Патриша Корнуел
Хаос (14)

12.

Чуваме вой на сирени. Патрулен автомобил на полицията в Кеймбридж изскача от Уинтроп стрийт, взима рязко левия завой и се нарежда зад нас. Превръщаме се в светлинно шоу с пуснати сирени по Кенеди стрийт, докато останалите шофьори намаляват скоростта и се отдръпват от пътя ни.

— Мамка му, мамка му, мамка му! Проклет кучи син! — продължава да беснее Марино като електрическа буря, ако мога да заимствам още един от любимите му изрази.

Поглежда в страничните огледала, докато аз седя на мястото си и се моля да не катастрофираме. Не караме толкова бързо, колкото може би ми се струва, но е доста изнервящо, а и Марино е в отвратително настроение след разговора с хотел „Хей-Адамс“. Рядко бърза толкова, за да пристигне на местопрестъплението. Обикновено не се нуждае от светлини и сирени. Обикновено е прекалено късно, за да предотвратим нещо или да спасим някого, но днес той е припрян, агресивен, заслепен от ярост.

— Мили боже! Какво е това, по дяволите? С кого съм разговарял?

Не е спрял да ругае, откакто затвори телефона. Не мога да кажа нито дума, освен това зная кога е най-добре да замълча. Трябва да изпусне парата, после ще се успокои. Но няма да забрави и да прости. Всеки, който е изиграл лоша шега на Пийт Марино ще трябва да си плати. Може да отнеме години. В някои случаи е отнемало десетилетия.

— Не мога да повярвам! Мамка му! Не мога да повярвам! Какво си въобразява, че прави този Робъртс? — Марино поглежда в огледалото за обратно виждане и патрулната кола с включени светлини. — Чу ли ме да искам помощ? Чу ли ме да искам подкрепление? Чу ли ме да викам SOS или мейдей?

Поглежда сърдито към мен. Почти крещи. Мълча и се свивам на седалката, пристегната здраво с предпазния колан. Наблюдавам светлините, които пулсират в страничното ми огледало, и чакам Марино да се успокои.

— Не, не мисля — отговаря той гръмогласно на собствения си въпрос. — Това да не е игра на стражари и апаши? На този глупак Робъртс му е доскучало на дежурство и се чуди какво да прави. Затова се мъкне след нас. Аз обаче изобщо не се нуждая от помощта му!

Марино поглежда през секунда в огледалото за обратно виждане. Мускулите на устата му ту се стягат, ту се отпускат в бърза последователност. Изважда радиостанцията от стойката.

— Екип трийсет и три. — Държи радиостанцията близо до устата си, толкова е ядосан, че плюе, като говори.

— Трийсет и три.

— Кажете на едно-шест-четири да ми се обади. — Изведнъж става любезен, дори мил, тъй като разговаря с диспечерката на име Роузи.

— Разбрано, трийсет и три — казва тя. Нейният тон също е различен и това ме жегва леко.

Марино обича жените, но никога не знае какво да прави с тях освен очевидното ухажване, досаждане, преструване, водене за носа и общо взето, попадане под контрола на първичните си инстинкти, както неособено деликатно се изрази Луси. Нито една от връзките му не продължава кой знае колко дълго, включително тази с бившата му съпруга Дорис. Според мен той така и не преодоля раздялата им. На няколко пъти се влюбва и в мен, при това отчаяно и почти непоправимо.

Мисля си за флирта му със сестра ми в Маями. Бентън е готов да се закълне, че между двамата е започнало нещо, при това още при предпоследното ни посещение през лятото. Чудя се как ли съм могла да пропусна издайническите белези. Наблюдавам как Марино връща радиостанцията на стойката й, докато Роузи се обажда на патрул 164 и предава съобщението.

Проверявам телефона си за актуализирана информация за полета на сестра ми с надеждата да разбера кога ще кацне. Каня се да изпратя на Луси съобщение, че предвид обстоятелствата няма да мога да отида на летището. Разсейва ме звънът на мобилния телефон на Марино, прозвучал през интеркома на джипа.

— Какъв е проблемът? Какво мога да направя за вас? — Мъжки глас изпълва салона на джипа. Полицай Робъртс звучи весел и възбуден.

— Ти си проблемът — отвърна Марино не особено любезно. — Виждам, че ме следваш. Предпочитам да се разкараш. — Гласът му звучеше заплашително.

