Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (31)

Тридесет и първа глава

Ню Орлиънс,

май 1870

Нощем улица „Галатън“ приличаше на главен път към ада, помисли си Абнър Марш, докато бързаше по нея. Цялата бе опасана от танцови зали, салони, бардаци — всички претъпкани, мръсни и шумни. По тротоарите се разхождаха пияници, курви и джебчии. Докато минаваше покрай тях, блудниците отправяха към него присмехулни покани, които преминаваха в подигравки, щом ги подминеше. Сурови мъже със студени погледи, ножове и месингови боксове го гледаха с презрение. Марш съжаляваше, че изглежда чак толкова достолепен и стар. Той прекоси улицата, за да избегне група хора, които се бяха събрали пред една танцова зала с дъбови тояги в ръце, и се озова пред „Зеленото дърво“. Беше като останалите салони за танци: вход към ада, заобиколен от други входове към същото място. Марш си проправи път и влезе. Вътре беше претъпкано, задимено и мрачно. Из синкавата мъгла се виждаха двойки. Кълчеха се вяло на силната, евтина музика. Един мъж — набит, брадясал дебелак с червена фланелена риза, се клатушкаше на дансинга с партньорка, която изглеждаше все едно е в безсъзнание. Той стискаше гърдите й през тънката басмена рокля, докато я придържаше и влачеше след себе си. Другите танцуващи не им обръщаха внимание. Жените бяха типичните за такова място танцьорки, с тесни, прозиращи рокли от американ и окъсани пантофки. Докато Марш се оглеждаше, мъжът с червената риза се спъна, изпусна партньорката си и падна върху нея. Последва вълна от смях. Той изруга и се изправи колебливо на крака, докато момичето остана легнало на пода. След това, когато смехът утихна, той се приведе над нея, сграбчи предната част на роклята и дръпна. Платът се разпра, мъжът свали роклята и я хвърли настрани с усмивка. Отдолу тя нямаше нищо, освен една червена жартиера около голото си месесто бедро, в която бе втъкната кама. Дръжката й беше розова и с формата на сърце. Партньорът й тъкмо разкопчаваше панталоните си, когато двама от пазачите на заведението се приближиха към него. Бяха масивни, червендалести мъже с месингови боксове и яки дървени бухалки.

— Води я горе — изрева единият от тях.

Мъжът с червената риза изпсува, но накрая вдигна жената през рамо и тръгна с клатушкане през дима, съпроводен от нова вълна смях.

— Искате ли да танцувате, господине? — прошепна един сладникав женски глас в ухото на Марш.

Той се извърна и ахна.

Дамата пред очите му сигурно тежеше толкова, колкото той бе тежал в миналото. Беше съвсем бледа и гола, както майка я е родила, като изключим тънкия кожен колан с два втъкнати ножа. Тя се усмихна и шляпна Марш, преди той да й обърне рязко гръб и да поеме към тълпата. Капитанът обиколи веднъж залата в опит да намери Джошуа. В едно изключително шумно кътче дузина мъже бяха наобиколили дървена кутия. Те се оригваха и псуваха, докато наблюдаваха бой с плъхове. На бара също беше претъпкано с хора. Всеки от тях бе въоръжен и гледаше другите с яд. Марш измърмори някакво извинение и мина край слабоват мъж с гарота^[1], втъкната в колана му, който говореше оживено с един нисичък човек, носещ чифт пищови. Непознатият с гаротата млъкна и се загледа в Марш с неприятно изражение, докато дребничкият не му извика, за да го въвлече обратно в разговора.

— Уиски — каза Марш, когато се приведе към бара.

— Това уиски ще ти пробие стомаха, Абнър — промълви барманът. Макар и тих, гласът му се чу през цялата гюрултия.

Абнър Марш отвори широко уста. Мъжът зад бара се усмихна. Носеше вълнени панталони, издути на коленете, захванати с въже вместо колан, бяла риза, толкова мръсна, че бе почти сива, и черна жилетка. Лицето обаче бе същото като преди тринадесет години: бледо, без нито една бръчка, обгърнато от права бяла коса, която сега бе поразрошена. Сивите очи на Джошуа Йорк сякаш сияеха сред мрака на танцовия салон. Той стисна ръката на приятеля си.

— Ела горе — каза той притеснено. — Там ще поговорим.

Когато излезе от бара, другият барман го изгледа, а някакъв як тип с лице на невестулка и черен костюм хукна към него.

— Къде, по дяволите, отиваш? Връщай се тук и наливай уиски.

— Напускам — каза му Джошуа.

— Напускаш? Значи ще ти прережа гърлото!

— Наистина? — попита Джошуа.

Той почака, изгледа предизвикателно всички във внезапно утихналата зала. Никой не смееше да помръдне.

— Ще съм на горния етаж с приятеля ми, в случай че някой поиска да опита — каза той на всичките петима-шестима пазачи, които бяха наобиколили бара.

