Даниел Стийл
Наградата (15)

14

След вълнението заради приемането на Доминик в Радклиф нещата тръгнаха в познатата рутина. Доминик трябваше да завърши последния срок, а Гаел бе заета в музея. Продължаваше да обикаля художествени галерии и търгове, за да довърши обзавеждането на къщата. Строителят и архитектът се трудеха усърдно с надежда да свършат в края на годината, което изглеждаше възможно, макар да беше страхотно предизвикателство. Не беше лесно да се справяш с работниците тук. Всяка вечер Гаел си носеше подробни бележки у дома — отбелязваше какво още да купи за къщата, нахвърляше идеи, за да рекламира музея пред местните хора и туристите и да го включи в пътеводителите. Двете с Луиз често обсъждаха онова, което им предстои, и често обядваха заедно. В момента Гаел обзавеждаше спалните на децата, което бе много тъжно за нея. Беше познавала десетки деца като тези на Щраус, които чувстваше учудващо близки, след като в продължение на месеци бе гледала снимките им. Семейството имало четирима синове и една дъщеря, всичките под дванайсет години. Гаел знаеше имената им, познаваше характерите им, какви книги и играчки бяха харесвали. Беше го научила от писмата на майка им, запазени от роднините. Наоми Щраус, майката, й се струваше забавна, интелигентна и образована жена, която е обожавала съпруга и децата си и им е била напълно отдадена. Цялото семейство вече бе част от живота на Гаел. Това беше болезнено, но от друга страна й действаше заздравяващо. Те винаги й напомняха за Ребека.

Три месеца след като се прибра от Ню Йорк, Андре Шевалие, архитектът, я покани на вечеря. Той и съпругата му Женевиев живееха в апартамент в Монмартър. Гаел ги харесваше и прие поканата. Доминик си беше вкъщи и учеше, така че тя нямаше нищо против да излезе и да я остави сама. Обеща й да се върне в приличен час. На следващия ден й предстояха няколко срещи в музея с търговци на старинни играчки. Спалните на децата се оказаха по-трудни от тези на родителите им.

— Приятно прекарване — промърмори Доминик през рамо и не вдигна глава от учебника.

Гаел подкара колата към Монмартър. Очакваше вечерята с нетърпение и купи бутилка хубаво червено вино. Беше с панталон и пуловер, тъй като Андре й каза, че вечерята няма официален характер.

Пристигна в апартамента задъхана, след като изкатери шест етажа по хлъзгави стълби. В старата кооперация нямаше асансьор. Андре й се извини, когато видя, че е останала без дъх.

— Радвай се, че не те накарах да носиш пазарските торби нагоре по стълбите — засмя се той, когато Гаел му подаде бутилката вино.

Въведе я във всекидневната, където гостите, които вече бяха пристигнали, пушеха, бъбреха и пиеха. Оживените разговори продължиха, когато седнаха около масата. Гаел бе настанена между архитектката, която бе партньорка в бизнеса на Андре, и цигулар, приятел на Женевиев. Тя самата преподаваше пиано и пеене в консерваторията. Мъжът срещу нея беше композитор, казваше се Кристоф Паски. Андре й обясни, че композира музика за филми и за телевизията. Изглеждаше интересен и сериозен мъж. Заговориха с Гаел и с цигуларя за политика. Преди да се върне във Франция Гаел не осъзнаваше колко силно й липсваха оживените разговори по време на вечеря, интелектуалните дискусии и политическите спорове. Хората седяха безкрайно дълго около масата, за да си бъбрят. А и храната бе великолепна. Женевиев беше превъзходна готвачка и бе приготвила невероятно вкусна вечеря — пълнена гъска и печени картофи, пълнени с кайма, а за предястие — салата от раци.

— Как позволихте да ви убедят за великия проект на Андре? — заинтересовано я попита Кристоф.

— Тя е гениална жена и има добро сърце — отговори архитектът вместо нея и тя се засмя.

— Мисля, че проектът е вълнуващ. Миналата година посетих музея „Нисим де Камондо“ и бях впечатлена. Те ме препоръчаха за проекта, след това говорих с уредника. Тези малки музеи са толкова лични и интимни, а и посланието им е важно — обясни тя със страст.

