Даниел Стийл
Наградата (21)

20

Две малки деца с година разлика се оказаха по-трудна работа, отколкото Гаел и Кристоф очакваха. Неговата кариера излетя стремглаво нагоре след раждането на Пиер, а Гаел бе заета в музея и се мъчеше да прекарва повече време с децата. Животът й напомняше на изтощителна щафета, в която вечно изоставаше. Но в същото време това бяха най-щастливите й години.

През юли на следващата година отново отидоха в Саутхамптън, а Доминик пропусна Коледата с тях след раждането на Пиер. Прекара празниците на яхта в Сейнт Барт с приятелите си, а Гаел и Кристоф изкараха уютна Коледа с децата и семейството на Луиз в дома им в Париж.

Времето отлетя и предстоеше дипломирането на Доминик. Гаел и Кристоф решиха да вземат и Дафни и Пиер със себе си. Дафни беше на три и половина, а Пиер на две и половина. Настаниха ги в огромна количка за близнаци. Луиз смяташе, че не бива да водят малките на дипломирането, но Гаел искаше всички да са заедно, което не се случваше често. Доминик почти не бе виждала брат си и сестра си и Гаел увери Луиз, че двамата с Кристоф ще се справят.

Гаел се надяваше хлапетата да са тихи и кротки по време на церемонията. Мъкнеше гигантска чанта с всичко, от което се нуждаеха, включително пелени и дрехи. Кристоф се грижеше за тях и не спираше да прави снимки на Гаел и Доминик. Пиер свали едната си обувки и я изгуби. Половин час я търсиха, преди да отидат на обяд в „Елзи“. Вечеряха в „Хенри IV“. На следващия ден Доминик заминаваше на летен стаж в Сан Франциско във фирма за рискови капитали, а през септември започваше магистратурата си в Харвард.

Един от състудентите й беше чул Гаел и Кристоф да говорят на френски с нея.

— Не знаех, че си французойка.

— Не съм. Майка ми е французойка. Аз съм американка — поправи го тя.

Не се чувстваше свързана с Франция, а през последните години и с майка си, но му спести обяснението. Беше ужасно изнервена, че майка й бе пристигнала с двете си малки деца на дипломирането й.

— Осиновена ли си? — объркано попита момчето.

— Не. Майка ми се върна във Франция и беше отвлечена от извънземни — каза тя, като имаше предвид Кристоф и начина им на живот, който намираше за кошмарен.

Момчето се засмя.

— Звучи интересно. Поздравления за дипломирането.

— На теб също — отговори тя и изчезна в тълпата.

Доминик изпита огромно облекчение, когато потегли към Сан Франциско на другата сутрин. Не видя семейството си след вечерята. Е, поне им беше благодарна, че бяха оставили Пиер и Дафни в хотела с детегледачка и тримата прекараха една нормална вечер.

Гаел и Кристоф решиха да пропуснат Саутхамптън тази година, тъй като Доминик нямаше да е там. Вместо това решиха да отидат за два месеца в Сен Жан Кап Фера. Нямаше да се видят с нея до Коледа. Но тя бе доволна, че поне бяха спрели да раждат деца. Според нея, бездруго едва се справяха с двете, които вече имаха. Брат й и сестра й вечно пищяха, плачеха, тичаха, искаха да бъдат нахранени и преобути. Не разбираше как майка й понасяше това. Бяха идеален пример, че раждането на деца е пълен кошмар. И всеки път, когато ги видеше, решението й никога да не се омъжва се затвърждаваше.

Докато пътуваха към летището, Гаел сподели с Кристоф това, че Доминик най-вероятно никога няма да има деца. Търпението не беше една от силните й страни, почти не поглеждаше брат си и сестра си, когато беше с тях.

— Мисля, че просто ще се отдаде на кариерата си — тъжно отбеляза майка й, като се наведе и целуна Дафни, която се засмя щастливо и забъбри на френски.

Гаел се радваше безкрайно на малките си деца. Обичаше Доминик, но най-после осъзна, че колкото и да се мъчеше, никога нямаше да се сближи с нея и завинаги щяха да си останат чужди. Можеше само да се надява, че някой ден, когато Доминик поостарее, щяха да станат приятелки. Трудно й бе да приеме, че невинаги разбираше собствената си дъщеря и не можеше да се сближи с нея, Доминик просто не й позволяваше. А и двете почти нямаха нищо общо. Дори понякога не се харесваха една друга. Трябваше да спре да се залъгва, че имаха истинска връзка. Доминик беше прекалено груба и различна от нея.

