Патриша Корнуел
Хаос (15)

13.

Влизаме в парка „Джон Ф. Кенеди“. Масивните силуети на вековните дървета и високите гъсти храсти се очертават на фона на душната нощ.

Марино намалява скоростта и колата започва да пълзи едва-едва. Изключва лампите и сирената. Успявам да преброя четири патрулни автомобила и един цивилен джип, паркирани броня до броня на тротоара. Тъмно е и ми е трудно да различа каквото и да било навътре в парка. Може би онова на хоризонта са очертанията на планинска верига. А може би са просто дебели дървесни стволове в тъмни, размити нюанси на тъмни, размити цветове.

Ако не знаех какво да очаквам, никога не бих се ориентирала в това, което виждам. Мракът превръща пейките, алеите, кошчетата за боклук, завоя на реката в пейзаж, който може да се намира на почти всяко друго място. Аз обаче разпознавам Бостън на другия бряг. Мигом разпознавам небостъргача „Ханкок“, увенчан с характерната си антена, която наподобява копие, а също и изчистения силует на Пруденшъл Тауър. Не мога да пропусна и ярката реклама на петролната компания „Ситгоу“ на Кенмор Скуеър, край която са прелитали не една и две бейзболни топки по време на мачовете на „Бостън Ред Сокс“ на близкия стадион „Фенуей Парк“.

Не можем да продължим с колата, защото няма пътища, които да минават през парка. Алеите по периферията са широки, но навътре стават много тесни. Достъпът на моторни превозни средства е забранен на територията на парка, сред добре поддържаните морави и горички, които се простират между река Чарлз и Мемориал Драйв. Била съм тук много пъти. Това е едно от любимите ми места за разходка между дома ни и североизточния край на студентското градче в Харвард.

Ако двамата с Бентън се движим с добро темпо, може да изминем пеша този маршрут за около час. Ако минем напряко, разбира се, което невинаги правим. От време на време се отбиваме до някоя вестникарска будка, кафене на открито или пазар или се шляем покрай водата, когато времето е хубаво, особено през пролетта и есента. В неделя, когато е топло и не вали, обичаме да си вземем кафе от „Пийт’с“, да купим цял наръч вестници и да седнем да ги четем на някоя пейка край реката.

Разхождаме се и през зимата, макар понякога да се налага да обуем снегоходки, сядаме един до друг, сгушваме се дори и си разделяме термос с горещ ябълков сайдер, над който се вдига пара. Всички тези мисли преминават през съзнанието ми като емоционален фон, заради който не мога да се съсредоточа, но който не мога и да прогоня. Долавям далечното ехо на носталгия и загуба, спомням си колко рядко двамата с Бентън имаме време за подобна почивка, когато не правим абсолютно нищо, каквото и да означава това.

Високо ценим разговорите и дейностите, които не са обременени от нарушени закони и човешки трагедии. Приемаме като нещо специално обстоятелството, че никой не е извършил насилие или загинал по време на тези часове или уикенди, когато на двама ни с Бентън ни остава време един за друг. Затова редовните ни вечери в Харвард Клуб са толкова важни, толкова ценни. Затова имаме любими тайни места като хотели, океана, реката, живописни кътчета и това се отразява благоприятно и на доброто ни здраве, и на добрите ни отношения.

Паркът е популярно място за разходка, за пикник, за слънчеви бани, четене, учене или игра на фризби. На територията му се допускат само пешеходци и колоездачи, но това не пречи на Марино да извърши същинско светотатство, като подкара огромния си полицейски джип по застланата с чакъл алея и съседните тревни площи. Спира под голям клен и висок уличен стълб, чиято лампа едва мъждука в почти непрогледния мрак. Предницата на колата му е насочена към река Чарлз. Фаровете му осветяват тухлената фасада и червения покрив на яхтклуба. Вляво от него се намира мостът, по който минах по време на съдбоносното си пътуване с Брайс. Струва ми се, че това се е случило не преди няколко часа, а преди няколко дни.

Наблюдавам сияйната огърлица от автомобили, които се движат в двете посоки по протежение на реката. Фаровете им искрят в диамантенобяло, а стоповете — в кървавочервено. Под тях лениво се нижат тъмнозелените, леко къдрави води на Чарлз. Не виждам нито една лодка или яхта. Повечето от тях са се прибрали още по залез-слънце. На другия бряг се намира Бек Бей, старинният викториански квартал на Бостън, бледо озарен от грейналите прозорци на старите каменни къщи. В далечината се извисяват силуетите на небостъргачите в центъра на града, а нощното небе е с няколко нюанса по-светло от гарвановочерно. Така се е получил наситен антрацит, простиращ се над пристанището и океана, който не мога да видя оттук.

