Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (21)

Двадесет и първа глава

Сейнт Луис,

септември 1857

Абнър Марш затръшна вратата зад себе си, когато влезе в централата на Параходно дружество „Река Треска“ на улица „Пайн“.

— Къде е? — попита Марш, прекоси стаята и се приведе над бюрото, за да изгледа строго стреснатия посредник. Край лицето на Абнър избръмча муха и той нетърпеливо я прогони. — Попитах къде е?

Посредникът бе слабоват, тъмнокос младеж, облечен в раирана риза, със зелена козирка над очите^[1]. Изглеждаше силно притеснен.

— Ами — каза той, — ами, капитан Марш, какво удоволствие, не съм си мислел, такова, не ви очаквахме, не, господине, капитане, не, съвсем не. „Трескав блян“ пристигна ли, капитане?

Абнър Марш изсумтя, повдигна бастуна си и заблъска по дървения под с възмущение.

— Господин Грийн — каза той, — стига бръщолевене, съберете си акъла. Попитах ви къде е? Какво мислите, че искам да зная, господин Грийн?

Посредникът преглътна.

— Мисля, че не зная, капитане.

— „Трескав блян“! — изкрещя Марш, почервенял от ярост. — Искам да знам къде е! Не е в пристанищата надолу по реката. Това го знам, имам очи все пак. Не го видях никъде по проклетата река. Дойде ли тук? Тръгна ли отново? Или потегли към Сейнт Пол, към Мисури? Охайо? Не ме гледай като ударен от гръм, а говори. Къде е проклетият параход?

— Не знам, капитане — отвърна Грийн. — Щом вие не сте дошли с него, значи нямам представа. Не е пристигал в Сейнт Луис, след като потеглихте на юг през юли. Чухме обаче… ние…

— Да? Какво?

— Треската, сър. Чухме, че при Баю Сара в кораба е плъзнала жълта треска. Хората мрели като мухи, така чухме, като мухи. Господин Джефърс, а също и вие, чухме, че сте я хванали. Затова и съвсем не очаквах, че някога… нали всички умирали и така нататък, ами решихме, че са го изгорили, капитане. Параходът, имам предвид — той свали козирката и се почеса по главата. — Предполагам треската ви е преминала, капитане. Радвам се да го чуя. Само че… ако „Трескав блян“ не е с вас… къде е? Сигурен ли сте, че не сте дошли с него? Може би не помните? Чувал съм, че треската прави хората ужасно разсеяни.

Абнър Марш смръщи вежди.

— Не съм имал треска и, по дяволите, мога да различа един параход от друг, господин Грийн. Дойдох с „Принцеса“. Бях болен за около седмица, но не беше треска. Настинах, понеже паднах в проклетата река и едва не се удавих. Ей така изгубих „Трескав блян“ и сега трябва да го намеря отново, ясно? — Той изсумтя отново. — Откъде чухте тия неща за жълтата треска?

— Екипажът, капитане, онези, които са напуснали парахода при Баю Сара. Някои дойдоха, след като се върнаха в Сейнт Луис. Беше преди около седмица. Някои питаха за работа на „Илай Рейнолдс“, капитане, но, разбира се, всичко там е заето и трябваше да ги отпратя. Надявам се, че съм постъпил правилно. Не бяхте тук, нито пък господин Джефърс, пък и мислех, че може и двамата да сте умрели, та нямаше от кого да получа нареждания.

— Няма значение — каза Марш. Новините го окуражаваха. Макар Жулио̀ и глутницата му да бяха завзели парахода, поне част от екипажа се намираше в безопасност. — Кой се появи?

— Ами видях се с Джак Или, втория машинист, някои келнери, двама от огнярите — Сам Клайн и Сам Томпсън. Имаше и още няколко.

— Още ли са в града?

Грийн сви рамене.

— Понеже не ги наех, започнаха да търсят работа на други кораби, капитане. Не зная.

— Проклятие — каза Марш.

— Чакайте! — възкликна посредникът и вдигна пръст. — Сетих се! Господин Олбрайт, кормчията, точно той ми каза за треската. Дойде преди четири дни. Не искаше работа. Той е лоцман за долното течение, нали знаете, затова „Илай Рейнолдс“ не му върши работа. Каза, че ще се настани в „Домът на плантатора“, докато си намери място на първокласен кораб, някой голям параход със странични колела например.

— Олбрайт, а? Ами Карл Фрам? Видяхте ли се с него?

Ако Фрам и Олбрайт бяха слезли заедно от „Трескав блян“, параходът нямаше да е труден за откриване. Без добър кормчия нямаше как да се движат. Грийн обаче поклати глава.

