Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (27)

Двадесет и седма глава

На парахода „Озимандий“,

река Мисисипи,

октомври 1857

Когато Абнър Марш бе изведен от капитанската каюта, зората тъкмо разцъфваше. Утринната мъгла покриваше реката, сивкавите валма се виеха като пушек над водата и обгръщаха колоните и перилата на парахода. Гърчеха се като живи същества, които скоро щяха да погинат, изгорени от слънчевата светлина. Дамон Жулио̀ видя червеникавото сияние на изток и остана в мрака на каютата си. Той изблъска Марш през прага.

— Заведи капитана в стаята му, Били — каза той. — Осигури безопасността му до вечерта. Ще бъдете така добър да ни навестите за вечеря, нали, капитан Марш? — попита Жулио̀ с усмивка. — Знаех си, че ще се съгласите.

Типтън чакаше отвън, облечен в черен костюм и пъстра жилетка. Стоеше на стола си, облегнат назад върху стената на тексаската, и чистеше ноктите си с ножа. Веднага стана, когато вратата зейна, и прехвърли острието в другата си ръка.

— Да, господин Жулио̀ — отвърна той и изгледа Марш със студените си очи.

С него имаше още двама души. Хората на нощта, които му бяха помогнали да доведе Марш от „Илай Рейнолдс“, се бяха оттеглили в каютите си, за да избегнат досега с утрото. Край Били стояха няколко от отрепките му. Когато Жулио̀ затвори вратата, те пристъпиха напред. Единият от тях бе едър младеж с раздърпани кафяви бакенбарди и втъкната в колана дъбова тояга. Другият беше истински гигант, най-големият грозник, заставал някога пред очите на Марш. Бе висок почти седем фута, но имаше малка глава, кривогледи очи и дървено чене, а носът му липсваше. Капитанът се стресна.

— Не гле’й към Безносото — каза Киселия Били. — Не е много дружелюбен, капитане. — Безносото изглежда се съгласи. Той сграбчи ръката на Марш и я изви силно и болезнено зад гърба му. — Няк’ъв алигатор му отхапал носа — поясни Типтън. — Не е по негова грешка. Вече държиш капитан Марш достатъчно здраво, Безносо. Той много обича да скача в реката, а ние не искаме да го направи. — Били се приближи с важна походка и опря ножа си в корема на Абнър, колкото капитанът да усети остротата му. — Плувате по-добре, отколкото мислех, капитане. Явно шкембето помага да се носите по водата — той рязко вдигна ножа си и отряза едно от сребърните копчета на палтото. То падна върху палубата и започна да се върти в кръг, докато накрая Киселия Били не го настъпи. — Днес няма да плувате, капитане. Ще ви настаним подобаващо. Дори ще имате собствена каюта. Не мислете за бягство или нещо такова. Нощните птици може и да са си легнали, но Безносото или аз ще стоим пред вратата цял ден. Хайде, тръгвайте.

Били размаха лениво ножа си, прибра го зад гърба си и се обърна. Поведоха го към предната част на кораба. Безносото придържаше ръцете на Марш, а третият мъж вървеше най-отзад.

— Тоби! — викна Марш.

Той опита да продължи напред, но Безносото изви ръката му. Капитанът извика от болка и спря.

Киселия Били Типтън също застана на място.

— Какво, по дяволите, правиш тук, чернилко? — сопна се той. Тоби дори не го погледна. Той стоеше пред тях, облечен в износения си кафяв костюм, с ръце зад кръста, сведена глава и нервно риеше с крак по палубата. — Казах — какво, по дяволите, правиш тук, чернилко? — повтори заплашително Киселия Били. — Защо не си окован в кухнята? Тръгвай веднага или ще съжаляваш, черньо.

— Окован! — изрева Марш.

При тези думи Тоби най-накрая вдигна лице и кимна.

— Господин Били казва, че е роб отно’о, нишо че имам документи за свобода. Оковава ни, като не работим всичките.

Киселия Били Типтън посегна зад гърба си и извади ножа.

— Как се измъкна? — попита той.

