Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (8)

Осма глава

На парахода „Трескав блян“,

река Мисисипи, юли 1857

Абнър Марш си отряза резен чедър от подноса на масата, постави го внимателно върху онова, което беше останало от ябълковия му пай, и заби вилицата си в тях с бързо движение на голямата си червендалеста ръка. Погълна ги, оригна се, изтри уста с кърпата на масата, изтърси няколко трохи от брадата си и се отпусна на стола с усмивка.

— Хубав ли е паят? — попита усмихнат Джошуа Йорк, който стоеше с чаша бренди в ръка.

— Тоби само такива прави — отвърна Марш. — Трябваше да опиташ — той стана от масата. — Хайде, пий, Джошуа. Време е.

— Време?

— Искаше да изучиш реката, нали? Няма да стане, както си седиш на масата. В това съм сигурен.

Йорк пресуши чашата си и се качи заедно с Марш в лоцманската будка. На вахта беше Карл Фрам. Той се излежаваше на кушетката и изпускаше къдрав дим с лулата си, докато чиракът му — висок младеж с коса до раменете — стоеше на кормилото.

— Капитан Марш — каза Фарм и кимна. — А вие сигурно сте тайнственият капитан Йорк. Радвам се да ви срещна. Никога досега не съм бил на параход с двама капитани. — Той се ухили с дълга, налудничава усмивка, която разкри един златен зъб. — Капитаните на тоя кораб са почти колкото жените ми. Разбира се, за това си има причина. Все пак котлите тук, огледалата и среброто са повече, отколкото на всеки друг съд, така че са му нужни и повече командири. — Слабоватият кормчия се приведе напред, изтръска пепелта от лулата си в голямата желязна печка, която бе мрачна и студена в плътната тъма на горещата нощ. — Какво да направя за вас, господа?

— Трябва да изучим реката — каза Марш.

Кормчията вдигна вежди.

— Да изучите реката? Аз си имам чирак. Нали тъй, Джоди?

— Точно така, господин Фрам.

Лоцманът се усмихна и вдигна рамене.

— Сега обучавам Джоди. Всичко е уговорено предварително. Ще ми даде шест хиляди долара от заплатите си, след като си получи разрешителното и го приемат в лоцманския съюз. Правя го за малко пари, понеже познавам родителите му. Вашите не ги познавам, не ги познавам изобщо.

Джошуа Йорк разкопча тъмносивата си жилетка. Под нея носеше чантичка с пари. Извади една златна монета от двадесет долара и я постави на печката. Жълтеникавият метал нежно засия върху черното желязо.

— Двадесет — каза Йорк и постави още една монета върху тази. — Четиридесет — последва трета. — Шестдесет — той преброи до триста и закопча отново жилетката си. — Боя се, че толкова нося със себе си, господин Фрам, но ви уверявам, че не страдам от липса на финанси. Нека се разберем за седем хиляди долара. Още толкова ще получи господин Олбрайт, ако двамата ме научите на всичко за управлението и опресните познанията на капитан Марш. Получавате ги веднага, не от заплати. Какво мислите?

Фрам остана съвсем спокоен. Той захапа лулата си дълбокомислено, сякаш преценяваше предложението, и накрая протегна ръка, за да събере златните монети.

— Не мога да говоря от името на господин Олбрайт, но колкото до мен — аз харесвам цвета на златото. Ще ви науча. Защо не дойдете утре сутрин, когато започва вахтата ми?

— Капитан Марш не би имал затруднения с това — каза Йорк, — но аз предпочитам да започна незабавно.

Фрам се огледа наоколо.

— По дяволите. Не виждате ли, че е нощ? Обучавам Джоди поне от година. Едва от месец му разрешавам да кормува по тъмно. Съвсем не е лесно. Отказвам — тонът му беше строг. — Първо ще ви науча през деня, когато се вижда накъде отиваме.

— Ще се науча през нощта. Имам по-особен график, господин Фрам. Няма защо да се притеснявате. Виждам прекрасно в тъмното, вероятно доста по-добре от вас.

Лоцманът се изправи на дългите си крака, отправи се наперено към кормилото и пое управлението.