— Не. Не съм виждал господин Фрам.

Надеждите на Марш се сгромолясаха. Ако Карл Фрам още бе на борда, „Трескав блян“ можеше да е навсякъде по реката, по всеки от безбройните притоци или дори да се е върнал в Ню Орлиънс още докато той е лежал край онзи склад за дърва, южно от Баю Сара.

— Ще навестя Дан Олбрайт — уведоми той посредника. — Докато ме няма, трябва да напишете някои писма. На посредници, кормчии, на всеки, когото познавате по реката от тук до Ню Орлиънс. Питайте за „Трескав блян“. Все някой го е виждал. Параход като него не може просто да изчезне. Напишете всичко още този следобед, ясно? После отидете до пристанището. Ще пуснете писмата по най-бързия кораб, който видите. Трябва да си намеря парахода.

— Да, господине — отвърна Грийн.

Той веднага взе куп листове и перодръжка, натопи я в мастилницата и започна да пише.

Когато го видя, рецепционистът в „Домът на плантатора“ поклати глава вместо поздрав.

— Ама че това е капитан Марш — каза той.

— Чух за нещастието ви. Просто ужасно. Бронзовият Джон е страшилище. Така си е. Радвам се, че сте по-добре, капитане, наистина.

— Да не ти пука — каза Марш раздразнен. — В коя стая е Дан Олбрайт?

Кормчията тъкмо лъскаше ботушите си. Той посрещна Марш с хладно и учтиво кимване вместо поздрав, зае отново мястото си, пъхна ръка в единия ботуш и продължи да търка, сякаш никой не бе отварял вратата. Капитанът седна тежко и реши да не губи време в любезности.

— Защо слязохте от „Трескав блян“? — попита направо той.

— Треска, капитане — отвърна Олбрайт.

Той погледна към Марш за кратко и след това се върна към работата си, без да каже нищо повече.

— Разкажете ми за това, господин Олбрайт, не бях там.

Дан Олбрайт се намръщи.

— Не сте ли били? Разбрах, че вие и господин Джефърс сте открили първия болен.

— Разбрали сте грешно. Сега ми кажете.

Олбрайт продължи с ботушите и му разказа за бурята, вечерята, тялото, което Джошуа Йорк, Киселия Били Типтън и другият мъж бяха пренесли през салона, бягството на пътниците и екипажа. Обясни всичко с възможно най-малко думи. Щом привърши, ботушите му светеха. Той ги обу.

— Всички ли слязоха? — попита Марш.

— Не — каза Олбрайт. — Някои останаха. Не всички познаваха треската добре като мен.

— Кои?

Кормчията сви рамене.

— Капитан Йорк, приятелите му, Косматия Майк, огнярите и докерите. Сигурно са били твърде уплашени от Дън, за да избягат, и то в щат с робство. Уайти Блейк може би също е останал. Мислех, че и вие с Джефърс сте там.

— Господин Джефърс е мъртъв — сподели Марш. Олбрайт не продума. — Ами Карл Фрам?

— Не зная.

— Бяхте на една длъжност.

— На различни сме. Не съм го виждал. Не зная, капитане.

Марш се намръщи.

— Какво стана, след като си взехте заплатата?

— Прекарах деня в Баю Сара, след това се качих на „Начес“ с капитан Ледърс. Стигнахме до Начес и останах там за седмица. След това дойдох в Сейнт Луис с „Робърт Фолк“.

— Какво стана с „Трескав блян“?

— Продължи.

— Продължи?

— Сигурно просто е отплавал. Когато се събудих на сутринта, след като треската бе връхлетяла, го нямаше в Баю Сара.

— Без екипажа?

— Сигурно са били достатъчно, за да го подкарат — заяви Олбрайт.

— Къде са отишли?

Лоцманът сви рамене.

— Не ги видях от „Начес“. Сигурно обаче съм ги пропуснал. Не съм и гледал. Може да са слезли надолу по течението.

— Ама от много голяма, проклета полза излязохте, господин Олбрайт — каза Марш.

— Не мога да ви кажа нещо, което не знам. Може да са изгорили парахода. Треската. Просто не е трябвало да го наричате така. Това име не е на късмет.

Абнър Марш губеше търпение.

— Ней изгорен — каза той. — Някъде по реката е и ще го намеря. И няма лош късмет.

— Нали бях кормчия, капитане, видях всичко. Бури, мъгла, забавяния, а после и треска. Параходът беше прокълнат. На ваше място щях да се откажа. Нищо добро не ви чака. Изоставен е от Бог. — Той се изправи. — Това ми напомня, че имам нещо за вас. — Той донесе две книги и ги подаде на Марш. — От библиотеката на „Трескав блян“ са — поясни той. — В Ню Орлиънс играх шах с капитан Йорк и му споменах, че обичам поезия. Даде ми ги на другия ден. Когато слязох, ги взех по погрешка с мен.

