Александра Маринина
Ангелите не оцеляват на леда (14)

13

— Нещо не ми приличаш на нимфоманка — критично огледа Чистяков жена си, когато тя се появи в хола.

— Ами отказах се — безгрижно съобщи Настя. — Нимфоманка и жиголо — това е пошло и банално. По-добре да бъда делова жена със съмнителна репутация, придружена от верния си паж, на когото тя — е, тъй де — понякога позволява да се доближи до тялото й.

Дзюба я гледаше зяпнал.

— Какво, Рома? — весело попита тя. — Нещо не ти харесва май?

— Вие… — изчерви се той и извърна поглед. — Ами… такова.

— Стара ли съм? Такъв е замисълът. Антоне, колко години ще ми дадеш от пръв поглед?

Сташис я погледна замислено.

— Ами, малко над шейсет.

— Когато сте с дънки и тениска, не бих ви дал повече от трийсет — изтърси Ромка. — А сега сте такава сериозна дама, че да се уплаши човек. Вече разбирам защо Петручо ви нарича баба. Сигурно ви е виждал в този образ, а?

— Не — разсмя се Настя. — Мисля, че той изобщо започна да ме вижда едва през последните два-три дни, а преди това за него бях не физическо лице, а дума, абстрактно понятие. Родителите на Саня са дърти, а по-голямата сестра на баща му — направо грохнала старица. Защо да я гледа? Тя си е изживяла живота и не може да допринесе никаква полза, само вреда, кара го да пие лекарства, да яде безвкусна храна, кара се за хамбургерите и колите, че и мърмори до безкрай, задето момчето седи денем и нощем пред компа, а това е вредно за здравето. Нали така, Ромка? Казвал ли ти е Петручо такива неща?

— Казваше ги — призна Дзюба. — Аз пък го нарекох козел.

— Браво на тебе — одобрително кимна Чистяков. — Защитник. Дал си рамо на старата. Между другото, Аска, ако искаш, вземи моята кола, тя все пак е по-солидна. Защото твоята сребриста играчка има прекалено момински вид.

— Правилен съвет — съгласи се тя. — Благодаря, Льошик.

До клуб „Джойстик“ стигнаха с двете коли: Настя и Дзюба с черния джип бяха отпред, а Антон — след тях. Настя паркира, бързо си смени обувките и когато Ромка, както е редно за помощник паж, отвори вратата и й помогна да слезе, на краката й се кипреха черни обувки на розови райенца и със страшно високи токове с метални капачета. В избрания от нея образ важно значение имаше „стъпката на господарката“, а тази стъпка трябваше да се чува отдалече. Наистина, от тези обувки моментално я заболя гърбът, но нямаше как.

Превъзмогнала болката, Настя звънливо затропа с токчета по асфалта към охраната.

— Повикай Сагдеев — изрече през зъби, без да поглежда якия дангалак, поставен да осъществява прословутия фейс-контрол. — Кажи: при Роберт Аркадиевич от Миней.

Физиономията на дангалака се промени, той се извърна и нещо бързо заприказва в микрофона. Буквално след няколко секунди от вратата на клуба на улицата излетя плешив и скоклив тип, чиято не твърде представителна външност не можа да измами Настя: тя веднага оцени студения остър поглед на самоуверения човек, който си разбира от работата. Сагдеев, дясната ръка на управителя на клуба Роберт Аркадиевич.

В действителност Роберт Аркадиевич беше истинският собственик на „Джойстик“, но според официалните документи не се водеше такъв, а фигурираше само като нает управител. Както става почти винаги, клубът се водеше собственост на някой човек, който и хабер си нямаше за това. Виж, Минеев, наричан Миней, от чието име уж бе дошла дамата с розовите панталонки, беше фигура твърде значителна и щом той изпращаше някого, този някой нямаше как да бъде пренебрегван. Не беше правилно. Беше дори опасно. Защото Миней заемаше в МВР толкова висока длъжност, че можеше само с леко движение на нокътя да смаже всеки „подведомствен“ нему клуб. Не се очакваха никакви издънки, Йожени отдавна заемаше мястото на Минеева дама на сърцето, съответно всички своевременно бяха предупредени за всичко.

— Заповядайте, заповядайте — любезно забъбри Сагдеев. — Роберт Аркадиевич ви очаква.

Настя мълчаливо тръгна към вратата, без да поглежда Дзюба, който следваше инструкциите и не изоставаше нито на крачка от нея, като пристъпваше непосредствено зад гърба й. Пред тях подтичваше Сагдеев, отваряше врати и разместваше хора. В клуба беше шумно, многолюдно и задимено, основният контингент се състоеше от младежи на 25 до 35 години, съвсем младите нямаха какво да правят тук — цените в „Джойстик“ бяха солени. Настя със задоволство отбелязваше, че нейното появяване не остана незабелязано. Подир нея се извръщаха, сподиряха я с погледи. Значи бе направила всичко точно: преминаването й през клуба се видя и се чу. Както и беше замислено.

— Налейте на момчето ми и го нахранете — тихо изкомандва Настя на Сагдеев, когато той поспря пред вратата, водеща от общата зала към задния коридор. Кабинетът на управителя се намираше именно там.

— Разбира се — веднага отговори Сагдеев, махна с ръка на някого, посочи Дзюба и бързо и тихо даде нужните разпореждания.

В коридора веднага стана по-тихо, вратата на кабинета на управителя се оказа първата вдясно. Сагдеев почука и влезе, без да изчака покана.

— Роберт Аркадиевич, гостенка от Минеев — докладва той.

— Покани я — чу се приятен, добре поставен баритон. — И се разпореди там.