— Слизай, Джоди — каза той и момчето се отдръпна. — Няма човек, който да вижда достатъчно добре, за да прекоси трудна отсечка в тъмното. — Стоеше с гръб към тях и се взираше в черните води, в които се отразяваха звездите. Някъде в далечината виждаха светлините на друг параход. — Днес нощта е ясна, безоблачна, луната е наполовина, а реката не буйства. Вижте я. Като черно стъкло е. А бреговете? Лесно се виждат къде са, нали?

— Да — каза Йорк.

Марш се усмихна, но замълча.

— Е — отвърна Фрам, — невинаги е така. Понякога няма луна и облаците скриват цялото небе. Тогава е много тъмно. Толкова, че нищо не се вижда. Бреговете се отдръпват и не разбираш къде са. Ако не знаеш какво правиш, можеш да заседнеш. Друг път ти се изпречват сенки, които са толкова плътни, че приличат на суша. Трябва да ги разпознавате, иначе цяла нощ ще заобикаляте несъществуващи препятствия. Откъде мислите, че кормчиите знаят тия неща, капитан Йорк? — Фрам не го остави да отговори. Той потупа едното си слепоочие. — Памет. Наблюдават проклетата река през деня и я запомнят. Цялата. Всеки завой, всяка къща край пътя, всеки склад за дърва, къде е дълбока и къде плитка, местата, от които да преминеш. Параход се управлява със знания, капитан Йорк, не със зрение. Първо обаче се гледа, за да запомниш, а през нощта не се вижда добре.

— Така е, Джошуа — потвърди Абнър Марш и положи ръка върху рамото на приятеля си.

— Корабът пред нас е параход със странични колела — започна спокойно Йорк. — Украсата между комините му има формата на буквата „К“, а лоцманската будка има куполовиден покрив. В момента преминава покрай склад за дърва. До него има стар прогнил пристан. На външния му край е седнал цветнокож мъж, който гледа към реката.

Марш пусна рамото на Йорк и се приближи към прозореца с присвити очи. Другият съд беше твърде далеч. Личеше си, че наистина е със странични колела, но украсата между комините… те бяха черни също като небето. Едва ги виждаше, и то само заради искрите, които се носеха край тях.

— По дяволите — възкликна Марш.

Фрам погледна към Йорк с почуда.

— И половината от тия неща не ги знам — каза той. — Ама съм сигурен, че сте прав.

Едва след няколко мига „Трескав блян“ премина край склада за дърва, където седеше старият цветнокож мъж, което потвърди думите на Джошуа.

— Пуши лула — каза Фрам с усмивка. — Това го пропуснахте.

— Съжалявам — отвърна му Джошуа Йорк.

— Гледай ти — започна кормчията замислено, — гледай ти. — Той захапа лулата си и погледна към реката пред тях. — Наистина виждате добре през нощта. Това е ясно. Все още обаче не съм сигурен. Не е толкова трудно да видите склад за дърва през ясна нощ. За старите черньовци — признавам, те бая се сливат с тъмата. Това е едно на ръка обаче — реката е друга работа. Има си дреболии, на които вашите пътници от първа класа хептен няма да обърнат внимание, но лоцманът трябва винаги да забелязва. Като повърхността на водата, когато под нея се крие клон или паднало дърво. Гнилите дънери ще ви покажат какво е състоянието на течението цели мили напред. Как се разпознава истински от привиден риф. Трябва да четете по реката, все едно е книга, сякаш всяка вълничка и водовъртеж представлява дума. Понякога нищо не се вижда и няма как да различите знаците. Тогава се разчита на онова, което помните, когато за последно сте чели тия страници. Няма да четете в тъмното я!

Йорк не обърна внимание на тези думи.

— Ще забележа вълна също както видях склада. Трябва само да знам за какво да следя. Господин Фрам, ако не можете да ме научите, ще намеря друг кормчия. Напомням ви, че аз съм собственик и капитан на „Трескав блян“.

Фрам се огледа наоколо с намръщена физиономия.

— Още работа за през нощта — каза той. — Ако искате да се учите по тъмно, ще ви струва осем хиляди.

Изражението на Йорк бавно се превърна в усмивка.

— Така да бъде — каза той. — А сега да започваме.

Карл Фрам вдигна шапката си високо и въздъхна тежко, сякаш го бяха изнудили.

