Патриша Корнуел
Хаос (22)

20.

Прекосявам поляната за втори път през последните четиридесет минути. Сега следвам алеята, която води към изхода на парка, където в тъмнината тихо мърка дизеловият генератор.

Раздразнението ми расте с всяка изминала минута. Надявах се да съм се върнала вече в Центъра, а работата ми на местопрестъплението едва сега започва. Тялото трябваше вече да е в скенера за компютърна томография. А аз трябваше да подготвям залата за аутопсии.

Вече би трябвало да имам представа какво се е случило с нея, а аз нямам. Да не говорим колко уморително е това състояние на свръхпредпазливост, в което се намирам в момента. Когато трябва да обмисляш всяко свое действие, всяка своя дума, да следиш внимателно къде стъпваш или какво докосваш, бързо се изморяваш. Особено в това време.

Вече е девет и половина вечерта, а шатрата още не е опъната. Мога да остана навън, вместо да се оттегля сред тихия комфорт на огромния камион и неговия климатик. Не мога да направя почти нищо в момента и ако съм научила нещо през годините, то е кога трябва да намаля темпото. Ако не пия вода, ако не внимавам организмът ми да не прегрее, ако не планирам действията и не разработя стратегията си, от мен няма да има голяма полза.

Мобилният команден център е с размерите на малка яхта, прикачена към мощен влекач, боядисан изцяло в бяло с кръста на ЦСМ и герба на щата Масачузетс по вратите. Фургонът няма прозорци, но в него е светло и прохладно. Той е нещо като комбинация от луксозно хотелско фоайе и военен щаб, където ключовите ни служители могат да почиват, да работят, да организират видеоконференции, да ползват компютри, да складират улики, които впоследствие да изпратят в лабораториите. Когато се отбих за първи път тук, целта ми бе да пийна вода, да се преоблека и да прибера блузата на жертвата на сигурно място в хладилник за веществени доказателства.

Сега се връщам отново, за да пия вода, да изям протеиново блокче и да прогоня от мислите си вечерята в Харвард Клуб, която пропуснах. Умирам от глад и очаквам с нетърпение новини от Луси. Племенницата ми настояваше да обсъди нещо с мен, но аз не можех да говоря. Сега, когато разполагам с няколко спокойни минути, не мога да се свържа с нея. Решавам да запълня времето си, като се опитам сама да открия някаква информация за Елиза Вандерстийл, затова сядам пред компютъра.

Въвеждам паролата си и прекарвам няколко минути в търсене на името, но не откривам нищо, абсолютно нищо, дори един-единствен файл, а това ме изпълва с неприятно чувство. Опитвам с комбинация от Вандерстийл и Мейфеър, Лондон, но отново нямам късмет. Това е странно. В наши дни трудно можеш да опазиш името си да не попадне в интернет, затова, ако се доверя на търсенето, това би означавало, че Елиза Вандерстийл просто не съществува.

По всичко изглежда, че не присъства и в нито една социална медия. Не мога да я открия в Инстаграм, Фейсбук или Туитър, което е много необичайно за млад човек. Жената, която срещнах да окачва рецепти във фоайето на Американския репертоарен театър, нямаше вида на срамежлива или затворена. Разбирам, че това не означава кой знае какво. Човек може да бъде открит, дружелюбен и уверен в себе си, но да пази личния си живот в тайна. Нищо чудно да се е сблъскала с проблеми в миналото и да е решила да остане под радара, както се казва. Колкото повече ключови думи въвеждам обаче, толкова по-странно ми изглежда всичко.

Замислям се за снимката върху британската шофьорска книжка, която детектив Барклей ми показа. Спомням си улицата от адреса в Мейфеър — „Саут Адли“, близо до американското посолство. Не обърнах внимание на номера. Проверявам информацията, която си спомням, и отново не откривам нищо. Доволна съм, че стандартното ми търсене в интернет не е единственото, което можем да направим по въпроса.

Аз не съм Луси. Компютърните ми умения не могат да се сравняват с нейните. При първа възможност ще й звънна и ще й възложа издирването на информация относно Елиза Вандерстийл. Поглеждам телефона си отново. Иконките на съответните приложения ми подсказват дали се е случило нещо ново. Не, няма нищо, което да се превърне в приоритет за момента. Надявам се Луси да е добре. Като се замисля какво се случи днес, лесно мога да си представя душевното й състояние. Имам доста точна представа какво си мисли.

Или по-точно казано, за кого си мисли, кой обсебва мислите й, при това с удивителна скорост, и това е потискащо. Това е опасно, може да изкара човек извън релси. Ако не внимава, един такъв враг, една такава немезида, може да се превърне в обсесия. Луси приема нещата твърде лично. Ще се зарие в работа и ще развие параноя, каквато Марино, Бентън и аз никога не сме развивали и няма да развием, защото не сме били заразени с човешкия вирус, който тя пипна преди години.