Настя доста безцеремонно отмести преградилия входа към кабинета Сагдеев и мина напред, като подхвърли в движение:

— Да донесат кафе и вода, негазирана.

Управителят изигра сърдечна любезност — стана да посрещне посетителката и й целуна ръка. Ала щом вратата след Сагдеев се затвори, лицето му стана спокойно и сериозно.

— С какво мога да ви помогна, Анастасия Павловна? Доколкото разбрах, трябва просто да поседите малко в кабинета ми, та всички да помислят, че сте дошли по работа. Нали така? Или нещо не съм разбрал?

— Правилно сте разбрали всичко — усмихна се Настя. — И ви благодаря, че се съгласихте да ми помогнете. Много ви моля, никой не бива да знае за нашите договорки с вас и за молбата на Минеев, дори вашият главен помощник Сагдеев. Нали? Мога ли да разчитам на вас?

— Естествено — кимна Роберт Аркадиевич, — но срещу вашата откровеност. Разбира се, в рамките на разумното. Не обичам да ме имат за безсловесна играчка.

Отново се отвори вратата и чаровно момиче вкара количка с напитки и мезета. Настя направи няколко нервни крачки из кабинета и изрече с ядосан тон:

— Това е нарушение на договорките ни, драги Роберт Аркадиевич, всякакво забавяне на плащанията е недопустимо тук, хората на Ковчежника просто няма да разберат това.

Момичето се канеше да обслужи управителя и неговата гостенка, но се подчини на краткия яростен поглед на Роберт Аркадиевич и уплашено се измъкна. Те отново останаха сами и Настя приседна на тапицираното с мека кожа диванче и с облекчение си събу обувките.

— Ще ви кажа всичко, както си е — меко се усмихна тя. — Във вашия клуб постоянно прекарва доста време един младеж. Трябва да го поопознаем. Не знаем как изглежда, но тъй като е чест ваш гост, ще ви помоля да поръчате на някого от вашите служители да го намери в клуба и да ни го посочи. В залата остана моят помощник, който ще свърши цялата работа. Моето появяване е просто оправдание за присъствието на помощника ми, всички трябва да помислят, че е дошъл с мен, седи и чака да приключат моите делови преговори с вас. Това ще го избави от излишни въпроси и същевременно ще му даде известна свобода. Единственото, за което искам вашата помощ, е да идентифицирате човека, който ни интересува. Би ни отнело много време да го търсим из целия клуб, разпитването е изключено, запознаването трябва да стане случайно и естествено. Ще ни помогне ли някой в това?

Роберт Аркадиевич стана от креслото си и я покани с жест.

— Моля, преместете се тук, навсякъде имаме камери, всичко се вижда на моя компютър. Ако ми кажете името на интересуващото ви лице, незабавно ще дам команда да го намерят. Ще ви го покажат.

След минута всички разпореждания бяха направени и Настя, седнала зад бюрото на Роберт Аркадиевич, заразглежда изображенията от многобройните камери, като превключваше от зала в зала, от коридорите към фоайетата пред тоалетните, като дисциплинирано следеше по петите висок, много слаб сервитьор, когото й бе посочил управителят. Филип Орехов бе открит след десетина минути в залата, където на подиума оскъдно облечени момичета изпълняваха еротични танци. Филип седеше в компанията на двама млади мъже и четири момичета. Вероятно някой от лицата от мъжки пол не можеше да направи своя избор. Макар че можеше и четвъртият просто да е прескочил до някъде, например до тоалетната.

Тя извади от чантичката си телефона и се обади на Дзюба.

— В другата зала е — съобщи му тя, — където са еротичните танци. Отдалечената стена, третата маса, броено от левия ъгъл, трима мъже, четири момичета.

— Разбрах, ще го намеря — кратко отговори Роман.

Камерата в залата бе поставена така, че масата, на която приятно прекарваше времето си Филип Орехов, се виждаше съвсем отчетливо, но самият Филип седеше с гръб и лицето му можеше да се види само когато той се извръщаше в профил. Настя с интерес наблюдаваше развитието на събитията. Ето, Ромка влиза в залата с висока чаша в ръка, разсеяно оглежда посетителите, с интерес спира поглед върху полуголите момичета на подиума и планомерно се движи към Орехов. Но нещо го смути. Дзюба замря, извърна се, направи няколко крачки назад, застана зад една колона и се изгуби от обзора на камерата.

И почти веднага иззвъня телефонът на Каменская.

— Аз съм го виждал, когато ходих в „Оксиджин“ — бързо каза Роман. — И съм разговарял с него. Попитах го къде е отделът на Олга Виторт. Ако ме познае, планът отива на кино.

— Стой там, ще помисля — отговори тя.

С тежка въздишка напъха краката си в обувките и стана от диванчето, което се оказа учудващо удобно.

— Ще трябва да ви напусна за няколко минути, уважаеми Роберт Аркадиевич. Но ще се върна.

— Случило ли се е нещо?

— Малко усложнение. Сега ще оправя нещата и ние с вас ще продължим спокойно да си пием кафето. Ще стигна ли до залата, която ми трябва, от коридора? Или само от залата, през която ме преведоха?

— Разбира се, може от коридора. Надясно и до края, последната врата.

Тя излезе в тихия прохладен коридор, стигна до нужната врата, възстанови в паметта си картинката от видеокамерата: колоната, зад която е застанал Ромка, трябва да се намира отляво, на около пет метра, още по-нататък вляво е масата на Орехов. Между колоната и масата разстоянието е доста, трябва да се съкрати, особено като, се имат предвид силната музика и глъчката. Отново се обади на Дзюба.