Продължиха да говорят по други теми и Кристоф я попита дали не е половин американка. Тя му обясни, че е била омъжена за американец и затова носи името Бартлет.

— Но решихте да постъпите разумно, като се разведохте и се прибрахте във Франция? — пошегува се той, а тя се усмихна учтиво.

— Не, не се разведох. Вдовица съм.

Кристоф се почувства неудобно и призна, че хич не го бивало в светските разговори, затова никой, освен Андре, не го канел никъде. Двамата бяха стари приятели и съученици и архитектът обикновено му прощаваше гафовете. Кристоф й сподели, че в повечето случаи въобще забравял за поканите и си ги припомнял на другия ден, след като домакините му се обаждали ядосани. Андре обаче му се беше обадил, за да му напомни за вечерята. Гаел се засмя на думите му, изглеждаше искрено разкаян за грубостта си. Имаше наситеносини очи и руса коса, беше елегантен, висок мъж в началото на четиридесетте. За да разчупи леда, тя го попита дали има деца, но той отговори, че никога не е бил женен.

— Никоя жена не ме иска — спокойно обясни той.

— Вярно е — добави Андре. — Кристоф е работохолик. И затова е толкова преуспяващ.

— Не съм преуспяващ. Но работя по въпроса.

Кристоф попита Гаел с какво се е занимавала преди музея и тя му обясни, че веднага след войната е била манекенка, а след като се е омъжила, не е работила. Гаел все още приличаше на модел, бе елегантна дори в панталон и пуловер. Той забеляза, че тя още носи венчалната си халка, макар да беше вдовица.

— И манекенството ви даде квалификация за уредник на музей? — полюбопитства той.

— Имам магистърска степен по история на изкуството.

— И е страшно добра в работата си — похвали я Андре.

— Не се съмнявам — усмихна се Кристоф.

Женевиев поднесе ябълкова торта и кафе.

— А вие имате ли деца? — попита Кристоф.

Гаел беше споменала дъщеря си, но той не знаеше дали има и други деца.

— Една дъщеря. Заминава за колежа през есента.

— В Съединените щати ли?

Тя кимна утвърдително.

— Това за добро ли е? Имам предвид заминаването за колежа?

Във Франция децата си оставаха у дома, учеха в университетите в градовете си и живееха с родителите си. Гаел познаваше системата добре, макар че брат й бе учил в Париж.

— За нея е добре. Но аз ще съм самотна. Доминик не трябва да остава тук. Аз я принудих да се преместим в Париж, когато баща й почина, имахме нужда от промяна. А и исках да се прибера у дома. Живях в Ню Йорк седемнайсет години и тогава не го осъзнавах, но Париж ми липсваше. След като съпругът ми умря, направо се поболях от носталгия.

— Не бих могъл да живея никъде другаде — пламенно каза Кристоф, като сервира парче торта на Гаел и нападна своето. — От Париж ли сте?

— Не, близо до Лион. Живях тук една година, когато работех за Кристиян Диор след войната.

Малко след напускането й Диор бе отворил своя собствена модна къща. Бе починал преди шест години и младият му помощник, Ив Сен Лоран, сега бе главният дизайнер на ателието му.

— Звучи бляскаво — отбеляза той. — Париж, Ню Йорк, прочут модел.

Гаел обаче не изглеждаше претенциозна и надута и това му хареса. Беше семпла и приятна жена.

— И дъщеря ви не иска да продължи образованието си тук? Жалко.

— Тя е чиста американка, а и я приеха в мечтаното училище, така че със сигурност ще замине.

— А каква иска да стане, когато порасне?

— Банкерка като баща си — усмихна се Гаел.

Кристоф повдигна вежди изненадано. Струваше му се странен избор за момиче. Гаел разсъждаваше по същия начин, но Доминик изпитваше истинска страст към света на бизнеса.

— Сигурна съм, че ще се справи отлично. Обича бизнеса, икономиката и математиката. А мен не ме бива в нито едно от тях — усмихна се Гаел.

— На колко години е? — попита Кристоф.

Гаел му се виждаше на около трийсет, но трябваше да е по-възрастна, след като дъщеря й постъпваше в университет.