Гаел всеки ден благодареше на Господ за живота си с Кристоф и децата. На четиресет и четири години, това бе единственото, което искаше. Животът й в Ню Йорк вече й се струваше далечен сън, а Робърт — мил призрак от миналото.

Почивката им в Сен Жан Кап Фера след дипломирането на Доминик беше великолепна и за тях, и за децата. И много по-приятна и забавна от летата в Саутхамптън. Харесваха вилата, която бяха наели, приятелите им от Париж ги посещаваха, а Кристоф бе доволен задето не му се налагаше да търпи хапливите забележки на Доминик. Гаел пък се чувстваше вече съвсем у дома си във Франция. Върна се преди шест години и времето в Щатите й се струваше част от друг живот.

През двата месеца в Южна Франция ходеха на плаж, вечеряха в ресторанти на открито, където обикновено Дафни и Пиер спяха в количката, бъбреха с приятелите си до късно през нощта. Типично френско лято. Благодарение на Робърт Гаел имаше възможност да осигури удобства и лукс, които не всички имаха, а и Кристоф печелеше добре. Вилата бе голяма, с всички удобства, имаха дори басейн.

Купиха и апартамента на авеню „Фош“ и му направиха основен ремонт, а през лятото си наеха и моторница. Всеки можеше да завиди на живота им.

Гаел звънна няколко пъти на Доминик в Сан Франциско. Дъщеря й харесваше работата си и смяташе града за забавен. Беше се сприятелила с няколко човека, които започваха магистратура в Станфорд, но нямаше търпение да се върне в Харвард.

Прибраха се в Париж в края на август и Дафни тръгна на детска градина. През декември щеше да навърши четири годинки. А Пиер все още си беше у дома. Новата бавачка се грижеше за него през деня, а Кристоф и Гаел прекарваха вечерите и уикендите с децата си и с други семейства с деца на същата възраст. Планираха да си купят вила в Нормандия и скоро щяха да започнат да търсят подходяща къща.

В края на септември, месец след като се върнаха, една нощ Пиер вдигна висока температура. Гаел подозираше, че го боли ухото. Плачът му я събуди посред нощ и тя му премери температурата, беше над четиресет градуса. В пет сутринта тя звънна на семейната лекарка, която й каза на сутринта да го заведе в спешното отделение. Гаел му даде аспирин и той заспа в прегръдките й. На сутринта температурата се беше повишила с още един градус. Тя го уви в одеяло и го закара в спешното отделение, а Кристоф остана у дома с Дафни да изчака бавачката и икономката. Докато стигнат до болницата, очите на Пиер добиха стъклен вид, а половин час по-късно изпадна в кома. Незабавно го откараха да му направят пункция, а когато се върнаха, й съобщиха, че има менингит. След час, докато стоеше сама в коридора на детската болница, всичко свърши. Пиер въобще не дойде в съзнание и почина. Лекарите обясниха, че при децата болестта протича много бързо. Замаяна зачака на паркинга пристигането на Кристоф. Двамата се прегърнаха отчаяно и заплакаха неутешимо.

Погребението беше след два дни. Случилото се беше непонятно и Дафни бе прекалено малка, за да й го обяснят. Тя непрестанно питаше за брат си, а децата в детската градина й нарисуваха картинки, на които Пиер отлиташе в рая. Гаел дори не можеше да ги погледне. Седеше вкаменена от мъка, неспособна да помръдне или да се погрижи за дъщеря си. Кристоф не се справяше по-добре.

Обади се на Доминик, като хлипаше неудържимо, и я помоли да дойде в Париж за погребението. От другата страна на линията последва кратко мълчание. Гласът на дъщеря й прозвуча съчувствено, но решението й беше категорично.

— Не мога, мамо. Тъкмо започнах магистратурата. Не мога да отлетя за Париж за няколко дни.

— Дори за погребението на брат ти? — ядосано извика майка й.

За Доминик не бе истински брат, а просто глупава грешка на майка й. И двете деца смяташе за такива. Изпитваше съжаление към майка си и дори към Кристоф, но отдавна бе решила, че той и децата не са нейно семейство. Бяха роднини на майка й, нейното семейство сега, но тя не желаеше да отсъства от университета в началото на семестъра. Не дойде на погребението. А Гаел знаеше, че макар да я обичаше, никога нямаше да й прости за това.