След това хвана Марш под лакът и го поведе през танцьорките към едно тясно стълбище в задната част на салона. На втория етаж имаше малко коридорче, осветено от самотна газена лампа, което водеше до дузина стаи. От една затворена врата се разнасяха стенания и сладострастни вопли. Следващата бе отворена. Някакъв мъж лежеше проснат по очи през прага. Когато го прескочи, Марш забеляза, че е мъжът с червената риза.

— Какво, по дяволите, му се е случило? — попита той на висок глас.

Джошуа Йорк сви рамене.

— Сигурно Бриджит се е събудила и го е ударила, за да му вземе парите. Тя е истинско сладкишче. Мисля, че е убила поне четирима мъже с онова ножче. Всеки път им слага резка на сърцето. — Той се намръщи. — Като става дума за кръвопролития, Абнър, моят народ може да научи твоя на твърде малко.

Джошуа отвори вратата на една празна стая.

— Ако обичаш.

Той затвори, след като запали една от лампите. Марш седна на леглото.

— По дяволите — каза той. — На какво проклето място ме доведе, Джошуа. Тук е зле като в Начес-под-хълма преди двадесет-тридесет години. Гръм да ме удари, ако съм очаквал да те намеря тук.

Йорк се усмихна и седна на един оръфан, стар фотьойл.

— Жулио̀ и Киселия Били също не очакват. Това е целта. Зная, че ме търсят. Дори обаче да се сетят за улица „Галатън“, ще им бъде трудно да дойдат тук. Ще нападнат Жулио̀, защото богатството му е очевидно, а Киселия Били е познат на всички. Взел е твърде много жени, без да ги връща. Само тази вечер в „Зеленото дърво“ имаше поне двама мъже, готови да го убият на мига. Улиците навън принадлежат на Момчетата на вечнозеления дъб^[2], които може да решат да пребият Били до смърт просто за забавление — Йорк сви рамене. — Дори полицията не би дошла на улица „Галатън“. Тук съм в безопасност, пък и нощните ми навици не привличат внимание. Напълно нормални са.

— Е, това не е от значение сега — каза нетърпеливо Марш. — Получих писмото ти. Пише, че си направил избора си. Ти знаеш защо съм тук, но аз не зная защо ме повика. Може да ми кажеш.

— Съвсем не съм сигурен откъде да започна. Измина много време, Абнър.

— И за двама ни — раздразнено рече капитанът, след което продължи с по-мек тон. — Търсех те, Джошуа. Това продължи повече проклети години, отколкото можех да си представя. Опитах да намеря и теб, и парахода. Но проклетата река е голяма, а времето и парите — недостатъчни.

— Абнър — каза му Йорк, — дори да разполагаше с цялото време и всички пари на света, пак нямаше да ни откриеш по реката. През последните тринадесет години „Трескав блян“ е на твърда земя. Скрит е край една стара дестилационна за индиго в плантацията на Жулио̀. Намира се на пет хиляди ярда от брега и е добре закътан.

— Какво, по дяволите… — изруга Марш.

— Аз го направих. Нека започна от началото, за да ти разкажа всичко. — Той въздъхна. — Трябва да се върна тринадесет години назад, към онази нощ, в която се сбогувахме.

— Спомням си.

— Тръгнах нагоре по течението възможно най-бързо — започна Джошуа. — Притеснявах се дали ще стигна навреме. Жаждата можеше да ме сполети. Пътуването беше трудно, но на втората нощ се озовах пред „Трескав блян“. Едва се движеше. Беше се отдалечил от брега и тъмните води го връхлитаха от две страни. Когато доближих, наоколо се носеха хлад и мъгла. Корабът бе съвсем замрял и обгърнат в тъма. Нямаше пушек, нито пара или огън. Заради тишината едва не го пропуснах в мрака. Не исках да се връщам, но знаех, че трябва. Доплувах до него — за миг Йорк се поколеба. — Абнър, знаеш какъв живот съм водил. Виждал съм, вършил съм ужасни неща. Нищо обаче не можеше да ме подготви за гледката в парахода.

— Не спирай — каза Марш със сурово изражение.

— Някога ти казах, че според мен Дамон Жулио̀ е побъркан.

— Спомням си.

— Побъркан, безумен, бленуващ за смърт — каза Джошуа. — Тогава той доказа това. О, да, доказа ми го. Когато се качих на палубата, в кораба бе тихо като в гробница. Ни звук, ни движение. Само реката шумолеше вън. Разхождах се съвсем необезпокояван. — Йорк се взираше в Абнър Марш, но очите му бяха отнесени, сякаш виждаше не него, а някаква друга гледка, която никога нямаше да напусне съзнанието му. Той замлъкна.

— Кажи ми, Джошуа — подкани го Марш.

Йорк стисна устни.