Решавам да се върна на местопрестъплението, за да видя докъде са стигнали колегите с опъването на шатрата, което се оказа по-сложно от очакваното. Не можем да включим прожекторите, без да изложим цялото местопрестъпление на показ пред всички, които може би гледат с любопитство натам и дори са приготвили фотоапаратите си. Твърде тъмно е въпреки множеството фенерчета, които проблясват в мрака. Теренът е неравен, осеян с многобройни препятствия от рода на храсти, пейки, лампи…

Първият опит се оказа неуспешен. Наложи се да спрем и да започнем отначало, а това ни създаде повече проблеми от очакваното. Първо, ярките оранжеви очертания, нанесени от Марино, трябваше да бъдат пребоядисани в черно, сетне площта да бъде измерена отново, за да сме сигурни, че няма да разпънем тентата върху някоя улика. Вторият опит не се оказа по-успешен и докато разсъждавам върху това, осъзнавам съвсем ясно, че Марино, Ръсти и Харълд са навън в момента и ще останат там още известно време.

Скриването от любопитни погледи на велосипеда, тялото и личните вещи на жертвата се превръща в инженерно предизвикателство, тъй като едновременно с това трябва да избягваме храсти и дървета и да пазим да не увредим местопрестъплението. Ако не успеят да издигнат шатрата достатъчно бързо, ще се наложи да импровизирам. Бездруго изгубихме твърде много време. Нещата не вървят според плана и все някой ще каже нещо. Най-вероятно Том Барклей.

Марино не би му позволил да придружи близначките до полицейското управление, което означава, че напереният и досаден детектив ще остане тук, ще се опита да наблюдава всичко, което правя, но ще се преструва, че е зает с нещо съвсем различно. Може би се надява да научи нещо, което да го направи по-добър в работата му. А може би се надява да се издъня.

Или просто играе роля, ролята на сврака, която отнася в гнездото си всяка лъскава дрънкулка, в неговия случай всяка по-пикантна клюка. Информацията струва пари и дори да не искат да навредят никому, хора като него са опасни.

 

 

Ставам от стола, занитен към стоманената плоча на пода. Лъснатият до блясък метал е студен под босите ми крака.

Успях да сменя копринената блуза, полата и сакото със зелени памучни панталони и блуза, каквито носят хирурзите, но за съжаление съм принудена да остана с влажните и лепкави обувки. В шкафовете тук има дрехи за всички климатични зони, с изключение на Сахара, а аз имам чувството, че напоследък Кеймбридж се е превърнал именно в африканска пустиня. По принцип Центърът по съдебна медицина не е подготвен за продължителен горещ фронт, защото подобно явление е почти непознато в Нова Англия.

Не мога да сменя неудобните си обувки с алтернативите, които предлага мобилният ни център, а именно гумен рибарски гащеризон и водонепроницаеми пожарникарски ботуши. Отварям един шкаф и измъквам нов чифт калцуни. Обувам влажните си обувки и усещам, че тънките кожени стелки са се разлепили и се хлъзгат под босите ми стъпала. Нахлузвам калцуните, но не си правя труда да обличам гащеризон или да слагам ръкавици. Проверявам телефона си отново. Нищо.

Уведомих Луси, че ще имам нужда от помощта й, но не й обясних защо. Нямам намерение да увековеча подозренията си върху лист хартия или гласова поща, колкото и да ме уверяват, че комуникациите ни са защитени от външна намеса. Особено когато телефонът ми се държи странно, а Луси внимава повече дори от мен какви електронни следи оставя. Чудя се какво ли прави в момента, дали работи в лабораторията си, или се е потопила в симулатора на виртуална реалност.

А може би е с Джанет и Деси. Представям си тримата и си мисля в какво необикновено семейство се превърнаха. Джанет е адвокат, специализирана в проблемите на околната среда. Тя е бивш агент на ФБР, а двете с Луси се познават още от колежа и академията в Куонтико. На практика са израснали заедно и трудно мога да си представя по-подходяща партньорка за моята племенница. Ако зависеше от мен, бих избрала Джанет без никакво колебание. Тя е мила, добра, умна като сестра си Натали, която почина миналото лято.

Джанет и Луси създадоха идеален дом за Деси, а всички ние — едно голямо семейство, което да го подкрепя и закриля. Без тях той би останал сирак, което би било ужасно нещастие. Такова прелестно хлапе, същински Кристофър Робин, както казва сестра ми. Сините му очи буквално омайват, а немирните му светлокестеняви коси искрят в златисто, изсветлели от слънцето.

Деси е вече на девет, расте бързо, краката и ръцете му са удивително дълги, а лицето му става все по-ъгловато. Той е буден, схватлив, безстрашен и плашещо умен. От известно време започнах да дразня Луси, че май си е намерила майстора. Кой не би искал да е част от подобно семейство? В главата ми отново се прокрадва онази неприятна мисъл, породена от думите на Бентън по време на вечерята.

Той смята, че между Дороти и Марино може да има нещо повече от лековат флирт. В момента тя пътува насам, при положение че не е идвала нито веднъж, откакто се преместих да живея и работя на североизток. Марино установи солидна връзка с Деси, води го на риболов, учи го да играе бейзбол, дава му да отпива по глътка бира… Насоката, която поемат мислите ми, е твърде неприятна, за да продължа да я следвам.

