Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (18)

Осемнадесета глава

На парахода „Трескав блян“ река Мисисипи,

август 1857

Когато на сутринта слънцето изгря над Ню Орлиънс — изпъкнало жълтеникаво око, което обагри речната мъгла в пурпур, нашепвайки за зноен ден, Абнър Марш стоеше на пристана. Предната нощ бе тичал дълго из осветените от газени фенери улички на „Вьо Кар“ също като безумец. Блъскаше се в непознатите, спъваше се, задъхваше се, бягаше както никога през живота си, докато накрая не разбра, че никой не го преследва. След това намери една забутана, опушена кръчма и гаврътна три чаши уиски само за да умири треперещите си ръце. Накрая тръгна обратно към „Трескав блян“. Никога не се бе чувствал по-гневен и засрамен. Бяха го изритали от собствения му параход, опряха нощ в гърлото му, заклаха проклетото бебе пред него, на неговата трапеза. Никой не се измъква, след като се е държал така с Абнър Марш. Нито бели, нито чернокожи, нито червени индианци, нито вампири. Дамон Жулио̀ щеше горчиво да съжалява, закле се той. Денят беше дошъл. Ловците щяха да се превърнат в плячка.

Пристанището вече гъмжеше от народ, когато Марш пристигна. До „Трескав блян“ бе акостирал още един параход със странични колела, който разтоварваше, а улични търговци продаваха плодове и сладолед с количките си. „Трескав блян“ подаваше пара. Марш забеляза това, изпълнен с изумление и тревога. От комините му се виеше тъмен пушек, а долу група докери пренасяха последните товари. Той забърза и се обърна към един от тях.

— Ей, ти! — извика капитанът. — Спри.

Товарачът беше едър и здрав чернокож с лъскаво плешиво теме и едно липсващо ухо. Когато чу вика на Марш, се обърна. На дясното си рамо носеше буре.

— Гус’дин капитан.

— Какво става тук — попита Абнър. — Защо се подава пара? Не съм давал нареждания.

Докерът смръщи вежди.

— Аз само то’аря, капитане. Нишо не знам, гус’дине.

Марш изруга и продължи нататък. Косматия Майк Дън се разхождаше важно по пристана с желязната си палка в ръка.

— Майк — извика му Марш.

Боцманът смръщи вежди. Мрачното му лице придоби вид, издаващ силната му концентрация.

— Добро утро, капитане. Наистина ли сте продали кораба?

— Какво?

— Капитан Йорк ка’а, че сте му продал своята половина и не’а да продължите с нас. Малко след полунощ се върнахме с някои от м’четата и Йорк каза, че двамата сте решили, нали, двама капитани било много и затова ви купил. Каза и на Уайти да подава пара. Тъй стана и на такъв хал сме. Истина ли е туй, капитане?

Марш се намръщи. Докерите се бяха събрали любопитни край тях. Той сграбчи Косматия Майк за ръката и го повлече по талпите на основната палуба.

— Нямам време за дълги приказки — каза той, когато и двамата се отдръпнаха на достатъчно разстояние от другите. — Така че не ме отегчавай с въпроси, ясно? Просто прави каквото ти кажа.

Косматия Майк кимна.

— Някакви проблеми ли има, капитане? — попита той и плесна желязната палка в месестата си длан.

— Колко се върнаха? — поиска да разбере Марш.

— Почти целият екипаж, някои пътници. Не всички, няколко.

— Няма да чакаме останалите — каза Марш. — Колкото по-малко сме на борда, толкова по-добре. Отиди да намериш Фрам или Олбрайт. Не ми пука кой от двамата. Заведи го в лоцманската будка и потегляме незабавно. Незабавно, чу ли? Ще намеря господин Джефърс. Като заведеш някого от кормчиите там горе, ела при мен в кабинета на сметководителя. Не казвай на никого какво става.

Между черните бакенбарди на боцмана заигра тънка усмивка.

— К’во ще правим? Ще си купим евтино параход, а?

— Не — каза Абнър Марш. — Няма да убиваме хора. Нито пък Джошуа. Сега тръгвай! Среща в кабинета на сметководителя.

Джонатоун Джефърс не беше там. Наложи се да отиде до каютата му и да чука на вратата, докато съненият Джефърс не отвори по нощна риза.

