Даниел Стийл
Наградата (8)

7

Гаел стана призори през първия си работен ден при Люсиен Лелонг. Не знаеше какво да очаква и се притесняваше. Облече сива плисирана пола, която бе носила в училище, сив пуловер и същите ниски обувки, както и черното сако на майка си. Никога не слагаше грим, а и още не можеше да направи нищо за косата си, която бе прекалено къса.

Пристигна в работата с двата си куфара и ги остави в гримьорната на манекенките. Другите момичета още не бяха дошли и тя нямаше търпение да се запознае с тях. Мадам Сесил й каза, че всички били свестни момичета, а после я изпрати при фризьорката.

— Искате я по-къса ли? — изненадано попита тя.

— Не. Само по-хубава — засмя се Сесил.

Беше обяснила на фризьорката какво искаше господин Диор. Елегантна прическа, така че късата коса да изглежда нарочно подстригана, а не творба на възмутени селяни.

Гаел се почувства уплашена от модната фризьорка, но беше изненадана от ефекта, който жената постигна с няколко сръчни кръцвания тук и там. Косата й вече бе моден, а не срамен белег. Гаел се върна в ателието след два часа. Другите манекенки вече бяха пристигнали и се вълнуваха от запознанството си с нея. Увериха я, че косата й е страхотна и много им харесва. Момичетата бяха на възраст от осемнайсет до двайсет и две години, а Гаел имаше чувството, че се е върнала в училище, докато се смееха и шегуваха в гримьорната. Тази сутрин нямаше клиенти, за които да се обличат.

Обядваха заедно в близкото бистро. Момичетата и Гаел се опознаха, а следобед, докато другите показваха дрехи на клиенти, Сесил научи Гаел как да върви, да се държи и да придава привлекателност на тоалетите на господин Диор.

След работа момичетата я заведоха в апартамента. Елоди, която беше от Марсилия, й помогна да пренесе куфарите си. Сградата беше малка и елегантна, а в просторния апартамент имаше пет спални. Гаел се настани в най-малката, която все пак бе много по-голяма от таванската стаичка, където бе прекарала последните четири години. Веднага щом разопакова багажа си, англичанката Айви извади бутилка шампанско, за да отпразнуват случая. Тя беше изгубила родителите и малката си сестра в едно от бомбените нападения над Лондон, за което разказа на Гаел по време на обяда. Приличаха си, и двете бяха съвсем сами на този свят. Приятелят на Айви, пилот, бил убит преди две години. Всички момичета бяха пострадали по време на войната и изпитваха искрена благодарност за работата си при Лелонг, където демонстрираха тоалетите на господин Диор. Всички го харесваха и говореха колко свестен човек е. А и работата бе добре платена.

Айви предложи на Гаел да упражнява английския си с нея, за да може да говори с американските клиенти. Гаел бе учила езика в училище, но не беше го упражнявала от няколко години и бе забравила много неща.

Мари, най-възрастната от групата, която се държеше като майка на останалите, вечерта прегледа дрехите на Гаел и я посъветва какво да облича за работа. Казаха й, че постепенно ще получи дрехи от фирмата, но дотогава трябваше да е колкото се може по-стилна с малкото, с което разполагаше.

— Нямам много дрехи, нали? — засрамено попита Гаел.

В нейните очи всички други момичета бяха страшно изискани. Тя беше с училищните си дрехи и няколко на майка й, които не й прилягаха добре. Не бе имала нови дрехи от началото на войната, още когато беше на четиринайсет години. И не се нуждаеше от специални дрехи у дома.

— Не се тревожи за това — каза Елоди. — Можеш да вземеш назаем нещо от мен.

Всяко от момичетата й даде едно-две неща от гардероба си и Гаел бе трогната от жеста им. Не бе говорила с хора на нейната възраст откакто Ребека бе депортирана. А и никога не беше познавала такива момичета. Животът с тях бе забавен. Всичко в Париж й се струваше бляскаво.

