Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (16)

Шестнадесета глава

Ню Орлиънс,

август 1857

Същата вечер Киселия Били Типтън се върна в хотел „Сейнт Луис“.

Беше силно притеснен. Жулио̀ нямаше да хареса отговора, който му носеше от „Трескав блян“. Господарят бе много опасен и непредсказуем, събудеше ли се гневът му.

В тъмното преддверие на луксозния им апартамент светеше само една малка свещ. Пламъкът й се отразяваше в черните очи на Жулио̀, който седеше в мекия, кадифен фотьойл до прозореца и отпиваше от сазерака^[1] си. Цареше тишина. Киселия Били почувства тежестта на всички погледи, които се струпаха върху него. Резето щракна зловещо на мястото си, когато вратата се затвори зад него.

— Е, Били? — прошепна Дамон Жулио̀.

— Не искат да дойдат, господин Жулио̀ — отвърна Типтън набързо, слисан от тревога. Слабата светлина не му позволи да види реакцията на господаря си. — Казва, че вие трябва да отидете при него.

— Казва… — повтори Дамон. — Кой е той, Били?

— Онзи — отвърна Били, — Другият… другият кръвник. Нарича се Джошуа Йорк. Раймонд ви писа за него. Другият капитан, Марш — дебелият, с брадавиците и брадата, също няма да дойде. Той е проклет грубиянин. Изчаках да мръкне, за да се събуди кръвникът. Заведоха ме при него.

Когато си спомни как студените сиви очи на Йорк го приковаха, Типтън почувства хлад. В тях имаше толкова силно презрение, че, съвсем онемял, Били бе отместил погледа си още в същия миг.

— Кажи ни, Били — подхвана отново Дамон Жулио̀. — Какъв е този другият? Този Джошуа Йорк, кръвникът.

— Той е… — отвърна Били, подбирайки неловко думите си, — той е… бял, имам предвид — кожата му и всичко е много бледо. Косата му също няма цвят. Дори облича бял костюм, Като няк’ъв призрак е. И носи много сребро, много. Движенията му… те са като на проклет креол, господин Жулио̀, изтънчени и господарски. Той е… като вас, господин Жулио̀. Очите му…

— Блед и със силен поглед — прошепна Синтия от далечния край на стаята. — И носи вино, утоляващо алената жажда^[2]. Това той ли е, Дамон? Трябва да е той. Значи е истина. Валерѝ винаги е вярвала в тези легенди. Аз й се присмивах през цялото време, а всичко е било вярно. Ще събере всички ни и ще ни отведе в изгубения град, мрачния град. Нашето царство. Истина е, нали? Той е кръвник на кръвниците, царят, когото очакваме. — Тя погледна към Дамон Жулио̀ в очакване на отговор.

Той отпи от сазерака и се усмихна лукаво.

— Цар — замисли се Жулио̀. — И какво ти каза този цар, Били? Нека чуем.

— Каза всички да заповядате на парахода. Утре, по мръкнало. Ще има вечеря. Той и Марш няма да дойдат тук сами, както вие поискахте. Марш каза, че ако дойдат при вас, ще ги придружават и други.

— Царят е странно боязлив — заяви Жулио̀.

— Убийте го! — неочаквано изтърси Киселия Били. — Отидете на проклетия кораб и го убийте, убийте ги ’сичките. Той греши, господин Жулио̀. Очите му са като на някакъв проклет креол, така ме гледаше. Все едно съм бълха, боклук, а бях там от ваше име. Мисли, че е по-добър от вас, а другите, онзи брадавичест капитан и проклетият му сметководител, всички са някакви контета. Нека го нарежа, кръвта му да потече по всички тия изискани облекла. Трябва да го убиете, трябва.

След словесния изблик на Киселия Били отново се възцари тишина. Жулио̀ гледаше през отворения прозорец в нощта. Нощният бриз лениво полюшваше завесите. Отвън долитаха уличните шумове. Очите на Жулио̀ бяха мрачни, присвити, втренчени в далечните светлинки.

Когато най-накрая се извърна към стаята, сиянието на самотната свещ отново се отрази в зениците му и остана в тях, червеникаво и блещукащо. Лицето му придоби мрачно и зловещо изражение.

— Питието, Били — напомни той.

— Кара ги всичките да пият — отвърна Киселия Били. Той се облегна на вратата и извади ножа си. Чувстваше се по-добре, когато е в ръката му. Започна да вади мръсотията под ноктите си с него, докато говореше. — Не е просто кръв, както ми каза Кара. В него има още нещо. Всички твърдят, че утолява жаждата. Разходих се из целия кораб. Говорих с Раймонд, Жан, Жорж и някои други. Всички потвърждават. Жан не спря да го превъзнася, какво облекчение било само — ако щете, вярвайте.

— Жан — промълви презрително Жулио̀.

— Значи е истина — каза Синтия. — Той е по-силен от жаждата.

— Има още — добави Киселия Били. — Раймонд каза, че Йорк се е сприятелил с Валерѝ.