— Сега ще вляза през служебния вход. Огледай се, намери вратата и прецени разстоянието. В момента, когато спра при теб, ти трябва да си точно зад гърба на Орехов, колкото може по-близо до него, та да може да ни чува.

— Разбрах.

Тя отвори вратата и отново се озова сред шума и мрака, остро разкъсван от ярките лумвания на разноцветното осветление. Браво на Ромка, беше пресметнал и разстоянието, и темпото на „шефската крачка“: срещнаха се точно зад гърба на Орехов-младши.

— Защо се мотаеш тук? — с неприятен глас взе да му се кара Настя. — Пак се оглеждаш за мацката си? Къде ти наредих аз да седиш?

Не беше сигурна, че Дзюба правилно е схванал замисъла й, затова за всеки случай не го оставяше да продума, а реши сама да представи цялата измислица.

— Трябва да стоиш при резервния изход и да чакаш да изляза от кабинета на Роберт. Хайде, върви там и стой. Добре че проверих как изпълняваш указанията ми. Още една издънка и изпитателният ти срок приключва. Имам разговори още за около половин час. И през този половин час ти трябва да стоиш където съм ти казала. Безделник такъв!

Рязко се обърна и си тръгна. Всичко, което беше нужно, за да се застраховат, бе казано: ако Филип си спомни, че с виждал Ромка в „Оксиджин“, където той е търсел Олга Виторт, сега колегата й има всички възможности да се престори на безнадеждно влюбен поклонник, търсещ своята фея там, където тя може да се намира. Ако Филип се усъмни в нещо, Роман винаги може да изпее невероятната история за някаква друга работа и че с днешната си дейност се занимава съвсем отскоро — за това бе нужна фразата за изпитателния срок. За прекратяването на контакта в нужния момент тя обозначи срок от половин час, който при необходимост можеше да се съкрати или увеличи. А пък за запознаването — всъщност всичко останало, включително гадният характер на шефката, нейната грубост и простащина.

Настя се върна в кабинета на Роберт Аркадиевич, наля си кафе от красивия сребърен кафеник, снабден със специално платнено триъгълниче, за да не се опариш от горещата метална дръжка.

— Наред ли е всичко? — попита управителят, който подреждаше книжата по бюрото си. — Ще гледате ли, или ще поседите на диванчето?

— Ще гледам, ако позволите.

Той мълчаливо й отстъпи мястото зад своето бюро, взе някаква папка и се настани в дълбокия фотьойл, преметна крак връз крак и бавно заклати стъпалото си в изящен чепик от безумно скъпа кожа. Настя с интерес наблюдаваше как разговаряха Орехов и Дзюба. Известно време Роман стоя прав, после Филип го покани да се присъедини към тях на масата. Ромка играеше ролята си добросъвестно, без да забравя на всеки две-три минути да поглежда часовника си (че как иначе, нали шефката му се закани да излезе след половин час!), отказваше да пие алкохол, но поопипа едно от момичетата, както си е редно за млад мъж в нощен клуб.

Интересно дали Филип го е познал, или не? Браво на Ромка, седна, когато го поканиха, в самия край на полукръглия диван и така принуди Орехов да се премести и да бъде в профил към камерата. Вярно, самият Дзюба сега седеше с гръб към нея, но това вече не беше важно. Жестикулирането му показваше, че той разказва нещо за оръжие. Ами правилно, за какво друго може да се разговаря с телохранител? По всичко личеше, че Филип слуша с интерес, дори задава въпроси.

Най-сетне Дзюба, след като за пореден път погледна часовника си, решително стана от масата. Значи си бе съставил първо впечатление, а не беше желателно общуването да продължи. Стана и Настя.

— Много ви благодаря, Роберт Аркадиевич, извънредно много ми помогнахте — искрено благодари тя. — Надявам се на вашата дискретност.

— Е, естествено — широко се усмихна стопанинът на кабинета, без да крие облекчението си, задето това толкова странно посещение, слава богу, свърши. — Винаги съм насреща, ако стане нужда. Да извикам ли Сагдеев?

— Непременно — кимна Настя и отново с отвращение напъха краката си в обувките. — Трябва да изляза точно така, както влязох, и всички трябва да видят това. Вашето момиче сигурно вече е разказало на всички, че съм дошла да предам претенциите на Ковчежника, така че да не разваляме впечатлението.

Чевръстият Сагдеев се появи след броени секунди, последва тържественото преминаване на немладата дама с розови панталонки и черно сако през цялата зала, която бе придружена от широкоплещестия си рижав бодигард. Ако решеше да полюбопитства, Филип Орехов щеше да види именно това, което се бяха постарали да му покажат: важна гостенка, явно от криминалните среди, която второто лице в заведението услужливо придружава отначало към кабинета на първото лице, а после към изхода. Нищо опасно. И абсолютно нищо, подобно на полиция.

Те грижливо играха ролите си чак до момента, когато колата потегли от паркинга пред клуба. Веднага я последва колата на Антон.

— Какво ще кажеш? — попита Настя, когато спря след две пресечки, за да се преобуе.

Спря и Антон и се премести в тяхната кола.

— Анастасия Павловна, мисля, че не беше добра идея вие да шофирате — забеляза той. — Това е някак… Буди въпроси, с една дума. Намалява достоверността.