В продължение на месеци след погребението Гаел ходеше като замаяна. Двамата с Кристоф често плачеха, убедени, че животът им никога вече няма да е същият. Бяха изгубили единствения си син. През пролетта Гаел най-после успяваше да говори за него, без да се разхлипа, но знаеше, че загубата му ще й тежи завинаги. А разговорите й с Доминик бяха редки и студени.

Един ден с Кристоф се разхождаха из парка и седнаха до езеро с лебеди и патици. Гаел неочаквано заговори за Ребека. Не беше я споменавала от дълго време, но често мислеше за нея. Кристоф си припомни историята и как загубата на най-добрата й приятелка бе свързана с решението й да стане уредник на музея на семейство Щраус. И тогава, за първи път, тя му разказа за Джейкъб, който бе изскочил от прозореца и се бе скрил зад тръбите, а после тя го бе напъхала в кошницата на колелото си и отвела в безопасност. Кристоф изслуша разказа й втрещен.

— Научи ли някога какво е станало с него? — попита той, завладян от историята на малкото момченце, което бе спасила преди двайсет и седем години.

— Не, не знам — меко отговори тя. — Но след него имаше и други.

Разказа му за Изабел, деветгодишното момиченце, което бе откарала с трактора, и за другите деца.

— Не ги броих, но бяха много. Не можех да разбера как хората изпращаха децата си някъде далеч с напълно непознати, но това бе единственият начин да им осигурят безопасност.

Гаел му разказа и за смелите хора в Шамбон, за хугенотските пастори и героите от ОСД.

— Помагах на ОСД до края на Окупацията. Предполагам, че съм превозила над сто деца, може би и повече. Направих го заради Ребека. Не можах да спася нея, нито Лоти и братята им.

Кристоф научи нещо за съпругата си след толкова години. Гаел не спираше да го изненадва. Някои от преживяванията й през войната бяха прекалено жестоки и болезнени, включително и това, че по-късно бе набедена за предателка.

— Всички работехме тайно и след войната групите се разпаднаха. Хората изчезнаха и се върнаха по родните си места. Направихме каквото можахме. Никога вече не видях никой от тях. Всички бяхме обикновени хора, които искаха да помогнат на децата. Имахме си собствени причини. Моята беше Ребека.

— Защо никога не си ми разказвала за това? — попита той, впечатлен от думите й.

Кристоф знаеше само за укритите и върнати картини, но не и останалото.

— Не знам. Не мога да говоря за войната. Прекалено е… — гласът й замря за момент.

Той я прегърна нежно, а тя отново заплака.

— Спасих всички онези деца преди години, а сега не успях да спася своето.

— Нищо не можеше да направиш. Чу какво казаха лекарите. За децата на неговата възраст менингитът е фатален.

— През войната също умираха, но и спасихме много от тях.

Кристоф кимна, гордееше се с нея, беше забележителна жена. После си припомни годините след войната и мнението на съселяните си, че е предателка. Единственото, което имаше значение за нея, бяха спасените деца, а не в какво я обвиняват.

Останаха в парка дълго време и той чу много от историите й. После се прибраха у дома при Дафни. Кристоф беше благодарен, че я имат, макар да знаеше, че Пиер ще им липсва завинаги. А сега, след като чу за героичните подвизи на съпругата си през войната, я заобича още повече.

Гаел реши да отиде на дипломирането на Доминик в Харвард. Обичаше я, тя бе нейна дъщеря, въпреки обтегнатите им отношения. Не взе Дафни, а Кристоф отказа да дойде. Той още не можеше да й прости задето не бе дошла на погребението на Пиер. Вече не ходеха и в Саутхамптън. Гаел отиваше до Бостън няколко пъти годишно, за да я види, когато Доминик можеше да й отдели време. Дъщеря й вече прекарваше всеки Ден на благодарността с приятели и си намираше оправдания да не дойде в Париж за Коледа. Мразеше хаоса в дома им, предизвикан от Дафни. Вместо това ходеше на ски в Аспен с приятелите си от университета. А сега завършваше и Гаел се гордееше с нея. Разплака се, когато на официалната церемония й връчиха дипломата. Гледката я накара да си припомни Пиер на предишното й дипломиране и сърцето я заболя от мъка.

Доминик се зарадва, че майка й дойде на церемонията, особено на това, че е сама. В понеделник започваше работа във фирмата на баща си. Гаел вечеря с нея, преди да отлети обратно за Париж. Доминик имаше амбициозни планове и възнамеряваше да изпълни обещанията към баща си. Искаше да е като него, но Гаел бе наясно с огромната разлика между тях. Робърт беше мил човек, изпълнен с доброта и съчувствие. Дъщеря им не беше. Притежаваше остър ум, но още по-остър и хаплив език. Но пък майчинските чувства не зависеха от доброто поведение на децата.