— Беше като в кланица, Абнър — за миг този прост факт увисна самотно, необезпокоявано в пространството между тях. — Навсякъде имаше тела. Навсякъде. Не всички бяха цели. Прекосих основната палуба и намерих трупове… сред товарите, край машините… ръце, крака, други части. Откъснати. Разкъсани. Робите и огнярите, купени от Били, още бяха в оковите си — мъртви, с разкъсани гърла. Машинистът беше провесен надолу с глава над цилиндрите и заклан, така че… кръвта да се стича надолу в… все едно е масло. — За миг лицето на Джошуа потръпна. — Броят на мъртвите, Абнър. Не можеш да си представиш. Начинът, по който бяха разкъсани, гротескните наранявания. Мъглата бе нахлула в кораба и не можех да обхвана всичко с поглед. Ходех, оглеждах се и всяка ужасна сцена внезапно изникваше пред мен от мъглата.

Най-накрая, тъжен, но и пълен с гняв, който ме изгаряше като треска, се качих до котелната палуба по голямото стълбище. Салонът… там беше същото. Тела и части от тела. Килимът се бе просмукал с кръв. Навсякъде имаше следи от борба. Десетки огледала бяха счупени, три-четири каюти. На една маса, която още стоеше на краката си, имаше сребърен поднос с човешка глава върху него. Никога не бях виждал толкова ужас на едно място — салонът, тия страховити триста фута. В мрака и мъглата не помръдваше нищо. Нищо живо. Движех се напред-назад, без да зная какво да направя. Спрях пред машината за охлаждане на вода, онази сребърната, която ти сложи в предната част на главната каюта. Гърлото ми беше пресъхнало. Взех една от сребърните чаши и завъртях кранчето. Водата… водата потече бавно, Абнър. Много бавно. Дори в мрака на салона виждах, че е черна и гъста. Почти… съсирена.

Останах с чашата в ръка, взирах се наоколо, без да виждам, изпълваше ме онзи мирис… мирисът, едва намирам думи, мирисът бе ужасен, той… можеш да си представиш, сигурен съм. Стоях насред всичко това и наблюдавах как се процежда бавно и агонизиращо от охладителя. Все едно се задушавах. Ужасът, гневът… чувствах как се надигат в мен. Хвърлих чашата и изкрещях.

Тогава шумовете започнаха. Шепот, удари, молби, плач, заплахи. Гласове, Абнър, гласове на живи хора. Огледах се, тъгата и гневът ми нарастваха. Поне дузина врати на каюти бяха заковани, а обитателите им не можеха да излязат от затворите си. Щяха да чакат до следващата вечер или онази след нея. Жулио̀ ги бе запазил като живо месо в килера си. Потръпнах. Отидох до най-близката врата и започнах да изтръгвам дъските, които я държаха затворена. Изскачаха със силен, скърцащ звук, с агонизиращ вик. Още не бях привършил, когато чух гласа му.

„Любезни Джошуа, не бива да правиш това. Любезни, блудни Джошуа, върни се при нас“.

Обърнах се и ги видях зад себе си. Жулио̀ ми се присмиваше заедно с Киселия Били до себе си, а другите, всички други, дори собствените ми хора — Симо, Смит и Браун — всички, които бяха останали… ме наблюдаваха. Изкрещях им, безумен и останал без думи. Бяха моите хора, но — въпреки това, бяха участници в това. Абнър, бях изпълнен с истинска омраза…

По-късно, дни по-късно, чух цялата история и научих докъде се простира лудостта на Жулио̀. Вероятно грешката беше моя. Докато съм спасявал Тоби и господин Фрам, съм донесъл смърт на стотици невинни пътници.

Марш въздъхна.

— Не говори така — каза той. — Каквото и да е станало, направил го е Жулио̀, той е отговорен за всичко това. Дори не си бил там. Не се обвинявай, ясно?

Сивите очи на Джошуа бяха изпълнени с тревога.

— Казвал съм си това много пъти — отвърна той. — Нека довърша историята. Жулио̀ се събудил през онази нощ и разбрал, че сме изчезнали. Разгневил се. Обезумял. Дори повече — тези думи звучат твърде меко, за да изразят злобата му. Вероятно в него се е пробудила алената жажда, да, след всички тези векове. Дори вероятно го е накарала да мисли, че гибелта му наближава. Кормчиите му бяха изчезнали, а параходът не можеше да плава без тях. Знаел е за твоето намерение да се върнеш, да нападнеш през деня и да го погубиш. Не е предполагал, че вместо това ще дойда аз, за да ги спася. Без съмнение, моята измяна и бягството на Валерѝ са го изпълнили със страх, с несигурност за бъдещето. Изгубил е контрол. Беше кръвник, а ние бяхме действали срещу него. В цялата история на моя народ това никога не се бе случвало. Мисля, че в онази ужасна нощ Дамон Жулио̀ е видял смъртта, която едновременно иска и от която се бои.