— Кой да го каже! Грейнал си като фойерверк на Четвърти юли. Нали знаеш какво казват за чуждия пример… — отговаря полицаят от патрул 164, сякаш ситуацията го забавлява.

Марино го прекъсва, защото е ядосан:

— Изключи светлините и проклетата сирена, Робъртс. Потрябва ли ми безмозъчна марионетка, първо на теб ще се обадя!

Ако това бе обикновен стационарен телефон, сигурна съм, че щеше да тресне слушалката. Но не може. Натиска бутона на волана, за да сложи край на разговора.

— Не съм сигурна на какъв сигнал реагира — чудя се аз. — Не съм чула по радиостанцията дори намек за възможно убийство в парка.

— Разбрал е, че става нещо голямо. Може да не знае какво, но всички са разбрали, че става нещо. Радиомълчанието не е случайно. Видял ни е да минаваме и е решил да се залепи за нас — изръмжава Марино.

Напомням му, че включването на светлините и сирената може да не е добра идея. Така определено привличаме внимание.

— Но не означава, че трябва да ме следват като на парад. Това не е някакво проклето парти или зрелище! — Марино вече вика с пълни сили. — Всеки иска да стане детектив, но забравя канцеларщината, проклетите адвокати, обвиненията срещу нас, телефонните обаждания през нощта и всички останали глупости, с които се сблъскваме.

Виждам как патрулната кола в страничното огледало изостава от нас и се смалява в далечината. Синьо-червените светлини помръкват, сирената заглъхва с жален вой. Патрул 164 намалява и завива наляво по Саут стрийт, докато ние продължаваме да се носим по ярко осветената улица, изпълнена с ресторанти, кафенета, таверни и пивоварни.

— Може наистина да е бил от Интерпол — казва Марино. Добре че съм свикнала с подобни нелогични вмятания. — Може да съм записал грешно номера — продължава разговора за фалшивото обаждане от фалшивия следовател оттам, където го бяхме прекъснали. — И толкова.

— Много се съмнявам. Съжалявам, че трябва да го кажа, но мисля, че обаждането е точно това, което изглежда, Марино, и това ме притеснява. — Премълчавам, че то ме накара да се почувствам по същия начин, както когато Бентън ми пусна записа от 911, който Марино отказа да сподели с мен.

Много добре зная какво означава да те обвиняват несправедливо, да те изолират, да те подценяват, да се отнасят към теб с подозрение или просто да те дразнят или тормозят. Когато Марино е разстроен обаче, той не се вслушва в ничие мнение, включително в моето. За него не съществуват други мнения. Само неговото.

— Чакай само да го пипна — продължава да беснее той. — Откъде е намерил името ми и телефонния ми номер? Откъде е получил информацията? Откъде е разбрал, че трябва да се обади на мен?

— Нямам представа. — Твърде често започнах да използвам този израз.

— Това е най-голямото, най-важното нещо, което трябва да разберем. Кой е дал информация на този мръсен шегаджия?

— Вероятно това не е нито най-голямото, нито най-важното, което трябва да разберем в момента. — Поглеждам го със съжаление, че някой му е погодил подобен номер.

Добре познавам Марино. Не понася, когато някой го праща за зелен хайвер. Не понася, когато някой го кара да се чувства незначителен и безпомощен, както се е чувствал като хлапе, израснало в бедняшките квартали на Ню Джърси.

— Съветвам те да го забравиш за момента — казвам аз. — Ще се тревожим за Интерпол по-късно. При пръв удобен случай ще помолим Луси да провери телефона ти, за да види дали може да проследи обаждането, което уж си получил от отдела за борба с тероризма към НЦБ.

— Да — отговаря напрегнато той, ядосан най-вече на самия себе си.

 

 

Някой бе изпързалял Марино и той ще се изложи, ако останалите ченгета научат за това.

Сещам се за Робъртс например, когото Марино току-що нахока. Подобно отношение към колегите ще му се върне като бумеранг, но с умножена стократно сила, разберат ли, че е станал жертва на подобна измама. Няма да проявят никаква милост към него, защото в случая не става въпрос за шега. Напълно възможно е Марино да е разговарял със същия анонимен тип, който е използвал програма за манипулиране на гласа, за да се обади на 911 и да подаде оплакването срещу мен.