Абнър Марш погледна книгите от всички страни. Поезия. Стихосбирка на Байрон и още една — на Шели. Точно това му трябваше, помисли си той. Параходът го нямаше, беше се изпарил от реката и всичко, останало от него, бяха два проклети тома с поезия.

— Задръжте ги — каза на Дан Олбрайт, но той поклати глава.

— Не ги искам. Не харесвам такива стихове, капитане. Неморални са. Нищо чудно, че корабът ви си получи наказание с книги като тия на борда.

Абнър Марш прибра книгите в джоба си и се намръщи.

— Стига ми толкова, господин Олбрайт. Не искам да слушам такива неща за моя кораб. Това е най-прекрасният параход по реката и не е прокълнат. Няма проклятия. „Трескав блян“ е дяволски…

— Точно такъв е — прекъсна го кормчията. Той също се изправи. — Трябва да си потърся нова работа — каза той и поведе Марш към вратата. Той тръгна с него. Когато му отвори, спретнатият дребничък лоцман продължи: — Капитане, зарежете го.

— Кое?

— Корабът — каза Олбрайт. — Не е за ваше добро. Знаете, че надушвам бурите, нали?

— Да — отвърна Марш. Кормчията правеше това по-добре от всеки. — Понякога надушвам и друго. Не го търсете, капитане. Забравете го. Мислех, че сте мъртъв. Не сте. Трябва да сте благодарен. „Трескав блян“ няма да ви донесе щастие.

Абнър Марш го гледаше с широко отворени очи.

— Е, можете да го твърдите. Били сте на кормилото, отведохте го надолу по реката. Можете да го твърдите — Олбрайт запази мълчание. — Но няма как да ви послушам — продължи Марш. — Това е моят параход и някой ден сам ще го управлявам. Ще се изправя срещу „Еклипс“, чувате ли, и… и…

Почервенял от гняв, Марш сякаш изгуби думите си. Не можеше да продължи.

— Гордостта е грях, капитане — каза Дан Олбрайт. — Откажете се.

Той затвори вратата и остави Марш сам в коридора.

Капитанът обядва в „Домът на плантатора“, седнал сам в ъгъла. Думите на Олбрайт го бяха потресли. Същите мисли се въртяха из главата му, докато пътуваше с „Принцеса“. Пред себе си имаше агнешко бутче в сос от джоджен, каша от репички и зелен фасул и три порции тапиока^[2], но дори всичко това не успя да го утеши. Докато пиеше кафето си, Марш се чудеше дали Олбрайт не греши. Ето че отново се намираше в Сейнт Луис, както преди да срещне Джошуа Йорк в същата тази зала. Още притежаваше компанията си, „Илай Рейнолдс“ и малко пари в банката. Като моряк от горното течение на реката, беше сгрешил дори само като слезе чак до Ню Орлиънс. Бляновете му се бяха превърнали в кошмар сред ония земи на робство, в горещия като треска Юг. Сега обаче всичко бе свършило, корабът го нямаше и ако искаше, можеше да твърди, че изобщо никога не се е появявал. Никога не е имало параход с името „Трескав блян“, нито хора, наречени Джошуа Йорк, Дамон Жулио̀ и Киселия Били Типтън. Джошуа се бе появил от нищото и ето че изчезна по същия начин. „Трескав блян“ не съществуваше през април, изглежда го нямаше и сега. Никой с всичкия си и без това не би повярвал — кръвопийци, дебнещи в нощта, и бутилки с някакво отвратително питие. Всичко е било просто Трескав блян, реши Абнър Марш, но сега той бе преминал. Можеше отново да започне на чисто в Сейнт Луис.

Поръча си още кафе. Щяха да продължат с убийствата, мислеше си той, докато пиеше, щяха да продължат с убийствата и кръвта. Никой няма да ги спре.

— И без това никой не може — прошепна той.

Бе дал всичко от себе си — той, Джошуа, Косматия Майк, клетият стар Джефърс, който повече нямаше да вдигне вежда или да премести фигура за шах. Не ги беше намерил, а да се свърже с властите, не бе добра идея, не и с история за глутница вампири, които са му откраднали парахода. Просто ще повярват на измислицата за жълтата треска и след това ще решат, че се е побъркал. Можеха дори да го заключат някъде.

