Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (13)

Тринадесета глава

На парахода „Трескав блян“,

Ню Орлиънс,

август 1857

За обяда Джошуа облече белия си костюм, а Тоби надмина себе си.

Новината се разнесе навсякъде и, разбира се, почти целият екипаж на „Трескав блян“ се навърташе наоколо. Сервитьорите, изтупани в спретнатите си бели сака, щъкаха напред-назад, изнасяйки от кухнята целия пир, подготвян от Тоби: плата, чинии, над които се издигаше пара, и фини порцеланови купи. Имаше супа от костенурка, салата с омари, пълнени раци, момици в свинска мас, пай от стриди и овнешко, сладководна костенурка, пиле на тиган, репички, печено телешко и панирани телешки котлети, ирландски картофи, млечна царевица, моркови, артишок, зелен боб, всякакви франзели и други хлябове, вино, спиртни напитки от бара, прясно мляко от града, чинии със свежо масло, а за десерт: сливови и лимонови пайове, „плаващи острови“^[1] и пандишпани, полети с шоколад.

Абнър Марш никога не бе сядал на толкова богата трапеза.

— Проклятие — каза той на Йорк. — Иска ми се да идваш по-често на обяд, за да си похапвам все така.

За разлика от него, Джошуа почти не докосваше храната. На ярката дневна светлина той изглеждаше като съвършено различен човек, свит, без капчица внушителност. Под дневното небе бледата му кожа бе приела болнав, мъртвешки вид, а Марш реши, че е обагрен с тебеширеносиво.

Йорк се движеше като насън, понякога дори непохватно. Обичайната му елегантност и сила се бяха изпарили. Най-голяма разлика обаче имаше в очите му. Под неговата бяла шапка с широка периферия погледът му изглеждаше уморен, безкрайно уморен. Зениците му приличаха на черни карфичени връхчета, сивото около тях бледнееше. Липсваше силата, която Марш бе свикнал да вижда в тях. Въпреки всичко той стоеше пред екипажа и това сякаш променяше всичко. Преди да отиде в салона, Джошуа излезе от каютата си посред бял ден, мина по откритата палуба, слезе по стълбите и се яви на обяд още преди Бог, екипажа или когото и да било. Всички слухове и страхове, породени от нощните му бодърствания, заприличаха на бабини деветини веднага, щом светлината на деня обля Джошуа Йорк и елегантния му бял костюм.

Почти през цялото време той изглеждаше умислен, въпреки че отговори на всички въпроси, които му зададоха, а понякога дори хвърляше по някое изказване по собствена воля. Когато сервираха десерта, той отмести чинията встрани и остави ножа. Изглеждаше изнемощял.

— Кажете на Тоби да дойде — каза той.

Готвачът излезе от кухнята, оцапан с брашно и масло.

— Ни харесвате ли храната, капитан Йорк? — попита той. — Нишо не хапнахте.

— Хубава е, Тоби. Боя се, че просто нямам апетит в тази част на деня, но съм тук и се надявам, че доказах нещо.

— Да, гус’дине — отвърна Тоби. — Няма грижи вече.

— Отлично — каза Йорк, а щом готвачът се прибра в кухнята, се обърна към Марш. — Реших да отложим пътуването. Ще тръгнем утре по здрач, не тази вечер.

— Ами добре, Джошуа — каза Марш. — Подай ми още едно парче пай, ако обичаш.

Йорк му го подаде с усмивка.

— Капитане, по-добре днес, вместо утре — намеси се Дан Олбрайт, който използваше една костица вместо клечка за зъби. — Мирише ми на буря.

— Утре — настоя Йорк.

Лоцманът сви рамене.

— Тоби и Джеб могат да останат — подхвана отново Йорк. — Всъщност искам да вземем само толкова хора, колкото ни трябват, за да плаваме. Всички пътници, които са подранили, ще слязат на брега за няколко дни, докато се върнем. Няма да имаме товари, затова и докерите могат да излязат в кратък отпуск. Ще вземем само една вахта. Може ли да се уреди?

— Сигурен съм — отвърна Марш.

Той изгледа хората на масата. Целият екипаж се взираше любопитно в Джошуа.

— Тогава утре по здрач — заяви Йорк. — Извинете ме. Трябва да спя. Той стана, за момент сякаш щеше да залитне. Марш се изправи веднага, но Джошуа му махна да го остави.

— Добре съм — каза той. — Връщам се в каютата. Не ме безпокойте, докато не стане време за отплаване.

— Няма ли да слезеш за вечеря? — попита Абнър.

— Не — отвърна Йорк и обходи с поглед цялата главна каюта. — Вечерта ми изглежда по-добре — каза той. — Лорд Байрон беше прав за деня.