— Капитан Марш — каза той и опита да сдържи прозявката си. — Капитан Йорк каза, че сте продали своя дял. Реших, че е странно, но вас ви нямаше и не знаех какво да си мисля. Влезте.

— Кажи ми какво стана снощи? — попита Марш, когато се вмъкна в каютата.

Джефърс се прозя.

— Простете, капитане — каза той. — Не съм си доспал.

Той отиде до легена, поставен върху шкафчето, и хвърли малко вода на лицето си, намери пипнешком очилата и се върна при Марш вече на себе си.

— Е, нека помисля малко. Отидохме в „Сейнт Чарлс“, където и казах, че ще бъдем. Решихме да останем там цяла нощ, за да изкарате вечерята в тесен кръг, за която говорехте с капитан Йорк. — Той вдигна вежди иронично. — С мен бяха Джак Или, Карл Фрам, Уайти и някои от огнярите му и… ами доста се бяхме посъбрали. Чиракът на господин Фрам също беше с нас. Господин Олбрайт вечеря с нас, но след това реши да си ляга. Ние останахме да пием, приказвахме. Бяхме си взели стаи и всичко останало, но тъкмо като отидохме да лягаме… трябва да е било два-три сутринта… когато Раймонд Ортега, Симо и онзи — Киселия Били Типтън, дойдоха да ни върнат на парахода. Казаха, че Йорк ни викал незабавно. — Джефърс вдигна рамене. — И така, дойдохме. Капитан Йорк ни посрещна в главната каюта и каза, че сте му продали своя дял и трябва да отплаваме някъде на сутринта. Изпратиха някои от групата ни да потърсят останалите, които бяха още в Ню Орлиънс, и да известят пътниците. Предполагам, че по-голямата част от екипажа вече е тук. Вписах всички товари и реших да поспя. А сега, какво става?

Марш изсумтя.

— Времето не достига, пък и без това няма да повярваш. Видя ли нещо необичайно в салона снощи?

— Не — каза Джефърс и вдигна вежда. — Трябваше ли?

— Може би — отвърна Марш.

— Трапезата беше раздигната — каза Джефърс. — Това е странно, като се замисля. Всички келнери бяха на брега.

— Киселия Били сигурно е разчистил. Но няма значение. Жулио̀ беше ли там?

— Да, заедно с още няколко, които не познавах. Капитан Йорк нареди да им зачисля каюти. Този Дамон Жулио̀ е странен. Стоеше много близко до капитан Йорк. Доста любезен и изглеждаше добре, като изключим онзи белег.

— Казваш, че си им дал каюти?

— Да — потвърди Джефърс. — Капитан Йорк каза, че Жулио̀ ще се настани в твоята каюта, но не се съгласих с това, не и с всички ваши вещи вътре. Настоях да вземе една от първокласните стаи до салона, докато намеря възможност да поговоря с вас. Жулио̀ се съгласи. Нямах затруднения с това.

Абнър Марш се усмихна широко.

— Добре — каза той. — А Киселия Били? Къде е той?

— Настани се в каюта до Жулио̀ — каза Джефърс, — но едва ли е вътре. Последно го видях да обикаля из главната каюта. Държеше се все едно корабът е негов и си играеше с онова ножче. Малко се поскарахме. Няма да повярвате какви ги вършеше — дълбаеше резбованите колони, все едно са някое изгнило дърво. Казах му да спре, за да не извикам Косматия Майк да го хвърли зад борда. Послуша ме, но през цялото време ме гледаше на кръв. Тоя ще носи беди.

— Мислиш ли, че още е в главната каюта?

— Ами легнах си да поспя, но последно там го видях, дремеше на един стол.

— Обличай се — каза му Абнър Марш. — Бързичко. Чакам те пред твоя кабинет.

— Разбира се, капитане — каза Джефърс объркан.

— Вземи бастуна със сабята — добави Абнър и излезе.

След по-малко от десет минути вече беше заедно с Джефърс и Косматия Майк Дън в кабинета на сметководителя.

— Седнете, мълчете и слушайте — каза Марш. — Може да ви прозвучи откачено, но вие двамцата ме познавате от години и сте съвсем наясно, че нито съм малоумен, нито разказвам небивалици като господин Фрам. Това е проклетата истина, кълна се, нека шибаният котел гръмне отгоре ми, ако лъжа.

Абнър Марш си пое дълбоко дъх и се впусна в историята. Разказа им всичко наведнъж. Спря само веднъж, когато силният писък на свирката го прекъсна и палубата се разтресе.