— Скъсах му веригите, господин Типтън — каза един глас някъде над тях. Всички вдигнаха очи. Джошуа Йорк стоеше на тексаската и ги наблюдаваше. Белият му костюм сияеше, окъпан в лъчите на утринното слънце, а сивият му плащ се развяваше от вятъра. — А сега бъдете така любезен да пуснете капитан Марш.

— Ден е — викна младежът най-отзад и посочи към слънцето с дъбовата си тояга.

Звучеше уплашен.

— Махай се — каза Киселия Били Типтън. — Ако направиш нещо, ще извикам господин Жулио̀.

— Наистина? — каза Джошуа Йорк с усмивка и погледна към слънцето. Вече се виждаше ясно — пламтящо жълто око сред алени и оранжеви облаци. — Мислиш ли, че ще дойде?

Киселия Били нервно облиза тънките си устни.

— Съвсем не ме плашиш. — Той вдигна ножа си. — Ден е и си сам.

— Не, не е — каза Тоби Лейнярд и вдигна ръце пред себе си.

В едната от тях държеше сатър, а в другата — голям, назъбен касапски нож. Типтън погледна към него и отстъпи назад. Абнър Марш се извърна за миг. Безносото още примижаваше с лице към Джошуа. Хватката му беше отслабнала. Капитанът реши да се възползва и се хвърли назад с цялата си тежест. Безносото залитна и падна. Марш се сгромоляса върху него с всичките си триста паунда. Вряза се като гюле в гиганта. Ударът изкара въздуха на опонента му. Капитанът измъкна ръката си и се претърколи. Спря се тъкмо навреме — в същия миг само на инч от лицето му се заби острие. Марш преглътна и се усмихна. Изтръгна ножа и се изправи. Мъжът с тоягата направи две необмислени стъпки напред, но после се разколеба и отстъпи. Изведнъж Джошуа Йорк се оказа точно зад него. Абнър дори не видя удара, който повали младежа.

— Оставете ме! — кресна Киселия Били, докато отстъпваше от Тоби. Изведнъж гърбът му се опря в Марш, който го сграбчи и блъсна в една от вратите наблизо. — Не ме убивай! — изпищя Типтън. Капитанът опря лакът в гърлото му и натисна. Бе опрял ножа в мършавите му ребра, точно над сърцето. Леденостудените му зеници се разтвориха от уплаха. — Не! — кресна той сподавено.

— Защо не, по дяволите?

— Абнър! — викна Джошуа.

Марш се обърна тъкмо навреме, за да види, че Безносото се изправя на крака. Той издаде някакъв животински рев и се хвърли напред. Точно тогава Тоби се втурна към него с изненадваща скорост и великанът се свлече на колене, ужасен от собствената си кръв. Само с един замах на касапския нож готвачът бе прерязал гърлото му. Кръвта шуртеше от раната. Безносото примижа с малките си кривогледи очи и вдигна ръце към врата си, сякаш за да събере течността с шепи. Накрая се строполи на палубата.

— Не беше необходимо, Тоби — промълви Джошуа Йорк. — Можех да го спра.

Вежливият готвач смръщи вежди, стиснал сатъра и касапския си нож.

— Ни съм толкоз добър кат’ вас, капитан Йорк — каза той и се извърна към Марш и Киселия Били. — Тоя го разпорете, капитан Марш — прикани Тоби. — Залагам, че вие, господин Били, нямате сърце там вътре.

— Не, Абнър. Една смърт е достатъчна.

Марш чу и двамата и натисна с острието точно толкова, колкото да пробие ризата на Типтън. Потече тънка струйка кръв.

— Това харесва ли ти? — попита капитанът. По челото на Били изби пот. — Обичаш ти да държиш ножа, нали?

Били опита да отвърне, но само изхриптя. Марш дръпна ножа от гърлото му и го остави да говори.

— Не ме убивай! — каза Били. Гласът му беше слаб и писклив. — Не го правя т’ва, Жулио̀ ме кара. Ще ме убие, ако не изпълнявам!

— Копелето уби стария Космат Майк и също Уайти — намеси се Тоби, — и сума други. Един изгори в пещта. Бедният клетник крещя дълго време. Ка’а ми, че пак съм роб, капитан Марш. Като му показах документите за свобода, ги скъса и изгори. Разпорете го, капитане.

