Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (35)

Епилог

Гробището е старо и буренясало, над него се носи шумът на реката.

Издига се високо на скалите, а отдолу Мисисипи бушува така, както го е правила хиляди години. Можеш да седнеш на ръба, с крака, висящи над пропастта, и просто да наблюдаваш. Да отпиеш от спокойствието, от красотата. Погледната от тук, реката има стотици лица. Понякога е златна, изпълнена с живот заради рояците насекоми. По залез за кратко сияе с цвета на бронз, а след това почервенява. Цветовете постепенно избледняват и тогава ти напомня за Мойсей и една друга много, много далечна река^[1]. Когато нощта е ясна, водите са тъмни, но бистри, приличат на черен сатен, а в сияйната им повърхност се отразяват звездите и приказната луна. Трептяща и танцуваща сред вълните, тя изглежда по-голяма и красива от онази на небосвода.

Реката се изменя и със сезоните. През пролетта настъпва разливът. Той е кафеникав и тинест и бавно пълзи към дърветата и бреговете, които още носят белезите от минали прииждания. Есента покрива синята повърхност с хиляди цветове на лениво носещи се листа. А щом настъпи зимата, реката замръзва и снегът я затрупва, превръща я в неопитомен бял път, по който никой не може да се движи. Така блести, че очите те заболяват. Под леда водата продължава да се носи мразовита и бурна, неуморима. Накрая реката се свива и зимната кора над нея се разчупва. Пукнатините се отварят със страховит, гръмотевичен, разкъсващ шум.

Всички тези настроения на реката могат да се наблюдават от гробището. От тук тя се вижда такава, каквато е била и преди хиляди години. Дори сега по бреговете на Айова няма нищо друго, освен дървета, възвишения, каменисти стръмнини. Реката е спокойна, пуста, кротка. Преди хиляда лета е можело да се взираш часове и да не видиш нищо друго, освен самотен индианец с кану от брезова кора. Днес можеш да гледаш също толкова дълго и ще съзреш само дълга процесия от шлепове, понесени от малък дизелов влекач.

В онзи период между тогава и днес имаше времена, когато реката бе гъмжаща от живот, когато пушек, пара, свирки и огньове изпълваха целия пейзаж. Вече няма параходи. Реката е спокойна. На мъртвите в гробището така не им харесва. Половината от тях някога са били моряци. Гробището обаче също е спокойно. Повечето кормчии са били погребани много, много отдавна. Сега дори внуците им лежат недалеч от тях.

Рядко има посетители. Малкото хора, които идват тук, посещават само един и същ невзрачен гроб. На места обаче се виждат големи статуи. Една от тях е на висок мъж, облечен като лоцман на параход, който държи парче от кормило и се взира в далечината. Върху няколко паметника се редят прелестни слова за живота и смъртта по реката. Те разказват как обитателите им са изгубили животите си след взрив на котел, във войната, при удавяне. Ала никой не ги посещава. Хората търсят само един простичък гроб. Камъкът му е видял повече от сто години, но още стои здраво на мястото си. Словата, изсечени върху него, са напълно четливи: име, години и два стиха от поема.

КАПИТАН АБНЪР МАРШ

1805–1873

Нивга повече не ще блуждаем

тъй късно през нощта.^[2]

Над името, издялано в камъка изкусно и внимателно, има малко украшение с релеф и фини детайли. Изобразява два големи парахода със странични колела в разгара на състезание. Суровото време и годините са ги повредили, но още можеш да видиш пушека, виещ се от комините им, да изпиташ тръпката от скоростта им. Ако се приведеш достатъчно близо и прокараш палец по камъка, дори ще различиш имената им. Изоставащият е „Еклипс“, велик параход на своето време. А онзи отпред е непознат за повечето историци, изучаващи реката. Изглежда се казва „Трескав блян“.

Човекът, който идва най-често на този гроб, винаги докосва парахода, сякаш за да го дари с късмет.

Твърде необичайно, но той се появява само през нощта.