоследък?

— Всички знаем, че са били бедни като църковни мишки — отговаря той. — Но не мисля, че го е споменавала изрично, когато сме седели и разговаряли на подобни теми. С теб ли е?

— Да — обаждам се аз.

— Не че ни остава много време да седим в офиса и да си бъбрим, нали, доктор Скарпета? — Той ми маха с ръка и симпатичното му момчешко лице надзърта замъглено от екрана на компютъра. — Спипахте ме! — Вдига кафява бутилка сайдер „Енгри Орчард“ с онова странно намръщено ябълково дърво на етикета. — Това ми е втората, но вече съм си у дома и никой не може да каже, че пия в работно време. Въпреки че разговарям с вас, не съм на работа, нали? — Мисля, че говори на мен. Не съм сигурна дали това е въпрос или коментар, дали се опитва да прояви чувство за хумор или не. Често се държи по този начин.

— Приятелите, за които ми разказа по-рано… — казва Луси и опира брадичка на ръката си. Обръща се към него, сякаш стои от другата страна на бюрото. — Обсъждаш ли работата си с тях?

— Никога не съм казвал нещо излишно — отвръща той. От картината на екрана съдя, че Брайс седи в дневната си и е спрял телевизора на пауза.

— А за нея? — пита Луси и ме поглежда.

— Да не би да се опитваш да ме изкараш нелоялен? — протестира Брайс. — Да не би да казваш, че обсъждам доктор Скарпета зад гърба й?

— Не казвам нищо. Задавам въпроси. Сигурен ли си, че никой от приятелите, с които си вечерял снощи, не е поствал информация за татуировката ти? Не че съм видяла нещо някъде…

— И няма да видите, защото няма нищо — възразява той. — Защо да го има в интернет?

— Точно това се опитваме да открием. Как е възможно някой да разбере за татуировката — казва Луси.

— Може би някой не е допускал, че това може да създаде проблем? — Предлагам му възможност да излезе с чест от положението.

— Не, по дяволите! Всичките ми близки знаят, че подобни неща могат да ми докарат неприятности заради шефката ми — казва той, сякаш не съм тук. — Всичко може да бъде използвано срещу всекиго в съда.

Продължава да се възмущава известно време, опитвайки се да внуши по обичайния си завоалиран начин, че за него е съвсем обичайно да го викат в съда и да подлагат думите му на съмнение. А това не е вярно. Никога не са го викали в съда за каквото и да било, освен като съдебен заседател, но винаги си е правил отвод.

— Къде беше снощи? — пита го Луси.

— Поканихме две други двойки на домашно приготвена мексиканска храна. Знаеш, че това е нашият специалитет — усмихва се Брайс на монитора, стоплен от приятния спомен. — Енчилади с пресни люти чушлета халапеньо и разядка от гуакамоле, плюс такос и най-страхотните маргарити, приготвени с отлежала текила, която пазим от миналата Коледа. Онази, която майка ти ни подари.

Думите му ме сепват в първия миг. После осъзнавам, че има предвид Дороти. И разбирам за какво говори.