По-късно научих, че Киселия Били настоявал да слязат на брега, да се разделят и да се срещнат отново в Начес, Ню Орлиънс или другаде. Това е била разумна идея, но Жулио̀ загубил разсъдъка си. Тъкмо бил влязъл в главната каюта, с лудост в очите, когато един пътник доближил и започнал да се оплаква, че параходът изостава с графика, а не се движат от цял ден.

„Ах — възкликнал Жулио̀. — Значи трябва да потегляме веднага.“

Пуснали парахода малко по-навътре, за да не може никой да достигне брега. Като направили това, се върнал в салона, където пътниците вечеряли. Приближил човека, който се оплакал, и го убил пред всички.

Така започнало клането. Разбира се, хората се развикали, побягнали и се заключили в каютите. Но нямало как да се спасят. Жулио̀ използвал силата си, гласа, очите и изпратил всички свои подчинени да убиват. Разбрах, че в онази нощ на „Трескав блян“ имало около сто и тридесет пътници. Срещу тях се изправили двадесетина души от моя народ, подтиквани от жаждата или от Жулио̀. В такива моменти треската може да бъде ужасна. Предава се като болест от един на друг, докато накрая всички тръпнат от нея. Киселия Били повикал мъжете, наети в Начес-под-хълма, да помогнат за клането. Казал им, че всичко е част от план да ограбят и избият пътниците, за което ще вземат част от плячката. След това хората на нощта се обърнали срещу човешките си помощници.

Всичко това е ставало, докато сме разговаряли онази нощ, Абнър. Крясъците, клането, безумната жажда за смърт на Жулио̀. Не получил всичко даром. Пътниците се отбранявали. Разбрах, че повечето от моите хора били ранени, но са се възстановили. Венсан Тибу бил застрелян в окото и загинал. Двама огняри хванали Катрин и я натъпкали в пещта. Изгорили я напълно, преди Кюрт и Ален да се намесят. Двама от моите кръвнородствени срещнали смъртта си. Двама от нашия и над сто от вашия вид. Оцелелите били затворени в каютите си.

Когато всичко приключило, Жулио̀ останал да чака. Другите били обгърнати в страх и искали да избягат, но той не им позволил. Мисля, че е искал да го хванат. Казват, че говорел за теб, Абнър.

— За мен? — Марш бе като поразен от мълния.

— Казвал, че ти е обещал реката никога да не забрави твоя „Трескав блян“. Засмял се и заявил, че се е погрижил да изпълни заканата си.

Гневът на Абнър Марш се извиси и изригна в бурна въздишка.

— Проклет да е, по дяволите! — каза той с необичайно спокоен тон.

— Така се случило всичко — каза Джошуа Йорк. — Но в онази нощ, когато се върнах на „Трескав блян“, това още не ми беше известно. Знаех само за онова, което виждах пред себе си, което можех да подуша, което можех да отгатна, да си представя. Бях обезумял, Абнър, обезумял. Както казвах, тъкмо изтръгвах дъските, когато Жулио̀ се появи. Закрещях срещу него, закрещях без думи. Исках мъст. Исках да го погубя, както не бях искал да убия другиго, да разкъсам бледото му гърло, да вкуся от проклетата му кръв! Гневът ми… ех, думите са безполезни!

Жулио̀ почака да престана и се обърна към мен спокойно:

„Остават още две дъски, Джошуа. Махни ги и нека излезе. Сигурно си много жаден.“

Киселия Били се изкикоти. Не отвърнах.

„Давай, любезни Джошуа — каза Жулио̀. — Тази нощ наистина ще станеш един от нас, за да не бягаш никога повече. Хайде, любезни Джошуа. Освободи го. Убий го.“

Очите му се срещнаха с моите. Почувствах мощта му. Теглеше ме, теглеше ме към себе си, опитваше да ме подчини, да ми повелява. Да опитам кръв, означаваше да бъда негов, телесно и душевно, завинаги. Беше ме пребивал десетки пъти, беше ме карал да коленича пред него, да го моля да пие от кръвта ми, но не и да убивам. Това беше причината да запазя онова, което винаги съм бил, в което винаги съм вярвал, което винаги съм искал да постигна, а в онзи миг очите му се опитваха да ми го отнемат. Отвъд него имаше само смърт, кръв, страх, безконечни, самотни нощи, които щяха да се превърнат в нов живот за мен.

Джошуа Йорк замлъкна за миг и се огледа. В очите му имаше нещо мрачно и неизказано. Абнър Марш забеляза с удивление, че ръката му трепери.

— Джошуа — каза той, — каквото и да се е случило, било е преди тринадесет години. Вече е минало. Свършило е. Също като всички онези хора, които си избил в Англия, и останалото. Не си имал избор, никакъв избор. Ти ми каза, че не може да има добро и зло, ако не разполагаш с избор. Дори да си убил онзи човек, не си като Жулио̀.

Йорк го погледна право в очите и се усмихна вяло.

— Абнър, не го убих.