На следващата вечер я заведоха в любимото им бистро. Често излизаха заедно, с изключение на Мари, която имаше приятел и се надяваше да се сгоди веднага щом съберат достатъчно пари. Приятелят й бил студент по право преди войната и бе участвал в Съпротивата, а сега работеше като шофьор на такси в Париж. Господин Диор я бе видял в едно кафене, където работела като келнерка. Впечатлил се от красотата й и я назначил на работа като манекенка. Всички момичета се бяха озовали тук случайно и се чувстваха страхотни късметлийки. Обичаха това, което правеха, но не възнамеряваха да останат манекенки завинаги. Елоди искаше да постъпи в университет, Айви се надяваше някой ден да се върне в Англия, а Мари искаше да се омъжи и да има деца. Хуана, четвъртото момиче, беше бразилка и също искаше да се прибере у дома. Беше срамежлива и копнееше да стане медицинска сестра. Имаше голямо семейство, което силно й липсваше.

Гаел не знаеше какво точно искаше, освен да е далеч от селото си, от болката и загубите, които бе претърпяла там. Още не можеше да размишлява върху бъдещето, нито как или с кого ще бъде. Настоящето и работата й в Париж за Кристиян Диор бяха повече от достатъчни, за да я направят щастлива. Не беше се забавлявала толкова от години, нито се бе чувствала така добре приета и в безопасност, както с новите си съквартирантки. Беше луда по тях. Деляха си домакинските задължения, което бе съвсем справедливо. Тя се радваше да прави всичко, което можеше. Беше благословия да не ти се налага да живееш под един покрив с вражески войници. Разбира се, из улиците имаше безброй мъже в униформи, французи и момчета от Съюзническите сили, които флиртуваха с парижанките.

Два дни по-късно й направиха първите снимки и мадам Сесил й показа как трябва да позира. Гримираха я изкусно и я облякоха в многобройни красиви тоалети, които страхотно й отиваха. Господин Диор се появи за малко, направи няколко забележки и напусна студиото. Фотографът, Ед Томпсън, беше американец. Каза, че тъкмо се уволнил от армията. Беше доволен, че е изкарал по-голямата част от времето във Вашингтон, където снимал висшите военачалници. Историите, които беше чувал за битките в Европа, го накараха да осъзнае какъв късметлия беше. Немците все още воюваха в някои райони. Хитлер се опитваше да окупира Италия, за да задържи Съюзниците вън от нея, а французите се бореха да си върнат Страсбург. Животът в Париж бе по-добър, отколкото преди освобождението, но войната още не бе приключила напълно.

— Чух, че е било доста страшно тук — каза Ед на Гаел, докато тя позираше.

Една от манекенките й бе казала, че Ед е известен фотограф и всички момичета обичат да работят с него. В края на сеанса той сподели с Гаел, че му е доставило истинско удоволствие да я снима.

— Ще станеш прочут модел един ден — каза той искрено. — Би трябвало да поработиш и в Ню Йорк.

— Тъкмо пристигнах тук и ми харесва — отвърна тя с момичешки възторг и той се засмя.

Английският й не беше много добър, но Айви й помагаше да го усъвършенства.

— Труден бизнес е, но ти започваш от върха.

Гаел се замисли за думите му. Пристигна в Париж преди по-малко от седмица, а вече бе манекенка за Кристиян Диор, живееше в красив апартамент и имаше четири нови приятелки. Тук целият й живот се промени. Войната във Франция почти бе приключила. Париж бе отново свободен. А тя нямаше търпение да види какво й предстои. Помисли си, че си има много ангели пазители. Мадам Сесил и Кристиян Диор бяха сред тях, а също и момичетата.