По времето, когато се дипломира, подкрепяна от състоянието на баща си, Доминик се чувстваше важна личност. Майка й напротив, никога не беше се смятала за важна. Беше просто брънка от машината непознати, обединени в най-мрачните за страната си дни. Никой от тях не би успял тогава да се справи сам, нуждаеха се един от друг. Гаел знаеше, че Доминик още не разбираше тези неща за живота. Беше убедена, че може да се справи съвсем сама, но това бе невъзможно. Доминик напускаше Харвард с вярата, че й предстои звездна кариера на Уол Стрийт. Майка й се надяваше, че един ден тя ще намери хора, които да й помогнат да осъществи мечтите си. Но да пожертваш близките си и да се отдалечиш от тях бе самотен път и погрешен начин да започнеш пътешествието си. Гаел съжаляваше дъщеря си. Доминик имаше още много да учи, за да стане щастлив човек. Щеше да й се наложи да дава от себе си, а не само да удостоява света с присъствието си. Но това зависеше само от нея. Никой не можеше да я научи, нито да я превърне в това, което не искаше да бъде или не усещаше със сърцето си.

В деня след дипломирането Гаел й каза колко щеше да се гордее баща й с нея, после я целуна и обеща да я посети през есента в Ню Йорк. Не я покани в Париж, защото знаеше, че няма да приеме. Мисли за нея през целия полет до Франция, като се чудеше дали все пак някога щяха да се сближат. Вече не вярваше в това. И по-малко се притесняваше за отношенията им през последните години. Отиде на церемонията просто защото беше нейна дъщеря. А когато се върна в Париж, знаеше, че сега всичко зависеше само от Доминик.

На трийсет, шест години след дипломирането в Харвард, Доминик се справяше страхотно на Уол Стрийт и мечтите й се осъществяваха. Поне в професионално отношение. Майка й се радваше за нея, макар да подозираше, че Доминик все още няма представа кои са истински важните неща в живота.

Десет години по-късно, на четиридесет, Доминик бе постигнала почти всичко, което искаше. Не се омъжи, нямаше деца, нито партньор, макар да бе признала пред майка си преди две години, по време на едно от посещенията й в Ню Йорк, че имала любовник от дванайсет години. Той обещал да напусне жена си, но никога не го направил. Доминик все още се надяваше, че чудото ще стане, когато най-малкият му син постъпи в колеж, което предстоеше след цели шест години.

— Наистина ли искаш да чакаш толкова дълго? След цели осемнайсет години заедно — разумно й напомни Гаел, трогната, че Доминик й се довери след две чаши вино. — Какво те кара да мислиш, че тогава ще напусне жена си? Ти си на трийсет и осем. Даде му най-хубавите си години.

Дъщеря й бе прекарала дванайсет години в чакалнята на живота с надеждата, че жененият й любовник щеше да зареже съпругата си, но Гаел подозираше, че той никога нямаше да изпълни обещанието си. Доминик не го осъзнаваше и личният й живот бе абсолютен провал. Беше стабилизирала фирмата на баща си, благодарение на хитри инвестиции и безпогрешен бизнес инстинкт. Но когато се срещаха, Гаел виждаше в очите й, че е самотна. Доминик мислеше само за работа и сделки. Не притежаваше нищо от доброто сърце на баща си и топлината на майка си. А на четиридесет години, когато любовникът й още не бе напуснал жена си, вече не можеше да прикрие тъгата си. Тази тъга и озлобеност се долавяше още след смъртта на баща й. Доминик се чувстваше измамена, че го бе загубила толкова малка. А сърцето на Гаел се свиваше задето дъщеря й бе нещастна. Въпреки проблемите, Доминик не се промени, все още мислеше само за себе си.

Когато голямата й дъщеря беше на четиридесет, Дафни навърши двайсет и две и постъпи в медицинската академия. Двете сестри не се бяха виждали от деветнайсет години. Дафни бе радостта в живота на родителите си. Омъжи се за колега от академията година по-късно, а първото им бебе, Делфин, Дафни роди на двайсет и четири. Гаел стана баба на шейсет и пет и в мига, когато видя внучката си, знаеше, че Делфин ще е забележителна личност. Кристоф също я обожаваше, обичаше да прекарва време с нея, да я води в зоологическата градина. И вечно повтаряше, че е велико хлапе.