— Възможно е — съгласи се тя. — Но не мога да пусна Ромка на волана на колата на Льоша. Ако бяхме с моята — защо не? Колата принадлежи на моята фирма, имам пълномощно да я карам, документите ми са в ред. А за колата на Льошка нямам нищо. И ако ни бяха спрели, щяхме да си имаме маса главоболия. Аз както и да е, в паспорта си имам печат, че съм съпруга на гражданина Чистяков, щях да се измъкна някак, но не е сигурно, че това щеше да стане бързо и лесно. Но защо Ромка да си има неприятности? Макар че за всеки случай подхвърлих нещо за изпитателен срок. Така че и да се замисли някой защо шофирам аз, а не бодигардът, отговорът е очевиден: още му нямам пълно доверие, работи при мен отскоро. Пък и съм дама на възраст, имам право на някои странности. Така че кажете, какви са впечатленията?

Кой знае защо Роман не бързаше да разказва, седеше замислен и някак разсеян, затова пръв заговори Антон:

— Докато вие бяхте в клуба, аз проверих Орехов по нашите канали. За него няма нищо особено, освен едно твърде любопитно обстоятелство: получил е разрешение за сдобиване с травматичен пистолет. И дори го е използвал, и то два пъти, както е предвидено от закона. Тоест официално е купил два.

— Кога? — бързо попита Настя.

Антон се усмихна.

— Когато трябва, Анастасия Павловна. Точно два месеца преди убийството на полицая в Перм.

— Но защо? За какво е цялата тази галиматия с убийства на хора, които не са му сторили нищо лошо? И сега да излива каква ли не помия върху Власов, с когото почти не се познава. Създава се впечатление, че той иска да вкара в затвора Власов, да му припише вина, като убива именно хора, към които Власов може да има претенции. Но защо? И въпреки това нещо не се връзва: ако е имал за цел да си разчисти сметки с Власов по този начин, той е щял да подхвърля улики, доказателства. Щял е да му подхвърли пистолета, да речем. А срещу Власов няма нищо. Абсолютно нищо. Рома, ти защо мълчиш? Казвай.

— Ами аз някак… — бавно проговори Дзюба. — Всъщност Орехов не ме позна. Отначало дори не можах да повярвам, но — ето на! Мен винаги ме запомнят от пръв поглед, защото съм рижав. И бях абсолютно сигурен, че ще се сети. Но той не си спомни.

— Може да има проблеми със зрението? — предположи Антон. — Ти обърна ли внимание дали не присвива очи?

— Мисля, че не. Но не запомня физиономии, сигурен съм. Докато седяхме на масата, помоли сервитьора да донесе уиски и после напомняше за това на други двама сервитьори, които минаваха наблизо — „докога ще чакам, нали поръчах!“. И приятелчетата на Орехов всеки път през смях му обясняваха, че това не е техният сервитьор. Инак е весело момче, добродушно, изрази ми съчувствието си, задето имам такава шефка, е, нали разбирате каква. Щом си тръгнахте, веднага се обърна към мен и взе да ме разпитва коя сте, що сте. Научи, че съм ваш бодигард, и започна да ме разпитва за оръжия. Аз внимателно изместих темата към нелегалните казина, че нали, по-рано имаше къде човек да поиграе карти, а сега трябва да търси. Той не реагира. Ама никак. Дори очите му не проблеснаха.

— Значи е пълна измишльотина, че Власов е мошеник на карти — направи извод Антон.

— Нали това казвам! — Ромка постепенно заговори по-оживено. — После, когато онова момиче седна на коленете ми, аз подхвърлих една груба шегичка за чистотата и хигиената в половия живот — и пак никаква реакция. Тоест това определено не е негова тема. С една дума, ясно е, че Власов няма никакво отношение към всичко това.

— За ясно, ясно е — проточи Настя. — Но ми се иска да разберем защо. Добре, приятели, време е за лягане. Рома, имаш ли да добавиш още нещо?

— Още нещо ли? — позамисли се Дзюба. — Ами има нещо, но е такова, че… Филип Орехов смята, че всички нормални хора трябва да бъдат също като него. Който не е такъв, е пълен дебил. Аз разбирам, всички хора в една или друга степен смятат себе си за най-правилно мислещите, но при Орехов това някак… доминира ли, да го кажа. Тоест дори през ум не му минава, че някой може да разсъждава различно от него и да иска нещо различно от това, което иска той.

— А какво иска той? — с интерес попита Настя.

— Много пари и да не прави нищо, само да се забавлява. Разни там яхти, седемзвездни хотели, момичета, пиене, е една дума, целият джентълменски комплект на богаташко синче. Никакви идеи за бизнес или желание да стане голям бос, да командва хора, да бичи пари с тонове. Тази страна на живота му е напълно безинтересна. И твърдо вярва, че всеки нормален човек трябва да иска именно това и да мисли именно така.

— Любопитно — кимна Антон. — Това всичко ли е? Или има още нещо?

— Ами… — смути се Дзюба. — Има и още нещо, но дори не знам важно ли е, или не.

— Давай, давай, не се стеснявай — окуражи го Сташис. — Казвай.

— Има един любим израз: „И толкоз!“. Отначало не обърнах внимание, нали всеки си има паразитни думи, така че е нормално. Но после се вслушах по-внимателно. Дори не знам как да го обясня. Общо взето, излиза, че той не вижда далечна цел. Има само някаква близка и смята, че ако я постигне, край, това ще е. Проблемът ще бъде решен.

Настя се намръщи.

— Нещо не те разбрах. Можеш ли да приведеш пример?

— Ами гледайте, ще ви цитирам почти буквално: „Само да има кинти, и светът ще разцъфти! Снежнобяла яхта в Средиземно море, стада първокласни мацки, мегалитри уиски. И толкоз! Животът е рай!“. Сега разбирате ли?