— Не? Тогава какво…

— Отвърнах му — каза Джошуа. — Бях обезумял, Абнър. Погледнах го в очите и му отнех достойнството на кръвник. Борих се с него. И този път победих. Стояхме така поне десет минути и накрая Жулио̀ отстъпи. Изръмжа като животно и изтича нагоре по стълбите към каютата си. Киселия Били тръгна след него. Останалите от моя народ ме гледаха поразени. Раймонд Ортега пристъпи напред и ме предизвика. След по-малко от минута вече бе на колене.

„Кръвник“ — каза той с приведена глава.

След това, един по един, всички коленичиха. Арманд, Кара, Синтия, Жорж, Мишел ле Кюр, дори Кюрт, всички. В очите на Симо грееше триумф. Както и на другите. За някои от тях властта на Жулио̀ беше като бич. Отново бях водач на народа си. Тогава разбрах, че имам избор. Ако не действах бързо, щяха да открият „Трескав блян“, а тогава всички от моята раса щяха да загинат.

— Какво направи?

— Намерих Киселия Били. Все пак той беше боцман. Чакаше пред каютата на Жулио̀, объркан и разтревожен. Казах му, че ще отговаря за основната палуба и повелих на другите да изпълняват нарежданията му. Работеха. Като огняри и машинисти. С уплашения до смърт Били за началник, те вдигнаха парата. Заредихме пещта с дърва, мас и трупове. Зная, звучи ужасно, но трябваше някак да се отървем от телата, с тях не можехме да спрем за гориво. Качих се в лоцманската будка и поех управлението. Поне там горе никой не беше умирал. Всички светлини бяха изгасени, за да не ни види никой. Трябваше да правим измервания, за да пълзим бавно, а друг път — когато белите валма се разсейваха — се понасяхме надолу по течението достатъчно бързо, та да се гордееш, Абнър! Преминахме край няколко парахода в тъмнината. Свирнах им и те ми отвърнаха, но нито един от тях не беше достатъчно близо, за да прочете името ни. Онази нощ реката беше пуста. Повечето кораби бяха останали вързани за пристаните заради лошото време. Кормуването беше безразсъдна идея, но алтернативата щеше да доведе до разкриване и сигурна смърт. Когато се зазори, още бяхме по реката. Не ги пуснах в почивка, но Били разстла брезентите, така че да ги предпазят от слънцето. Останах в лоцманската будка. Подминахме Ню Орлиънс, когато слънцето разкъса мъглата, и отбихме в онзи ръкав. Беше тесен и плитък — най-трудната част от пътуването ни. Трябваше да измерваме дълбочината на всеки инч. Накрая обаче стигнахме старата плантация на Жулио̀. Едва тогава посмях да потърся подслон в каютата си. Бях изгорял лошо. Отново — той се усмихна страдалчески. — Изглежда ми ставаше навик. На следващата нощ огледах земите на Жулио̀. Бяхме завързали парахода на един прогнил пристан в ръкава, но той бе твърде забележим. Ако някой наближеше Сайпръс Ландинг, лесно щеше да го види. Не исках да го унищожа. Можеше пак да ни потрябва. Въпреки това бях принуден да го скрия.

Накрая открих решение. Някога плантацията била използвана за индиго. Собствениците започнали да отглеждат захарна тръстика заради по-добрата печалба преди повече от петдесет години. Жулио̀, разбира се, не е отглеждал нищо. Южно от къщата обаче намерих стара дестилационна за индиго, до която бе прокаран канал откъм ръкава. Водата в него беше спокойна, застояла, обрасла с растителност и зловонна. Индигото не мирише добре. Широчината на отсечката едва надминаваше тази на „Трескав блян“ и, със сигурност, не бе достатъчно дълбока. Реших да изгреба дъното му. Разтоварихме парахода, изсякохме треволяците и дърветата и прочистихме дъното с драга^[3]. Трудихме се цял месец, Абнър. Не сме си почивали и през нощите. След това поведох кораба надолу по ръкава, с големи трудности завих към канала и се понесох по него. Когато спрях, параходът вече дращеше по дъното, но беше съвършено невидим, скрит зад шубраците. През следващите седмици заринахме устието на канала с тинята и пясъка, които бяхме отстранили от дъното, и източихме водата. След около месец „Трескав блян“ остана на влажната, разкаляна земя, обгърнат от вечнозелени дъбове и кипариси. Едва ли някой можеше да предположи, че там някога е имало вода.

Абнър Марш се намръщи недоволен.

— Това не е заслужен край за параход — промълви той огорчен. — Особено за него. Служеше ни добре.