Две години по-късно, когато се родиха братята й близнаци, Кристоф се влюби и в тях. Внуците му бяха източник на непрестанна радост, също като Дафни.

Делфин бе на четири, когато дядо й се разболя. Посещаваше го често, но болестта го пребори. Гаел и Дафни бяха неотлъчно до него до последния му час. Гаел му беше благодарна за всеки миг от прекрасния им живот заедно.

Дафни се обади на Доминик и й съобщи за смъртта на баща си, а голямата й сестра я изненада безкрайно, когато пристигна за погребението. Доминик се настани в хотел „Риц“ и двете сестри се видяха за първи път от двайсет и пет години. Дафни беше на двайсет и девет, а Доминик — на четиресет и седем. Гаел наскоро бе навършила седемдесет. От уважение към майка си Доминик остана в Париж два дни, но изглеждаше притеснена, заобиколена от семейството, което винаги бе избягвала. Излъчваше успех и власт, но имаше вид на самотна, нещастна жена. Никога не се бе радвала на любовта на мъж като Робърт или Кристоф, нито бе изпитвала радостта от дете като Делфин.

Делфин държа баба си за ръка през цялото време на опелото и й подаде розова роза. Беше мъдро момиче, въпреки възрастта си. Гаел бе виждала очи като нейните по време на войната. Очите на деца, родени да променят света към по-добро, оцелели в тежки условия. Тя щеше да ги помни завинаги.

След погребението Делфин се качи в лимузината с баба си, майка си и леля си Доминик, която виждаше за първи път.

— Тя има тъжни очи — спомена хлапето пред баба си по-късно, после отиде при баща си и братята си, а майка й и леля й се разприказваха.

Двете имаха да си наваксат за дългите години раздяла за много кратко време. Доминик отлетя за Ню Йорк на другия ден, но обеща скоро да им гостува. Беше впечатлена от интелигентната и интересна жена, в която се бе превърнала Дафни.

Доминик прегърна майка си на раздяла, а Гаел се зарадва, че беше дошла, макар и само за два дни.

Животът й без Кристоф бе напълно различен. Наложи й се отново да се научи да живее сама. Не искаше да тежи на Дафни и беше благодарна за работата си в музея, приятелката си Луиз и спомените си за трийсетте щастливи години с Кристоф.

Времето отминаваше. Дафни стана известен лекар, Делфин и братята й пораснаха, а Гаел се трудеше в музея и често се виждаше с тях. Двете с Дафни бяха много близки, особено след смъртта на Кристоф. Въпреки подновената им връзка, Доминик не се върна в Париж. Не можеше. Беше прекалено заета с работата си. Гаел все още пътуваше до Ню Йорк, за да я види, но вече не така често.

Три години след смъртта на Кристоф жененият любовник на Доминик я заряза заради по-млада, разведе се и се ожени за нея. Беше го чакала търпеливо двайсет и четири години. В някои отношения, както майка й по-късно сподели с Дафни, голямата й дъщеря получаваше толкова малко, колкото даваше. Единственият й мил жест към собствената й майка през всичките изминали години бе да присъства на погребението на Кристоф.

Едно от най-големите удоволствия на Гаел сега, без Кристоф, бе да пътува с Делфин. Двете с внучката й се забавляваха чудесно. Отидоха в Довил през лятото, когато Делфин навърши седемнайсет, и тогава тя й разказа за Ребека.

— Заради нея ли работиш в музея на семейство Щраус? — попита Делфин.

Тя винаги се бе възхищавала на духа, енергията и мъдростта на баба си.

— Да. И заради другите като нея.

Гаел й разказа за парченцето синя сатенена панделка, което все още пазеше в чекмедже у дома си. А после и за всичките други деца, които беше спасила, както и за безбройните хора, рискували живота си, за да помогнат.

— Винаги трябва да се стремиш да правиш добро, Делфин. Не заради себе си, а за хората, които не могат да се справят без теб.

— Някой ден искам да напиша книга за теб — сериозно каза Делфин. — Хората трябва да знаят какво си направила.

— Аз бях една от многото. Никой от нас не можеше да помогне сам, но заедно се справихме.

— Някога получи ли награда за това? — попита Делфин.

— Не.

