Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (14)

Четиринадесета глава

Времена мрачни

и далечни.

Слушай тогава, Абнър, но нека първо ти кажа условията ми: никакви прекъсвания, никакви гневни изблици, никакви въпроси, никакви оценки, не и преди да съм завършил. Голяма част от разказа ми е мрачна и страшна, предупреждавам те, но ако ми позволиш да те отведа от началото до края, може би ще разбереш. Нарече ме убиец, вампир и, в известен смисъл, аз съм точно това. Ти обаче също си убивал, както сам призна. Смяташ, че постъпките ти са извиними съобразно обстоятелствата. Така считам и аз за своите. Ако не извиними, то поне оправдани. Чуй всичко, което искам да ти кажа, преди да съдиш мен и вида ми. Нека започна със себе си, с моя живот, а след това ще ти кажа останалото, както сам съм го научил.

Попита за възрастта ми. Аз съм млад, Абнър. Нося се сред първите пориви на зрелостта според приетото за моята раса. Роден съм в провинциалните части на Франция през 1785 година. Никога не съм познавал майка си по причини, които ще разкрия по-късно. Баща ми беше дребен благородник. Спечелил титлата, докато се изкачвал в обществото. Той живееше във Франция вече няколко поколения и се радваше на определено положение, въпреки че изтъкваше източноевропейския си произход. Имаше пари и малко земи. За да обоснове дълголетието си през шестдесетте години на изминалия век се бе престорил на сина си. Така беше наследил сам себе си. Оттук разбираш, че съм на седемдесет и две години и наистина съм изпитал удоволствието да срещна лорд Байрон. Това обаче се случи след известно време.

Баща ми беше като мен самия. Такива бяха и двама от слугите ни — наши другари, които се преструваха на подчинени. Тези трима възрастни от моята раса ме научиха на езици, маниери, на много за света… и на предпазливост. Спях през деня, излизах нощем, научих се да се боя от зората, както децата от твоя вид, които са се опарили веднъж, изпитват страх от огъня. Казваха ми, че съм по-различен, висш, отделен от останалите, господар. Не биваше да говоря за това, понеже добитъкът се страхуваше и щеше да ме убие. Трябваше да твърдя, че съм нощна птица по прищявка. Налагаше се да изуча и наблюдавам разновидностите на католицизма, дори да присъствам на нарочни среднощни меси в личния ни параклис. Трябваше да… няма защо да продължавам. Разбираш, Абнър, бях само дете. Можех да науча още, да разбера повече за другите около мен и за живота, който водехме, защо и как… Щях да бъда съвсем различен, ако всичко бе продължило така.

През 1789 година обаче кладите на Революцията промениха живота ми безвъзвратно. Терорът започна и ни отведоха. Въпреки цялата си предпазливост, параклиси и огледала баща ми събуди подозрение с нощните си навици и тайнственото си богатство. Човеците сред прислугата ни го обвиниха във вещерство, сатанизъм, наричаха го последовател на маркиз дьо Сад. А той се зовеше аристократ — най-черният грях от всички. Двамата му сподвижници се измъкнаха, понеже винаги бяха заемали роля на слуги. Мен ме отведоха заедно с него. Въпреки че бях много малък, имам живи спомени от килията, в която ни затвориха. Вътре беше студено и влажно, със стени от груб камък, а огромната желязна врата притежаваше такава здравина, че дори баща ми не бе достатъчно силен, за да я отвори. Миришеше на урина, спяхме без завивки в мръсната слама на пода. Имаше прозорче, но се намираше високо и врязано в ниша на масивната каменна стена, дебела поне десет фута. Беше много малко и препречено с решетки. Всъщност, струва ми се, че бяхме под земята, в нещо като подземие. До нас стигаше много малко светлина, но, разбира се, това беше мнима утеха.

Когато останахме сами, татко ми каза какво да направя. Той не можеше да стигне прозореца, нишата беше твърде тясна. Аз обаче можех, понеже още бях малък, но и достатъчно силен, за да се справя с решетките. Нареди ми да го оставя. Даде ми и други съвети: да нося дрипи, да не привличам внимание, да се крия през деня, да крада храна нощес, да не казвам никога, че съм различен, да си намеря кръст и да го нося. Не разбрах и половината от думите му, а и скоро забравих повечето, но му обещах да изпълня всичко. Каза ми да напусна Франция и да потърся слугите, които са избягали. Посъветва ме да не отмъщавам за него, тъй като възмездието е сигурно; всички тези хора щяха да умрат, а аз — да живея. След това ми каза нещо, което никога няма да забравя: „Не могат да спрат. Алената жажда е обладала цялата нация. Само кръвта ще я засити. Това е нашето проклятие.“

Тогава го попитах какво е алената жажда.

„Скоро ще разбереш — отвърна той. — Не можеш да я сбъркаш.“

След това ме закле да си вървя. Стиснах металната рамка на прозореца. Решетките бяха стари и изгнили. Понеже и без това никой не можеше да ги достигне, не бяха счели за необходимо да ги сменят. Останаха в ръцете ми.

Никога повече не видях баща си. По-късно, при Реставрацията^[1], която последва Наполеон, направих запитвания за него. Изчезването ми бе предрешило съдбата му. Решили, че без съмнение освен аристократ е и магьосник. Изправили го пред съд и бил гилотиниран някъде в провинцията. Тялото му било изгорено заради обвиненията във вещерство.

Преди това не знаех нищо. Избягах от затвора, напуснах провинцията и тръгнах към Париж. През онези дни там беше лесно да оцелееш поради целия хаос. През деня се криех в мазетата на къщите. Колкото по-мръсни бяха, толкова по-добре. Излизах през нощта и крадях храна. Предимно месо. Не харесвах зеленчуци и плодове. Превърнах се в опитен престъпник. Бях бърз, тих и изключително силен. С всеки ден ноктите ми ставаха по-здрави и остри. Ако се наложеше, с тях можех да пробия дърво. Никой не ме забелязваше, нито пък разпитваше. Говорех на изискан френски, добър английски и повърхностен немски. В Париж усвоих и булевардния език. Търсех избягалите ни слуги. Тогава не познавах никой друг от нашата раса. Нямах представа как да ги намеря и усилията ми оставаха безплодни. Израснах сред твоите. Добитъкът. Хората на деня. Бях умен и наблюдателен. Въпреки че изглеждах също като тях, скоро разбрах колко съм различен… и колко по-съвършен, както ми бяха казвали. По-силен, по-бърз и — както предполагах — по-дълголетен. Единствената ми слабост бе дневната светлина. Но пазех добре тайната си.