Вечерта след снимките фотографът и две от манекенките, Айви и Елоди, заведоха Гаел в бара на „Риц“, за да пийнат. Елоди й обясни, че красивият хотел бил пълен с немски офицери по време на Окупацията. Единственото цивилно лице, допуснато да живее там, била дизайнерката Коко Шанел, благодарение на връзките й с Главното командване. Тя затворила магазините си в началото на войната и познавала всички в Париж. Била яростна антисемитка и се сприятелила с Гьоринг, Химлер и Гьобелс. На всичкото отгоре имала романтична връзка с немския офицер барон Ханс Гюнтер фон Динлаге, което й осигурило достъп до немските светски и военни кръгове. Дори се опитала да установи пълен контрол над „Парфюми Шанел“, притежавани от семейство Вертхаймер. Искала да им измъкне фирмата, като твърдяла, че са евреи и следователно съвсем законно са изоставили бизнеса си. Претендирала да получи пълни права върху него, но през май 1940 година, месец преди Окупацията, разбрала, че те са предпазили бизнеса си, като го прехвърлили на Феликс Амиот. Коко Шанел не успяла да превземе бизнеса им, но станала една от най-богатите жени във Франция от дела си в компанията им. Тя вече бе избягала от Париж, когато Гаел пристигна, но хората все още говореха за тесните й връзки с немците по време на Окупацията. Заради работата си в Съпротивата Кристиян Диор бе пълна противоположност на нея и уважаван от всички.

Момичетата и Гаел си бъбреха с Ед за мадам Шанел в бара на „Риц“, когато Елоди забеляза красив американски офицер, който седна на маса близо до тях. Беше сам и не можеше да отмести очи от трите красиви жени. След няколко разменени усмивки Ед го покани да се присъедини към тях, с одобрението на момичетата, разбира се. Офицерът се представи като Били Джоунс от Хюстън, Тексас, и за всеобщо учудване говореше много добър френски. Преди седмица бе освободен от военнопленнически лагер в Германия. Обясни на момичетата, че научил езика от френските затворници в лагера. А от пазачите научил немския.

— Сигурно нямате търпение да се приберете у дома? — каза Ед Томпсън със съчувствие, след като чу преживяванията на тексасеца.

Били бе организирал два опита за бягство от лагера, но бил заловен и прекарал две години там.

— Защо все още сте в Париж? — попита Ед.

Джоунс се засмя.

— Тук съм по специалната покана на генерал Айзенхауер. Той ни даде избор. Да се приберем у дома със следващия полет, или да приемем „специална“ мисия в Париж за следващите две седмици и да правим каквото си поискаме, а те ще ни „покрият“ пред близките у дома. Момичето ми се омъжи за друг след първите шест месеца, които изкарах в лагера, затова реших: защо не, по дяволите, и приех поканата на генерала.

Американецът се усмихна широко. Очевидно се забавляваше страхотно и се наслаждаваше на компанията на трите красиви манекенки. Трудно му беше да избере между Елоди и Гаел и флиртуваше и с двете.

— Май ще трябва да благодаря на генерала лично за това — каза той, когато Елоди напълни чашата му с шампанско.

Всички бяха в чудесно настроение и всяка вечер бе празник. Еди отлиташе обратно за Ню Йорк на следващия ден, но Били имаше още една седмица в Париж и възнамеряваше да се възползва от нея. Оставиха го пред „Риц“, а той обеща да им се обади на другия ден.

Гаел тъкмо се беше прибрала от работа, когато той звънна. Беше сама в апартамента, другите имаха проби в ателието на господин Диор. Били не прозвуча разочарован, когато чу гласа й. Покани я на вечеря в „Максим“. Тя предложи да заведе и Елоди, но той каза, че ще се види с нея някой друг път и иска да вечеря само с Гаел.

Били мина да я вземе и я заведе на елегантна вечеря. Гаел се извини на Елоди, преди да излезе, но тя я увери, че всичко е наред. Забавляваха се великолепно, след вечеря отидоха на танци. Американецът на няколко пъти се опита да я целуне, но тя му обясни невинно, че много го харесва, но не иска да страда, когато той си тръгне. Едва ли някога щяха да се видят отново. В думите й имаше логика, но той не желаеше да чува подобно нещо след двете години в лагера. Имаше две седмици в Париж за истинско забавление. Но Гаел не беше такова момиче.