— Зная — каза Джошуа, — но първо трябваше да се погрижа за безопасността на своя народ. Това беше изборът ми, Абнър, и когато всичко завърши, бях щастлив и тържествуващ. Вече никой нямаше да го открие. Повечето тела бяха изгорени или погребани. Жулио̀ рядко се появяваше след нощта, в която го предизвиках и подчиних. Рядко излизаше от каютата си. Правеше го само за да се храни. Единствено Киселия Били разговаряше с него. Той беше уплашен, но покорен. Всички други ме следваха и пиеха от питието. Бях заповядал на Били да го извади от стаята на Жулио̀, за да го поставим зад бара в салона. Пиехме от него на всяка вечеря. Имаше само един проблем — пленниците, ония пътници, които бяха оцелели след клането. През цялото време, докато пътувахме и прочиствахме канала, ги бяхме държали затворени, макар и без да им причиняваме зло. Погрижихме се да получават храна и добро отношение. Опитвах да разговарям с тях, да ги успокоявам, но всичко оставаше безплодно — когато влизах в каютите им, изпадаха в истерия. Не исках да ги държа под ключ за неопределено дълго време, но бяха видели всичко и не можех просто да ги пусна.

Решили проблема, без да разбера. Една черна нощ Дамон Жулио̀ излезе от каютата си. Още живееше на парахода заедно с някои от другите — ония, които му бяха най-близки. Тогава съм бил на брега заедно с дузина от другите. Работехме по къщата, която Жулио̀ бе оставил на произвола на стихиите. Когато се върнах на „Трескав блян“, забелязах, че двама от пленниците ни бяха извлечени от каютите си и убити. Раймонд, Кюрт и Адриен седяха в салона, събрани край телата им, и се хранеха. Дамон Жулио̀ им повеляваше.

Абнър Марш изсумтя.

— По дяволите, Джошуа, трябвало е да го убиеш, докато си имал възможност.

— Да — съгласи се Йорк, за огромно учудване на Марш. — Мислех, че мога да му повелявам. Огромна грешка. Разбира се, още онази нощ, когато той се появи отново, опитах да я поправя. Бях гневен и отвратен. Разменихме си тежки думи. Реших, че това ще е последното престъпление за неговия дълъг и чудовищен живот. Наредих му да ме погледне. Смятах да го поставя на колене, за да предлага собствената си кръв отново и отново, докато е нужно, докато стане мой, докато изгуби силата си, докато се прекърши и спре да е опасен. Той стана, погледна към мен и…

Йорк се засмя насила, безнадеждно.

— Победил те е? — попита Марш.

Джошуа кимна.

— С лекота. Както винаги бе правил, е изключение на онази нощ. Призовах всичката си мощ, воля, гняв, но не можех да се меря с него. Струва ми се, че дори Жулио̀ не го очакваше. — Той поклати глава. — Джошуа Йорк, цар на вампирите. Отново ги бях предал. Управлението ми бе продължило само два месеца. През следващите тринадесет години Жулио̀ властваше над нас.

— А пленниците? — попита Марш.

Макар да знаеше отговора, се надяваше, че греши.

— Мъртви. Убиха ги един по един през следващите месеци.

Марш се намръщи.

— Тринадесет години. Това е много време, Джошуа. Защо не избяга? Сигурно си имал възможност.

— Много — призна Джошуа Йорк. — Мисля, че Жулио̀ предпочиташе да изчезна. Той бе кръвник от хилядолетия, най-могъщият и страшен хищник, бродил някога по земята. Бях го превърнал в роб за два месеца. Нямаше обяснение за краткия ми горчив триумф, но и нито един от двама ни не можеше да го забрави. През следващите години се борехме отново и отново и всеки път, преди Жулио̀ да призове цялата си мощ, съзирах съмнение в очите му, страх, че царуването му ще приключи. Но това никога не се случи. Останах. Къде можех да отида, Абнър? Какво добро щеше да излезе от бягството ми? Трябваше да съм с народа си. През цялото време се надявах, че един ден ще успея да му ги отнема. Дори изгубил, смятах, че присъствието ми е заплаха за Жулио̀. Винаги аз го предизвиквах. Той никога не го правеше. Така и не опита да ме убие. Когато запасите от питието ми намаляха, приготвих оборудването си, за да направя още. Жулио̀ не ми попречи. Дори позволяваше на някои от другите да пият с мен: Симо, Синтия, Мишел и още някои. Така утолявахме жаждата си.

Колкото до него, той предпочиташе каютата си. Трудно можеше да бъде наречен властник. Понякога никой, освен Киселия Били, не го виждаше със седмици. Така изминаха години. Жулио̀ бе изгубен в собствените си блянове, макар присъствието му да тегнеше над всички ни. Разбира се, той си получаваше кръвта. Поне веднъж в месеца Типтън отиваше в Ню Орлиънс и се връщаше с жертва. Преди войната вземаше роби. След това — танцьорки, проститутки, пияници, скандалджии — всеки, когото можеше да доведе при нас.

