Даниел Стийл
Наградата (14)

13

В края на първата седмица в Париж Гаел вече знаеше, че бе постъпила правилно. Доминик все още се цупеше и гледаше мрачно, но я чу как говори по телефона с новите си приятели от училище и звучеше много по-добре, отколкото в Ню Йорк. Беше се записала в клубове по тенис, ски и кинематография. А след като видя новия им апартамент, веднага покани най-добрата си приятелка от Ню Йорк да им гостува през пролетната ваканция. Не искаше да признае пред майка си, но се забавляваше. Скиташе по купони през уикендите, учеше заедно със съучениците си, гледаха американски филми. Гаел знаеше, че баща й още й липсва и винаги щеше да е така, но и двете се нуждаеха от промяната, време беше да се съвземат от преживяното. Гаел не беше живяла във Франция цели седемнайсет години и бе изненадана колко й харесваше. Чувстваше се у дома и бе истинска французойка.

Животът тук я накара да си припомни миналото си като манекен. Замисли се дали да посети „Диор“, но вече не познаваше никого там. Мадам Сесил се бе пенсионирала преди години, а Гаел не бе поддържала връзка с бившите си съквартирантки. След като напусна Париж животът й беше доста натоварен.

Сега се разхождаше из града, посещаваше любимите си музеи, записа се на курс в Лувъра. Изпитваше непреодолимо желание да научава все повече за историята на изкуството. Купуваше си типична френска храна, каквато не бе яла от години, любимите от детските си дни сладкиши и им се наслаждаваше безкрайно. А френският, който говореха навсякъде, й се струваше благозвучен и прекрасен. Беше водила напълно различен живот с Робърт, който й осигури безопасност и стабилност, каквито нямаше да има, ако беше останала във Франция. Но сега копнееше да се върне към корените си. Не искаше да посети родното си място, където бе понесла толкова тежки загуби, нито да види продадения преди години замък, но се радваше да е обратно в Париж. Помисли си, че Робърт би я разбрал. Тя обичаше страната, която я бе приела, но Франция все още бе нейният дом. Беше в гените й, в душата и сърцето й, като отдавна забравен приятел, когото бе открила отново. Беше част от нея. А тя изпитваше нужда да се върне у дома, на позната земя, за да превъзмогне загубата на любимия си съпруг. Откриваше себе си отново. В живота й с Робърт винаги имаше нещо нереално, като приказка, и тя беше наясно, че другите хора не живееха по този начин. Имаше късмет, че се бе омъжила за него, но винаги бе знаела, че светът им бе неговият свят, а не нейният, дори приятелите им. Никога не се беше заблуждавала с мисълта, че е златната принцеса. Просто се бе омъжила за златния принц. Родителите й бяха провинциални аристократи, но много по-семпли от неговите роднини.

Двамата с Робърт често бяха обсъждали кога да обяснят на дъщеря си колко и какво ще наследи един ден. Времето бе дошло по-рано от очакваното, но и Гаел, и адвокатът на съпруга й решиха да не казват много засега. Доминик едва навършваше шестнайсет и нямаше нужда да е наясно с размера на огромното състояние, което бе наследила. Бездруго скоро щеше да научи. Но макар и да не знаеше никакви подробности, тя винаги бе смятала, че има право на всичко. Робърт й бе внушил по някакъв начин, че е специална, различна и привилегирована. Гаел не одобряваше това и се надяваше дъщеря й да се радва на дребните удоволствия в Париж, в компанията на обикновени деца. Състоянието й и всичко, което вървеше с него, можеше да се окаже страхотно бреме и да я изолира от нормалния свят. А сега имаше възможността да е просто едно обикновено хлапе в забележителен град.

Гаел обожаваше Лувъра, спомни си как двамата с Робърт бяха обикаляли галериите в търсене на картините, които беше спасила и върнала в музея. Всичко това вече беше част от друг живот. Бяха й споменали за интересен музей, който тя реши да посети следобед, когато Доминик играеше футбол след училище. Дъщеря й бе открила, че й харесва да спортува. Имаше дългите крака на майка си, макар поразително да приличаше на баща си.