— Лъ’е! Проклети негърски лъжи!

— Абнър — каза Джошуа, — остави го. Държиш оръжието му. Така е безобиден. Ако го убиеш, значи си като него. Може да ни е от полза, ако някой ни срещне. Трябва да стигнем до лодката и да избягаме.

— Лодката — повтори след него Абнър. — Да върви по дяволите. Вземам си парахода обратно — той се усмихна на Типтън. — Струва ми се, че Били може да ни отведе до каютата на Жулио̀.

Били преглътна шумно. Марш почувства как адамовата му ябълка подскочи.

— Ако нападнеш Жулио̀, си свършен — каза Джошуа. — Няма да ти помогна. — Марш извърна лице към Йорк и го изгледа с изумление.

— Дори след всичко, което стори?

Ненадейно Джошуа бе придобил изключително уморен и немощен вид.

— Не мога — промълви той. — Твърде силен е, Абнър. Той е кръвник, повелява ми. Дори само това, което правя в момента, е нечувано в историята на моя народ. Той ме победи с волята си няколко пъти. Принуждаваше ме да го храня с кръвта си. Всяка проява на покорство ме прави… по-слаб. Негов роб. Абнър, моля те, разбери ме. Не мога да го направя. Ще ме погледне с онези очи и още преди да разбера какво става, ще бъда негов. Тогава по-скоро ще убия теб, а не Жулио̀.

— Тогава ще го направим с Тоби — каза Марш.

— Абнър, нямате шанс. Послушай ме. Можем да избягаме. Можем да избягаме сега. Поех голям риск, за да те измъкна. Не го пропилявай.

Марш погледна към безпомощния Били и помисли. Може би Джошуа беше прав. Освен това пушката му я нямаше. Как щяха да наранят Жулио̀? Ножовете и сатърите нямаше да помогнат, а Марш не искаше да разчита на ръкопашните си умения.

— Тръгваме тогава — каза той накрая, — но първо ще го убия.

— Не — изхленчи Киселия Били. — Пусни ме, ще ви помогна — белязаното му от шарка лице се обливаше в пот. — Лесно ти е на теб с тоя скъп параход и всичко останало. Аз никога не съм имал избор, нищо не съм имал, нито семейство, нито пари, винаги съм правил, каквото ми кажат.

— Не само ти си израснал в бедност — каза Марш. — Това не е извинение. Сам си извратил проклетия си мозък. — Ръцете на Абнър трепереха, толкова много искаше да забие ножа, че сам изпитваше болка, но по някаква причина не можеше да го направи, не и по този начин. — Върви по дяволите — измърмори той с нежелание, отмести лакът от гърлото на Били и отстъпи. Типтън се свлече на колене. — Хайде, води ни към лодката.

Тоби въздъхна с отвращение и Киселия Били го изгледа притеснено.

— Дръжте проклетия негърски готвач далеч от мен! И него, и сатъра!

— Скачай на проклетите си крака — нареди Марш и погледна към Джошуа, който държеше ръка на челото си. — Добре ли си?

— Слънцето — каза Йорк с тревога. — Трябва да сме бързи.

— Другите — каза Марш. — Карл Фрам? Жив ли е?

Джошуа кимна.

— Да, другите — също, но не можем да вземем всички. Нямаме време. Вече изгубихме достатъчно.

Абнър се намръщи.

— Може би е така, но не мога да тръгна без господин Фрам. Само вие двамата можете да управлявате параход. Ако го вземем, ще заседнат тук, докато не решим да се върнем.

Джошуа кимна отново.

— Пазят го. Били, къде е Фрам?

Типтън се изправи с мъка.

— Валерѝ — каза той и Марш си спомни за бледия силует и теменужените очи, подканящи го да пристъпи в тъмата.

— Добре — каза Йорк. — Бързо.