— Сега разбирам — позасмя се Настя. — Човекът смята, че може да прекара целия си живот на яхта в Средиземно море, заобиколен от мацки и пиячка. А какво ще стане, когато парите свършат, а мацките остареят и изгубят свежестта си? Ами ако изведнъж му омръзне? Ами ако самият той започне да остарява и боледува? Не, толкова надалече нашият малък Орехов не се взира, той вижда само близката цел. И толкоз! Добре, да направим равносметката: сега трябва да поспим, а утре сутринта да свършим няколко неща. Антоне, ти ще се срещнеш с Олга Виторт и ще проучиш доколко добре се познават нейният служител Власов и младият Орехов и дали помежду им е имало някакви конфликти. Това първо. Второ: да изясним къде се е намирал Орехов в дните и по възможност в часовете на убийствата на полицая в Перм, на Галина Носуленко и на Михаил Болтенков, а също и в момента на покушението срещу Ханджумян. И ако това, което научим, задоволи нашето любопитство напълно, вие, мили мои, ще трябва да отидете при следователя. Не ви обещавам приятен разговор. Това беше третата точка от нашата обширна програма. Сега четвърто: трябва бързо да съберем всички сведения за фирма „Файтър Трейд“, особено ме интересува ръководителят на службата за сигурност. И психологическата характеристика на Орехов-старши, в частност неговите отношения със синчето му. И последното: проверете всички места, където може да са преправяли травматика. Вече сте ги проверявали със снимката на Ламзин и нищо не сте намерили, после сте направили същото във връзка с Власов — и отново нищо. Ще трябва да го направите и трети път и да проверите Орехов. Имате ли нещо против, че така взех да командвам?

— Всичко е нормално, Анастасия Павловна — каза Антон. — Нали аз самият ви помолих да помогнете.

— Е, и? Помогнах ли поне мъничко? — позасмя се тя. — Впрочем още е трудно да съдим. Утре ще научим. По-точно още днес. Край, всеки да се прибира.

Антон закара Дзюба да нощува при него. По-правилно би било да се каже — не да нощува, а да прекара жалкия остатък от нощта, защото до разсъмване оставаше съвсем малко. Апартаментът, в който не се чуваха нито звуци на телевизор, нито детски гласове, изглеждаше огромен и пуст. Преди да закара децата в своята вила, Еля бе приготвила храна за Антон за два дни, така че детективите не останаха гладни.

— Тоха, защо не помолим Кузмич да ни помогне — предложи Ромка, който моментално излапа кебапа в чинията си. — Той има добри връзки с техничарите, срещу бутилка, без никакви документи ще му свършат всичко. Нали ни помогна да проверим алибито на Власов, защо тогава не опитаме още веднъж? Имаме ли телефонния номер на Орехов?

— Още не, но няма проблеми, ще го намерим. Е, в събота ще бъде напрегнато, но може би Олга ще помогне. Тя може да знае номера му. Нали ни трябва не номерът, който е купил официално от оператора, а онзи, който използва реално. А той може да е съвсем друг, нали разбираш.

— Естествено, разбирам — оклюма се Дзюба. — Ами хайде да подхвърлим на Кузмич и още един номер, на онова твоето момче, брата на изгорялото момиче.

— На Журихинли?

— Ами да! Нали ти и без това трябва да го намериш, а не искаш да молиш хората, които се занимават с това. Може чрез Кузмич да се справим, а?

— Рома! — строго го погледна Антон. — Къде си научил тия номера? Да мамиш старшите си колеги, особено ръководителите си, не е хубаво това.

— Аха, знам, мама ми е говорила още като малък — засмя се Ромка. — А после, вече в Академията, ме научиха, че без измама никога нищо не можеш разкри. Такава ни е работата. Та за какво го казах всичко това! Ако ти успееш да придумаш Кузмич и да му пробуташ и двата номера, аз ще ти помогна за Журихин. Бързо и чисто, никой няма да научи. Ти ще го накараш да проговори и ще го предадеш на своята група, която работи по Ефимова, а като имаш признание, вече никой няма да ти отнеме това разкриване. Може дори да проточиш нещата до вторник, да почакаш да си дойде тираджията и да го пипнеш без много шум, да му пъхнеш под носа показанията на Журихин — къде ще се дява след това? И ще предадеш цели двама. Тогава вече няма никакво съмнение, няма да гъкнат.

— Ти си мечтател, Ромка — въздъхна Антон. — Хайде да лягаме, после на свежа глава ще помислим.

Постла на Дзюба на дивана в детската стая, на който спеше Еля, когато оставаше през нощта. Даде на Ромка чисти хавлии, остана в гостната да изчака той да излезе от банята. Добрата душа Еля често вземаше децата със себе си извън града не само за да подишат чист въздух, но и за да може Антон да прекара нощта с Лиза. Сега вече това не беше нужно.

Кога ходи той при Лиза? Вчера? Завчера? Или днес? Струваше му се много отдавна. Може би не биваше толкова рязко да скъсва? Излезе, че удари коварно, в гръб, без предупреждение? Защо? Лиза е добър човек, умен, почтен. Да, децата не я харесват, той не изпитва към нея такова чувство, че да му се иска да живеят заедно много години, но нима това е повод да нанася такъв удар? Тя не е заслужила това. Не е виновна, че на Антон му е отминало влюбването, а любов така и не се е зародила. От друга страна, нали казват, че да режеш опашката на части, е още по-болезнено.

Антон донесе от кухнята чаши, извади едва начената бутилка коняк, наля си малко и го изпи на един дъх. От банята пристигна зачервеният от горещия душ Дзюба, загърнат от кръста до стъпалата в голяма хавлиена кърпа.