Музей „Нисим де Камондо“ се намираше на улица „Монсо“ в Осми район. Помещаваше се в малка елегантна къща, принадлежала на много богати турски евреи, които били филантропи и банкери, и бе пълен с изключително красиви антики. Къщата бе ремонтирана, а мебелите — подменени през 1935 година от роднини на първоначалните собственици, група загрижени парижани и приятели на семейството в чест на Нисим де Камондо, загинал в Първата световна война. Останалата част от семейството загинала в концлагер през Втората световна война. Гаел си спомни отново за Ребека и семейство Фелдман, за красивия дом, който бяха загубили. Зачуди се дали не би могла да възстанови някой еврейски дом по подобен начин, за да почете приятелката си. Бяха изчезнали толкова много еврейски семейства. Обзе я тъга докато обикаляше стаите и се възхищаваше на изкуството и антиките. Собствениците на къщата бяха загинали в Аушвиц, като семейство Фелдман. Но дори след всички изминали години си личеше, че бяха оставили незаличим спомен в историята на Франция.

Вечерта Гаел разказа историята на Доминик и за първи път й заговори за Ребека. Дъщеря й слушаше безмълвно. Майка й никога не бе споделяла това преди. Гаел не спомена за панделката, която винаги носеше със себе си, и в момента лежеше в чекмеджето на бюрото й в Париж.

— Не разбирам — каза Доминик в края на разказа й. — Защо някой не спря германците? И защо хора като семейство Фелдман не са отказали да заминат?

Беше трудно да обясниш историята на толкова младо момиче, живяло винаги на свобода и без преследване, как цял народ можеше да е избит от сънародниците им в страна, която считаха за свой дом.

— Нямаха избор. Войниците и полицията се появяваха на вратата им и ги убиваха, ако не тръгнеха. Можеха да се опитат да избягат по-рано, но нямаха къде да отидат.

— И дори малки деца са били изпращани в концлагер?

Гаел кимна и се замисли за Лоти и децата, които бе крила в бараката и отвеждала по тайните квартири в кошницата на колелото си. Но още не бе готова да сподели и това с дъщеря си.

Доминик отиде да подготвя домашните и да се обади на приятелите си, научила нещо ново за майка си. Гаел се зачуди дали това щеше да й подейства. Дъщеря й вече изглеждаше по-щастлива, откакто пристигнаха в Париж, и по-малко ядосана на майка си.

И двете започнаха да създават нови приятелства малко след пристигането си. Гаел хареса няколко родители от училището. Още не бе готова да посещава светски събития и не знаеше дали някога щеше да го направи, но прекара няколко приятни вечери в домовете на новите си приятели и устрои няколко приема в апартамента. За новите й познати бе интересно, че беше живяла в Ню Йорк седемнайсет години, а сега се бе прибрала у дома. Една от жените си спомни, че преди много години Гаел бе прочута манекенка, и бе силно впечатлена. На трийсет и осем години, Гаел все още бе много красива и изглеждаше учудващо млада.

В Париж беше прекрасна пролет и постепенно и двете започваха да се съвземат.

Най-добрата приятелка на Доминик от Ню Йорк ги посети през пролетната ваканция и страшно хареса новото й училище. Гаел и Доминик бяха твърде различни и не толкова близки, колкото на Гаел й се искаше, но дъщеря й бавно започна да й прощава за смъртта на баща си, която бе ужасна загуба и за двете. Гаел бе с две години по-голяма от нея, когато собственият й баща почина, а тя също не бе близка с майка си. По странен начин историята се повтаряше.

Срокът за наема изтичаше в началото на август и през юни собствениците предложиха да го удължат до края на годината. Не бяха решили дали да продадат апартамента, а Гаел не бе сигурна как точно да действа занапред. Беше обещала на Доминик да прекарат лятото в Саутхамптън, макар да се тревожеше как щяха да се почувстват във вилата, след като Робърт бе починал точно там предишното лято. Доминик обаче искаше да отиде. Гаел трябваше да реши къде да я запише на училище за последната й година — в Париж или в Ню Йорк.

Тя се разхожда дълго време из парижките улици, потънала в мисли, но когато се върна в апартамента, знаеше какво трябва да направи. Не беше убедена, че това е справедливо към дъщеря й, но искаше да запази апартамента и да се върнат за новия срок или дори цялата учебна година. А след това Доминик бездруго заминаваше за колежа. Ако се съгласеше, защо да не прекарат годината в Париж? В края на август щяха да обиколят различните колежи, макар дъщеря й вече да бе решила, че предпочита Радклиф. А после щеше да довърши образованието си в бизнес факултета на Харвард, където тъкмо бяха започнали да приемат и жени. Доминик щеше да тръгне по стъпките на баща си, както винаги се беше надявала. Мечтата й да стане инвестиционен банкер като него не се бе променила. Дори сега бе по-твърдо решена да я осъществи, отколкото преди смъртта му.