После Гаел й разказа и за картините, които немците искаха да откраднат, и за обидата от съселяните й, които я смятаха за предателка. Тя бе част от живата история на страната си и, докато я слушаше, Делфин се зарече, че един ден ще почете баба си и ще разкаже историята й. Гаел беше забележителна жена. Вече бе на осемдесет и две, но все още се вълнуваше от живота и работеше в музея.

Когато се прибра у дома, Делфин разказа на майка си за споделеното от баба й. Дафни си спомняше за някои от преживяванията на майка си по време на войната, но не знаеше всичко.

— Баба ти не обича да говори за тези неща, но татко ми разказа някои от тях, когато бях малка.

Тогава Дафни не бе обърнала голямо внимание на историите, но сега й се искаше да го беше направила. Майка й рядко говореше за това време, при това в специални случаи, както сега с Делфин.

Делфин написа писмо до Големия съвет на Почетния легион и им разказа подробно историята на баба си. Отговориха й, че Гаел де Барбет е била обвинена в колаборационизъм и името й не било изчистено след войната. Свърза се с тях, когато баба й се пенсионира на осемдесет и седем, и ги помоли отново да проучат случая. Отговориха й по същия начин. Делфин тъкмо завършваше образованието си в Сорбоната, където учеше литература и история. Тя упорито продължи да се интересува от историята на баба си. Попита я за името на коменданта, който й бе дал картините, за да ги върне в Лувъра. Гаел смяташе, че всичко това няма значение за нея. Не се нуждаеше от ордени. Децата, чийто живот бе спасила, бяха достатъчна награда.

Делфин потърси информация за немския офицер в интернет и откри семейството му. Той бе починал преди години, но близките му знаеха историята. Попита ги дали той някога им бе споменавал за любовна връзка с баба й, но те отрекоха. Оженил се повторно след войната и създал ново семейство след първото, изгубено в бомбардировките. Делфин помоли роднините му да пишат на Големия съвет и да им разкажат това, което споделиха с нея, и те обещаха да го направят.

Тя написа и публикува историята на баба си в интернет. Гаел бе изненадана, дори се засрами и сподели с Луиз, че Делфин се е вманиачила да изчисти името й след всичките тези години.

— Браво на нея — доволно каза Луиз. — Може би ще успее да направи за теб това, което ти никога не пожела да свършиш.

Започнаха да пристигат имейли от децата, които бе отвела в безопасност. Някои от тях бяха още живи и помнеха Гаел, макар да не знаеха истинското й име, защото я познаваха като Мари-Анж. Двайсет и четири от тях писаха на Делфин, а тя препрати имейлите им на Големия съвет.

Вече тринайсет години пишеше на Големия съвет, но досега още нямаше резултат. Независимо дали щяха да наградят баба й или не, Делфин знаеше, че ще напише книга за нея. Трябваше. Историята бе прекалено важна, за да бъде забравена. А и баба й заслужаваше, макар да твърдеше, че това вече няма значение за нея. Спасяването на толкова детски животи й бе съвсем достатъчно. Не се нуждаеше от нищо повече, но се трогна до сълзи от тези, които й писаха в интернет, благодарение на внучката й.

И ето че най-после името й бе в списъка на наградените на първи януари.

Вечерта Делфин най-после успя да се свърже с баба си.

— Е, видя ли? — попита я тя развълнувано.

— Какво да видя? — попита Гаел престорено, но Делфин я познаваше достатъчно добре.

— Името ти в списъка — настоя тя, а баба й се засмя.

— Ти си упорито момиче — гордо каза Гаел.

Делфин не бе отстъпила през всичките изминали години.

— Винаги съм казвала на майка ти, че си специална.

— Не толкова специална като теб, бабо. Не съм спасила стотици деца.

— Просто направих това, което трябваше.

— Аз също — щастливо каза Делфин. — Кога ще се проведе церемонията?

— Предполагам, че все някога ще ми кажат. Чаках докато навърша деветдесет и пет и още малко търпение няма да ме убие.

Бяха побързали да я набедят за предателка и колаборационистка, но никой не се разбърза да я обяви за герой. С изключение на внучката й.

— Всички ще сме до теб, когато се случи — обеща Делфин.

След месец съобщиха датата, на която Гаел щеше да получи ордена от президента на Франция. Този път Дафни видя съобщението първа и звънна на Доминик в Ню Йорк, макар че не поддържаха връзка.

— Майка ни ще получи ордена на Почетния легион — каза Дафни, когато Доминик вдигна телефона.

— Много впечатляващо — отвърна Доминик и се зачуди защо й се обаждаше.