— Ще пийнеш ли? — предложи Антон.

— Дай — кимна Ромка. — Само че малко, защото от умора ще ме напие. Ти занесе ли кутията от ножа на експертите?

— Занесох я, помолих да я видят тихо и бързо. На ножа, с който е била убита Ефимова, не са били намерени годни за идентифициране отпечатъци, но са се намерили някакви потно-мастни. Ако на кутията, освен следите на самите Маклигини, се намерят следи от тяхното зетче Шокин и неговото приятелче Журихин, това пак няма нищо да даде, защото и двамата са участвали в събирането на багажа при преместването. Но ако такива следи там няма, тогава ще започна да се съмнявам в изводите си за тази двойка. Макар че потно-мастните следи по ножа били добри.

— В смисъл?

— В-отрицателна кръвна група. Тя не се среща под път и над път. Така че, ако Шокин или Журихин има В-отрицателна кръвна група, ще можем да се поборим. Разбира се, по-добре ще е да ги накараме да признаят. Така е по-сигурно. Да ти налея още?

— Съвсем мъничко — отново помоли Дзюба. — Тоха, мисля си за признанието. Как ще представим пред Баглаев трупа на Носуленко? За него има човек в затвора, делото се смята за приключено, ако вдигнем много шум, няма да ни разберат. Ще предизвикаме скандал. Ще падат глави. А не можем и да премълчим, нали човекът лежи невинен, трябва да бъде освободен.

Антон пийна, замижа, тръсна глава.

— Първо, ние с тебе не знаем със сигурност дали е виновен, или невинен. Можем само да предполагаме как са получили признанието му.

— Но нали куршумът е от травматик!

— И какво от това? Един-единствен човек ли има на земята, който убива хора с преправен травматик? Може да се окаже чисто съвпадение, като с Ефимова.

— А не са ли множко съвпаденията за едно дело? — ядосано се тросна Ромка.

— Множко са — съгласи се Антон. — Но в живота се случват и по-странни неща, повярвай ми. Второ, оперативните работници, които са разследвали бачкатора от Средна Азия също не са вчерашни и не биха повели на заколение съвсем невинен агнец. Техните глави са им по-скъпи, разбира се, ако не са абсолютни престъпници или нехранимайковци. Хайде, бих ги разбрал, ако делото е било общественозначимо, ако всички средства за масова информация са тръбели, ако ръководството е искало отчет на всеки два часа. Тогава, разбира се, те е трябвало по какъвто и да е начин колкото може по-скоро да се отърват от висящото дело и да се отчетат. Тогава биха могли от глупост или от страх пред началството да пратят зад решетките и съвсем невинен човек. Но какво имаме тук? Масажистка от СПА салон. За какво ще им е било на момчетата да рискуват? Най-вероятно са имали човек, хванат на местопрестъпление за нещо тежко, например при грабеж или изнасилване, започнали са да го разследват и се е оказало, че е виновен и за две убийства, така че при всяко положение доживотният му е бил сигурен. И са се разбрали с него: той поема трупа на Носуленко, а срещу това например те не закачат семейството му, което живее тук, в Подмосковието, изобщо го оставят на мира, не го депортират. Обичаен вариант.

— Ами ако все пак са пълни престъпници или нехранимайковци? Тоха, това пак си е скандал, и тъй, и инак погледнато. А никой не желае скандали. И Баглаев заради тази Носуленко ще ни смели на кайма. И няма да чуе никакви наши доводи.

— Ромич, Баглаев е най-зле от всички и ние трябва да разбираме това. Да ти налея още?

— Не, стига ми вече — решително отказа Дзюба.

— Аз пък ще ударя още една глътка. — Антон отново наля малко алкохол в чашата си. — Разбери, трябва да отидем при него и убедително да му докажем, че държи в ареста невинен човек. А той ще трябва да се съгласи с нас и при това някак така да се измъкне, че да запази достойнството си. И тогава вече му пробутваме информацията, че съществува и трупът на Носуленко и трябва това дело да се извади от архива, да се възобнови и да се обедини за досъдебно производство с делото на Ханджумян, като се изиска и делото от Перм. С Ханджумян и пермския полицай всичко е прекрасно, без проблеми, но за Носуленко той ще трябва да докладва пред ръководството на следствения комитет. И представи си колко врагове ще си спечели, ако настоява, че материалите по това наказателно дело са фалшифицирани. За какво му са неприятности?

— За нищо — сънено кимна Роман, чиито очи се затваряха от умора и от изпитото. — И какво ще правим?

— Не знам — сви рамене Антон. — Има един вариант, но е умряла работа. Да проучим оня тип, когото са затворили за Носуленко, и ако се окаже, че има купчина доказани тежки престъпления, по дяволите, да лежи. А ние изобщо да изчистим Носуленко от нашата разработка. Да оставим само полицая, Болтенков и Ханджумян. И ако успеем да докажем, че и трите престъпления са дело на един и същи човек, този човек ще лежи, няма значение дали за три, или за четири тежки, все е до живот. Но ние с тебе трябва да решим това сега, за да отидем при следователя с ясни позиции. А преди това трябва да обработим и Улянцев, нали той иска да стовари трупа на Болтенков върху Ламзин, та да си пише плюс в отчетността, така че нашите изводи никак няма да му харесат.

— Наистина е умряла работа — съгласи се Дзюба. — Но пък се появява предмет за спазаряване. Представи си, че притиснем до стената Орехов с тези убийства, а доказателствата ни за следствието са слабички, тогава ще можем да му предложим да махнем случая с Носуленко в замяна на признание за останалите трупове.