— Добре. Парите и параходът са си ваши. Не ме обвинявайте обаче, когато го продъните. Слушайте сега. Реката тече по права линия от Сейнт Луис до Кайро, където се влива Охайо. Това трябва да се знае. Тая отсечка я наричат „гробище“, понеже много кораби потъват. На някои още им стърчат комините над водата. Когато реката е плитка, целият проклет параход се вижда, заровен в калта. Точно тия, дето са целите под водата, трябва да се знаят къде са, или следващият шибан кораб, който преминава през това място, ще заобикаля вас. Трябва да си подберете ориентири и трябва да научите как се управлява. Елате тук и хванете кормилото, почувствайте как се движи корабът. На това място дори да потопите църковна камбанария, няма да стигне дъното, безопасно е — Йорк и Фрам размениха местата си. — Сега, първата спирка след Сейнт Луис…

Докато Фрам говореше, Абнър Марш седеше на кушетката и слушаше. Лоцманът се луташе между приказки за ориентири, хитрости при кормуването и дълги истории за параходи, потънали в „гробището“. Беше умел разказвач, но след всяка история бързо започваше отново да дава инструкции. Йорк попиваше всичко мълчаливо и бързо усвояваше тънкостите на навигацията. Винаги, когато Фрам млъкнеше и го накараше да повтори казаното, той се справяше отлично. Накрая, точно след като застигнаха и подминаха парахода със странични колела, който по-рано бяха видели, Марш осъзна, че започва да се прозява. Беше приятна, ясна нощ и той не искаше да си ляга. Стана, слезе до заведението на тексаската палуба и се върна с каничка горещо кафе и чиния тартове. Щом влезе в будката, видя, че Карл Фрам беше започнал да разправя ония дивотии за останките на „Дренън Уайт“^[1], който се изгубил край Начес през петдесета с цяло съкровище на борда. „Евремонд“ се опитал да го изкара от водата, но се запалил и потънал. „Елън Адамс“, спасителен кораб, дошъл да търси съкровището през петдесет и първа, но заседнал и едва не потънал.

— Тия пари са прокълнати, нал’ разбирате — каза Фрам. — Или е туй, или старият речен дявол не ги дава.

Марш се усмихна и си сипа кафе.

— Джошуа — каза той, — тая история си е самата истина, но не вярвай на всички, които Фрам разправя. Той е най-прочутият лъжец по цялата река.

— Що бе, капитане! — възкликна лоцманът ухилен и се обърна към реката. — Виждате ли оная стара колиба с рухналия покрив ей там? — подхвана той. — Добре, ще се наложи да я запомните… — и така той отново се върна към обучението на Йорк.

Изминаха поне двадесет минути, преди да се отплесне отново и да разкаже историята за „Е. Дженкинс“ — парахода, който бил дълъг тридесет мили и затова му сложили хармоника по средата, за да взема завоите. При тези думи дори Джошуа Йорк погледна скептично към Фрам. Той обаче продължи да се усмихва.

Марш се оттегли час след като изяде и последния си тарт. Фрам беше много забавна компания, но той реши да се учи от него през деня, за да може да вижда проклетите ориентири.

Когато отвори очи, беше сутрин, а „Трескав блян“ се намираше в Кейп Джирардо и товареше смлян фураж. Фрам избрал да акостира там по някое време през нощта, когато се спуснала мъгла. Градът бе разположен високо, върху отвесна скала, на около сто и петдесет мили южно от Сейнт Луис. Марш помисли малко и остана доста доволен от скоростта на кораба. Не бяха поставили рекорд, но се движеха бързо.

След час параходът отново потегли надолу по реката. Юлското слънце беше жарко, въздухът — наситен с горещина, влага и насекоми, но на тексаската палуба лъхаше свежест и спокойствие. Спираха често. Трябваше да поддържат осемнадесет бойлера. Пещите гълтаха дърва като обезумели, но нямаха проблеми с горивото. По пътя им непрестанно изникваха складове за дърва. Винаги, когато горивото беше на свършване, боцманът съобщаваше на кормчията и корабът спираше край някоя разнебитена, схлупена колиба, обградена от грамадни, разцепени на две, стволове от бук, дъб или кестен. Марш или Джонатоун Джефърс слизаха на брега, за да се пазарят с дърваря. След това даваха знак на докерите, които се нахвърляха върху дървата. Докато мигнеш три пъти, всичко вече се оказваше на борда. Пътниците от първа класа наблюдаваха как товарят горивото от перилата на котелната палуба. Всички от основната палуба пък непрестанно се пречкаха.