Тишината във фоайето бе изпълнена с напрежение. Кюрт смръщи вежди, Мишел отклони поглед, а Синтия отпи от питието си. Всички знаеха, че Валерѝ, прелестната Валерѝ, е любимка на Жулио̀. Наблюдаваха го внимателно. Той изглеждаше потънал в мисли.

— Валерѝ? — каза той. — Разбирам.

Дългите му бледи пръсти започнаха да барабанят по подлакътника на фотьойла. Доволен, Киселия Били Типтън се захвана да чисти разстоянието между зъбите си с върха на ножа. Знаеше, че сведенията за Валерѝ ще изиграят решаваща роля. Дамон Жулио̀ имаше свой план за нея, а той не обичаше да му се месят в плановете. Когато Били го попита защо я отпраща, той му разказа всичко, изпълнен с хитроумна насмешка. „Раймонд е млад и силен, може да се грижи за нея — беше казал Жулио̀. — Ще бъдат сами, само двамата и жаждата. Какъв романтичен блян, нали? След година, две, може би пет Валерѝ ще очаква дете. Сигурен съм, Били.“ След това се бе засмял — онзи характерен за него дълбок и звънлив смях. Сега обаче не се смееше.

— Какво ще правим, Дамон? — попита Кюрт. — Отиваме ли?

— Ама разбира се — отвърна Жулио̀. — Как да откажем такава покана, и то от цар. Не искате ли да опитаме виното му? — той ги изгледа един по един, но никой не проговори. — Ех — възкликна накрая, — къде изчезна ентусиазмът ви? Жан препоръчва реколтата, Валерѝ — също. Вино, по-сладко от кръв, изтъкано от живот. Помислете си за спокойствието, което можа да ни донесе — той се усмихна. Всички останаха мълчаливи. Изчака, но тишината продължи още дълго. Накрая Жулио̀ сви рамене. — Добре, хубаво, тогава нека се надяваме, че царят няма да си помисли нещо лошо за нас, ако предпочетем друго питие.

— Кара другите да го пият — каза Киселия Били. — Независимо дали искат или не.

— Дамон — обади се Синтия. — Ще му… откажеш ли? Не можеш. Трябва да отидем. Така е повелил. Трябва.

Жулио̀ се извърна бавно към нея.

— Наистина ли го мислиш? — попита той с деликатна усмивка.

— Да — прошепна Синтия. — Трябва. Той е кръвник.

Тя сведе очи.

— Синтия — каза й Дамон Жулио̀, — погледни ме.

Бавно и с безкрайно нежелание тя вдигна отново лице и срещна очите на Жулио̀.

— Не — изхлипа тя. — Моля те. О, моля те.

Дамон не продума. Синтия не отмести поглед. Тя се плъзна от креслото и се хвърли трепереща на колене върху килима. На малката й китка блестеше гривна от фино злато и аметист. Отмести я нагоре и бавно разтвори устни, сякаш щеше да заговори, но в същия миг поднесе ръка към зъбите си. Кръвта потече. Жулио̀ изчака, докато тя не запълзя към него, поднасяйки му своя дар. С изключителна учтивост той пое ръката й в своята, за да пие дълго и жадно. Когато той се насити, Синтия стана на крака, залитайки, свлече се на едно коляно и се изправи отново, като продължи да залита.

— Кръвник — каза тя с преклонена глава. — Кръвник.

Устните на Дамон Жулио̀ бяха алени и влажни. От ъгълчето на устата му се стичаше тънка струйка кръв. Той извади кърпичка от джоба си, внимателно се избърса и я сгъна прилежно.

— Голям ли е параходът, Били? — попита той.

Типтън прибра ножа си с едно привично за него движение и се усмихна. Раната върху китката на Синтия и кръвта, стичаща се по брадичката на Жулио̀, го накараха да почувства вълнение, възбуда. Господарят щеше добре да подреди ония проклетници на кораба, помисли си той.

— По-голям е от всеки друг съд, който съм виждал по реката — отвърна Киселия Били. — И е много красив. Сребро, огледала, мрамор, много стъклописи и килими. Ще ви хареса, господин Жулио̀.

— Параход — замисли се Дамон. — Защо ли никога не съм се замислял за реката? Предимствата й са толкова очевидни.

— Значи отиваме? — попита Кюрт.

— Да — отвърна Жулио̀. — О, да. Та кръвникът ни вика. Царят — той отметна назад глава и се засмя. — Царят! — изкрещя той между спазмите на смеха си. — Царят!

Един по един и другите се присъединиха към смеха му.

Жулио̀ се изправи рязко като острие на сгъваемо ножче. Изражението му отново беше сериозно. Шумният му изблик свърши внезапно, както бе започнал. Взираше се в тъмнината навън.

— Трябва да занесем подарък — каза той. — Не може да посетиш царска особа без дар — Дамон се обърна към Типтън. — Утре ще отидеш до улица „Моро“, Били. Ще ми донесеш нещо от там. Един малък подарък за бледия цар.