Доминик вече бе на седемдесет и три, а Дафни — на петдесет и пет.

— Трябва да присъстваш — настойчиво каза Дафни. — Не можеш да я разочароваш.

От вестниците и интернет Дафни знаеше, че сестра й все още бе могъща сила на Уол Стрийт и решително отказваше да се пенсионира. Сделките и бизнесът бяха единственото, което имаше.

— Тъкмо смених става на коляното и не трябва да пътувам.

Доминик звучеше притеснена и очевидно не й се искаше да дойде.

— Не ме интересува — прямо заяви Дафни. — Тя е на деветдесет и пет. Колко важни събития в живота й възнамеряваш да пропуснеш? Няма да има много такива.

Дафни бе наясно, че отказите бяха любимото оръжие на сестра й през целия й живот. Никога не бе заставала до майка си, когато тя се нуждаеше от подкрепата й. Гаел не говореше за това, но Дафни знаеше, че поведението на сестра й я бе наранило и разочаровало.

— Дъщеря ми се бори упорито за тази награда. Най-малкото, което можеш да направиш, е да дойдеш тук. Не те моля за нищо повече — сериозно каза Дафни.

Доминик замълча за известно време, после попита:

— Добре. Кога?

Дафни й съобщи датата и Доминик обеща да се опита да дойде, но сестра й беше наясно, че това не означаваше нищо. Отношенията с майка й не бяха важни за нея. Само Гаел полагаше усилия, но надеждата отдавна я беше напуснала. Беше посещавала Ню Йорк в продължение на много години, но вече не го правеше. А Доминик вечно бе заета и не намираше време за Париж.

— Просто бъди там. Не е нужно да говориш с никой от нас. Направи го заради мама.

Гласът на Дафни прозвуча свирепо, от което самата тя се изненада, но някой трябваше да прояви твърдост с проклетата й сестра.

— Тя ли те помоли да ми се обадиш? — поинтересува се Доминик.

— Не. Дори не знае за обаждането ми.

Доминик разбра, че наистина трябваше да замине, независимо колко неприятно й беше. Също като с погребението на Кристоф, и сега нямаше избор. Гаел бе майката, към която тя никога не изпита топлота, макар да не знаеше защо. По-късно в живота си осъзна, че бе обичала баща си прекалено много и за майка й не бе останала никаква любов. А и Дафни беше права. Това беше последният й шанс. Последен жест да протегне ръка към майка си и да излекува болката, която й беше причинила.

Дългоочакваната сутрин беше ясна и слънчева, а орденът — прекрасен, от тъмносин и бял емайл със зелени листа, с голяма бяла звезда със златно в средата. Висеше на алена панделка, която щяха да закачат на роклята й. А след награждаването Гаел можеше да носи дискретно червена панделка на ревера си, както и миниатюрен орден за специални случаи.

Делфин взе баба си в малката си кола, а Жорж щеше да дойде от службата. Дафни и съпругът й щяха да отидат с тяхната кола, а братята на Делфин с гаджетата си щяха да се появят с моторите си. Момчетата се гордееха с баба си, макар да прекарваха с нея по-малко време от сестра си. Луиз също щеше да присъства. Новият директор на музея обеща да се появи, както и старият, а също и представител на семейство Щраус. Андре, най-близкият приятел на Кристоф, и съпругата му Женевиев бяха починали преди десетина години.

Делфин се свърза и с Лувъра, разказа историята на един от уредниците, който я потвърди. Сега музеят също изпращаше представител, който да почете баба й.

Когато влязоха във фоайето на Елисейския дворец, където свиреше оркестър, Делфин видя групата от хора, които й бяха изпратили имейлите. Преди петдесет години те бяха създали асоциация, наречена „Оцелелите“. Децата, които Гаел и членовете на ОСД бяха спасили. Сега всички те бяха възрастни хора, дошли да поднесат почитанията си на Гаел и да й благодарят за смелостта, която навремето бяха прекалено малки, за да разберат.

Делфин обясни на баба си кои са те и Гаел отиде да им благодари, че са дошли. Много от тях се разплакаха и й благодариха за смелостта. Изабел, момиченцето, което тогава откара с трактора, бе там с още двайсетина човека. Една от жените се усмихна широко на Гаел.

— Все още те помня — весело каза осемдесет и шест годишната Изабел. — Вози ме във взет назаем трактор. Минахме точно покрай войниците, а ти ми каза да не се плаша. Беше невероятно спокойна. Никога не забравих това.