Животът, който водех в Париж обаче, беше оскъден, унизителен, скучен. Исках повече. Започнах да крада и пари. Намерих някого, който ме научи да чета, и скоро взех да отмъквам и книги. Един-два пъти почти ме хващаха, но винаги се измъквах. Можех да се сливам със сенките, да изкача стена, преди да ти мигне окото, да се движа тихо като котка. Може би онези, които са ме преследвали, са решавали, че се превръщам в мъгла. Вероятно понякога е изглеждало точно така.

Когато започнаха Наполеоновите войни, внимавах да не ме вземат във войската, тъй като със сигурност щяха да изискват присъствието ми през деня. Въпреки това ги следвах при нашествието. Така пътувах из Европа. Видях много убийства и палежи. Откъдето минеше императорът, имаше плячка за мен.

В Австрия през 1805 година съзрях големия си шанс. Натъкнах се на заможен венециански търговец, бягащ от френските войски. Носеше цялото си богатство в злато и сребро. Баснословна сума. Проследих го до странноприемницата, в която бе решил да прекара нощта, и когато се уверих, че е заспал, влязох вътре, за да се покрия с пари. Той обаче не спеше. Войната го бе направила плашлив. Очакваше ме и разполагаше с оръжие. Извади пистолет изпод завивката и стреля. Изненадата и болката ме покосиха. Свлякох се на пода. Беше ме улучил право в корема. Кървях обилно. След това обаче изведнъж кръвта намаля, а болката отслабна. Изправих се. Сигурно съм бил ужасна гледка. Блед и окървавен. Почувствах нещо странно за първи път. Лунната светлина се процеждаше от прозореца. Търговецът крещеше. Преди да разбере какво върша, вече го бях сграбчил. Исках да млъкне, да сложа ръката си пред устата му, но… нещо ме облада. Ръцете ми се плъзнаха надолу, ноктите ми… бяха много остри и здрави. Разкъсах гърлото му. Удави се в кръвта си.

Стоях там, треперех, наблюдавах как черната течност се стича от него, как тялото му се мята в леглото, окъпано от луната. Умираше. И преди бях виждал смъртта, в Париж, през войната, но това беше различно. Аз го бях убил. Изпълваше ме наслада, почувствах… страст. Бях чел за страстта в книгите, за лъстта и плътските наслади, към които хората са податливи, но сам не ги познавах. Бях виждал голи жени и мъже, двойки в сексуално общение, но нищо от това не можеше да ме развълнува. Не разбирах всички тези безсмислици, които четях — за нестихващи страсти и похот, могъща като огън. Тогава обаче ги проумях. Стичащата се кръв, дебелият богаташ, умиращ в ръцете ми, звуците, които издаваше, краката му, ритащите му крака. Всичко това възбуждаше звяра у мен. Ръцете ми бяха целите в кръв. Беше тъмно и горещо. От гърлото му се издигаше пара. Приведох се и опитах. Вкусът ме накара да почувствам лудост, треска. Ненадейно бях заврял лице във врата му. Разкъсвах го, пиех кръвта, раздирах, гълтах. Той спря да се мята. Хранех се с него. И тогава вратата се отвори. Отпред стояха мъже с ножове и пушки. Изгледах ги стреснато. Сигурно съм ги ужасил. Преди да реагират, се хвърлих през прозореца и избягах в нощта. Малко по-рано бях взел пояса с парите на търговеца. Това бе едва частица от богатството му, но ми стигаше. През онази нощ тичах дълго, избягах далеч и прекарах деня в изгнилото мазе на един изгорен, пустеещ чифликчийски дом. Бях на двадесет години. За човек на нощта това е още детство, но вече възмъжавах.

Когато се събудих следващата нощ в избата, покрит със засъхнала кръв, притиснал пояса с парите до себе си, чух отново думите на баща си. Вече знаех какво е алената жажда. Само кръв можеше да я утоли, така ми беше казал. Бях сит. Чувствах се по-силен, по-здрав откогато и да било, но въпреки това изпитвах ужас и отвращение. Бях израснал сред твоите кръвнородствени, разбираш, притежавах мисъл като тяхната. Нямаше как да се отъждествя с животно или чудовище. Още там и в същия онзи миг реших да променя начина си на живот, за да не повторя постъпката си. Измих се, откраднах дрехи, най-хубавите, които открих. Тръгнах на запад, далеч от боевете. След това на север. Денем отсядах в странноприемници, наемах карети, за да пътувам от град на град нощем. Накрая, макар и затруднен от войната, стигнах до Англия. Приех ново име и реших да стана джентълмен. Имах достатъчно пари, можех да изуча всичко.

Това пътешествие ми отне около месец. На третата нощ в Лондон се почувствах странно, като болен. Дотогава никога не се бях разболявал. Следващата нощ нещата се влошиха. Едва на другата вечер вече знаех какво изпитвам. Алената жажда ме владееше. Крещях и блъсках. Поръчах си хубава храна, хубаво, дебело парче червено месо. Мислех, че ще ме засити. Изядох го и опитах да се успокоя. Нямаше полза. След час вече скитах по улиците. Скрих се зад една пресечка и зачаках. Премина млада жена. Някъде дълбоко в себе си се възхитих на красотата й. Изгаряше ме като огън. Друга част от мен обаче изпитваше само глад. Почти откъснах главата й, но поне всичко свърши бързо. След това плаках. Потънах в месеци отчаяние. Благодарение на книгите имах представа какво съм. Знаех онези думи. Двадесет години се бях считал за нещо по-съвършено, а едва тогава разбрах, че съм неестествен, звяр, бездушно чудовище. Не можех да реша дали съм вампир или върколак. Чувствах се объркан. Нито аз, нито баща ми умееше да променя облика си, но алената жажда тегнеше над мен по веднъж месечно, сякаш имаше връзка с кръговрата на луната… невинаги обаче съвпадаше с пълнолунието. Книгите приписваха това на върколаците. Четях много и се опитвах да разбера себе си. Също като върколаците от легендите, често разкъсвах гърлата на жертвите си, изяждах част от плътта, особено ако жаждата беше твърде силна. След това тя ме напускаше. През останалото време, подобно на върколаците, се държах като съвсем нормален човек. От друга страна, среброто не ме плашеше, нито самакитката. Не се променях, не ме покриваше козина. Подобно на вампир, можех да излизам само нощем. Чувствах, че копнея повече за кръв, не за плът. Спях в легло, не в ковчег, бях преминавал течаща вода хиляди пъти без никакви трудности. Със сигурност не бях мъртвец, а религиозните предмети нямаха власт над мен. Веднъж взех с мен тялото на една от жертвите ми, за да видя дали ще се превърне във вълк или вампир. Остана просто труп. След време се размириса и го погребах.