Дразня се, не, ядосвам се, когато си представя Дороти с Деси. Самовлюбената ми сестра не обръщаше никакво внимание на Луси. Беше толкова пристрастена към мъжете, че забравяше собствената си дъщеря в мига, в който на вратата се появи поредният ухажор. А сега само за него говори: Деси това, Деси онова, сякаш не може да си представи по-голямо щастие от това да се грижи за дете, при това момче. Отвратително! Върхът на лицемерието! Не мога да мисля повече за това!

Дороти трябва да кацне съвсем скоро, стига полетът й да не се забави допълнително. Луси, Джанет и Деси вероятно са отишли да я посрещнат и затова племенницата ми не вдига телефона, казвам си аз. Сигурно шофира някоя от онези капризни спортни коли, които не ти позволяват да се разсееш дори за миг, или пък някой тунингован джип, а може би футуристичен брониран автомобил. Кой обаче знае какво правят останалите, включително съпругът ми. Нямам представа защо го търсеха от Вашингтон. Нямам представа и къде е в момента.

Не мога да повярвам, че вечерята ни се провали и се наложи да се върна на работа. Кликвам една от иконките върху екрана на телефона, за да включа приложение, което следи с помощта на охранителните камери какво правят кучетата ни. Преди малко Сок и Тесла бяха в дневната. Сега спят върху луксозните си кучешки матраци в кухнята. Връщам записа до мястото, където Пейдж, момичето, което ги извежда на разходка, влиза у дома. Очевидно Бентън я е предупредил, че се е случило нещо непредвидено и не знае кога ще се приберем у дома.

Явно се кани да нощува у нас, защото е облечена в тениска и долнище на пижама, боса е и няма сутиен. Не искам да го казвам на всеослушание, но е самата истина, дори най-вероятно означава, че съм егоистка. Но наистина не ми е приятно, когато в дома ни нощуват чужди хора. След появата на Тесла обаче просто нямам избор. Тя се нуждае от дресиране, общуване и не бива да бъде оставяна без компания продължително време.

Наблюдавам как Пейдж пълни купичките на кучетата с филтрирана вода, която налива от каната. Приятелка на Луси и Джанет, тя ме изумява с мощния си торс, развит до невероятна за жена степен, благодарение на плуването, което е тренирала усърдно. Минава ми през ума, че може да е вземала стероиди, тъй като не мога да повярвам, че може да извае такава фигура благодарение единствено на дългите часове във фитнеса или тренировките във флота, когато се е обучавала по програмата на морските тюлени за подводни диверсии.

Висока, с къдрави черни коси, цялата в мускули, Пейдж се превръща в нежен гигант в компанията на кучета, държи се невероятно мило с тях, но без да губи контрол над ситуацията. Трудно мога да си представя друг човек, който да прояви повече грижи и внимание към остаряващата хрътка, спасена от кучешките гонки, или малкия английски булдог, тормозен от някакви хлапета, а после изхвърлен на улицата.

— Кой ще ходи на разходка, след което ще се приготви за лягане? — обръща се Пейдж към Тесла и Сок.

Чувам как ноктите им драскат бясно към задната врата.

 

 

Прекосявам прохладния салон на камиона, окъпан в облак светодиодна светлина, и спирам пред кухненския бокс, оборудван с кафемашина, малък хладилник, микровълнова печка и ламинирани бели плотове.

Изхвърлям празните шишета от вода в чувала за рециклиране и оглеждам компютърните терминали, куфарите с криминологични пособия, лабораторното оборудване, шкафовете, пълни с инструменти и консумативи. Уверявам се, че не съм забравила да взема нещо, което може да ми потрябва. Не, не съм пропуснала нищо. Освен това Харълд и Ръсти знаят какво да правят. Ще се погрижат за всичко и когато стъпя под тентата, ще ги заваря в пълна готовност.

Въпреки това не ме свърта, неспокойна съм, мислите ми се лутат объркани. Замислям се отново върху обстоятелството, че жената, която срещнах по-рано днес, е мъртва и ще се превърне в мой пациент. Нямам представа къде е отишла след втората ни среща или кога е дошла в парка, но в седем и половина вече се бе мръкнало.

Ако предположим, че е била убита по това време, в продължение на почти два часа тялото й е лежало насред обществен парк, заобиколен от студентски общежития и други оживени сгради. В идеалния случай щяхме да отнесем тялото в Центъра по съдебна медицина още преди час.

Сега ни е необходимо много повече време, но това не бива да ни изненадва. Нещата рядко се случват с желаната от нас скорост; когато става въпрос за трудно разследване на убийство, те почти никога не оправдават очакванията ни. И тъй като светът е станал по-нетолерантен, вече се подготвям да посрещна първите упреци.

Някой ще реши, че не съм проявила нужното уважение към смъртта и съм оставила тялото на всеобщ показ. Ще ме нарекат груба и безсърдечна. Или небрежна. Ще прочета всичко това в нечий блог или ще го видя в Ютюб. Никога не пропускам подобни неща.