— В такъв случай може би просто ще трябва да ми дойдеш на гости в Тексас — предложи той, след като изпи по-голямата част от бутилката шампанско.

Беше пил доста и по време на вечерята, но беше симпатичен, весел и приятен.

Били я закара до дома й в четири сутринта след още една бутилка шампанско, танци и последен опит да я целуне. Тя би го харесала за приятел, но се съмняваше, че пътищата им отново щяха да се пресекат. Били щеше да се уволни от армията, след като се прибере у дома и не планираше да се върне в Европа. Не си търсеше булка, а просто развлечение в Париж за двете седмици, преди да отпътува. Беше си го заслужил.

На следващата сутрин по време на закуската Гаел каза на Елоди, че тя би трябвало да излезе с него.

— И нямаш нищо против? — попита Елоди изненадана.

— Ни най-малко — искрено отговори Гаел.

Били звънна на Гаел следобед, но тя му каза, че вечерта е заета и връчи слушалката на Елоди. Американецът я заведе на вечеря и Елоди се прибра в шест сутринта със замаян вид. На закуска, когато видя замечтания й поглед, Гаел се усмихна. Предположи, че Били бе получил онова, което искаше. Незабравима нощ в Париж, с красиво момиче, което щеше да помни завинаги.

Няколко седмици, след като започна работа при Лелонг, Гаел бе научила почти всичко за занаята — как да върви, как да позира, как да се гримира. Фотографите предпочитаха да работят с нея, а фотоапаратите я обичаха. Беше мила, добродушна и забавна и изпълняваше нарежданията без цупене и драми. Изпитваше невероятно удоволствие от работата си. Трудно й бе да повярва, че само преди няколко месеца животът й беше изпълнен с лишения, опасности и мъка. И много риск заради еврейските деца. Сега само трябваше да изглежда красива, а това не беше трудно с прекрасните дрехи, фризьори, гримьори, дори бижута.

Повечето от другите момичета бяха живели в Париж по време на Окупацията и бяха работили като манекенки известно време. Бяха впечатлени от бързината, с която Гаел напредваше. Петте съквартирантки се разбираха отлично, като стари приятелки. Всички имаха безброй истории, но Гаел никога не говореше за своята. Подробностите за убийството на баща й, участвал в Съпротивата, за смъртта на брат й месец по-рано, за агонията на майка й до края, за най-близката й приятелка, депортирана задето бе еврейка — това бяха разкази, които не желаеше да споделя. Но слушаше внимателно думите на приятелките си. Те усещаха, че в живота й е имало прекалено много болезнени моменти, и не я притискаха. Много хора бяха понесли тежки загуби и не искаха дори да си спомнят за годините на войната. Гаел предпочиташе да говори за работата, за дрехите и клиентите, за снимките в списанията и красотата, която сътворяваше господин Диор. Беше вълнуващо да наблюдаваш появата на всеки нов тоалет с марката Диор.

През пролетта, шест месеца след като започна работа, Гаел бе една от най-популярните и търсени манекенки в Париж. Уредиха й снимки за корицата на „Вог“ в Ню Йорк през юни и тя нямаше търпение да замине. Всеки ден за нея бе ново приключение.

Когато германците се предадоха през май, Франция стана друга. Войната в Европа най-после свърши и за Гаел бъдещето изглеждаше бляскаво. На няколко пъти посети Червения кръст, но винаги й отговаряха, че нямат новини за нея. Един ден през май й се обадиха и я поканиха на среща. Най-после бяха открили семейство Фелдман, въпреки бюрократичния хаос в Германия. Жената на телефона й каза, че иска да обсъди новината с нея лично. Гаел не знаеше дали това бе добър знак или не, но се надяваше да са открили Ребека. Може би приятелката й се съвземаше в болница в Германия след освобождението си от концлагера. Един топъл следобед след работа Гаел отиде в офиса на Червения кръст. Носеше черен панталон и бяла копринена риза. Изглеждаше зашеметяващо и съвсем различно от момичето, което отиде там за първи път. Но когато се настани срещу служителката от Червения кръст, вече не беше модел на Диор, а най-добрата приятелка на Ребека. Вгледа се напрегнато в жената, с която говореше от месеци, и нетърпеливо зачака новини.