Гаел я изчака да се прибере от училище и й каза, че иска да се върнат тук в края на лятото и тя да се дипломира в Париж. Зачака бурна експлозия, но такава не последва.

— Защо си правиш труда да ме питаш? — изсумтя Доминик. — Бездруго ти взимаш всички решения.

Типичен тийнейджърски коментар, придружен с остротата, която Гаел очакваше от дъщеря си. Но пък бе истинско облекчение, че Доминик не възрази ожесточено. Гаел я чу как развълнувано обясни на приятелката си, че се връща в американското училище в Париж през есента, но Доминик никога не би доставила на майка си удоволствието да признае, че е щастлива.

Събираха багажа си и се готвеха да заминат за Съединените щати, за да прекарат Четвърти юли в Саутхамптън, когато Гаел получи интересно обаждане. Беше прекарала дълго време в разговори с уредника на музея „Нисим де Камондо“ и сега той я уведомяваше, че семейство, което иска да почете изгубените си роднини, създава нов подобен музей на Левия бряг и търси уредник. Той знаеше, че Гаел има магистърска степен по история на изкуството, и се чудеше дали щеше да се заинтересува от предложението. Тя веднага хареса идеята. Уредникът й каза с кого да говори, на другата сутрин тя звънна и си уреди среща на следващия ден. Къщата беше великолепна, макар да се нуждаеше от ремонт. В продължение на двайсет години бе притежавана от семейство, което я купило на безценица след депортирането на собствениците й. Сега американски роднини бяха откупили имота. Искаха да го възстановят и превърнат в музей в памет на семейството. Нуждаеха се от човек, който да наглежда работата и да обзаведе къщата с антики и произведения на изкуството, подобни на загубените по време на войната. Семейството имало пет деца и бяха останали много албуми със снимки, които показваха вътрешността на къщата. Първоначалните собственици притежавали значителна колекция от произведения на изкуството и щяха да са нужни много пари, за да бъде възстановена, но пък роднините им бяха богати. Проектът се стори чудесен на Гаел. Тя остави резюмето си при уредника, обеща да се върне в началото на септември и му каза как да се свързва с нея, докато се намира в Щатите.

Вечерта развълнувано сподели новината с Доминик, която я изгледа мрачно.

— Щом си търсиш работа в Париж, значи оставаш тук, мамо. Никога няма да се върнеш да живееш в Щатите — ядоса се тя.

— Не знам какво ще правя — честно отговори Гаел. — Ти заминаваш за колежа догодина, а аз ще остана сама в апартамента в Ню Йорк.

А там се чувстваше много самотна. Винаги се бе чувствала малко като гостенка в домовете им. Робърт ги бе притежавал още преди да се оженят. Някои от тях бяха принадлежали на семейството, той бе купил апартамента на Пето авеню. Но Гаел се бе нанесла в неговия свят и сега, когато го нямаше, й се струваше, че е като натрапница там. Имаше нужда да си намери свой собствен свят, а и всичките им къщи един ден щяха да са собственост на Доминик. Нищо не беше на нейно име и тя се чувстваше бездомна. Размишляваше за това откакто Робърт почина.

— Но защо си търсиш работа? Нямаш нужда от пари — каза Доминик, като я изгледа критично, както винаги, макар напоследък да го правеше по-рядко.

— Няма да имам с какво да се занимавам, когато заминеш за колежа — напомни й Гаел. — Нуждая се от нещо, което да ме държи заета. Не мога вечно да уча, прекалено стара съм за манекенка, а и бездруго не бих се върнала в модния свят. Беше забавно, когато бях много млада и още не бях омъжена за татко, но не е подходяща работа за мен сега. А това може да се окаже интересен проект и начин да отдам почит на семейства като онова, за което ти разказах. Хората никога не би трябвало да забравят ужасите, особено тук, където позволиха те да се случат.

В Съединените щати бе немислимо да се случат такива преследвания и предателства. Доминик не бе преживявала подобно нещо, затова не можеше да разбере.

— Защо просто не се захванеш с благотворителност?

— Няма да е интересно както в музея. А и вероятно бездруго тук няма да ме назначат. Имат нужда от уредничка, а аз не съм такава.

Доминик кимна и изгуби интерес към темата. Двете отидоха да довършат събирането на багажа. Гаел още мислеше за работата, докато пътуваха със самолета на другия ден. Знаеше, че много ще се зарадва, ако я наемат. Проектът беше страхотен начин да бъдат почетени жертвите на войната.