— А? — възкликна Марш.

— Не помниш ли? Стихотворението, което ти казах в корабостроителницата в Ню Олбани. Тъкмо като за „Трескав блян“ е. Тя ходи в красота…

— … като нощта. — довърши Джефърс, докато наместваше очилата си. Марш го изгледа поразен.

Той беше истински демон на шаха и сметките, дори понякога ходеше на театър, но Абнър не подозираше, че Джефърс може да рецитира поезия.

— Познаваш Байрон! — зарадва се Джошуа.

За миг той почти приличаше на себе си.

— Да — призна Джефърс. Беше вдигнал вежда. — Капитане, намеквате, че прекарваме дните си на „Трескав блян“ в непорочност? — усмихна се той. — Това със сигурност е нещо ново за Косматия Майк и господин Фрам.

Боцманът се засмя, а лоцманът възрази:

— Ей! Имам три жени, ама това не значи, че съм лош. ’Сяка от тях ще се застъпи за мене!

— Какви ги говорите? — вметна Марш.

По-голямата част от екипажа беше объркана поне колкото него.

Джошуа се усмихна загадъчно.

— Господин Джефърс ми напомня за последната строфа от стихотворението на Байрон.

Той изрецитира:

При тази буза и над тази вежда

— тъй меки и спокойни, а говорят —

усмивка покорява в багри нежни,

разказва дни на минало добро

и смисълът във всичко се оглежда,

сърцето й обича непорочно.^[2]

— Непорочни ли сме, капитане? — попита Джефърс.

— Никой не е съвършено непорочен — отвърна Джошуа Йорк, — но въпреки това произведението е пленително. Нощта е красива, затова се надяваме да открием покой и благородство в мрачното й обаяние. Твърде много хора се страхуват от тъмата безпричинно.

— Може би — отвърна Джефърс. — Понякога си е плашеща.

— Не — заяви Джошуа Йорк и тръгна, прекъсвайки рязко словесния си дуел със сметководителя.

Веднага щом излезе, останалите се разотидоха, за да изпълнят задачите си. Само Джонатоун Джефърс остана на мястото си. Потънал в мисли, той се взираше в другия край на салона. Марш седна отново, за да довърши пая си.

— Господин Джефърс — каза той. — Нищо не разбирам. Проклети стихове. Какво хубаво може да излезе от префърцунени речи? Ако тоя Байрон е имал да казва нещо, защо не го е направил на обикновен, прост език? Я кажете.

Сметководителят го изгледа, докато примигваше с очи.

— Съжалявам, капитане — каза той. — Опитвах да си спомня нещо. Какво казахте?

Марш си взе от пая, отпи малко кафе и повтори въпроса.

— Значи, капитане — отвърна Джефърс с иронична усмивка, — просто поезията е красива. Начинът, по който думите се допълват, ритъмът, картините, описани в нея. Стихотворенията са истинска наслада, когато се произнесат на глас. Римите, мелодията, начинът, по който звучат — той отпи от кафето си. — Трудно е да се обясни, ако не го чувстваш. Нещо като параход е, капитане.

— Не съм чувал поема, красива като параход — отвърна сърдито Марш.

Джефърс се ухили.

— Капитане, защо „Северна светлина“ има картини на Аврора върху корпусите на колелата? Не му трябват. И без тях ще плава по същия начин. Защо нашата лоцманска будка, и какво ли още не, е украсена с всякакви орнаменти, резби и украси, защо всеки прочут кораб е с хубаво дърво, килими, маслени картини, ажурна резба? Защо върховете на комините ни са във формата на цветя? И да са обикновени, димът пак ще излиза. — Марш, на свой ред, смръщи вежди, а Джефърс заключи: — Параходите могат да бъдат и обикновени и прости — но по другия начин са по-красиви и приятни за пътуване. Със стиховете е същото, капитане. Поетът може да каже нещо направо. Ще е достатъчно, но като сложи рима, като го напише в мерена реч, то става нещо повече.

— Ем’ сигурно — отвърна Марш със съмнение.

— Сигурен съм, че мога да намеря стих, който дори ти ще харесаш. Байрон има един такъв. Казва се „Гибелта на Сенахериб“^[3].

— Къде е т’ва?

— Не „къде е“, а „кой е“ — поправи го Джефърс. — Стихотворението е за война, капитане. Римите му са прелестни. И препуска не по-зле от „’Мичетата на Бъфало“^[4] — той стана и оправи връхната си дреха. — Ела да ти покажа.

Марш изпи кафето си до дъно, надигна се от масата и тръгна след Джонатоун Джефърс към библиотеката на „Трескав блян“.