— Отплаваме — каза Косматия Майк. — Нагоре по течението, както ка’а.

— Добре — отвърна Марш и продължи с разказа си, докато „Трескав блян“ излизаше от пристанището на Ню Орлиънс, а след това обърна хода на колелата си и потегли нагоре по Мисисипи под лъчите на парещото слънце.

Когато привърши, Джонатоун Джефърс изглеждаше замислен.

— Удивително — каза той. — Може би трябва да извикаме полицията?

Косматия Майк изсумтя.

— Добре знайш как е. Кат’ си на реката, сам си оправяш бакиите.

Той вдигна желязната си палка.

— Т’ва тука е моят параход и няма да кач’ам външни на него — съгласи се Абнър Марш, така се правеше на реката. Беше по-лесно да халосаш непрокопсаника и да го хвърлиш зад борда или на колелата, за да го смелят. Старата дяволска Мисисипи пазеше своите тайни. — Особено пък полицията на Ню Орлиънс. Не’а им запука за чернокожото робско детенце, нямаме дори тяло. И без това са просто един куп негодяи и няма да повярват. И да се вземат в ръце, какво от това? Ще влязат с пистолети и палки. Съвсем безполезно срещу Жулио̀ и пасмината му.

— Значи ще се справяме сами — каза Джефърс. — Как?

— Сбирам ’мчетата и избиваме всички — предложи с приветлив глас Косматия Майк.

— Не — възрази Абнър Марш. — Доколкото разбирам, Джошуа може да заповядва на останалите. Правеше го по-рано. Той опита да постъпи правилно, да спре всичко онова снощи, но Жулио̀ му дойде твърде много. Трябва просто да се отървем от него до мръкнало.

— Не’а е трудно — съгласи се Косматия Майк.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Абнър Марш и смръщи вежди. — Не е като в историите. Не са съвсем безпомощни през деня. Просто спят. Ако ги събудиш, са ужасно силни и бързи, съвсем не е лесно да ги нараниш. Трябва да направим всичко точно. Мисля, че тримата можем да се справим, няма нужда да замесваме и други. Обърка ли се нещо, ще свалим от парахода всички, преди да се стъмни, и ще спрем на някое местенце нагоре по реката, където никой няма да се бърка, а хората на нощта ще останат вътре, в случай че се наложи да убием още някого освен Жулио̀. Не мисля, че ще трябва да го правим и без това. — Марш погледна към Джефърс. — Имаш втори ключ за каютата му, нали?

— В касата ми е — каза сметководителят и посочи към черната стоманена кутия с бастуна си.

— Добре — отвърна Абнър. — Майк, колко силно удряш с това нещо? Косматия Майк се усмихна и удари с палката в другата си длан. Звукът бе доста силен.

— Колко силно трябва да ударя, капитане?

— Искам да му смажеш проклетата глава — каза Марш. — Трябва да го направиш на мига. Един удар. Няма да има време за втори. Ако само му счупиш носа, след секунда ще ти изтръгне гръкляна.

— Един удар — повтори Косматия Майк. — Само един.

Абнър Марш кимна. Знаеше, че грамадният боцман е верен на думата си.

— Само още нещо. Киселия Били. Той е малкото кученце пазач на Жулио̀. Може да дреме на някой стол, но се обзалагам, че ще се събуди веднага, ако надуши, че се насочваме към вратата на господаря му. Не трябва да ни вижда. Каютите на котелната палуба имат по два входа. Ако Били е в салона, ще минем от външната част. Ако е вън — минаваме от салона. Преди да тръгнем, трябва да сме сигурни къде е Типтън. Това е твоя работа, Джефърс. Ще намериш господин Киселия Били Типтън, ще ни кажеш къде е, а след това трябва да внимаваш да не се разхожда. Ако чуе суматоха или тръгне към каютата на Жулио̀, искам да извадиш сабята си от бастуна и направо да я шибнеш цялата в коремчето му. Ясно?

— Ясно — потвърди мрачно сметководителят и намести очилата си.

Абнър Марш замлъкна за миг и изгледа строго двамата си съзаклятници: хилаво конте-сметкаджия със златни рамки на очилата, гети с копчета, с присвити устни и грижливо вчесана назад коса, а до него — огромният боцман с груби дрехи, сурово лице и обноски, зелени очи, неумолими и подканящи към бой. Странна двойка, но пък корава, помисли си капитанът и се изсмя със задоволство.