След като се върнаха в Ню Йорк, тя бе прекалено заета и забрави за работата. Доминик пълнеше апартамента с приятели денонощно. Навсякъде се мотаеха шестнайсетгодишни момичета, а понякога се появяваха и момчета. През уикенда отидоха в Саутхамптън. Всичко беше същото, само дето Робърт го нямаше. Устроиха ежегодния си прием за Четвърти юли, макар да им бе странно и донякъде неудобно да се забавляват без Робърт. Гаел се зарадва да види старите им приятели. Всички й казаха, че ужасно им е липсвала и се изненадаха, когато чуха, че плануваха да се върнат в Париж през септември и Доминик да се дипломира там. Бавно, но сигурно, през последната година животът им се бе променил. Приятелите й забелязаха, че тя отново бе типичната французойка, което я накара да се засмее, но и да се замисли дали бяха прави.

В края на август Гаел и Доминик обиколиха колежите, нещо, което бяха планирали грижливо през пролетта. Видяха Радклиф, университета в Бостън, Васар, Уелсли, Смит и Барнард, макар Доминик да не искаше да се запише в колеж в Ню Йорк. Тя обмисляше и няколко колежа в Калифорния, но реши, че предпочита да остане на Източното крайбрежие, което според Гаел бе по-разумно. Калифорния беше прекалено далеч от къщи. И още по-далеч от Европа.

— Можем да разгледаме и американския университет в Париж, ако искаш — напомни й Гаел, но Доминик не прие идеята.

— Ще уча в Щатите, мамо, независимо какво ще правиш ти. Прибирам се у дома.

Доминик хареса няколко от колежите, но избра Радклиф. Кандидатства за ранен прием, тъй като оценките й бяха отлични, резултат от промяната в Париж. Резултатите й от изпитите CAT бяха почти перфектни. Робърт бе щедър дарител на Харвард, любимия му университет, а и дядото на Доминик също бе учил там. Доминик се надяваше да се свържат с нея до декември и вече работеше по молбата си.

Върнаха се в Париж два дни преди началото на учебната година, което даде възможност на Доминик да се види с приятелите си. Много от тях се бяха върнали в Съединените щати за лятото, други бяха заминали за Южна Франция, Испания, Португалия и Италия. Опитът и преживяванията им бяха по-богати и интересни от тези на приятелите й в Щатите.

Гаел се записа в нов клас в Лувъра за есенния семестър и изкара две седмици там, преди да й се обади уредникът на музея и да я попита дали още се интересува от работата. Всичко във Франция замираше през юли и август и се съживяваше през септември.

— Да, интересувам се — отвърна тя ентусиазирано. — Мислех, че сте ме забравили или сте назначили друг човек.

— Ни най-малко. Искаме вас. Какво ще кажете да се отбиете утре?

Когато пристигна в къщата, архитектът, строителят и двама от членовете на семейството я очакваха. Обясниха й подробно идеята си за музея. Гаел се изненада, когато я попитаха дали бе живяла в Съединените щати през войната.

— Не. Бях си тук — спокойно отговори тя и се зачуди дали репутацията й като колаборационистка все още я преследваше.

Но пък те не знаеха моминското й име, нито от коя част на Франция беше, така че това бе невъзможно.

— Работих за ОСД от 1943 година до края на Окупацията.

За първи път признаваше това открито и се почувства добре. Забеляза, че изпълнителката на завещанието й се усмихна. Беше мила жена, по-млада от нея, с живи, умни очи.

— Спасявахте еврейски деца? — попита жената.

Семейството изглеждаше изненадано и доволно.

— Транспортирах ги до тайни квартири.

— На каква възраст бяхте?

— Започнах на осемнайсет. Най-добрата ми приятелка бе депортирана заедно със семейството си. Затвориха ги в лагера във Виен за петнайсет месеца, а по-късно научих, че всичките били убити в Аушвиц.

— Нашето семейство загина в Бухенвалд.

Музеят щеше да носи името на фамилията — Щраус. На следващия ден й се обадиха и й предложиха мястото. Беше щастлива, съгласи се да започне другата седмица. Щеше да й се наложи да зареже курса в Лувъра, но нямаше нищо против. Беше се записала в него, за да има с какво да запълва времето си. Заплатата, която й предложиха, беше много ниска, но това не я вълнуваше. Благодарение на Робърт, можеше да работи каквото поиска, без да се тревожи как ще свърже двата края.

Половин час по-късно изпълнителката на завещанието й звънна и я покани на обяд другата седмица. Гаел я беше харесала по време на интервюто. Казваше се Луиз. Уговориха се да се видят във „Фуке“ и така започна едно ново приятелство.