Марино спира двигателя и ние отваряме вратите. Лампичките в салона не грейват, защото той винаги ги изключва. Прави го, откакто се познаваме. Няма значение каква кола кара. Не иска да се превърне в лесна мишена, в елен, заслепен от фарове, както сам се изразява. Изминали сме много километри заедно и той никога не е включвал осветлението в салона. Когато сме били заедно, повечето ми инциденти, свързани с автомобили, са били резултат от обстоятелството, че не съм била в състояние да видя къде стъпвам, къде сядам или на какво се излагам, когато съм се качвала или слизала от колите, които е карал.

Трябва да призная обаче, че е станал изключително грижлив, педантичен дори към леките автомобили, пикапите и мотоциклетите, които е притежавал от запознанството ни насам. Никога няма да забравя тунингованите му фордове, модел „Краун Виктория“, с техните чудовищни двигатели и дълги антени, увиснали като рибарски въдици. Пепелниците преливаха от угарки, а прозорците бяха замъглени от дим. Навсякъде имаше кесии от заведения за бързо хранене и кутии от пилешки хапки, а седалките бяха посипани с толкова сол, че приличаше на пясък. Ако не знаех какво е това, можех да си помисля, че Марино живее край някой плаж.

Като цяло, променил се е положително и в други отношения. Продължава да пуши, но далеч не толкова много, а когато го прави, използва природата за пепелник. Не би му хрумнало да изцапа или вмирише колата си. Когато се храни по време на път, не къса пакетчетата сол и кетчуп, както преди, и си прави труда да почисти. Въпреки това предпочитам да виждам къде сядам, особено когато се возя при него след залез.

През годините съм се окичвала с достатъчно петна от мазнини и какво ли още не, лепнали се по полите и панталоните ми. Натъртвала съм задника си от полицейски винтовки, оставени между или под седалките, подхлъзвала съм се върху стъпенки, покрити с оръжейна смазка. Удряла съм носа си в рога на елени и съм порязвала пръста си в рибарски кукички, оставени в жабката, чиято лампичка също никога не светва. Веднъж попаднахме в дупка на пътя и от сенника изпадна постер от „Плейбой“, който тупна в скута ми. Беше отпреди няколко броя. Предполагам, че Марино бе забравил къде го е оставил.

Стъпвам на алеята, изправям се и жегата отново се стоварва върху ми като ковашки чук. Не е толкова зле, както когато излязох от клуба, но това не означава, че мога да я определя като нещо повече от едва поносима. Не означава, че е безопасно да стоим продължително навън, без да рискуваме да получим хипертермия, а предполагам, че ще работим на местопрестъплението с часове.

Когато камионът пристигне, може да послужи като междинна станция, където от време на време да почиваме на хладно. Ще разполагаме с достатъчно вода, храна, мобилни тоалетни, по-известни като гърнетата, и прочее.

— Трябва да решим как точно ще процедираме — казва Марино и затваряме вратите.

Единствено шумът от трафика по моста и улицата зад нас нарушава безмълвната горещина. Не чувам почти нищо друго. Може би самолет, който прелита над главите ни. Нищо не помръдва, горещият въздух е напълно неподвижен.

— Ще огледаме първо по-отдалеч — отговарям аз и намествам чантата на рамото си. — После по-отблизо, по-детайлно, за да съберем улики.

— Ще оставиш тялото навън по-дълго, отколкото е престояло до момента?

— По-дълго от какво? Не знаем откога е тук. Знаем само кога е постъпил сигналът в полицията. А това е било… Кога? Преди трийсет или четиридесет минути? Ще отчета всички тези фактори и ще получим възможно най-точните данни. С други думи, това е просто работа. Ще се справим.

— Значи ще го оставим както си е. — Той натиска бутона върху дистанционното на колата и мигачите й светват.

— Какво толкова те притеснява?

— Предпочитам да преместим тялото. Това би решило голяма част от проблемите ни, Док.

— И заедно с това би ни създало още по-големи. Не искам да чакам по-дълго от необходимото, но нямаме избор, ако искаме да виждаме какво правим.

— Жалко, че това се случи точно когато идва Дороти — казва той. Пристигането на сестра ми е последното нещо, за което искам да говоря в момента.

— Освен това не разполагам с нищо, нито със защитно облекло, нито с… нищо. — Продължавам разговора от мястото, на което бе прекъснат от напълно неуместната му забележка за Дороти. — Дойдох направо от вечеря. Не разполагах нито с колата си, нито с каквото и да било. При други обстоятелства не бих дошла направо на местопрестъплението.