— Почти на седемнайсет. Ще бъде най-малката в класа си.

— Значи очевидно е умна като майка си — направи и комплимент той.

Минаваше един часа, но всички се забавляваха. С Кристоф решиха да си тръгват по едно и също време и Гаел бе в прекрасно настроение.

— Мога ли да ви придружа по опасните стълби на Андре? Обикновено падам поне веднъж, ако съм пил достатъчно вино на вечеря. Ще тръгна първи, за да се приземите върху мен, ако паднете — каза той.

Гаел се засмя, но изпита благодарност за помощта. Стълбите наистина бяха ужасни и я плашеха, а обувките й бяха ниски, но се пързаляха. Тя заслиза внимателно след Кристоф и на два пъти се подхлъзна. Лампите бяха на таймер, непрестанно угасваха и тя се радваше, че не е сама докато търсеха ключа за осветлението на всеки няколко минути. И двамата изпитаха облекчение, когато слязоха долу без произшествие.

— Надявам се Андре скоро да спечели достатъчно пари, за да се премести в кооперация с асансьор и прилично осветление. Стълбите му са идеални за самоубийци — отбеляза Кристоф, а тя се засмя.

Той я изпрати до колата й, каза й, че му е било страшно приятно да се запознае с нея и й пожела успех в музея. Гаел му благодари, сбогува се и подкара към дома си. Намери Доминик в леглото й, дълбоко заспала.

На другия ден, когато се видя с Андре, той й каза, че Кристоф бил много впечатлен от нея и го помолил за телефонния й номер.

— Да му го дам ли? Или да му кажа да се разкара?

Тя се засмя. Не беше сигурна какво да отговори.

— Харесах го, но не съм излизала с мъж откакто се запознах със съпруга ми. Не мисля, че не съм готова за гаджета.

Андре беше останал със същото впечатление, но все пак трябваше да попита.

— Добре, ще му кажа да забрави. Той бездруго е смахнат и само работи.

Но Гаел смяташе, че и това звучи интересно. Кристоф изглеждаше свестен и приятен човек, а дългогодишното му приятелство с Андре бе отлична препоръка.

— Предполагам, че можеш да му го дадеш — каза тя. — Никога не е лошо да си създадеш нови приятелства — отвърна тя небрежно.

— Бездруго няма да ти се обади. Ще забрави името ти до утре и ще се върне към композирането. Мисля, че в момента работи по музиката за някакъв филм. Изненадах се, че въобще дойде на вечерята. Вероятно е имал нужда от хубава храна, влюбен е в храната на жена ми.

— Да, всичко беше великолепно. Изядох две порции от гъската и огромно парче торта.

— Имаш нужда от храна — отбеляза той и завъртя очи.

Въпреки предсказанието на Андре, вечерта Кристоф й звънна, веднага след като взе номера й от приятеля си. Доминик вдигна телефона, извика майка си, после отново изчезна в стаята си.

— Наистина се зарадвах на запознанството ни снощи — топло каза той. — И Андре е прав. Обикновено работя нощем и не излизам, но не бях хапнал нищо свястно цяла седмица, а Женевиев е превъзходна готвачка.

Гаел се засмя.

— Андре спомена, че това е била причината за идването ви. Каза ми, че работите по музиката за филм.

— Опитвам се. Крайният срок наближава, а съм завършил едва половината — притеснено отговори той.

— Сигурно е много интересно.

— Понякога. Обичам работата си. Всъщност, изпитвам истинска страст към нея.

— Аз също. Забавлявам се великолепно в музея. Но и аз изоставам от графика.

Гаел беше се справила чудесно през деня с играчките на децата и намери всички, които бе търсила. Жилището постепенно се превръщаше в това, което искаше.

— Трогателен проект — замислено отбеляза той. — Имате ли личен интерес към него?

Не знаеше защо, но подозираше, че Гаел наистина има личен интерес. А и бе сигурен, че заплатата й беше съвсем малка. Не го правеше заради парите.

— Да, имам — меко отговори тя. — Познато мое семейство бе депортирано. Най-добрата ми приятелка.

— Всички познавахме такива хора — каза той сериозно. — Беше ужасно време, от което би трябвало да се срамуваме.