— Все още е много трудно да се сдобием с информация в Германия. Поддържали безукорна документация, но накрая унищожили голяма част от нея. Говорим с всеки, който идва тук. Разпитваме за хората, които издирваме, някои може да са били в един и същи концлагер. А и оцелелите започнаха да се прибират у дома. Много от тях са прекалено болни или слаби, за да пътуват, и са в болници в Германия, което ги прави още по-трудни за откриване. Получихме доклад от Германия за семейство Фелдман преди месец, който бе потвърден от двама оцелели от същия лагер. Смятаме, че вече знаем цялата история, но искам да ви предупредя, че новините не са добри.

Гаел се страхуваше от това цели три години, още откакто Фелдманови бяха депортирани от лагера в Шамбаран.

— Къде са ги изпратили? — попита тя тихо.

— От Шамбаран били откарани в лагера в Арандон, а оттам цялото семейство било изпратено в Аушвиц — мрачно отговори жената.

Аушвиц бе име, от което Гаел се ужасяваше. Беше чула достатъчно истории след закриването на концлагерите и бе видяла кошмарни снимки и филмови репортажи. Всичко изглеждаше толкова страшно, че веднъж дори излезе от киносалона по време на прегледа. Освободените затворници приличаха на ходещи трупове. Просто стояха и плачеха, неспособни да повярват, че най-после са свободни. Повечето бяха прекалено слаби, за да вървят, и се налагаше да ги изнасят оттам.

— В доклада бяха отбелязани всички членове на семейство Фелдман. Били вписани в същия ден. Пристигнали заедно с влак. Господин Фелдман и двете момчета били осъдени на тежък труд в концлагера. Госпожа Фелдман и двете й дъщери били в женския лагер. Лоти е починала месец след като пристигнали там, не знаем как.

Очите на Гаел се изпълниха със сълзи, но внимателно поглъщаше всяка дума. Беше очаквала новините дълго време и искаше да знае всичко, независимо колко ужасно беше то.

— Госпожа Фелдман и Ребека били убити през октомври 1942 година — тихо продължи служителката от Червения кръст. — По израза на немците, „били изтребени“. Много от жените били изпращани в газовите камери, за да направят място за новопристигналите. А господин Фелдман и момчетата загинали през януари 1943-та.

Думите й се стовариха върху Гаел като рушаща се сграда. Сега знаеше със сигурност. Приятелката й никога нямаше да се върне. През цялото време беше се молила Ребека да оцелее и да се срещнат отново, но цялото семейство бе загинало в Аушвиц. Гаел мразеше немците с цялото си същество за онова, което бяха извършили. Дори децата, които бе отвела в безопасност, не можеха да компенсират това. Хората, които обичаше, бяха зверски убити.

— Съжалявам. Надявах се да ви съобщя по-добри новини. Безброй хора бяха убити там и много малко оцеляха.

Немците се бяха опитали да унищожат цял един народ.