Заобикаляме колата отзад. Не искам да натяквам на Марино, че се радва на специален статут и специално отношение. Ако бе следвал обичайната процедура, от която останалите детективи рядко се отклоняват, щеше да се свърже с екипа от следователи на Центъра по съдебна медицина, който бе оглавявал преди време.

Щеше да обсъди случая с онзи, който отговори на повикването. Щеше да отговори на няколко рутинни въпроса, след което колегата щеше да напише доклад и да го качи в системата. Информацията щеше да постъпи при дежурния съдебномедицински експерт. Най-вероятно лекарят нямаше да пристигне на местопрестъплението, преди тук да се появят подвижната лаборатория и всички необходими сътрудници и консумативи.

Дори да пристигнех тук, нямаше да е в този момент, а поне час по-късно. Вероятно първо щях да довърша вечерята си с Бентън. Ако ли пък бях пийнала повечко вино, изобщо нямаше да пристигна. Тази вечер не би трябвало да работя. Би трябвало да вечерям със съпруга си и да посрещна сестра си на летището. Марино обаче заобиколи всички стандартни протоколи, както винаги прави.

Няма да му кажа, че нямам нищо против. Защото винаги, когато се обади, зная, че случаят е сериозен. Двамата с него следваме рутина, която ни е позната и комфортна като стар дилижанс, който се движи по добре отъпкани коловози. Наблюдавам го как отваря капака на багажника. Лампичката, разбира се, не светва. Все едно гледам входа на пещера.

— Имам ръкавици, имам гащеризони — казва той без особен ентусиазъм, защото знае, че не мога да облека нищо, което му е по мярка. — И всичко най-необходимо без термометър. Трябва да сложа един, за да имаш на разположение винаги, когато ти потрябва. Все забравям да го направя.

— Налага се да изчакаме — повтаря аз. Не се съмнявам, че Марино не е единственият, който проявява подобно нетърпение.

Всички искат час по скоро да съберат каквито веществени доказателства успеят да открият. Всеки полицай — и най-вече Марино — ще иска да разбере какво се е случило с жертвата. Не мога да кажа нищо, докато не я прегледам, а не мога да направя това, докато не преценя, че местопрестъплението ще остане стерилно. В момента не мога да гарантирам това.

Включването на прожекторите би означавало да работим в нещо като оранжерия. А всички наоколо ще разполагат с места на първия ред. Споделям тези съображения с Марино, който се съгласява неохотно.

— Да започнем със снимките. И със скицата на местопрестъплението — казвам аз, докато продължаваме да обсъждаме това, което ми се струва най-логично. — Камионът трябва да пристигне всеки момент.

— Но ще минат двайсет или трийсет минути, докато подготвят всичко. — Марино е пъхнал глава в багажника на джипа си и използва фенерчето на мобилния си телефон, за да освети грижливо подредените дрехи и оборудване за обработване на местопрестъплението. — А междувременно ще ни бъде трудно да видим каквото и да било. — Гласът му заглъхва, тъй като продължава да се рови още по-навътре. — А и проклетото ми нощно зрение не е като едно време. Навършиш ли четиридесет, всичко започва да се скапва.

Взирам се през мекия и гладък като кадифе мрак, а реката тече бавно-бавно като разтопено черно стъкло. Марино отдавна прехвърли четиридесетте и когато започне да говори така, предпочитам да замълча. Но не го обвинявам. Аз също щях да си ближа раните, ако бях изиграна по същия начин като него.

— Старостта е гадно нещо — продължава да се оплаква той. Познавам кога се чувства пренебрегнат и кога е обладан от някаква фикс идея. — Мразя я! Мразя я, мамка му! — добавя той. Несъмнено продължава да мисли за онзи телефонен измамник, представил се за следовател от Интерпол.

— Не си стар, Марино. — Наслушах се достатъчно, а ни очаква много работа. — Намираш се в отлична форма и не си вчерашен. Ти си опитен следовател. Аз също. И двамата знаем много добре какво да правим тук. Обработвали сме далеч по-трудни местопрестъпления. Забрави за момента за онова телефонно обаждане. Изхвърли го от главата си. Обещавам, че ще стигнем до дъното на тази история. Сега трябва да насочим усилията си в съвсем друга посока.

Той продължава да рови в багажника, а аз започвам да оглеждам местопрестъплението като крайбрежен фар, чийто ярък лъч снове от единия до другия край на залива и търси кого да спаси и кого да остави на милостта на стихиите. След като не знаем какво се е случило и къде точно, ще започнем от периферията на периметъра, който полицията е оградила.