Можеш ли да си представиш ужаса ми? Не бях човек, но не бях и никое от тези легендарни създания. Реших, че книгите са безполезни. Бях просто себе си. Алената жажда ме обладаваше месец след месец. През онези нощи чувствах някакво злокобно тържество, Абнър. Когато убивах, се чувствах по-жив. След това обаче всичко свършваше и се изпълвах с ненавист към онова, в което се бях превърнал. Разкъсвах младите, невинните, красивите, най-вече тях. За разлика от болните и старите, те сякаш разполагаха с някакъв вътрешен пламък, който разгаряше жаждата. Възхищавах се на качествата на хора, които желаех да убия.

Отчаяно се опитвах да извърша промяна у себе си. Макар и силна, волята ми не струваше нищо, щом алената жажда ме покосеше. Обърнах се към вярата с надежда. Щом усетих пипалата на треската, потърсих църква и изповядах всичко на свещеника, който ми отвори. Не ми повярва, но се съгласи да се помоли заедно с мен. Сложих кръст на шията си, коленичих пред олтара, молех се пламенно, заобиколен от свещи и статуи, скрит в Божия дом, до един от служителите на Господа. След около три часа се обърнах към него и го убих там. В църквата. Откриха тялото на сутринта и това предизвика известно внимание към случая. Реших да се осланям на ума си. Щом вярата нямаше влияние над мен, значи не носех нищо свръхестествено у себе си. Опитах да избивам животни вместо хора. Откраднах човешка кръв от лекарски кабинети. Разбих една морга, в която знаех, че има наскоро докарано тяло. Това помагаше. Жаждата отслабваше, но не изчезваше. Сред тези половинчати мерки най-добър ефект имаше убийството на животно. Изпивах кръвта му още топла. Трябваше ми живота, разбираш ли? Животът и кръвта. Трябваше да внимавам и за безопасността си. На няколко пъти пътувах из Англия, за да не бъда свързан със смъртните случаи и изчезванията на моите жертви. Опитвах да изгарям повечето тела. Започнах да действам разумно. Трябваха ми пари и затова търсех само богата плячка. Замогнах се, а след време разполагах с още повече. Златото носи още злато. Когато се сдобих с достатъчно, започнах да печеля още честно и почтено. По това време вече знаех английски прекрасно. Отново смених името си, облякох се като джентълмен, купих си отдалечена къща сред шотландските бърда, където привичките ми щяха да привличат по-малко внимание, и наех няколко деликатни слуги. Всеки месец заминавах по работа, винаги в късна доба. Жертвите ми винаги бяха отдалеч. Служителите ми не подозираха нищо.

Накрая стигнах до нещо, което реших, че ще ми даде отговор. Една от прислужничките ми — красива девойка, ставаше все по-близка с мен. Сякаш ме харесваше, но не само като работодател. Отвърнах на чувствата й. Беше честна, весела, много интелигентна, макар и необразована. Приех я като своя приятелка, в нея видях начин да избягам от всичко. Често се бях замислял дали да не се окова или заключа по някакъв начин, докато алената жажда премине, но не разполагах с ясен план за действие. Ако не можех да достигна ключа, нямаше как да се освободя. Трябваше ми чужда помощ, но винаги се осланях на съвета от баща си да не доверявам тайната си на никого от вас.

Реших да поема риск. Отпратих другите си слуги и не наех нови на тяхно място. В къщата имаше една стая. Беше малка и без прозорци, с дебели каменни стени, желязна врата, здрава като онази в килията, която някога споделях с баща си. Можеше да се заключи отвън с три големи метални резета. Нямаше как да избягам. Когато приготвих всичко, извиках моята красива, крехка девойка, за да й дам нарежданията си. Не й вярвах достатъчно, за да призная всичко. Абнър, страхувах се, че ако узнае цялата истина, ще ме издаде, или поне ще избяга още в същия миг, а така щях да изгубя решението на въпроса, което изглеждаше толкова близо. С него щяха да си отидат къщата, имуществото, животът, който имах. По тази причина й разкрих само, че всеки месец ме спохожда краткотрайна лудост, пристъп, подобен на епилепсия. Казах й, че при необходимост ще се затварям в специалната стая, където тя трябва да ме заключва, за да остана вътре три дни. Трябваше също да взема храна и вода с мен, включително няколко живи пилета, за да притъпя поне малко жаждата.

Беше потресена, загрижена, много объркана, но накрая се съгласи, понеже я помолих. Предполагам, че ме обичаше по свой си начин и затова беше готова да направи почти всичко за мен.

Жаждата ме сполетя. Беше свирепа. Въпреки липсата на прозорци чувствах кога денят идва и си отива. Както винаги, спях по светло… нощите обаче бяха кошмарен делириум. Още първата вечер убих пилетата и се натъпках с тях. След това поисках да изляза, но вярната ми девойка отказа да ме пусне. Закрещях ругатни по нея, надавах нечленоразделни викове като животно. Хвърлях се по стените и блъсках вратата, докато юмруците ми не се разкървавяваха. Клечах и ближех собствената си кръв. Опитах да изроня стените с нокти, но не успях да избягам.

На третия ден умът ми се възвърна. Треската отслабваше. Утихваше. Скоро щях да бъда на себе си. Чувствах как жаждата чезне. Повиках прислужницата, за да й кажа, че вече всичко свършва и може да отвори. Отказа. Заяви, че съм й казал да ме държи три пълни нощи, както бе в действителност. Засмях се и отвърнах, че е права, но пристъпът е отминал и няма да се появи до месец. Въпреки това тя не искаше да дръпне резетата. Този път не беснеех. Казах, че разбирам и я похвалих, задето следва толкова отдадено заповедите ми. Помолих я да остане, за да поговорим, понеже ми е самотно в затвора. Тя се съгласи и разговаряхме около час. Бях спокоен, а изказът ми — ясен, дори омаен, примирен, че ще остана още нощ. Повтарях й колко е добра и съвестна. Преувеличавах добродетелите й, разкривах привързаността си. Накрая я помолих да се омъжи за мен, когато изляза.