Войната бе трудна за него. Тя наруши покоя му и го накара на няколко пъти да ходи до града. След това започна да изпраща други. Боевете често предлагат лесна плячка за моите кръвнородствени, но могат и да са опасни. Войната взе своите жертви. Една нощ някакъв войник от Съюза нападнал Кара в Ню Орлиънс. Убила го, разбира се, но той бил с няколко от своите другари… тя загина първа. Филип и Ален бяха арестувани. Затворили ги в открито укрепление до разпита. И двамата изгорели със зората. Една нощ войниците подпалиха плантацията. Къщата и без това бе полуразрушена, но не и безлюдна. Арманд погина в пламъците, а Жорж и Мишел получиха страшни изгаряния, но се възстановиха. Останалите от нас се разделиха и се върнаха на „Трескав блян“, когато кръвопролитията приключиха. От тогава той се превърна в наш дом.

Следващите години изминаха в нестабилно примирие между Жулио̀ и мен. Сега сме по-малко, едва дузина, и сме разединени. Моите последователи пият от питието, а онези на Жулио̀ — кръв. Симо, Синтия и Мишел са мои, другите — негови. Някои го правят, защото разсъждават като него, някои — защото е кръвник. Кюрт и Раймонд са най-силните му съюзници. Били — също. — Изражението на Джошуа помръкна. — Били е канибал, Абнър. Жулио̀ го превръща в един от нас вече тринадесет години. Поне така твърди той. След всичкото това време кръвта още кара Били да се отвращава. Виждал съм как му се повдига безброй пъти. Въпреки това яде човешка плът с охота. Винаги първо я готви. Жулио̀ намира това за забавно.

— Трябваше да ме оставиш да го убия.

— Може би. Но ако го нямаше, щяхме да загинем още в онзи ден на парахода. Той е разсъдлив, но Жулио̀ го е извратил ужасно, както прави с всички, които го слушат. Без Били този начин на живот, измислен от Жулио̀, щеше да рухне. Точно Типтън отива в града и носи свежа плячка. Той продава среброто от парахода, земя и каквото още трябва, за да се изкарат пари. В известен смисъл, дори тази наша среща се състоя благодарение на него.

— Мислех, че ще направиш това по-рано — каза Марш. — Останал си дълго при Жулио̀, без да избягаш или да предприемеш нещо. Сега си тук, Жулио̀ и Киселия Били те търсят и ми пишеш проклетото писмо. Защо сега? Какво се промени?

Джошуа бе стиснал здраво подлакътниците на креслото си с пръсти.

— Примирието, за което споменах, свърши — каза той. — Жулио̀ отново е на себе си.

— Но как?

— Били — отвърна Джошуа. — Били е връзката ни с външния свят. Когато отиде в Ню Орлиънс, той често носи вестници и книги заради мен, заедно с храната, виното и жертвите. Освен това проучва и всички слухове, всички новини, носещи се из града и край реката.

— И? — възкликна Абнър Марш.

— Напоследък се говори много за едно и също. Вестниците също са пълни с това. Нещо твърде близко до сърцето ти, Абнър. Параходи. Два парахода — по-точно.

Капитанът смръщи вежди.

— „Начес“ и „Лудият Боб Лий“ — промълви той.

Нямаше представа за какво намеква Джошуа.

— Именно — отвърна Йорк. — От вестниците и слуховете, които донесе Били, състезанието изглежда неизбежно.

— Да, по дяволите — каза Марш. — Ще е скоро. Ледърс бръщолеви нагоре-надолу по реката и, доколкото чух, вече пречи на „Лий“ да си гледа търговията. Капитан Канън няма да търпи още дълго. Ще си бъде адско състезание освен това. — Той приглади брадата си. — Само дето няма как да го видя покрай тия неща с Жулио̀, Били и проклетите ти хора на нощта.

Джошуа Йорк се усмихна мрачно.

— Били дрънка много. Жулио̀ се заинтересува. Той още помни, Абнър, помни обещанието си към теб. Веднъж го спрях, но сега, проклет да е, иска да го направи отново.

— Отново?

— Клането на „Трескав блян“ — каза Джошуа. — Абнър, всичко това между „Начес“ и „Робърт Е. Лий“ привлече вниманието на цялата страна. Според вестниците дори в Европа вече се събират огромни залози. Ако се състезават от Ню Орлиънс до Сейнт Луис, ще им отнеме три или четири дни. И три или четири нощи, Абнър. Три или четири нощи.

Изведнъж Абнър Марш разбра накъде бие Джошуа и го полазиха такива студени тръпки, каквито никога не бе изпитвал.

— „Трескав блян“ — каза той.

— Отново ще го пуснат по вода. Отварят канала, който някога запълнихме. Киселия Били събира пари. По-късно този месец ще отиде в града, ще наеме екипаж и ще подготвят парахода. Първо ще остави „Начес“ и „Робърт Е. Лий“ да потеглят и след това ще тръгне с „Трескав блян“ след тях. Когато мръкне, ще приближи кораба, който води, ще продължи успоредно на него и… е, разбираш намеренията му. Двата парахода ще имат малко екипаж и никакви пътници, за да са по-леки. Няма да затруднят Жулио̀. Ще принуди всички ни да участваме. Аз съм кормчията му — Джошуа се засмя мрачно. — Или по-точно бях. Когато чух за това безумие, го предизвиках, но изгубих отново. На сутринта откраднах коня на Били и избягах. Мислех, че с бягството си ще го уплаша. Без лоцман няма как да потегли. Още преди да се възстановя от изгарянията обаче, разбрах, че греша. Били просто щеше да наеме някого.