Параходът спираше и в малки градчета по пътя и там ставаше причина за всеобщо оживление. Веднъж акостира извън населено място, за да слезе пътник. От частен пристан пък се качи друг. Към обяд спряха за жена с дете, които им махнаха от брега, а към четири се наложи да забавят ход, за да ги настигнат трима мъже с гребна лодка. През този ден „Трескав блян“ не измина много и не се движеше бързо. Когато оттеглящото се на запад слънце обагри реката в пламтящо червено, корабът най-после стигна до Кайро. Дан Олбрайт реши да акостира там за през нощта. Южно от града Охайо се вливаше в Мисисипи. Двете реки представляваха причудлива гледка. Водите им не се смесваха веднага и чистият син поток на Охайо продължаваше да тече като кристална нишка по източния бряг на мътната кафеникава Мисисипи. Именно тук долното течение на реката показваше особения си характер. От Кайро до Ню Орлиънс и Залива^[2], разстояние от близо хиляда и сто мили, Мисисипи правеше остри завои като гърчеща се змия, сменяйки посоката си дори при най-лека прищявка. Поглъщаше меката почва по съвсем непредвидими начини. Понякога оставяше пристаните на сухо, а друг път заливаше цели градове. Според кормчиите реката никога не минаваше през едно място повече от веднъж. Абнър Марш бе роден и се беше учил на търговия на съвсем различно място — в горното течение на Мисисипи, където тя минаваше между високи, скалисти брегове и течеше почти по права линия. Капитанът остана дълго на ветровитата палуба, взираше се в менящите се пейзажи и изучаваше реката. С преминаването от горното към долното течение на Мисисипи сякаш бе започнал съвършено нов етап от живота му.

Не след дълго, докато Марш си бъбреше с Джефърс в кабинета му, той чу камбаната да удря три пъти — сигнал за акостиране. Абнър се намръщи и погледна през прозореца. Виждаха се само силно залесените брегове.

— Защо спираме — запита Марш. — Следващата спирка е Ню Мадрид. Не познавам тая част от реката, но това със сигурност не е град.

— Може би са ни махнали да се отбием? — сви рамене Джефърс.

Марш помоли за извинение и се качи в лоцманската будка. На смяна беше Дан Олбрайт.

— Някой ни е махнал да спрем ли? — попита капитанът.

— Не, господине — отвърна кормчията.

Винаги беше пестелив. Отговаряше само на зададения въпрос и не казваше нищо повече.

— Къде спираме?

— Склад за дърва, капитане.

Марш видя, че по-напред, на западния бряг наистина има такъв.

— Господин Олбрайт, сигурен съм, че заредихме гориво преди по-малко от час. Едва ли сме изгорили всичко. Косматия Майк ли ви каза да акостирате?

Боцманът имаше задължение да следи за горивото.

— Не, господине. Това е заповед на капитан Йорк. Според него трябва да спра точно тук, без значение дали се нуждаем от гориво или не — Олбрайт хвърли един поглед напред. Беше дребен, спретнат мъж с тънък черен мустак, червена копринена вратовръзка и ботуши от лачена кожа. — Трябва ли да продължа?

— Не — отвърна Абнър Марш колебливо и се замисли, че Йорк би трябвало да го предупреждава за такива неща. Сделката обаче си беше сделка и даваше възможност на Джошуа да раздава шантави нареждания. — Знаете ли колко дълго ще останем?

— Чух, че Йорк има някаква работа на брега. Ако не се появи до мръкнало, значи цял ден.

— Мамка му. Графикът… пътниците ще задават куп досадни въпроси — Марш смръщи вежди. — Е, предполагам, че не можем да направим нищо по въпроса. Нека поне натоварим малко дърва, докато сме тук. Ще се заема с това.

Абнър се разбра с момчето, завеждащо склада — слабовато негърче с тънка памучна риза. То изобщо не се пазареше за стоката. Капитанът купи от него бук на цена като за канадска топола и дори го убеди да добави няколко снопа борови трупи. Докато пристанищните работници и докерите товареха, Марш погледна цветнокожото момче в очите и се усмихна.

— Нов си, нали?

То кимна.

— Аха, гус’дин капитан.

Марш му кимна в отговор и тъкмо се обръщаше да си тръгва, когато момчето отново заговори.