Тя отвори вратата. Изглеждаше щастлива, Абнър. Толкова щастлива, толкова жива. Пълна с живот. Приближи и ме целуна, обвих я с ръце, притиснах я в обятията си. Целунахме се няколко пъти. След това устните ми се спуснаха към шията й, намерих артерията и я разкъсах. Храних… се… дълго. Бях жаден, а животът у нея притежаваше безкрайна сладост. Когато я пуснах, тя залитна, но още беше жива, едва жива, бледа, обезкървена, умираща, но още в съзнание. Очите й, Абнър. Очите й. Никога не съм вършил нещо по-ужасно. Винаги ще са пред мен. Очите й.

Отчаях се напълно. Опитах самоубийство. Купих един сребърен нож с дръжка във формата на кръст… суеверията още ме държаха, разбираш ли? Прерязах си китките и легнах в горещата вана. Чаках смъртта, но раните зараснаха. Хвърлих се на меча си, както са правели древните римляни, но пак оцелях. С всеки ден научавах повече за способностите си. Възстановявах се бързо, почти не чувствах болка. Кръвта ми се съсирваше практически мигновено, без значение каква пролука отварях в плътта си. Не знаех какво съм, но, без съмнение, бях истинско чудо.

Накрая ми дойде нещо наум. Закрепих две масивни метални вериги към една от външните стени на къщата. През нощта се оковах и хвърлих ключа възможно най-далеч. Разстоянието бе голямо. Зачаках зората. Слънцето беше по-ужасно, отколкото си мислех. То ме изгаряше и заслепяваше. Всичко се размаза. Кожата ми запламтя. Струва ми се, че виках. Помня как затворих очи. Останах там с часове. Приближавах се към смъртта. Чувствах само вина.

И точно тогава, по някаква причина, в агонията, откъсваща ме от живота, реших да остана на този свят. Как и защо, не бих могъл да ти кажа. Струва ми се, че винаги съм обичал живота, не само у мен, но и у другите. Ето защо здравето, красотата и младостта ме привличаха. Ненавиждах се, понеже творях смърт, а отново щях да убия, макар и себе си. Не можех да измия греховете си с още кръвопролития. За да се изкупя, трябваше да живея, да нося живот, красота, надежда, да заменя всичко, което бях отнел. Спомних си за слугите на баща ми. Имаше и други като мен по света. Вампири, върколаци, вещери, каквото и да бяха, бродеха в нощите. Чудех се как ли се справят с алената жажда. Де да можех да ги намеря. Щях да се доверя на моя вид, щом не можех да говоря с човеците. Заедно можехме да надделеем над злото. Можех да науча нещо от тях. Реших да живея.

Веригите бяха много здрави. Когато ги подбирах, не исках да избягам от болката и смъртта. Волята обаче ми даде по-голяма сила от всякога, дори от онази, която ме обладаваше при пристъпите на жаждата. Щях да скъсам веригите, да ги изкъртя от каменната стена, в която ги бях вградил. Дърпах и опъвах на внезапни тласъци. Не поддаваха. Бяха здрави. Светлината ме обливаше вече цели часове. Не зная какво ме крепеше в съзнание. Кожата ми изгоря и почерня. Болката стана толкова силна, че вече дори не я усещах. Не се отказвах. Накрая лявата верига се скъса. Пръстенът в стената се бе изронил от зида. Още не бях напълно свободен. Смъртта ме поглъщаше, пред очите ми запрепускаха видения. Знаех, че скоро ще припадна, че ако се сгромолясам на земята, повече няма да се изправя, а дясната верига не помръдваше.

Тя така и не поддаде, Абнър, но успях да се измъкна. Скрих се в тъмното, хладно мазе и останах там повече от седмица. Бълнувах, горях, гърчех се от болка, но и се възстановявах. Бях прегризал собствената си китка и бях оставил лявата си длан там. Измъкнах чуканчето от белезниците и избягах. Когато дойдох в съзнание след седмица, отново имах ръка. Изглеждаше мека, малка, деформирана и болеше. Болеше ужасно. Но след време кожата се втвърди, плътта набъбна, пропука се и от нея изтече гъста бяла течност. Когато изсъхна и се обели, кожата отдолу изглеждаше по-здрава. Това се случи три пъти и отне повече от три седмици, но щом приключи, нямаше и следа от случилото се. Бях поразен. Това стана през 1812 година, която се оказа преломна за живота ми. Когато възвърнах силите си, разбрах, че съм се измъкнал от изпитанието с голяма цел: да променя себе си и цялата си раса, да ги освободя от онова, което моят баща бе нарекъл проклятието на алената жажда, да възстановя живота и красотата, която бяхме отнели на света. За да направя това, трябваше първо да открия други като мен, а единствените, които познавах, бяха някогашните слуги на татко. По това време нямаше как да ги издиря. Англия воюваше с Френската империя. Отношенията между двете държави бяха прекъснати. Това принудително отлагане не ме тревожеше. Знаех, че разполагам с достатъчно години. Докато чаках, започнах да изучавам медицина. Моят народ бе напълно непознат на лекарите, разбира се. Дори самото ни съществуване представляваше легенда. Имаше обаче какво да науча от твоята раса, толкова подобна, но и толкова различна от моята. Сприятелих се с много медици. Сред тях — един водещ хирург по онова време и няколко членове на факултетния съвет на известен медицински университет. Четях научна литература, стара и нова. Ровех се из химия, биология, анатомия, дори алхимия. Търсех всяко проникновение. В същата стая, която някога се бе оказала злощастен затвор за мен, построих лаборатория, за да провеждам опити. Всеки път, когато отнемах живот — правех го всеки месец — отнасях тялото с мен, изследвах го, извършвах дисекция. Копнеех за труп от моята собствена раса, Абнър, така щях да забележа разликите! На втората година от изследванията ми отрязах един от пръстите на дясната си ръка. Знаех, че ще се възстанови. Трябваше ми плът като моята за анализ и дисекция.

Един пръст не можеше да отговори на стотиците ми въпроси, но болката си струваше. Костта, плътта, кръвта, всички бяха твърде различни от онези на човеците. Кръвта беше по-бледа, също като месото, и не разполагаше с няколко елемента, присъщи за вас. Костите пък съдържаха повече от тези елементи. Бяха едновременно по-здрави и по-гъвкави. Кислородът, чудният газ на Пристли и Лавоазие^[2], се движеше в кръвната и мускулната тъкан в много по-големи количества, отколкото в пробите, взети от твоята раса.