От мястото, на което сме спрели, не мога да видя жълтата лента, но предполагам, че огражда цялата поляна, на която лежат мъртвото тяло и велосипедът. Ако става въпрос за случай на насилие, при което престъпникът и жертвата са влезли във физически сблъсък, то началото му е било поставено на друго място, не на поляната. Това просто е невъзможно. И Марино си мисли същото.

— Който и да го е направил, трябва да е дошъл и да си е тръгнал отнякъде — казва той. — Освен ако е елф и живее по дърветата.

— Можем ли да предположим, че в описанието на детектив Барклей се съдържа някаква истина? — отговарям аз. — Ако тя наистина е била нападната и пребита? В такъв случай, да, престъпникът или престъпниците би трябвало да влязат в парка. Независимо дали е убита тук, или само са се отървали от тялото й, някой трябва да е влязъл и излязъл от парка. Не можем да предположим, че не е минал по същия маршрут, по който се каним да минем и ние. И макар да говоря в мъжки род, не казвам непременно, че извършителят е мъж.

— Да, зная. — Марино ми подава кутия с нитрилови ръкавици, размер XL, които той ще използва, но не и аз. — Ако зад нападението се крие сексуален мотив, тогава извършителят най-вероятно е мъж. Вече се оглеждам за следи от гуми, за места, където земята е вдлъбната или тревата е смачкана. За момента не откривам нищо, но може да е влязъл в парка от най-различни места.

— Доста улици завършват без изход и тук, и покрай реката — изтъквам аз. — Няма стени или огради, което означава, че може да е паркирал къде ли не. Как обаче е докарал тялото дотук?

— Носил го е — отвръща Марино, докато размества някакви тежки кутии в багажника на колата.

— Съмнявам се.

— Не казах, че е станало точно така. Имах предвид само, че е възможно.

— А как ще обясниш наличието на велосипеда до тялото? — питам аз.

— Именно заради това смятам, че тялото не е донесено тук. — Той отваря картонена кутия. — Убита е тук, където е открит трупът. — Подава ми грижливо сгънат защитен гащеризон за еднократна употреба, все още в целофанената си опаковка, размер XXL.

— Напомням ти, че не можем да бъдем сигурни, че е била убита. — Наблюдавам го и се оглеждам непрекъснато. — Нямаме представа каква е причината за смъртта.

Светлините, които се отразяват в бавните води на реката, наподобяват огромно ято сребърни рибки, а на другия бряг се издига Бостън, бляскава империя от вековни постройки от камък и тухли и модерни небостъргачи. Около нас обаче няма разсеяна фонова светлина, която да прогони поне малко мрака. Затова бръквам в чантата си и търся малкото тактическо фенерче, което винаги нося.

— Трябва да определим периметъра — казва Марино. — Трябва да започнем отнякъде, но е прекалено тъмно. Ще се губим в догадки.

Може да се наложи да изгоря костюма, когато го сваля най-после. В този огромен ярко бял гащеризон приличам на човечето на „Мишлен“. Жадувам, не, копнея за работни дрехи по мярка и леки боти до глезените.

— Можем да маркираме всичко, което открием, с конуси или флагчета, след което да се върнем отново, когато разполагаме с достатъчно време, спокойствие и подходяща светлина — продължавам разговора с Марино. — Предполагам, че си разговарял с Ръсти или Харълд относно огражденията? Да, в големите камиони има всичко най-необходимо, но в тази ситуация не знаем какво може да ни потрябва. Включим ли веднъж осветлението, местопрестъплението става добре видимо и достъпно практически от всеки ъгъл.

— Казах на Харълд, че ще имаме нужда от нещо повече от обичайните прегради и паравани, които издигаме с помощта на няколко чувала пясък. — Марино плъзга голяма кутия до самия край на багажника. — Но си права за конкретния случай. Ще ни трябва палатка или тента, защото от околните сгради, а и от моста ще ни наблюдават много хора.

Поглеждам дългата върволица от светлини над нас, която пресича реката в двете посоки. Виждам и самолет, чиито илюминатори греят като малко съзвездие, да се спуска към летище „Логан“. Сещам се отново за Дороти. Марино рови в един кашон и вади оттам конуси за маркиране на улики. Конусите са номерирани и боядисани в ярки цветове. Нарежда десетина от тях един върху друг и това ми напомня за играта „Не се сърди човече“, която баща ми купи от някаква дворна разпродажба в Маями, когато бях малко дете.

— Казах, че искаме покрив — обяснява Марино какво е предал на Харълд. — Казах му, че ще ни трябва цялото оборудване.