Вечерта Гаел разказа на Доминик за работата си, но тя почти не й обърна внимание. Не й звучеше особено интересна.

И двете бяха доста заети. Гаел ходеше в къщата всеки ден, работеше със строителя по плановете за ремонта и прекарваше часове в обикаляне на антикварни магазини и търгове, за да намери мебели, подобни на онези от снимките. Собствениците бяха притежавали много красиви антики и картини и тя страшно се вълнуваше всеки път, когато откриеше нов подходящ предмет. Струваше й се, че сглобява мозайка.

Тъкмо излизаше доволна от търга в хотел „Дрюот“ с малка картина в ръка, сходна с една от онези от старата всекидневна в къщата, за която плати доста пари, когато забеляза хората по улицата да говорят необичайно оживено. Усети, че бе станало нещо важно. Пусна радиото в малкото пежо, което си беше купила, и чу новината за убийството на Джон Кенеди. Застина в колата шокирана. Това бе невъзможно. Подкара право към училището на Доминик, за да я вземе. Знаеше, че ще стигне там в края на футболния мач и дъщеря й вероятно вече бе чула ужасната новина.

Пред училището имаше ученици, които се прегръщаха и плачеха. Откри Доминик в стаята за събрания, където в компанията на други разплакани хлапета гледаше телевизия. Показваха репортажи от Далас. Гаел прегърна Доминик, която хлипаше неутешимо. Беше запалена почитателка на Кенеди, а Джаки бе неин идол. Показаха Първата дама в изцапания й с кръв костюм и Гаел също заплака. Беше мъчително и тъжно, особено когато видяха и децата на президента. Истинска трагедия. Гаел осъзна, че това е историческо събитие, също като деня, когато Париж падна в ръцете на врага. Имаше моменти и събития, които се запечатват в паметта ти до най-малката подробност. Какво си правил тогава, как си бил облечен, с кого си бил, как си се почувствал, когато си чул новината. Двете с Ребека бяха заедно, когато чуха, че Франция се е предала на немците.

Няколко от учениците дойдоха с Гаел и Доминик в апартамента им с малката й кола, други ги последваха с колелата си. Гаел им приготви вечеря и продължиха да гледат новините до късно през нощта. Всички останаха да преспят у тях. Искаха да са заедно.

Следващите дни бяха наситени с емоции. Училището затвори заради траура, а телевизионните репортажи се предаваха по целия свят. Трийсет и деветият рожден ден на Гаел мина незабелязано, но сега това не беше най-важното. Всички се чувстваха сякаш бяха загубили близък човек, бе им трудно да се върнат на училище и на работа.

Прекараха Деня на благодарността в Париж. Гаел покани у дома две семейства от училището и Луиз, новата й приятелка от музея. Приготви храната, с неохотната помощ на дъщеря си. Атмосферата около масата беше оживена и дружелюбна и Гаел се зарадва, че бе поканила гости. Луиз все повече й харесваше. Тя доведе сина си и дъщеря си, които бяха по-малки от Доминик. Самата тя също беше млада вдовица. Двете с Гаел имаха много общо. Луиз също бе изгубила близки приятели във войната и сега неуморно се трудеше в музея. Тя остана да помогне на Гаел след вечерята и двете си бъбриха оживено докато разчистваха.

За Коледа се върнаха в Съединените щати. Планираха да прекарат две седмици в Ню Йорк и една в дома им в Палм Бийч, който им се стори особено потискащ. Беше втората им Коледа без Робърт, но все още бе ужасно тежко.

Завърнаха се в Париж след Палм Бийч и писмото, което Доминик очакваше с нетърпение, беше пристигнало. Тя го отвори с треперещи ръце. Гаел се вторачи напрегнато в лицето й, а Доминик изкрещя въодушевено.

— Приета съм!

Бе приета в Радклиф и щеше да се дипломира в Харвард. Доминик се втурна в стаята си, за да се обади на приятелките си, а Гаел я загледа как тичаше по коридора. По бузите й се стекоха сълзи. Знаеше, че поредният етап от живота й щеше да приключи, когато Доминик замине за колежа. Всъщност животът й непрестанно се променяше и тя се зарадва, че бе решила да остане в Париж. Апартаментът в Ню Йорк щеше да е непоносимо самотен без дъщеря й. Сега Гаел имаше живот и работа в Париж. Доминик щеше да учи в Радклиф и да се дипломира в Харвард, също като баща си. Гаел се радваше за нея. Започваха да се случват хубави неща. И за двете. Най-после.