Не знаех как това ми помага, но ме изпълни с нови теории. Предполагах, че липсващото в кръвта ми има нещо общо с желанието да пия онази на другите. Когато същия месец жаждата отново ме застигна и обладах нова жертва, взех кръв от себе си и отново я изследвах. Структурата беше различна! Някак бях превърнал чуждата кръв в своя. Изглежда така ставаше по-гъста и по богата на елементи поне за известно време. Започнах да вземам проби всекидневно. Изследванията показваха, че с всеки ден кръвта ми се разпада. Вероятно жаждата се задействаше, когато нещата стигнеха критичната точка. Тази хипотеза породи много въпроси. Защо животинската кръв не можеше да утоли жаждата? Нито пък човешка кръв, взета от труп? Дали губеше някаква част от качествата си след смъртта? Защо жаждата не ме беше обладавала, преди да бях навършил двадесет? Какво е било различно преди това? Не знаех отговорите. Нямах представа и как да ги намеря. Сега обаче поне разполагах с надежда, с отправна точка.

Започнах да правя отвари. Какво да ти кажа за това? Отне години, безкрайни опити и учение. Използвах човешка кръв, животинска кръв, метали, всякакви химикали. Варях кръв, сушах я, пиех я сурова, смесвах я с пелин, бренди, със зловонни консервиращи препарати, билки, сол, желязо. Изпих хиляди смеси без никакъв ефект. На два пъти ми ставаше лошо. Стомахът ми тежеше и се превивах, докато не повърнех буламача, който бях изпил. Опитите оставаха безплодни. Отвари, консервирана кръв и лекарства. Можех да изпия стотици, но алената жажда пак ме принуждаваше да ловувам през нощта. Вече убивах, без да чувствам вина. Знаех, че се боря за отговор, с който щях да укротя звяра у себе си. Не се отчайвах, Абнър. Най-накрая, през 1815 година, открих онова, което търсех.

Някои от смесите ми действаха по-добре от други. Продължих да работя над тях, да ги подобрявам. Правех промени и добавки, след това продължавах с още. Работех търпеливо, изпитвах ги една след друга. С всяка следваща правех нови разкрития. Сместа, която изработих най-накрая, беше базирана на овча кръв в голяма пропорция, смесена със силно концентриран алкохол, чиято цел беше да запази качествата й. Това, разбира се, е твърде опростено обяснение. Вътре се съдържа много лауданум^[3], който създава приятни и успокоителни видения, калиева сол, желязо, пелин, много други билки и алхимически препарати, излезли отдавна от употреба. Търсих го три години и го изпих в една лятна нощ през 1815-а, след като вече бях опитал толкова други отвари. Алената жажда не ме застигна.

На другата вечер почувствах горещината и безпокойството, бележещи началото на проклятието. Налях си чаша от питието и я изпих на един дъх, уплашен, че победата ми е била само блян, илюзия, но чувството премина. И тази нощ не изпитах жаждата, не излязох на лов, не убивах.

Захванах се за работа, трябваше да направя големи количества от същата течност. Невинаги е лесно да постигнеш същата пропорция, а ако сместа е различна, не би имала действие. Трудех се неуморно. Вече познаваш резултата, Абнър. Специалното ми питие. Винаги е край мен. Абнър, бях постигнал нещо, което никой от моята раса не беше правил, макар че тогава, обладан от този изпепеляващ триумф, дори не знаех това. Започваше нова епоха за целия ми вид, а с него — и за твоя. Мрак, в който няма страх, край на ловците и жертвите, на криенето и отчаянието. Нощите, изпълнени с падение и кръв, приключваха. Абнър, бях победил алената жажда! Сега зная какво изключително блаженство е това. Познанията ми се оказаха повърхностни и бегли. Тогава смятах, че разликата между твоя и моя народ се корени единствено в кръвта. По-късно научих колко съм грешал. Чувствах, че излишъкът на кислород е причината за треската, пълзяща по вените ми заедно с алената жажда. Сега смятам, че кислородът дава на моята раса сила и спомага за регенерацията на телата ни. Много от онова, което мислех, че зная през 1815 година, се оказа погрешно, но това е без значение, тъй като решението, което бях намерил, беше правилно.

Убивал съм и след това, Абнър, не отричам. Но също както го правят човеците и по причини като техните. От онази нощ в Шотландия през 1815 година не съм опитвал вкуса на кръвта, нито съм чувствал опустошението на алената жажда. Не престанах да се уча нито тогава, нито изобщо някога. За мен знанието е красота, а аз се прекланям пред всяка красота. Трябваше да разбера още много за себе си и за своя народ.

След откритието ми акцентът на работата се промени. Започнах да търся други като мен. Отначало подирих помощта на пълномощници и писма. По-късно, когато дойде мирът, сам се отправих към континента. Тогава разбрах как е приключил животът на баща ми. Нещо повече, в стари провинциални архиви открих откъде е дошъл. Тръгнах по следата през Рейнланд^[4], Прусия и Полша. Поляците го помнеха смътно като всяващ страх отшелник, за когото мълвели прадядовците им. Някои казваха, че бил тевтонски рицар, други сочеха на изток към Урал. Нямаше значение. Тевтонските рицари не съществуваха от векове, а Урал е огромна планинска верига, не можех да търся из нея на сляпо. Попаднал в тази задънена улица, реших да рискувам. Сложих си голям сребърен пръстен и кръст с надеждата, че ще отблъсна всички възможни суеверия, и започнах да разпитвам за вампири, върколаци и други подобни легенди. Някои ми се присмиваха и подиграваха, неколцина се прекръстиха и заминаха тихомълком, но мнозина предпочетоха да разкажат на лековерния англичанин народните предания, които знаеха, в замяна на питие или обяд. Тези истории ми дадоха насока. Съвсем не беше лесно. Търсих в продължение на години. Научих полски, български, руски. Четях вестници на няколко езика, издирвах съобщения за смъртни случаи, напомнящи връзка с алената жажда. На два пъти се връщах в Англия, за да приготвя още от питието си и да се погрижа за някои дела.

Накрая те ме откриха. Бях в една селска странноприемница в Карпатите. Разпитвах и хората бяха подели от уста на уста въпросите ми. Уморен и отчаян, вече чувствах първите тръпки от жаждата и трябваше да се прибера по-рано в стаята си, доста преди изгрева. Седях пред пукащия огън и отпивах от питието си, когато чух почукване. Отначало реших, че бурята кънти в заскрежения прозорец. Обърнах се да погледна — в мрака на стаята светеше единствено запаленото огнище — прозорецът се беше отворил отвън. Върху перваза, открояващ се на фона от тъма, сняг и звездни небеса, стоеше мъж. Вмъкна се вътре като котка, без да издава никакъв шум. Само студеният вятър свистеше край него, изпратен от виещата навън зима. Беше тъмен като сянка, но очите му пламтяха, Абнър, пламтяха.