Напълно възможно е да е разговарял с Тейленд Чарли. Или ако мъртвата млада жена наистина е Елиза Вандерстийл и става въпрос за убийство, може да е разговарял с убиеца. Нямам представа с кого е разговарял по телефона, но със сигурност не и със служител на Интерпол. Бях напълно сериозна, когато му казах, че за момента трябва да забрави това обаждане. Случаят, който ни очаква, не оставя място за лични чувства като объркване и гняв.

— Да не се отклоняваме от случая, който ни очаква — повишавам глас, за да надвикам ревящия двигател. Колата продължава да лети из Кеймбридж с включени светлини и сирена. — Денят беше ужасен, но сме преживявали и много по-лоши. Колко години минаха, а ние още сме тук. Още сме тук и ще разрешим и този случай. Винаги сме се справяли.

— Това е самата истина — отвръща Марино. Усещам как мрачното му настроение се разсейва и той започва да се успокоява. — Не мога да повярвам, че това се случи!

— Зная. Но може да се случи на всеки.

— Дори на теб? — Той ме поглежда, а аз кимам. — Глупости! — възразява Марино.

— На всеки — уверявам го аз, макар да не съм напълно искрена.

Сериозно се съмнявам, че щях да падна в същия капан по същия начин, по който това бе сторил Марино. Щях да задам повече въпроси. Щях да проявя повече подозрителност, ако бях получила обаждането от самозвания следовател от НЦБ на личния си мобилен телефон. Щях да разпозная неспазването на процедурните правила, защото ги познавам по-добре от Марино.

— Чувствам се толкова глупаво — признава той. Изведнъж и аз се чувствам глупаво, но поради съвсем друга причина.

Изведнъж отново се сещам за Дороти. Объркана съм, ужасена съм, тъй като си представям неодобрението й, погледа, който сякаш говори: „Нали ти казах!“, блясъка на самодоволство в очите й. Изпитва удоволствие, когато се издъня, а от мига, в който се качих в джипа на Марино пред Харвард Клуб, вниманието ми бе насочено в съвсем друга посока и забравих напълно за сестра ми и неочакваното й посещение.

Тя пътува насам, докато двамата с Марино сме се отправили към поредното местопрестъпление. Сещам се за флирта му с диспечерката Роузи. Сещам се и за дразнещия му подход към флирта. Полагам усилия да не го поглеждам, докато разсъждавам върху думите на Бентън. Сега възприемам като още по-обезпокоителни настойчивите предложения на Марино да посрещне Дороти на летището тази вечер.

Според последната информация, с която разполагам, тя би трябвало да кацне от Форт Лодърдейл около девет и половина. Според Луси обаче полетът й щял да закъснее. Вече е осем и половина и не се съмнявам, че сестра ми очаква двамата с Бентън да я чакаме, независимо в колко часа ще пристигне.

Това няма как да се случи. Марино също не може да отиде на летището, не бих му позволила да го направи. Сещам се за още един гаф. Оставих чантата с подаръците на гардероба в клуба и забравих да я взема. Сега няма да имам какво да поднеса на страдащата от хронично недоволство Дороти. По дяволите! Истината е, че в момента не мога да направя нищо по въпроса. Не мога да обърна внимание на сестра ми, не мога и да направя най-дребния жест за добре дошла. Издъних се и тя ще го приеме именно по този начин.

Ще го приеме крайно негативно, като несправедливост, насочена лично към нея. Изобщо няма да й хрумне, че неприятностите, с които се сблъсква, са нищо в сравнение с тези, с които се е сблъскала мъртвата жена. Няма да й мине през ума, че неприятностите й са нищо в сравнение дори с моите. Отново ще се превърна във вечно заетата и недостъпна по-голяма сестра, а тя ще се престори на уязвима. Точно това ще се случи. Чувам гласа й. Мога да напиша сценария й.

Изпращам съобщение до Луси и Джанет. Няма да успея да отида на летището. Можете ли да вземете Дороти? Или да повикате „Юбер“? Много съжалявам.

Джанет отговаря почти мигновено. Няма проблем. Ще се погрижим за мамчето на Луси. Защо не се отбиеш по-късно? Ще се радваме да те видим.

Винаги изпитвам странно усещане, когато някой нарече Дороти „майката“ на Луси. Струва ми се толкова неуместно, особено като се замисля колко привързана съм към моята племенница, която отгледах като дъщеря. Признавам, че проявявам известно собственическо чувство и изпитвам ревност, но мъничко, съвсем мъничко.