Абнър Марш плати сметката и отново тръгна към централата на дружеството. Пристанището беше оживено и шумно. Над него се издигаше ясното синьо небе, а долу — чистата река, обляна от слънчевите лъчи. Във въздуха се носеха аромати, дим, пара. Той чу свирките на корабите, които се разминаваха по реката, и голямата месингова камбана на парахода, който влизаше в пристанището. Боцманите крещяха, докерите пееха, пренасяха товари, а Марш стоеше, гледаше, слушаше. Това бе животът му, а останалото — просто трескав блян. Вампирите убиваха от хилядолетия, Джошуа му бе казал това, как можеше Марш да го промени? Може би Жулио̀ беше прав. Природата им ги караше да убиват, както правеше и Абнър моряк. Нищо повече — нямаше как да се превърне в боец. Йорк и Джефърс бяха опитали и си понесоха последствията.

Когато влезе в централата, вече бе решил, че Дан Олбрайт е напълно прав. Щеше да забрави за „Трескав блян“, за всичко, случило се на борда. Нямаше по-правилен избор. Трябваше да продължи с дружеството и може би щеше да припечели нещо. След година или пък две щеше да има достатъчно пари за по-голям параход.

Вътре Грийн тичаше из кабинета.

— Написах двадесет писма, капитане — каза той на Марш. — Вече са изпратени, както наредихте.

— Добре — отвърна Марш и потъна в креслото си.

Той почти седна върху стихосбирките, натъпкани в джоба му. Извади ги, разлисти набързо, като се загледа в някои заглавия, и ги остави настрана. Просто поезия. Марш въздъхна.

— Донесете ми книгите, господин Грийн — каза той. — Искам да ги погледна.

— Да, капитане — отвърна посредникът, пристъпи напред и ги взе от рафта. След това съзря още нещо и го занесе на Марш заедно със счетоводните книги. — Ах — възкликна той, — замалко да забравя. Той подаде на капитана малък пакет, завит с кафеникава хартия и канап. — Някакъв дребосък го донесе преди три седмици. Каза, че е трябвало да го вземете, но така и не сте се появили. Казах му, че още сте на „Трескав блян“ и платих. Надявам се, че съм постъпил правилно.

Абнър Марш сведе смръщен поглед към пакета, скъса канапа с голи ръце, разкъса хартията и отвори кутията. Вътре имаше чисто ново капитанско палто, бяло като снега, покриващ горното течение на реката през зимата, чисто и прекрасно, с два реда сребърни копчета и с изписано „Трескав блян“ на всяко. Той го извади и кутията падна на пода. Изведнъж Абнър осъзна, че от очите му се стичат сълзи.

— Излезте! — изкрещя капитанът.

Посредникът му хвърли един поглед и изпълни нареждането. Абнър Марш стана, облече бялото палто и го закопча. Беше му тъкмо по мярка и държеше хладно, много по-хладно от тежкото му синьо капитанско палто. В централата нямаше огледало, затова нямаше как да се огледа, но можеше поне да си представи. Реши, че прилича на Джошуа Йорк, елегантен, величествен, изискан. Материята бе толкова прелестно бяла.

— Изглеждам като капитана на „Трескав блян“ — произнесе на глас Марш и тропна силно с бастуна си по пода.

Почувства как кръвта нахлува в лицето му и тогава си спомни. Спомни си парахода сред мъглата в Ню Олбани. Спомни си как блестят огледалата му, среброто му, спомни си мощния рев на свирката, ударите на машината, оглушителни като гръм. Спомни си как бе оставил „Южняк“ зад себе си и как подмина „Мери Кей“. Спомни си за целия екипаж: Фрам и небивалиците му, вечно оцапания с грес Уайти Блейк, Тоби, който колеше пилета, Косматия Майк, виковете и ругатните му, отправени към докери и моряци, Джефърс, побеждаващ за стотен път Дан Олбрайт на шах. Ако Олбрайт наистина бе толкова умен, мислеше си Марш, защо така и не победи Джефърс? Но в съзнанието му най-често изплуваше Джошуа. Джошуа, целият в бяло, Джошуа, наливащ от питието си, Джошуа, седнал в мрака, докато разказваше бляновете си. Сиви очи, силни ръце, поезия.

„Всички правим избори“ — нашепна съзнанието му.

Не идваше след утрото денят.

— ГРИЙН! — изрева Абнър Марш с цяло гърло.

Вратата се отвори и посредникът надникна притеснен.

— Искам си парахода — каза Марш. — Къде, по дяволите, ми е параходът?

Грийн преглътна.

— Капитане, какво ви казах, „Трескав блян“…

— Не този! — прекъсна го Марш и тропна силно с бастуна си. — Другият ми параход. Къде, по дяволите, е другият параход, когато ми трябва?