Стомахът на Абнър Марш се беше свил на топка. Част от него чувстваше отвращение и гняв за това, че Жулио̀ иска да превърне „Трескав блян“ в нещо като параход от ада. Някъде дълбоко в себе си обаче бе очарован от смелостта му, от видението, в което „Трескав блян“ се разкриваше и на Канън, и на Ледърс, и на целия проклет свят.

— По дяволите кормчията — каза Марш. — Тия два парахода са най-бързите по проклетата река, Джошуа. Ако първо ги остави да напреднат, никога няма да ги настигне, нито пък да убие някого.

Въпреки тези думи Марш не си вярваше.

— Жулио̀ смята, че това прави нещата още по-интересни — отвърна Йорк. — Ако успеят да останат пред него, тогава ще живеят, ако не… — той поклати глава. — Твърди, че има голяма вяра на твоя параход, Абнър. Иска да го направи известен. След това и двата кораба ще бъдат потопени, а после, според Жулио̀, ще слезем на брега и ще избягаме някъде на изток. Може би Филаделфия, може би Ню Йорк. Твърди, че реката му е омръзнала. Смятам, че говори празни приказки. Омръзнал му е животът. Ако изпълни замисъла си, това ще доведе до гибел цялата ми раса.

Абнър Марш се изправи и тропна гневно с бастуна си по пода.

— Проклятие, да върви по дяволите! — изкрещя той. — Ще ги настигне. Зная го. Можеше да задмине проклетия „Еклипс“, ако беше получил възможност, кълна се. Няма да има никакъв проблем с параходи като „Начес“ и „Лошия Боб“. По дяволите, нито един от тях нямаше да победи „Еклипс“. По дяволите, Джошуа, той няма да направи това с парахода ми, кълна се, че няма!

На лицето на Джошуа се появи тънка, заплашителна усмивка. Абнър Марш погледна в очите му и видя онази решителност, която някога бе забелязал в „Домът на плантатора“, а заедно с нея — и хладния гняв, обладал Йорк, когато Марш веднъж го бе събудил през деня.

— Да — каза Джошуа. — Няма да го направи. Затова ти писах, Абнър, и се молех да си още жив. Дълго мислих за това. Реших. Ще го убием. Няма друг начин.

— По дяволите — възкликна Марш. — Бая време ти отне да разбереш. Казах ти го още преди тринадесет проклети години. Е, с теб съм. Само… — той опря върха на бастуна си в гърдите на Йорк. — Няма да вредим на парахода, ясно? Единственият проблем с този проклет план, дето го има Жулио̀, е частта, в която всички умират. Останалото си е превъзходно. — Капитанът се усмихна. — Канън и Ледърс ще останат толкова ужасно учудени, че няма да им се вярва.

Джошуа се изправи с усмивка.

— Абнър, ще направим всичко по силите си „Трескав блян“ да не пострада, обещавам ти. Предупреди твоите хора.

Марш смръщи вежди.

— Какви хора?

Усмивката на Джошуа се стопи.

— Екипажът — каза той. — Мислех, че ще дойдеш с някой от твоите параходи и екипаж.

Едва сега Марш си спомни, че Джошуа бе адресирал писмото до Параходно дружество „Река Треска“ в Сейнт Луис.

— По дяволите — изруга той. — Джошуа, вече нямам нито параходи, нито екипаж. Добре де, наистина дойдох с параход. Първа класа, но нищо повече.

— Карл Фрам — каза Джошуа. — Тоби. Другите, онези хора, които бяха с теб на „Илай Рейнолдс“…

— Мъртви, изчезнали, всичките.

Джошуа се намръщи.

— Мислех, че ще съберем хора и ще нападнем през деня. Това променя всичко, Абнър.

Марш бе обгърнат с мрак като буреносен облак, готов всеки миг да загърми.

— Да върви по дяволите — каза той. — Така като гледам, нито едно проклето нещо не се променя. Може би си мислел, че ще отидем там с цяла войска, но аз си знам, че не е нужно. Вече съм проклет старец, Джошуа. Сигурно ще умра скоро. Дамон Жулио̀ не ме плаши. Държи парахода ми от твърде дълго време и съвсем не ми харесва какво е направил с него. Ще си го върна обратно или ще умра, докато опитвам. Писа ми, че си направил избора си, по дяволите. Какъв е? Идваш ли с мен или не?

Джошуа Йорк слушаше мълчаливо бурното излияние на Марш. Постепенно неволна усмивка засия на бледото му лице.

— Добре — каза той. — Ще го направим сами.