— Съгласна съм и затова музеят е толкова важен за мен, макар да е малък.

Въпреки скромните му размери, Гаел се надяваше да го превърне в една от парижките забележителности, важна в светско, културно и историческо отношение, макар засега да нямаше конкретен план как точно да го постигне и да привлече вниманието към него.

— Очаквам с нетърпение да го видя завършен — каза Кристоф.

Особено сега, след като вече познаваше Гаел. Андре бе споменавал преди за нея. Твърдеше, че е много умна и привлекателна жена и работят чудесно заедно.

— Мога ли да ви поканя на вечеря някой път? — попита той с престорена небрежност.

Не знаеше каква щеше да е реакцията й, а и помнеше венчалната й халка, но пък му беше казала, че е вдовица. Очевидно бе овдовяла наскоро, защото Андре му каза, че не ходела по срещи.

— Това ще е чудесно — прямо отговори тя, но не добави нищо друго, затова Кристоф реши да не я притиска като предложи определен ден.

— Ще ви се обадя, когато понапредна с работата — каза той, тъй като не искаше да изглежда прекалено нетърпелив.

Гаел му благодари и затвори, когато Доминик влезе в стаята.

— Кой беше това? — попита тя намръщено.

— Приятел на архитекта, с когото работя в музея.

— Не те покани на среща, нали? — попита дъщеря й с тона на велик инквизитор.

— Не, не ме покани. Запознахме се снощи.

— Няма да излизаш с никого, нали?

— В момента не. Не съм размишлявала по въпроса. Защо?

— Прекалено си стара, не се нуждаеш от друг съпруг, а и на татко няма да му хареса — категорично заяви Доминик, а майка й се засмя.

— Е, благодаря ти, че ми обясни всичко ясно, особено факта, че съм прекалено стара.

— Такава си и няма нужда да се омъжваш отново. Татко ти остави достатъчно пари.

— Откъде знаеш? — намръщи се Гаел.

— Той ми каза, че ще го направи. Спомена, че ще ти остави повече от достатъчно за луксозен живот, а аз ще получа всичко останало.

— Той се погрижи чудесно и за двете ни — каза Гаел, за да приключи разговора за парите. — И си права, не се нуждая от нов съпруг. Но бездруго не бих се омъжила за някого заради парите му.

Робърт и Доминик си бяха говорили за пари повече, отколкото на нея й харесваше. Дъщеря й също бе вманиачена на тема пари. Кой колко имаше, как да изкара повече, какви са добрите инвестиции. Беше се насочила правилно към професията на инвестиционен банкер.

— Извадила си късмет с татко — изтърси Доминик, а Гаел я изгледа изненадана.

— Да, извадих късмет, защото той беше добър човек и се обичахме силно — поправи я тя.

— А също и богат.

Гаел не хареса забележката, а и отношението й.

— Хората трябва да се женят по любов, а не за пари — твърдо заяви тя.

— Парите помагат. Аз не бих искала да съм бедна — спокойно отбеляза Доминик.

Майка й не хареса и това изявление.

— Аз бях бедна след войната — честно призна тя. — А ако си беден, работиш усърдно, което е хубаво.

Разбира се, бедността не беше забавна, а доста стресираща.

— Искам да работя усърдно и да се справя по-добре и от татко — каза Доминик, а в очите й имаше ледена амбиция и желязна решителност.

— В живота не става дума само за пари. Можеш да си щастлива и без тях. Или много нещастна с тях, ако си с неподходящия човек — спокойно каза Гаел.

— Както татко и първата му съпруга. Тя се е стремяла към парите му — изсумтя Доминик презрително. — Аз бездруго не възнамерявам да се омъжвам — добави тя, после излезе от стаята, а Гаел се замисли върху разговора им.