Изабел беше довела внуците и правнуците си, които също благодариха на Гаел.

После, докато Гаел се ръкуваше с тях, Дафни и Делфин видяха Доминик. Беше висока и слаба, почти не беше се променила от погребението на Кристоф. Само изглеждаше по-стара. Беше издокарана в черен костюм от „Шанел“, а сивата й коса бе подстригана късо. Ходеше с бастун, но го окачи на ръката си, когато влезе. Не приличаше на майка си, но притежаваше същата изискана елегантност. Доминик веднага позна сестра си и тръгна към нея. Внезапно майка й я видя.

— Какво правиш тук? — изненадана попита Гаел.

Не беше споделила новината за награждаването с голямата си дъщеря, защото беше убедена, че няма да дойде.

— Чух, че ще те награждават днес — сериозно отговори Доминик, вгледа се в очите на майка си и видя нещо, което беше забравила.

Това бяха съчувствието и склонността й да прощава, които й бяха позволили да оцелее през войната и да води пълноценен живот след нея. Майка й просто бе прогонила от мислите си предателствата, извършени към нея. Доминик се почувства виновна. Беше обвинявала майка си за толкова много неща. За смъртта на баща си, за раждането на Дафни и Пиер, за женитбата с Кристоф, дори за парите, наследени от Робърт. През по-голямата част от живота си тя вярваше, че всичките й проблеми се дължат на Гаел. А тази вяра бе тежко бреме, което не оставяше място в сърцето й за нищо друго. И сега това бе изписано на лицето й. Доминик изглеждаше изпълнена с горчивина, изморена и дори по-стара от майка си, която все още бе пълна с живот.

— Чудесно е да те видя — тихо каза Гаел. — Благодаря ти, че дойде.

Тя я притисна към себе си и познатата топла прегръдка на майка й я накара да се разплаче. Сякаш едва сега Доминик осъзна колко злобно бе тормозила майка си в продължение на дълги години. Но Гаел й бе простила за всичко.

— Не бих го пропуснала за нищо на света — тихо каза Доминик.

Радваше се, че беше дошла. Усмихна се благодарно на Дафни, задето я беше поканила, и се представи на Делфин, която не беше виждала от петгодишна. После я поздрави за упоритостта, с която бе направила това събитие възможно.

Множеството от хора се премести в залата, където церемонията предстоеше. Делфин хвана баба си подръка.

— За да ми помогнеш, или да подкрепиш себе си? — каза Гаел и двете с Луиз си намигнаха. — Вероятно съм най-старата в залата — подметна тя небрежно, а Делфин се засмя.

— Но и най-смелата. И поради тази причина сме тук.

Сега орденът се даваше и по други причини, но първоначално по време на Наполеон с него почитали смелите воини по бойните полета.

Президентът закачи ордена на сакото й. Гаел носеше черен костюм и красивата награда се отличаваше идеално. Президентът закачи ордените и на останалите наградени, а всички ръкопляскаха. След речта на държавния глава всички кавалери на ордена казаха по няколко думи. Гаел благодари на семейството и приятелите си за подкрепата, особено на Делфин, която се беше борила упорито да възстанови доброто име на баба си.

Докато слушаше речта на президента, Гаел се върна в онези ужасяващи военни дни, когато всички се страхуваха от смъртта. А и мнозина загинаха. Но бяха измъкнали децата от лапите на врага и ги бяха спасили, без да се страхуват, че се излагат на риск. Правеха го, за да осигурят добър живот на децата, и бяха успели. Струваше си опасностите. А и собственият й живот си заслужаваше мъките, които бе изтърпяла. Беше обичана от двама прекрасни мъже и се бе радвала на децата си. Тя се усмихна на Доминик и отново й благодари, че е дошла. Знаеше, че не й е било лесно да се изправи пред тях отново.

Гаел отдавна бе простила на всички, които я бяха наранили. На съселяните й, които я бяха нарекли предателка, на немците, убили баща й. Ако тя бе спасила и само един живот, значи всичко си струваше. Останалото нямаше значение. А онези, които не бяха се спасили, като Ребека, Лоти, братята и родителите им и още много, много други, никога нямаше да бъдат забравени.

Гаел излезе гордо от залата, хванала подръка внучката си.

— Кога започваме книгата, бабо? — прошепна Делфин, а баба й се засмя и я потупа по ръката.

— Утре.

Делфин беше заслужила това и Гаел очакваше с нетърпение да започнат. Имаше много, което да разкаже. И най-после бе готова да го направи.