„Вампирите са ти интересни, англичанино“, прошепна той на сносен английски, докато затваряше прозореца след себе си.

Беше плашещ миг, Абнър. Може би мразът отвън, който изпълни стаята, ме накара да потръпна, но не вярвам. Видях непознатия в онази светлина, в която толкова много човеци като теб бяха виждали мен, преди да се хвърля върху тях, за да изпия кръвта им, още топла. Облян от мрак, с пламнали очи, страшен, сянка със зъби, която се движеше уверено и елегантно и шепнеше зловещо. Когато се изправих от стола си, той вече бе застанал пред светлината. Видях ноктите му. Бяха като на граблива птица, дълги поне пет инча, черни и остри. След това вдигнах очи и видях лицето му. То изплува от детските ми спомени заедно с името.

„Симо“, казах аз.

Той спря и очите ни се срещнаха. Взрях се в него, Абнър. Виждал си силата на погледа му, а вероятно — и още нещо у него, целия онзи мрак. Това е присъщо за моята раса. Месмер е писал за животинския магнетизъм, за странната енергия у всяко живо същество, по-силна при някои и по-слаба при други. Виждал съм я и у човеци. На война двама офицери могат да дадат на хората си една и съща безумна задача. Един ще бъде убит от собствената си войска, друг, използвал същите думи и момент, ще убеди останалите да го следват към сигурна смърт. Предполагам, че Бонапарт е разполагал с много от тази сила. Всички от моята раса обаче разполагат с нея. Тя е в гласа ни, в очите. Ние сме ловци. Умеем да омайваме естествената си плячка с поглед, да я подчиняваме на волята си, понякога дори я правим съучастница в собственото й заколение.

По онова време не знаех нищо от това. Виждах само очите на Симо, пламъка им, гнева и подозрението в тях. Чувствах жаждата, която го изгаряше, и гледката разбуди смътно собствената ми заспала кръвожадност. Не можех да отместя поглед. Нито пък той. Продължихме да се взираме един в друг, без да продумаме. Движехме се бавно в кръг. Чашата ми падна и се разби на пода. Не знам колко време е минало, но накрая Симо сведе глава и така приключи всичко. Тогава той направи нещо стряскащо и необичайно. Коленичи пред мен, разкъса една вена на китката си, за да прокърви, и вдигна ръка покорно към мен.

„Кръвник“, каза той на френски.

Стичащата се кръв разбуди сухотата в гърлото ми. Посегнах и сграбчих ръката му. Приведох се към нея с трепетни конвулсии, но в същия миг се опомних. Ударих му шамар и се извърнах. Бутилката стоеше на масата до огнището. Налях две чаши и изпих едната, а другата дадох на него. Той ме гледаше учудено.

„Пий“, наредих му и той изпълни повелята.

Бях негов кръвник, а това превръщаше думата ми в закон. Така всичко започна в Карпатите през 1826 година. Симо бе един от някогашните сподвижници на баща ми. Татко е бил кръвник. След смъртта му Симо повел, понеже бил по-силен. На следващата вечер ме отведе на мястото, което обитаваше — закътано помещение, затрупано от руините на стара планинска крепост. Там срещнах другите — една жена, която също помнех като слугиня от детството ми, и още двама от моята раса, които ти наричаш Смит и Браун. Симо беше техен кръвник. Вече аз заемах мястото му. Нещо повече, дадох им свобода от алената жажда. Пихме и така прекарахме много нощи. Постепенно от тях научих историята и привичките на хората на нощта.

Ние сме стар народ, Абнър. Много преди расата ви да издигне градовете си на юг, моите предци се носели из зимните нощи на Северна Европа и ловували. Според легендите ни идваме от Урал или степите и през вековете сме тръгнали на запад и юг. Населявали сме Полша преди поляците, дебнели сме в германските гори преди германските варвари, господствали сме над Русия преди татарите, преди Велики Новгород^[5]. Като казвам „стар“, не говоря за столетия, а за хилядолетия. Толкова са преминали сред мраз и тъма. Били сме диваци, казват легендите, коварни и голи като животни, слети с нощта, бързи, смъртоносни, непокорни, по-дълголетни от всички други зверове, господари и повелители по природа. Такива бяха сказанията. Всички на два или на четири крака се страхували от нас. Всяко живо същество било просто храна за моята раса. През деня праотците ми спели в пещери на глутници, семейства. През нощта владеели света. След това твоята раса придошла от юг. Хората на деня приличали много на нас и все пак били различни. Били сте слаби. Избивали сме ви лесно, харесвало ни е, у вас сме виждали красота, а тя винаги е била по вкуса ни. Вероятно приликата помежду ни се е оказала твърде привлекателна за нас. Били сте наша плячка векове наред.

С времето обаче нещата се изменили. Расата ми е дълголетна, но и малобройна. Влечението към сношение не се проявява у нас. То владее вас, както ние се подчиняваме на алената жажда. Когато попитах Симо за майка си, той ми каза, че мъжките от моята раса изпитват възбуда единствено когато женската е разгонена, а това се случвало твърде рядко — обикновено когато двамата са споделили плячка. Дори в този случай обаче женските рядко са плодовити, но всъщност те са твърде благодарни за това, понеже раждането обикновено причинява смъртта им. Симо каза, че съм убил майка си. Проправял съм си път през нейната утроба. Раните били толкова тежки, че дори възстановителните й сили не успели да ги излекуват. Обикновено така ставало, когато на бял свят излиза някой от моята раса. Започваме животите си сред кръв и смърт и така ги живеем. Това е равновесие. Бог, ако вярваш в него, или Природата, ако не вярваш, дава, но и взема. Можем да преживеем хилядолетия. Ако бяхме плодовити като вас, щяхме да останем единствени на земята. Твоята раса се плоди, плоди, плоди, роите се като мухи, но и умирате като такива от дребни рани или болести, които не покосяват моя вид.

Не е чудно, че изначално човеците не са занимавали мислите ни. Но вие сте се плодили, построили сте градове, учили сте се. Имали сте ум също като нашия, но ние никога не сме имали причина да го използваме, толкова сме силни. Вие сте открили огъня, войските, лъка и копието, дрехите, изкуството, писмеността, езика. Цивилизацията, Абнър. Напредъкът ви ви е отредил нова позиция и от плячка сте се превърнали в ловци.