Продължиха нататък. Марш не откъсваше поглед от Киселия Били. Тоби прибра оръжията си. Каютата на Фрам беше на тексаската, но от другата страна на кораба. Завесите на прозореца бяха дръпнати, а вратата — заключена. Джошуа разби ключалката с един удар на силната си бледа ръка и отвори. Марш влезе след него, изблъсквайки Типтън пред себе си. Фрам беше напълно облечен и лежеше по очи в леглото си, съвсем забравил за света. До него седеше блед силует, който ги изгледа сърдито.

— Кой… Джошуа?

Тя побърза да се изправи. Белите дипли на нощницата й се разпиляха наоколо.

— Ден е. Какво искаш?

— Него — каза Джошуа.

— Ден е — настоя Валерѝ. Погледът й прескачаше между Марш и Киселия Били. — Какво правиш?

— Тръгвам — отвърна Джошуа Йорк. — Господин Фрам идва с нас.

Марш каза на Тоби да държи Били под око и се приближи до леглото. Лоцманът не помръдваше. Абнър го обърна с лице нагоре. На гърлото му имаше рани. Брадичката и ризата му бяха покрити със засъхнала кръв. Беше отпуснат и тежък, не даваше никакви признаци, че ще се пробуди, но все още дишаше.

— Жаждата ме застигна — промълви Валерѝ и погледна към Марш и Йорк. — Стана след лова… нямах избор… Дамон ми го повери.

— Жив ли е? — попита Джошуа.

— Да — отвърна Марш. — Ще трябва да го носим — той стана и махна. — Тоби, Били, ще го заведете в лодката.

— Джошуа, моля те — каза Валерѝ. Застанала пред тях в нощницата си, тя изглеждаше съвсем безпомощна и плаха. Никак не можеше да бъде свързана с начина, по който изглеждаше в „Илай Рейнолдс“, нито пък да си представиш как пие от кръвта на Фрам. — Когато Дамон разбере, ще ме накаже. Моля те, недей.

Йорк се поколеба за миг.

— Трябва да го отведем, Валерѝ.

— Вземи и мен тогава! — каза тя. — Моля те.

— Ден е.

— Щом ти рискуваш, значи и аз мога. Силна съм. Не се страхувам.

— Твърде опасно е — настоя Джошуа.

— Ако ме оставиш, Дамон със сигурност ще реши, че съм ти помогнала. Ще ме накаже. Не ме ли наказва вече достатъчно? Той ме мрази, Джошуа… мрази ме, понеже те обичах. Помогни ми. Не я искам… жаждата. Не я искам! Моля те, Джошуа, нека дойда с вас!

Абнър Марш виждаше страха й. Внезапно тя вече не изглеждаше като една от тях. Беше просто жена, човешка жена, молеща за помощ.

— Нека дойде, Джошуа.

— Облечи се тогава — каза Йорк. — Побързай. Облечи някои от дрехите на господин Фрам. По-плътни са от твоите и ще покрият повече от кожата ти.

— Да — съгласи се Валерѝ.

Тя свали нощницата и откри слабото си бледо тяло с висока, пълна гръд и силни крака. Извади от шкафа една от ризите на Фрам и я облече. След около минута беше готова: панталони, ботуши, жилетка, палто и бомбе. Всички дрехи й бяха широки, но въобще не затрудняваха движенията й.

— Хайде — възкликна Марш.

Били и Тоби носеха Фрам заедно. Лоцманът все още беше в безсъзнание и ботушите му се влачеха по палубата, докато бързаха към стълбището. Марш вървеше точно след тях с ръка на ножа, който бе втъкнал в колана си. Острието оставаше скрито под палтото му. Последни бяха Валерѝ и Джошуа. Салонът бе пълен с пътници. Няколко от тях ги загледаха любопитно, но никой не продума. На основната палуба трябваше да прескачат заспалите на земята докери. Марш не разпозна никого. Когато стигнаха до лодката, няколко души се приближиха към тях.

— Къде отивате? — попита единият.

— Не е ваша работа — каза Киселия Били. — Ще водим Фрам на лекар. Май не е много добре. Вземете ни помогнете да го качим в лодката.

Един от мъжете се поколеба, загледан във Валерѝ и Джошуа. Изглежда ги виждаше за първи път през деня.

— Жулио̀ знае ли за това? — попита той.