— Е, к’во чакаме? — попита той. — Господин Джефърс, вървете да намерите Киселия Били.

Сметководителят стана и изтупа дрехите си.

— Разбира се — каза той.

Върна се след около пет минути.

— В главната каюта е, закусва. Свирката сигурно го е събудила. Яде телешки кексчета с яйца и пие много кафе. Седнал е така, че да вижда вратата към стаята на Жулио̀.

— Добре — каза Марш. — Господин Джефърс, защо не хапнете и вие?

Сметководителят се усмихна.

— Мисля, че внезапно огладнях.

— Първо ни дай ключовете.

Джефърс кимна и се отправи към касата. С ключовете в ръка, Марш даде на сметководителя десет минути преднина, за да стигне до салона, преди да стане и да си поеме дълбоко дъх. Сърцето му биеше силно.

— Хайде — каза той на Косматия Майк Дън и отвори вратата, за да излязат.

Денят беше светъл и душен. Марш прие това за добра поличба. „Трескав блян“ пореше водите на реката с лекота, калватерът му изхвърляше настрани две бразди бяла пяна. Марш прецени, че сигурно се движи с осемнадесет мили в час. Плаваше елегантно като маниерите на креол. Зачуди се колко ли време ще му отнеме да стигне до Начес и изведнъж почувства, че иска да се качи в лоцманската будка повече от всичко, да наблюдава реката, да й се любува. Абнър Марш преглътна и сълзите му го накараха да премигне. Засрами се, почувства се по-малко мъж.

— Капитане? — каза колебливо Косматия Майк.

Абнър Марш изруга.

— Нищо — каза той. — Просто… я стига… хайде.

Той пристъпи напред и стисна здраво ключа в червендалестата си длан. Кокалчетата му побеляха. Спря, за да се огледа. Откритото пространство по протежението на бакборда беше почти пусто. На голямо разстояние от тях стоеше една дама, навела се над перилата. Дузина врати по-нататък някакъв тип с бяла риза и раздърпана шапка седеше на стола си с гръб към вратата на каютата, но никой от тях не ги наблюдаваше. Марш пъхна внимателно ключа на мястото му.

— Помниш какво ти казах, нали? — прошепна той на боцмана. — Бързо и тихо. Един удар.

Косматия Майк кимна и Марш завъртя ключа. Вратата се открехна и капитанът натисна. Вътре беше задушно и мрачно. Всички прозорци бяха със спуснати кепенци и завеси, както предпочитаха хората на нощта. На слабата светлина, разливаща се откъм вратата, видяха бледо тяло, проснато между чаршафите. Мушнаха се вътре, закрачиха възможно най-тихо като за двама големи, тромави мъжаги. Марш опита да затвори вратата, а Косматия Майк Дън продължи напред. Той вдигна дългата три фута черна желязна палка над главата си. Абнър забеляза, че нещото в леглото се размърдва в опит да погледне към шума и светлината. С две бързи, големи крачки Косматия Майк вече бе до него, желязната палка описа страховита дъга във въздуха. Сякаш измина цяла вечност, преди да се сгромоляса върху главата на бледата фигура. В същия миг вратата се затвори напълно и преряза последната нишка светлина. В непрогледния мрак Марш чу звук като от парче месо, хвърлено върху тезгяха на месар, а заедно с него — и нещо по-тихо, подобно на чупещо се яйце. Капитанът затаи дъх. Каютата остана тиха, не виждаше нищо. В тъмнината се понесе глух кикот. Студена пот обля Абнър.

— Майк? — прошепна той и се разтършува за клечка кибрит.

— Да, гус’дин капитан — отвърна боцманът. — Един удар и толкоз — той отново се засмя.

Абнър Марш запали клечката на стената и примигна. Косматия Майк стоеше надвиснал над леглото с желязната си палка в ръка. Завършекът на делото им бе мръсен и влажен. Вместо лице съществото между чаршафите имаше обезобразена, червена вдлъбнатина. Половината от горната част на черепа му беше раздробена. Кръвта бавно се стичаше по завивките. Кичури коса и други тъмни частици лежаха разхвърляни по възглавницата, стената и дрехите на Косматия Майк.