Мразеше мисълта, че дъщеря й бе толкова съсредоточена върху парите. А положението със сигурност нямаше да се подобри, когато Доминик научеше точната сума на оставеното от баща й. Тя щеше да получи първата вноска на осемнайсет години, което според Гаел бе прекалено рано. Млада студентка не се нуждаеше от подобно богатство, но Робърт имаше различни идеи за парите и не се съгласи със съпругата си. Е, поне първата вноска щеше да е след една година. Робърт бе искал Доминик да се научи как да управлява и инвестира състоянието си и да поеме отговорност за него на ранна възраст. Отново прекалено рано, според Гаел. Парите щяха да я отдалечат от връстниците й, а и можеше да започне да харчи неразумно. Робърт обаче не смяташе така. Доминик не бе щедра като баща си.

Кристоф звънна на Гаел след няколко дни и я покани на обяд. Мислеше, че така ще я улесни и й предложи да се срещнат в старо бистро, което тя харесваше.

Тя се появи там след една натоварена сутрин. Беше ходила на изложба за мебели, а на другия ден щеше да присъства на търг. Беше посетила предварителния оглед на продаваните вещи и показа на Кристоф каталога и предметите, за които щеше да наддава. После заговориха за музиката му. Очите му засияха, когато говореше за работата си. Наскоро беше посетил Прага, за да чуе симфония, композирана от негов приятел. Спомена й, че е преподавал в известно музикално училище в Бостън една година и много му харесало, макар да не можел да си представи да живее там завинаги.

Кристоф беше интересен и интелигентен мъж, а от думите му си личеше ясно, че музиката бе неговият живот. Времето им заедно излетя бързо, а преди да се разделят, той я попита дали може да я види отново. Гаел се поколеба за миг, припомняйки си разговора с Доминик.

— Да, това би ми харесало — честно отговори тя.

Той беше чудесен за компания и се забавляваха отлично по време на обяда.

— Но наскоро говорих с дъщеря ми за излизането ми по срещи. Твърди, че съм прекалено стара и не се нуждая от мъж в живота си. Бях предупредена.

Тя се засмя весело, а той се намръщи.

— Съгласна ли си с нея? — попита той, като я погледна изпитателно.

— Понякога — отговори тя, като се вгледа в Сена за момент, после го погледна. — Не съм излизала на среща от осемнайсет години. Нямам никакъв опит.

Но обядът с него не беше среща, а просто похапване с нов приятел. Или поне тя си мислеше така.

— Определено не си стара. Децата са жестоки. Може би затова никога не се ожених. Самочувствието ми е доста крехко и биха наранили чувствата ми.

Гаел отново се засмя.

— Да, децата наистина нараняват чувствата ти. При това го правят винаги, когато им се отдаде възможност. Но отговорът ми на въпроса ти е „да“. Бих искала да се видим отново.

Харесваше го. Като приятел, като мъж, като нещо. Не знаеше какво точно. Той не й предлагаше брак, просто обяд или вечеря. А и тя не бе задължена да споделя с Доминик.

— Чудесна новина. Ще ти се обадя — каза той, целуна я по двете бузи, а тя му благодари за обяда, качи се в колата си и потегли.

Кристоф се усмихна. Гаел беше прекрасна жена. А дъщеря й типичната тийнейджърка.

Той не й се обади две седмици и Гаел се зачуди дали не го беше обидила с нещо. Беше погълната от работата си, затова не му отдаде голямо значение. Решението беше негово. Прекараха един приятен обяд и не бе задължително той да се превърне в нещо повече.

След няколко дни Кристоф й се обади и я покани на вечеря. Предложи да я вземе, но тя предпочете да се срещнат направо в ресторанта. Не искаше да се обяснява с Доминик. Едва го познаваше и между тях вероятно нямаше да се получи нищо, така че не си струваше да се кара с дъщеря си. Доминик смяташе, че майка й трябва да остане целомъдрена и вярна на Робърт до края на живота си. Е, това и бездруго можеше да стане. Още не бе готова да се впусне в приключения, но пък една вечеря не беше проблем.

Кристоф предложи малък уютен ресторант на Левия бряг, където тя никога не беше ходила. Седяха дълго около масата с великолепна храна и си бъбриха с часове. По време на вечерята той спомена, че е живял седем години с някаква жена. Връзката им приключила, защото той не искал да се жени и да има деца. Жената си тръгнала, омъжила се за друг и родила три деца. А той не съжалявал за нищо.

— Повечето мъже след определена възраст не искат да се женят — каза тя.