— Не, няма да мине — поклати глава Антон. — Бащата на Орехов е богат, значи ще има добър, грамотен адвокат и той бързо ще обясни на подзащитния си, че това няма да повлияе на присъдата. Така че, ако имаме само косвени улики и нито едно пряко доказателство, с Орехов нищо не можем да направим. И Баглаев, между другото, много добре разбира това. Нали се изложи с Ламзин, втори път няма да се съгласи с такова нещо. Добре, Ромич, хайде да опитаме да поспим, утре имаме много работа.

Дзюба нямаше нужда от повече уговорки и само след няколко минути от детската долетя ритмично силно похъркване. Антон беше сигурен, че няма да може да заспи, но въпреки очакванията доста бързо се унесе.

Нито един прозорец в къщата не светеше и когато Настя влезе, вътре цареше пълна тишина. Тя запали лампата до вратата, за да намери чехлите си, без да иска, изпусна торбичката с обувките на пода и металните капачета дори през тънкия полиетилен глухо изтропаха по каменните плочки, с които бе покрит подът в антрето. Целият първи етаж, с изключение на кухнята и санитарния възел, представляваше зонирано открито пространство: вестибюлът плавно преливаше в хола, холът — в трапезарията, между трапезарията и кухнята имаше плъзгаща врата, която Настя постоянно държеше отворена.

И именно откъм хола до нея долетя звук, който се състоеше едновременно от охкане и скърцане на кожа от дивана.

— Аска, ти ли си? Запали, че нищо не виждам — чу гласа на Чистяков. — Задрямал съм тук, докато те чаках.

Тя щракна всички копчета, обу чехлите и отиде при мъжа си, приседна до него и положи глава на рамото му.

— Мислех, че спиш, както е редно за почтен учен човек, в спалнята, на удобния креват — виновно се пошегува тя.

— Не, аз като почтен семеен човек чакам жена си, която работи нощем — усмихна се Алексей. — Е, полезно ли беше това пътуване?

— Ъхъ — отговори тя и притвори очи.

Близо до Льоша винаги я обгръщаха необяснимо блаженство и спокойствие.

— Хлапаците спят ли? — попита.

— Като убити, и двамата. Петка дори не си отиде вкъщи. Умори ги ти, робовладетелко. Утре сигурно пак ще се впрегнеш, а и на тях ще наденеш юздите?

— За хлапаците не знам още, но аз сигурно ще трябва да свърша едно-друго.

— Тогава — веднага в леглото — изкомандва Алексей.

— Не искам! — Тя още по-силно се притисна до мъжа си. — Льоша, хайде да пийнем чай на терасата? Нощта е толкова топла, въздухът е приятен и никак не ми се спи.

Чистяков леко я отмести и внимателно се вгледа в очите й, после се позасмя и кимна:

— Добре. Върви да се преоблечеш, свали тия бабешки дрехи, а аз ще сваря чая. Какъв да бъде? Черен или зелен?

— Някакъв цветно-плодов, вкусен — помоли тя. — И не е нужно да критикуваш дрешките ми, те са модни и елегантни, между другото.

— Но с тях изглеждаш ужасно! — разсмя се Льоша. — Злобна старица. Нали знаеш какво казва народът: не е страшно да си дядо, страшно е да спиш с баба. А на мен, като на всеки нормално ориентиран мъж, ми се ще да мисля, че имам млада красива жена.

Настя се качи горе на пръсти, преоблече се и излезе на терасата, където на масата вече стояха големият порцеланов чайник и чашите. От къщата излезе Чистяков, понесъл в едната ръка паничка със сухарчета, а в другата — чиния с тънко нарязан кашкавал.

— Дори среднощното пиене на чай трябва да бъде красиво и както си му е редът — изрече той тържествено, докато наливаше червеникавия ароматен чай. — Аска, знаеш ли, че след като се пенсионира, ти много се промени?

— Кой? — смая се Настя. — Аз? Откъде ти хрумна? Аз съм същата, каквато си бях.

— Нищо подобно. Първо, докато работеше, постоянно ти се спеше, сутрешното ставане с будилник беше смъртна мъка за тебе, нали си спомням. А сега скоро ще съмне, а на теб никак не ти се спи.

— И какво означава това?

— Че остаряваш, скъпа моя — разсмя се той. — Годинките, няма как. Започва се със старческото безсъние.

— Их, че си — разстроено отвърна Настя. — Развали ми настроението. И второ какво? Само че, ако е същата гадост, не смей да ми го казваш!

— Е, де, Асенка, каква ти гадост? Яж кашкавал, яж, в него има калций, той е нужен на застаряващите жени, да не ги хваща остеопороза — подразни я Чистяков. — А пък безсънието си е екстра работа! Представяш ли си колко допълнително време се освобождава за живота? И за работата, между другото. Страдащите от безсъние хора имат добри шансове да прочетат всички непрочетени навремето книги и да изгледат всички пропуснати филми. Но както ти справедливо забеляза, това беше само първото. А второто е, че ти престана да се вайкаш за всяка дреболия, нещо повече, сега не се тръшкаш дори по сериозни поводи. Постоянно си в добро настроение и непрекъснато се усмихваш. Не си ли забелязала?

Тя го погледна учудено.

— Сериозно ли? Какво, наистина ли постоянно се разхождам с глупава усмивка на лицето? Какъв кошмар!

— Не бе, не, изобщо не е глупава — побърза да я успокои Алексей. — Ти просто се усмихваш. Между другото, много красиво.

— Ако сега изтърсиш, че съм започнала и да готвя, направо те убивам — закани се Настя.