— Мъртъв ли е? — попита Марш с внезапното и силно подозрение, че смазаната глава ще зарасне и бледият труп ще се надигне пред тях с усмивка.

— По-мъртво нещо ни съм виждал — каза Косматия Майк.

— Провери — нареди Абнър Марш. — По дяволите, провери.

Боцманът бавно сви яките си рамене, вдигна кървавата желязна палка и я сгромоляса отново върху черепа и възглавницата. Втори удар. Трети. Четвърти. Когато привърши, беше трудно да се каже, че съществото някога е имало глава. Косматия Майк Дън бе ужасно силен мъж.

Клечката опари пръстите на Марш и той издуха пламъчето.

— Хайде — каза той рязко.

— Какво ще правим с него? — попита Косматия Майк.

Абнър отвори вратата. Слънцето и реката се откриха пред него — блажено облекчение.

— Остави го — каза той. — Като се стъмни, ще го хвърлим в реката.

Боцманът последва Марш навън и той заключи вратата. Повдигаше му се. Подпря масивното си тяло на парапета и се хвана с две ръце, за да не падне през борда. Кръвопиец или не, онова, което сториха с Дамон Жулио̀, беше ужасна гледка.

— Помощ, капитане?

— Не — каза Марш.

С известно усилие той успя да се опомни. Утрото бе горещо, жълтото слънце сякаш безмилостно си отмъщаваше за нещо. Марш плувна в пот.

— Просто не съм се наспал — каза той и се засмя насила. — Всъщност съвсем не съм спал. Пък и това, което направихме, си беше сериозна работа.

Косматия Майк сви рамене. Изглеждаше сякаш нищо не се е случило.

— Върви да поспиш — каза той.

— Не — отвърна Марш. — Не мога. Ще отида при Джошуа да му кажа какво сме направили. Трябва да знае, за да се справи с другите.

Изведнъж Абнър Марш се зачуди как ли ще реагира Джошуа, щом разбере за бруталното убийство на някого от неговата раса. След снощи може би нямаше да се притесни особено, но нямаше как да е сигурен — не познаваше добре хората на нощта и начина им на мислене. Жулио̀ бе кръвопиец и уби бебе пред всички, но останалите бяха правили не по-малко ужасни неща, дори Джошуа. А Дамон Жулио̀ беше и негов кръвник, цар на вампирите. Ако убиеш човешки монарх, дори някого, когото другите ненавиждат, няма ли поданиците му да вземат някакви мерки, дори само защото са принудени да го сторят? Абнър Марш си спомни студената мощ, която притежаваше Джошуа, и с това желанието му да посети капитанската каюта на тексаската се изпари моментално. Пък и той едва ли бе в най-доброто разположение на духа си.

— Може би е по-добре да почакам — каза Марш. — Ще поспя.

Косматия Майк кимна.

— Трябва първо да говоря с Джошуа — Абнър наистина се чувстваше зле, гадеше му се, чувстваше треска, изнемощялост. Трябваше да полегне за няколко часа. — Не, не мога да го събудя — той облиза устни. Бяха сухи като шкурка. — Говори с Джефърс, кажи му какво е станало. Някой от вас трябва да ме събуди преди здрач. Ясно? Преди здрач. Трябва да имам поне час, за да говоря с Джошуа. Ще го събудя, за да му кажа. Така ще знае как да постъпи с останалите, щом се стъмни. А ти… кажи на едно от момчетата си да държи под око Киселия Били… ще трябва да се справим и с него.

— Май ще оставим реката да се погрижи за него — усмихна се Косматия Майк.

— Може би така ще направим — каза Марш. — Може би. Отивам да поспя, но гледайте да ме събудите преди мръкнало. Не оставяйте да ме посрещне мракът, ясно?

— Аха.

Абнър Марш се отправи към тексаската. С всяка стъпка се чувстваше все по-изнемощял. Застанал пред вратата на собствената си каюта, изведнъж почувства страх… ами ако някой от тях все пак е влязъл вътре въпреки възраженията на господин Джефърс? Когато обаче отвори вратата и светлината нахлу, видя, че няма никой. Марш вдигна рамене, дръпна завесите и отвори прозореца, за да влязат повече въздух и светлина. След това заключи стаята, седна тежко на леглото и свали пропитите си с пот дрехи. Реши да не облича нощна риза. Вътре беше задушно, но Марш не усети това заради умората. Сънят го унесе почти на мига.