Избивали сте ни с огън и колове, идвали сте денем в пещерите ни. И без това малкият ни брой постепенно е започнал да чезне. Борили сме се с вас и сме губили, бягали сме, но не след дълго твоят вид ни е застигал. Накрая сме направили каквото е било нужно, Започнали сме да се учим от вас. Дрехите, огънят, оръжията, езикът, всичко. Никога не сме имали собствени, разбираш ли? Взели сме вашите. Организирали сме се добре, мислели сме, планирали сме и накрая сме се претопили напълно сред вас. Заживели сме в сенките на света, построен от вашата раса, преструваме се на ваши себеподобни, прокрадваме се в нощта, за да утолим жаждата си с вашата кръв, крием се през деня и се страхуваме от вашето отмъщение. Това е историята на моя вид, хората на нощта.

Научих я от Симо, както той я бе чул преди години от други, сега изклани или изчезнали. Той бе най-стар от всички в групата, която открих. Твърдеше, че е на почти шестстотин години. Разбрах и за други легенди за нашия произход, обвързващи го със зората на самото време. Дори там съзрях намесата на твоя народ, понеже митовете ни бяха заети от християнската Библия. Браун, който някога е бил свещеник, ми прочете откъса от Битие за Адам, Ева и децата им — Каин и Авел, първите и единствени човеци. Когато Каин убил брат си, се оттеглил в изгнание и взел жена от земята Нод. Откъде е дошла тя, ако не е имало други хора на света, Битие не казва. Според Браун Нод била земята на нощта и тъмнината, а жената — прародителка на цялата ми раса. Произлезли сме от нея и Каин. Ние сме негови деца, не чернокожите, както смятат някои от вас. Каин убил брат си и се скрил. По същия начин ние сме принудени да убиваме далечните си братовчеди и да се крием, когато слънцето изгрее, понеже то е ликът Божий. Запазили сме дълголетието, присъщо за всички хора в първите библейски епохи, но сме прокълнати и трябва да живеем в страх и тъмнина. Някои приемаха тези митове за истина, други дори вярваха в приказките за вампири, които вашата раса разказва, и се възприемаха за безсмъртни служители на злото.

Слушах истории за предци, живели много отдавна, за борба, бягство, преселение. Смит ми разказа за голяма битка на пустите балтийски брегове преди хилядолетие, в която няколкостотин от моята раса връхлетели цяла орда от човеци и когато слънцето изгряло, осветило поле, покрито с кръв и тела. Тогава си спомних за „Сенахериб“ на Байрон.

Симо говореше за древна Византия, в която много от моя народ живеели съвсем невидими в гъмжащия от хора Константинопол и благоденствали векове наред, но накрая кръстоносците дошли, разграбили и унищожили всичко и изгорили много от нас на кладата. Нашествениците носели кръста със себе си. Чудя се дали оттук не произлиза сказанието, че расата ми се бои от символите на християнството. Всички ми казваха за легендарния град, който сме построили. Огромно селище на нощта от желязо и черен мрамор в мрачни пещери някъде из Азия. Простирал се край бреговете на подземна река и море, недокоснати никога от слънцето. Още преди Рим и дори Ур^[6] сме имали този огромен град. Така ми казваха, в противоречие с историите от по-рано, че сме тичали голи на лунна светлина през заснежените гори. Според митовете сме били изгонени от града заради някакво прегрешение и от тогава се скитаме забравени вече хиляди години. Градът обаче още съществувал и някой ден щял да се роди цар, най-великият кръвник от всички, който щял да събере цялата ни разпокъсана раса и да ни поведе към града на нощта и морето, нивга неогрян от слънцето. Абнър, от всичко, което чух тогава, най-много ме развълнува тази история. Съмнявам се, че огромният подземен град съществува или някога е съществувал, но точно тази история ме убеди, че моят вид не е съставен от зли и бездушни вампири. Нямахме изкуство, нито литература, нито собствен език… но легендата ми показа, че умеем да бленуваме, да копнеем. Никога не бяхме градили, създавали. Крадяхме дрехите ви, живеехме във вашите градове, хранехме се с живота ви, силата, кръвта… но щом мълвяхме истории за наши собствени селища, значи можехме да творим, стига да разполагахме с възможност. Алената жажда беше проклятие, тя превръщаше двете ни раси във врагове, лишаваше народа ми от всяко достойнство. Белегът на Каин.

Управлявали са ни велики водачи, Абнър. Съвсем реални кръвници от минали епохи. Имали сме свои Цезар, Соломон, презвитер Йоан^[7]. Очаквахме спасителя, нашия Христос.

Спотаен сред руините на мрачния замък, слушах вятъра навън, Симо и останалите пиеха от питието ми, разказваха ми легенди и ме наблюдаваха с трескавите си очи. Тогава разбрах какво вероятно си мислят. Всеки от тях беше с поне сто години по-възрастен от мен, но аз бях най-силен, бях кръвник. Носех им еликсир, прогонващ алената жажда. Изглеждах им почти като човек. Абнър, в очите им аз бях спасителят от сказанията^[8], обещаният цар на вампирите. Не можех да го отрека. Това беше моята орисия, знаех го, трябваше да изведа народа си от тъмата.

Трябва да свърша още много, Абнър, още много. Твоят вид е изпълнен със страх, суеверие, ненавист, затова все още трябва да останем скрити. Виждал съм как воювате помежду си, чел съм за Влад Цепеш — който, между другото, не е бил един от нас — за него и за Тай Калигула и останалите царе. Виждал съм как горите старици, понеже подозирате, че са част от моя народ, а тук, в Ню Орлиънс, разбрах как поробвате себеподобните си, как ги бичувате, продавате ги като животни заради по-тъмната им кожа. Чернокожите са ви близки, кръвнородствени, също като останалите човеци. Можете дори да имате деца помежду си, но няма как това да се случи между нощта и деня. Трябва да останем скрити от вас за наше собствено добро. Свободни от жаждата обаче, един ден ще можем да се разкрием пред просветените сред вас, учените, водачите ви. Можем да си помогнем много, Абнър! Можем да ви научим на собствената ви история. Чрез нас можете да изобретите лекове, да разберете как да живеете по-дълго. Колкото до нас, ние тепърва започваме. Надвих алената жажда и вярвам, че с достатъчно подкрепа ще победя и самото слънце. Тогава ще можем да излизаме и денем. Вашите хирурзи и лекари могат да помогнат на жените ни при раждане, за да не означава бременността им сигурна смърт. Това, което моята раса може да постигне, няма граници. Разбрах го, докато слушах Симо — бих могъл да направя нашия народ един от най-великите на земята.