— О, не, не съм достатъчно храбър за такова нещо! Та аз разбирам, че подвизите ти в кухнята са просто изпълняване на роднински дълг и не ти доставят никакво удоволствие.

Тя допи последната глътка от чашата си и отново я доля с чай.

— А знаеш ли, Льоша, ти сигурно си прав — каза замислено. — Наистина престанах да се вълнувам и разстройвам на всяка крачка, както правех на младини. Изглежда, вече съм стигнала възрастта, когато човек започва по-ясно да разбира за какво има смисъл да се нервира и тревожи, и за какво няма.

— Е, добре, ще те зарадвам, съгласен съм да наричаме това не възраст, а състояние на ума. И естествено, съм прав просто защото съм ти мъж, което значи, че винаги съм прав.

— Ами тези промени… не ти ли харесват? — предпазливо попита Настя. — Започна ли нещо у мен да те дразни?

Алексей лапна шепа сухарчета и звучно захруска.

— Аска, аз те обичам вече толкова години, че да ти призная честно, ми е абсолютно все едно каква си.

— Свикнал си, значи?

— Аха. Корените ми са прораснали в теб. Така че можеш смело да се променяш в каквато искаш посока, това няма да повлияе на моето отношение към теб. Само не си хващай любовник, това вече няма да го понеса.

— Ето на — смешно сбърчи нос тя. — Вече се започна с условията и ограниченията.

— Е, ами ти какво искаш? — театрално разпери ръце Льоша. — Условията и ограниченията са задължителни елементи при всякакви преговори. Между другото, за условията и ограниченията: ти даваш ли си сметка, че това, в което въвлече момчетата, е незаконно? Ами ако ги заловят?

— Няма да ги заловят — безгрижно отговори Настя. — Та Саня е професионалист в това, беше хакер още преди да научи таблицата за умножение. А Петручо е още по̀ професионалист от него. Както е прието да казват те — вълшебник. И после, на кого е потрябвало да ги следи? Аз разбирам, ако бяха хакнали бази на Пентагона или някоя мощна банка, тогава, разбира се, щяха да ги издирват. А така… Голяма работа, разбиват профили от чатове. Никой няма и да забележи. А това, което прави Дзюба от моя лаптоп, е напълно законно, той нищо не хаква, търси само в открития достъп. Но пък как търси! Оцени го, Чистяков!

— Ето още една промяна у теб — забеляза той. — По-рано ти се стараеше да не нарушаваш закона, много се тревожеше на тая тема.

— Ами аз и сега се старая. — И Настя погледна мъжа си с най-честните и невинни очи, които успя да направи. — Ей богу, Льоша, старая се с всички сили. Но знаеш ли, моето буйно правосъзнание някак се е укротило през последните години. Когато постоянно виждаш, че законите не интересуват никого и никой дори не се сеща да ги спазва, неволно започваш да губиш уважението си към понятия като „законност“ и „ред“. Ето виж: невинен човек е в ареста, под стража. За да докажем, че той е невинен, трябва да намерим истинския престъпник. А за да го намерим и при това да успеем да убедим следователя, трябва да получим купчини информация. За целта са нужни и купчина бумаги, подписи, разрешения и съгласувания. А човекът лежи в ареста. И там въобще не му е хубаво.

Аз в никакъв случай не искам да кажа, че целта оправдава средствата, не. Само ти привеждам пример за ситуация, в която моето правосъзнание си ляга да спи и сънува дълги сладки сънища. Льоша, аз не те моля да смяташ, че съм права. Самата аз си знам, че не съм. Просто искам да ме разбереш.

— Разбрах те. Е, какво ще кажеш за лягане? Заедно с правосъзнанието? — насмешливо попита Алексей. — Защото виж, небето вече просветлява. И застудя.

— Да вървим — съгласи се Настя. — Ти си лягай, а аз още малко ще помисля.

— „Малко“ значи колко? Около два часа?

— Ами горе-долу толкова. Ще помисля, после ще сготвя и ще отида на стрелбището да пострелям. Там отварят в седем и сутрин няма никакви хора.

— Изобщо ли няма да си легнеш?

— Льоша, наистина не ми се спи.

— Добре, ти си знаеш, голямо момиче си — въздъхна Чистяков. — Тогава разтреби всичко тук, а аз ще лягам. Още не страдам от старческо безсъние.

— Не старческо, а възрастово! — възрази тя и болезнено ощипа мъжа си по ръката.

Чистяков отиде да си легне, а Настя донесе от къщата одеяло, загърна се в него и седна на люлката в градината.

„Льошка е прав — мислеше и ритмично се люлееше под тихите звуци на поскърцващите вериги. — Наистина съм се променила. По-рано за нищо на света нямаше да пропусна възможността да поспя час-два, а сега кой знае защо не ми се спи. И само преди десетина години щях да издера очите на някого, който би посмял да твърди, че мога да гледам през пръсти как мой роднина нарушава закона.“

Тя наблюдаваше небето, което се наливаше със светлина, слушаше оживяващата птича гълчава и прехвърляше в главата си информацията за Владимир Власов и Филип Орехов. Уж беше доста обширна тази информация. Но кой знае защо изобщо не се подреждаше в цялостна картина.

В пет сутринта Анастасия Каменская се върна в къщата и застана до печката, в шест изпи две чашки силно кафе със захар и сметана, в шест и двайсет и пет се качи горе, влезе в спалнята, тихичко се преоблече, после слезе, написа дълга бележка, едната част от която беше адресирана до мъжа й, другата — до племенника й и неговия приятел, и замина за стрелбището.