Другите надничаха от всички кътчета на палубата. Марш стисна ножа, готов да пререже проклетото гърло на Киселия Били, ако каже нещо неуместно.

— Сметка ли ми държиш, Тим? — попита студено Били. — По-добре си спомни какво се случи с Джордж Алигатора. Ся си размърдай задника и прави каквото ти казвам!

Тим се сепна и побърза да се подчини. Още трима му се притекоха на помощ и почти мигновено измервателната лодка вече беше спусната. След това поставиха Карл Фрам вътре. Джошуа помогна на Валерѝ да се прехвърли, а Тоби скочи след тях. Палубата вече бе пълна с любопитни моряци. Абнър Марш се приближи до Киселия Били.

— Добре се справяш засега — прошепна му той. — Скачай в лодката. Типтън го изгледа.

— Каза, че ще ме пуснеш.

— Излъгах — призна Марш. — Оставаш с нас, докато не се отдалечим.

Киселия Били пристъпи назад.

— Не. Просто ще ме убиете — кресна той. — Спрете ги! Принудиха ме, искат да избягат, спрете ги!

Типтън бързо се отдалечи от Марш. Капитанът изруга и извади ножа, но вече беше твърде късно. Всички докери и моряци пристъпваха напред. Двама имаха ножове.

— Убийте го! — викаше Киселия Били. — Доведете Жулио̀, доведете помощ, избийте ги!

Марш сграбчи въжето, което задържаше лодката към парахода, и го отряза. След това хвърли ножа към зяпналата уста на Били, но ударът не бе достатъчно добър и Типтън успя да го избегне. Някой хвана Марш за палтото, но той го зашлеви през лицето и го отхвърли назад.

Реката вече отнасяше лодката, когато Абнър понечи да скочи в нея. Джошуа му крещеше да побърза, но тогава някой стисна капитана за гърлото и го дръпна назад. Абнър риташе и се дърпаше, но нападателят продължи да го държи. Лодката се отдалечаваше. Йорк крещеше, а Марш вече бе решил, че всичко е свършило. Тогава проклетият сатър на Тоби Лейнярд изсвистя край ухото му, отряза малко от него и ръката, стиснала гърлото му, се отпусна. Абнър усети как кръвта изцапа рамото му и в същия миг се хвърли напред към лодката. Прескочи почти половината разстояние и се сгромоляса във водата по корем. Ударът му изкара дъха, а от студената вода го побиха тръпки. Абнър Марш размаха ръце. Устата му се напълни с вода и тиня, преди да изплува на повърхността. Видя, че лодката се отдалечава бързо надолу по течението и заплува към нея. Недалеч от главата му прелетя камък или нож. Още един падна на ярд от него. Тоби беше отпуснал греблата, за да забави малко лодката. Марш я настигна и почти я обърна, когато опитваше да се качи, но Джошуа побърза да му помогне. Миг по-късно Абнър вече лежеше в лодката и плюеше вода. Когато се надигна, бяха на двадесет ярда от „Трескав блян“ и се отдалечаваха бързо. Потокът ги понесе яростно напред. Киселия Били Типтън бе взел пистолет отнякъде и се целеше в тях от бака, но така и не се реши да стреля.

— Проклятие — каза Марш. — Трябваше да го убия, Джошуа.

— Ако го беше направил, никога нямаше да се измъкнем.

Марш смръщи вежди.

— По дяволите. Може би, но пък щеше да си струва.

Той се огледа. Тоби гребеше сам и изглежда се нуждаеше от помощ. Марш хвана втория чифт гребла. Карл Фрам все още беше в безсъзнание. Капитанът се замисли колко ли кръв е изпила Валерѝ. Тя също не изглеждаше добре — свита в дрехите на Фрам и със схлупена шапка. Светлината вече я изгаряше. Бледата й кожа беше порозовяла, а големите й теменужени очи изглеждаха дребни, помръкнали, изпълнени с болка.

„Дали се измъкнахме?“ — мислеше си Абнър, докато вдигаше и спускаше греблата.

Ръката го болеше, а от ухото му се стичаше кръв. Яркото слънце се издигаше на небето.