Първо обаче трябваше да открия моята раса. Това не беше лесна задача. Симо ми каза, че когато бил млад, имало около хиляда от нас в цяла Европа, разпръснати от Урал до Британия. Според легендите някои се преселили на юг — в Африка, и на изток — към Монголия и Китай. Никой обаче нямаше доказателства за това. От всички хиляда в Европа повечето са загинали във войни или при лов на вещици, или са били заловени и убити, забравили за безопасността си. Може би стотина са оцелели, предполагаше Симо, може би по-малко. Не се бяха родили много, а и всички се намираха на разстояние един от друг и оставаха скрити.

Започнахме издирване, което продължи десетилетие. Няма да те занимавам с всички подробности. В една руска църква намерих книгите, на които ти попадна в каютата ми. Това е единствената известна литературна творба, написана от моя вид. Постепенно успях да я разчета. Разказва тъжна история за група от петдесет хора на кръвта, злочестията им, преселенията, битките, в които са участвали, и смъртта им. Всички бяха мъртви. Последните трима били разпънати на кръст и изгорени векове преди да се родя. В Трансилвания открихме останките на планинска крепост с пещери под нея. Вътре бяха скелетите на двама от моята раса. Между ребрата им стърчаха прогнили дървени колове. Черепите им стояха на прътове. Научих много от костите им, но все още нямахме оцелели. В Триест попаднахме на едно семейство, което никога не излизаше денем. Говореше се, че всички са необичайно бледи. Наистина беше така. Албиноси. В Будапеща се натъкнахме на богата жена, ужасно извратена, която изсмукваше кръвта на прислужничките си с пиявици и ги нараняваше с ножове. Втриваше кръвта в кожата си, за да се поддържа млада. И тя не беше една от нас. Признавам, че я убих със собствените си ръце — толкова ме оскърбиха деянията й. Не я принуждаваше жаждата. Правеше го единствено от злост. Това ме разгневи.

Не открихме нищо, затова се върнахме в моя дом в Шотландия. Изминаха години. Жената с нас, спътницата на Симо, прислужницата, която помня от детството си, почина през 1840-а. Така и не разбрах каква е причината. Беше на по-малко от петстотин години. Направих й дисекция и разбрах колко различни сме от човеците. Имаше поне три органа, които не бях виждал в човешките трупове. Бегло можех да си представя за какво служат. Сърцето й беше наполовина на човешкото, червата също бяха много по-къси, но имаше втори стомах — предполагам, че служеше единствено за преработка на кръвта. Това не бяха единствените различия, но сега не е толкова важно.

Четях много, учех нови езици, пишех поезия, размишлявах за политика. Посещавахме най-приятните обществени прояви. Поне аз и Симо го правехме. Смит и Браун, както ги наричаш, така и не показаха особен интерес към Англия, останаха си саможиви. На два пъти със Симо предприемахме нови търсения на континента. Веднъж го пратих за три години сам в Индия. Накрая, едва преди две години, открихме Катрин. Живееше в Лондон, точно под носа ни, и беше една от нас. Твърде важно обаче се оказа онова, което тя ни разказа.

Около 1750 година значителна група от моя народ живеела, пръсната из Франция, Бавария, Австрия, дори Италия. Назова някои имена, които Симо познаваше. Години наред бяхме издирвали част от тях безуспешно. Катрин каза, че един от тях бил заловен и убит от полицията през 1753 година, или някъде там, в Мюнхен. Останалите се уплашили от тази случка. Техният кръвник решил, че Европа е твърде населена и твърде добре организирана — нещо, което силно ни застрашавало. Живеехме скрити в сенки и цепнатини, а те ставаха все по-малко и по-малко. По тази причина той наел кораб и всички заедно тръгнали от Лисабон към Новия свят, където дивото, безкрайните гори, суровите колониални условия обещавали достатъчно плячка и спокойствие. Защо баща ми и неговите сподвижници не били включени, тя не успя да ми каже. Катрин също трябвало да замине, но дъждове, бури и пътен инцидент забавили придвижването й до Лисабон. Когато стигнала, вече били заминали. Разбира се, веднага отидох в Лисабон и претърсих всички стари корабни архиви, запазени от португалците. Накрая го открих. Корабът така и не се бе върнал от плаването, както предполагах. Толкова време по море, нямали са друг избор, освен да се хранят с екипажа, малко по малко. Въпросът беше дали корабът изобщо е достигнал Новия свят. Не намерих данни за това, но научих местоназначението — Ню Орлиънс. От там, по Мисисипи, можеха да достигнат до всяка част на континента.

Останалото е ясно. Пристигнахме. Бях сигурен, че ще ги открия. Реших, че ако имам параход, ще се наслаждавам на разкоша, към който бях привикнал, а също на подвижността и свободата, които ми бяха нужни за търсенето. По реката имаше много ексцентрици. Още няколко нямаше да бъдат забелязани. Щеше да е още по-добре, ако започнат да се носят слухове за прекрасен кораб със странен капитан, който се появява само след мръкнало. Можеха да достигнат до правилните хора и така те да дойдат, както бе направил Симо преди много години. Започнах да разпитвам и накрая се срещнахме в Сейнт Луис.

Мисля, че знаеш останалото, или поне можеш да го отгатнеш. Нека кажа само още нещо. В Ню Олбани, когато ми показа парахода ни, не преувеличих възхищението си. „Трескав блян“ е прекрасен, Абнър, такъв трябваше да бъде. За първи път нещо красиво се бе родило благодарение на нас. Това е ново начало. Името малко ме уплаши… „треска“ е друго име, което използваме за алената жажда. Симо обаче изтъкна, че то ще привлече интереса на всеки от моята раса, който го чуе.

Това е моята история, поне по-голямата част от нея. Истината, която настояваше да получиш. Ти беше честен с мен по свой си начин, повярвах ти, когато ми каза, че не си суеверен. Ако мечтите ми се сбъднат, ще настане време, когато денят и нощта ще си подадат ръце отвъд здрача, ще разберем какво ни дели.

Става все по-рисковано. Нека посрещнем опасностите заедно. Моите блянове и твоите, нашият параход, бъдещето и на моя, и на твоя народ, вампирите и добитъкът… всичко зависи от твоята преценка, Абнър. Какво избираш? Доверие или страх? Кръв или хубаво вино? Приятели или врагове?