Гаел излезе замаяна навън, без да обръща внимание на яркото слънце. Не спираше да мисли за Ребека, за последния път, когато я беше видяла, за годините, които бяха споделили, и ужасното чувство, когато видя празния лагер последния път, когато отиде там. Страхуваше се за семейство Фелдман, но бе поддържала надеждата си жива. Вече нямаше на какво да се надява. Ребека бе умряла на седемнайсет години, малко преди осемнайсетия си рожден ден. Гаел вървеше, без да вижда нищо, едно такси за малко не я прегази. Прибра се в стаята си и затвори вратата. Извади малката кутийка от чекмеджето. Винаги я държеше близо до себе си. Взе внимателно парченцето синя сатенена панделка и си спомни как бе изглеждала в косата на Ребека, когато й я подари, после как я свали от телената ограда, за да има спомен от приятелката си. Все още чуваше смеха й, виждаше усмивката й, припомняше си как я целуваше по бузата през оградата. А горката малка Лоти… и родителите им… и момчетата… Всички бяха загинали. „Изтребени“. Мразеше тази дума. Можеше да изтребиш насекомо, но не и човек. Ако ги бяха изпратили в друг концлагер, можеше да са живи. Или пък ако немците въобще не ги бяха затворили в лагер във Франция, а французите не бяха предали сънародниците си като последни страхливци. Знаеше, че тя бе една от хилядите, които чуваха ужасни новини от Червения кръст, но никога в живота си не беше се чувствала по-зле.

На вратата тихо се почука и Айви надникна в стаята. Гаел седеше до бюрото си, държеше панделката и плачеше.

— Гаел? Добре ли си? — уплашено извика момичето.

Гаел изглеждаше много зле, беше съсипана.

— Какво не е наред? Мога ли да помогна?

Айви беше мило момиче и Гаел я харесваше. Двете бяха станали добри приятелки.

— Станало е отдавна, но аз научих лошите новини днес — отговори Гаел с разтреперан глас, после прибра панделката в кутийката, сложи я в чекмеджето и го затвори.

Знаеше, че ще пази парченцето сатен завинаги. То бе единственото нещо, останало от приятелката й, заедно с няколко снимки, които родителите й бяха направили, когато бяха малки момиченца. Нямаше снимки на останалите от семейство Фелдман, макар да бяха запечатани в паметта й.

— Военни истории? — попита Айви, а Гаел кимна и се изправи.

— Трудно е да разбереш как се случи всичко и защо никой не направи нищо по въпроса. Никой дори не се опита да го спре.

— Знам. При нас живееха две деца от Полша по време на войната. Родителите им бяха загинали във варшавското гето. Майка ми и баща ми ги осиновиха, а после децата загинаха заедно с тях по време на бомбардировката.

Гаел кимна с разбиране. Англичаните бяха изпратили влакове в Германия, Полша, Унгария, Австрия и Чехословакия, за да изведат децата оттам точно преди войната. Повечето от тях бяха загубили всичките си роднини.

— Родителите ти са постъпили чудесно. Трудно е да сравниш това с живота ни сега, нали? Толкова е различен.

Понякога Гаел изпитваше чувство за вина заради красивите си дрехи и интересния си живот. И често се чудеше дали ги заслужаваше, когато толкова много хора като Ребека бяха загинали, а други все още страдаха от последиците на войната в Европа.

— Свършено е — простичко каза Айви. — Трябва да продължим живота си. Не можем да ги върнем.

Гаел последва приятелката си във всекидневната. Всяка от тях носеше рани от войната, макар да не говореха за тях. Но Гаел знаеше, че никога няма да забравят. Трябваше да помнят ужасите завинаги, за да не се случат отново.

Гаел не спираше да мисли за Ребека. Легна си рано и отново си спомни думите на Айви. Страданията им нямаше да променят нещата. Трябваше да продължат живота си заради загиналите, заради себе си, дори заради онези, които не познаваха. Сега можеха само да помнят колко ги обичаха и да позволят на раните да заздравеят с времето. Гаел знаеше, че щеше да й е нужно доста време, а спомените й щяха да са с нея завинаги. Никога нямаше да забрави приятелите си. Заспа с парченцето панделка в ръка и сънува Ребека. Тя се смееше весело, а до нея стояха Лоти, родителите й и братята й. Гаел се надяваше, че сега са на едно по-добро място и почиват в мир. Щеше да ги помни завинаги. Ребека винаги щеше да остане най-добрата й приятелка.