— От седмица съм тука, капитане. Старият бял, дето беше тука, го излапаха вълците.

Абнър изгледа строго събеседника си.

— Намираме се на няколко мили северно от Ню Мадрид, нали, момче?

— Тъй сий, капитане.

Когато се върна на парахода, капитанът не можеше да си намери място от яд. Проклетият Джошуа Йорк. Какво беше намислил? Защо трябваше да си губят целия ден край тоя проклет склад? Отначало Марш искаше да изтича до каютата на Йорк и добре да си поговорят, но после реши да не прибързва. Не беше негова работа. Насили се да приеме това и зачака.

Часовете минаваха бавно, а „Трескав блян“ стоеше неподвижен край склада за дърва. Десетина парахода минаха край него и продължиха надолу по течението. Това само раздразни Абнър Марш още повече. Поне още толкова отплаваха и в другата посока. Кратка схватка с ножове между двама пътници от основната палуба доведе до оживление на борда. Повечето пасажери и членове на екипажа бяха изнесли столовете си на палубата, за да се излежават на припек, пушеха, дъвчеха тютюн или спореха за политика. Джефърс и Олбрайт играеха шах в лоцманската будка. Фрам разказваше небивалици в главната каюта. Някои от дамите започнаха да уговарят танци. А Абнър Марш вече започваше да губи търпение.

След залез, докато Марш седеше на тексаската палуба, пиеше кафе и убиваше комари с плесници, той стана свидетел как Джошуа Йорк напуска кораба заедно със Симо. Капитанът видя как те спират до колибата, как разговарят с момчето от склада и след това продължават по набраздения от колела разкалян път към гората.

— Така значи — каза Марш и се изправи, — нито ще споменат, че излизат, нито ще кажат здравей — той се намръщи. — Дори забравиха за вечерята. Това подсети Абнър да слезе до основната палуба и да си вземе нещо за ядене.

Часовете отминаваха един след друг, а пътниците и екипажът започваха съвсем да губят търпение. Някои вече пиеха здраво. Някакъв плантатор започна игра на браг^[3], друг запя, а един твърдоглав младеж получи удар с бастун, задето агитира за аболиционизъм.

Към полунощ Абнър Марш беше в салона с Косматия Майк и го потупваше по рамото. Капитанът беше дал заповед да го извикат веднага, щом Йорк се появи. Научи обаче, че се е завърнал Симо.

— Викай твоята сбирщина на борда и кажи на Уайти да подава пара — сопна се той на Майк. — Имам много път за наваксване.

След това отиде да намери Йорк, но откри, че той така и не се е върнал на борда.

— Джошуа каза да продължиш към Ню Мадрид — съобщи му Симо. — Той ще върви по сушата и ще се срещнете там.

Марш го заля с въпроси, но не успя да изкопчи нищо. Симо го прикова с дребните си студени очи и повтори, че „Трескав блян“ трябва да чака Йорк в Ню Мадрид.

Последва кратко, но приятно пътуване. Градът не беше далеч от склада за дърва и Абнър Марш се зарадва, че е време да оставят това пусто място и да продължат напред.

— По дяволите, Джошуа — мърмореше си капитанът.

В Ню Мадрид изгубиха почти два пълни дена.

— Мъртъв е — заяви Джонатоун Джефърс, щом измина ден и половина.

В Ню Мадрид имаше хотели, билярдни зали и всякакви други развлечения, които липсваха в складовете за дърва. По тази причина времето, прекарано в пристанището, не премина толкова скучно, но въпреки това всички изгаряха от нетърпение да потеглят. Поне половин дузина недоволни пътници се качиха при Марш и поискаха отстъпка от цената на билетите си. Те не разбираха защо корабът се бави, при положение че изглежда в добро състояние, а времето е прекрасно. Капитанът им отказа с възмущение, но продължи да се ядосва и да се чуди къде, по дяволите, се е дянал Джошуа Йорк.

— Жив е — убеден беше той. — Не казвам, че няма да му се прище да е мъртъв, като го набарам, но съм сигурен, че още е жив.

Зад златните рамки на очилата си Джефърс вдигна вежди.

— Откъде сте толкова сигурен, капитане? Тръгна сам пеша в гората, и то посред нощ. Пълно е с разбойници, а също и с животни. Знам, че в последните години край Ню Мадрид са станали поне няколко убийства.