После добави, че Робърт бил на четиресет и девет години, когато се оженили, разведен след кратък неуспешен брак. След първата си женитба се страхувал от нова връзка, но това се променило, когато двамата с Гаел се влюбили. За Кристоф бе интересно, че тя се бе омъжила за толкова по-възрастен мъж, а сега бе останала сама твърде рано. Не го заслужаваше. Беше чудесна жена.

— Винаги съм се страхувал, че сериозна връзка и деца ще пречат на кариерата ми — призна той. — Женен съм за музиката. Никога не съм бил готов да я пожертвам заради никого. Трябва да дадеш страшно много от себе си на децата, а любовта те разсейва.

Гаел се усмихна и кимна.

— Вярно е.

Той й подари няколко записа с негови композиции и тя обеща да ги изслуша. После му разказа за последните си придобивки за музея. Вечерта отлетя за миг. Тръгнаха си от ресторанта в два сутринта. Гаел не можеше да повярва, когато видя часовника.

— Ще можеш ли да се прибереш у дома сама? — загрижено попита той.

— Пияна ли ти се виждам? — пошегува се тя.

— Не, но е късно. Не ми харесва да шофираш сама по това време, нито да влизаш сама в кооперацията. Къде живееш, между другото?

— На улица „Фош“

— Тузарски адрес. Обичам онези стари кооперации. Сигурно имаш много високи тавани.

Осман^[1] бе проектирал великолепни сгради из Париж, между тях и нейната, по времето на Втората империя.

— Да, така е — потвърди тя и той се усмихна.

— Карай внимателно.

За човек, който се интересуваше само от музиката си, той бе невероятен кавалер.

— Винаги карам внимателно — увери го тя.

Кристоф отново я целуна по двете бузи и обеща скоро да й се обади. Гаел бе сигурна, че ще изпълни обещанието си. Прекараха великолепно и изпитаха съжаление при раздялата си. Тя мисли за него по целия път към къщи. Беше привлекателен мъж. Добре образован интелектуалец с чудесно чувство за хумор, а и си личеше, че е с нежна душа. Харесваше го, но в същото време й се струваше странно да излиза с мъж. Не го познаваше добре и двамата имаха да учат много един за друг. Беше толкова по-лесно да си омъжена, помисли си тя, а мисълта я накара да изпита остро липсата на Робърт. Двамата се познаваха добре и бяха идеалната двойка. Сега светът бе пълен с непознати и беше малко страшничко, макар и вълнуващо, да ги опознаваш. Гаел нямаше представа докъде щяха да стигнат нещата, а и Доминик щеше да се погрижи да не отидат далеч. Това обаче не й се струваше правилно. Дъщеря й скоро щеше да замине и да има свой собствен живот. Гаел също се нуждаеше от такъв. Но Доминик бе права в известно отношение. Майка й разполагаше със свободата да прави каквото си иска и нямаше нужда да се обвързва с никого.

Тя пусна записа на Кристоф, когато се прибра в спалнята си. Музиката беше нежна и красива и талантът му си проличаваше веднага. Каквото и да се получеше между тях, трябваше да признае, че Кристоф Паски бе адски привлекателен мъж. Тя заспа с музиката му и сънува Робърт. На сутринта си припомни съня и се почувства напълно объркана.

— С кого беше снощи? — подозрително я попита Доминик по време на закуската.

Проклетото хлапе сякаш имаше радар и алармена система.

— С архитекта, с когото работя — бързо излъга Гаел и си наля чаша кафе.

— Влюбваш ли се в него?

— Разбира се, че не! Той е женен.

— Французите не се интересуват от това. Непрекъснато си изневеряват — изсумтя Доминик, като се надигна от масата.

— Не е вярно — бурно възрази Гаел в защита на сънародниците си.

Но знаеше, че отчасти Доминик бе права. Не всички изневеряваха, но много хора го правеха. И мъже, и жени. Изневерите във Франция изглеждаха по-чести, може би защото бе страшно трудно да получиш развод.

— Приятен ден — подхвърли Доминик през рамо и тръгна на училище.

Гаел остана сама в кухнята. Седеше и мислеше за Кристоф. Надяваше се скоро да й се обади.