Марш го прикова с поглед.

— Какво имате предвид? — попита той. — Откъде знаете?

— Чета вестниците — отвърна Джефърс.

Марш се намръщи.

— Е, какво значение има? Йорк не е мъртъв. Знам го. Сигурен съм в това, господин Джефърс.

— Тогава може би се е изгубил? — предположи сметководителят с хладна усмивка. — Дали да не съберем група, за да го потърсим, капитане?

— Ще го обмисля — заяви Абнър Марш.

Това обаче не се оказа необходимо. Същата вечер, час след залеза, Джошуа Йорк се появи на пристанището. Съвсем не изглеждаше да е прекарал сам два дни в гората. Обувките и панталоните му бяха покрити с прах, но, като изключим това, изглеждаше елегантен като през нощта, в която изчезна. Крачеше припряно, но грациозно. Качи се на борда и се усмихна на Джак Или — втория машинист.

— Намери Уайти и му кажи да подава пара — нареди му Йорк още в същия миг. — Тръгваме.

След това, преди някой да го попита каквото и да било, вече бе изкачил наполовина голямото стълбище.

Въпреки гнева и безпокойството си Марш се почувства изключително облекчен след завръщането на Джошуа.

— ’Земи да удариш шибаната камбана, че тия на брега да разберат за отплаването — каза той на Косматия Майк. — Искам ни възможно най-скоро отново по реката.

Йорк се беше прибрал в каютата и миеше ръцете си на легена върху шкафа с чекмеджета.

— Абнър — каза той учтиво, когато Марш нахълта вътре, след като беше ударил силно по вратата за предупреждение. — Ще обезпокоя ли много Тоби, ако поискам късна вечеря?

— Аз ще те обезпокоя, като попитам защо губим цялото това време — отвърна Марш. — По дяволите, Джошуа, зная, предупреди, че ще постъпваш необичайно, но два дни! Така не се управлява параходна линия.

Йорк подсуши своите дълги, бледи ръце и се обърна.

— Беше важно. Предупреждавам те, че мога да го направя отново. Трябва да свикнеш с навиците ми, Абнър. Направи необходимото да няма въпроси.

— Имаме товари и пътници, които са си платили, и то не за нощувки край складове за дърва. Какво да им кажа, Джошуа?

— Каквото решиш. Разполагаш с въображение, Абнър. Осигурих парите за дружеството ни. Извиненията са от теб — гласът му звучеше любезно, но и студено. — Ако е някаква утеха, само първото пътуване ще е такова. При следващите ни плавания ще се наложат не повече от няколко подобни тайнствени разходки. Ще имаш време за рекорди. Няма да ти преча — каза той с усмивка. — Дано това ти допада. Трябва да сдържаш нетърпението си, приятелю. Все някога ще стигнем Ню Орлиънс и тогава всичко ще стане по-лесно. Това приемливо ли е за теб, Абнър? Абнър? Има ли нещо?

Марш беше присвил силно очи и почти не слушаше Йорк. Помисли си, че сигурно има доста странно изражение.

— Не — побърза той да отговори, — просто тези два дни. Само това е проблемът, но няма значение. Няма никакво значение. Сам го каза, Джошуа.

Йорк кимна с привидно съгласие.

— Ще се преоблека, след това ще кажа на Тоби за вечерята, а после имам да отида до лоцманската будка, за да науча още за реката. Кой е на смяна довечера?

— Господин Фрам.

— Чудесно. Карл е доста приятен.

— Точно така — отвърна Марш. — Извини ме, Джошуа. Трябва да сляза долу, за да съм сигурен, че ще потеглим още тази нощ.

Той се извърна рязко и излезе от каютата. Отвън нощта беше жежка. Абнър Марш се отпусна на бастуна си и погледна към обсипаното със звезди небе. Опитваше да си спомни точно онова, което бе видял в каютата. Само ако можеше да вижда по-добре в тъмното. Ако Йорк бе запалил две лампи вместо една. Или ако се бе осмелил да го приближи повече. Не можеше да е сигурен при цялото това разстояние до шкафа с чекмеджетата, но не можеше и да си изкара гледката от главата. Кърпата, с която Йорк бършеше ръцете си, беше цялата в петна. Тъмни петна. Червеникави. Приличаха страшно много на кръв.