Като стигнаха, Абнър се тръшна в едно голямо, меко, бяло кресло, докато главният сметководител претърсваше рафтовете, които изпълваха цялата стая и стигаха чак до тавана.

— Ето го — каза накрая Джефърс и извади един немалък том. — Знаех си, че някъде тук имаме книга с поезията на Байрон.

Той разлисти страниците — някои дори не бяха отрязани и се наложи да ги раздели с нокът — и накрая откри каквото търсеше. След това зае поза и прочете „Гибелта на Сенахериб“. Марш бе принуден да признае, че стихотворението притежава необикновен ритъм, особено така, както го рецитираше Джефърс. Не беше чак „’Мичетата от Бъфало“, но ставаше.

— Не е зле — каза той на Джефърс, когато го чу цялото. — Ама краят не става. Проклети библейски работи. Намесват Господ във всичко.

Джефърс се засмя.

— Лорд Байрон не се е занимавал с библейски работи, мога да те уверя. Всъщност е бил доста неморален, поне така съм чувал.

Той се замисли и започна отново да разлиства книгата.

— Какво търсиш?

— Стихотворението, което се опитах да си спомня на масата — отвърна Джефърс. — Байрон има още едно за нощта, което съвсем не съответства… аха, ето го — той прегледа страницата от горе до долу и кимна. — Слушай, капитане. Заглавието е „Мрак“.

Той започна отново да рецитира.

Сънувах сън, а може би не сън.

Угаснало бе слънцето и сляпо

из непрогледното небе звездите

витаеха; смразената Земя

се носеше в безлунното пространство;

не идваше след утрото денят;

и хората с отчаяни сърца

във ужаса на своята самотност

отправяха за светлина молитви (…)

Гласът на сметководителя звучеше мрачно и меланхолично. Стихотворението беше по-дълго от останалите. Марш скоро се изгуби между думите, но въпреки това те успяха да го трогнат. Покоси го мраз, който сякаш изпълни пространството. Думите бушуваха в съзнанието му. Стихотворението носеше у себе си страх, напразна молитва, отчаяние, лудост и огромни погребални клади, война, глад, хора, оскотели като зверове.

(…) кръв струваше храната;

и всеки, свъсен, лакомо във мрака ядеше скришом; любовта изчезна;

и всички заживяха с мисълта

за близка и безславна смърт; гризеше човешките стомаси вълчи глад;

за мъртвите не ровеха гробове,

че мършавите мършата ядяха (…)

Джефърс продължаваше да чете. Злото се вихреше сред зло. Накрая завърши:

(…) потъваха в безжизнената бездна

без плисък; приливите бяха мъртви.

Луната — господарката им — беше

изчезнала; и ветровете също;

и облаците — бяха те ненужни

на повсеместния вселенски Мрак.^[5]

Той затвори книгата.

— Бълнувания — каза Марш. — Звучи като някой обзет от треска.

Джонатоун Джефърс се усмихна плахо.

— Господ дори не се появява — въздъхна той. — Според мен Байрон е имал две различни мнения за тъмнината. Това стихотворение съдържа много по-малко невинност. Дали капитан Йорк го е чел?

— Разбира се — каза Марш и стана от креслото. — Я дай това.

Той взе тома от ръцете на Джефърс.

— Вече се интересувате от поезия ли, капитане?

— Да не ти пука — отвърна Марш и напъха книгата в джоба си. — Нямаш ли си някаква работа за вършене в кабинета?

— Без съмнение имам — каза Джефърс и тръгна.

Абнър Марш остана в библиотеката още три-четири минути. Чувстваше се изключително необичайно. Стихотворението му бе внушило безпокойство. Може би все пак имаше някакъв смисъл в поезията, помисли си той.

Реши да прегледа книгата в свободното си време и да помисли сам върху нея.

Марш си имаше свои задължения, които го държаха зает през по-голямата част от следобеда и вечерта. След това съвсем забрави за книгата в джоба си. Карл Фрам тъкмо тръгваше към Ню Орлиънс, за да вечеря в „Сейнт Чарлс“, и той реши да се присъедини към него. Беше почти полунощ, когато се върнаха на „Трескав блян“. Докато се събличаше в каютата си, Марш се сети за книгата и я постави внимателно на масичката до леглото, облече нощната си риза и седна, за да почете малко на светлината на свещта.

„Мрак“ звучеше дори по-злокобно през нощта, сред тъмата в самотната му малка каюта, макар че словата не носеха студената злокобност, вложена у тях от Джефърс. Отново изпита същото вълнение. Разлисти страниците и прочете „Сенахериб“, „Тя ходи в красота…“ и някои други, но мислите му все го теглеха към „Мрак“. Въпреки жегата Абнър Марш усещаше как го побиват студени тръпки.

На заглавната страница имаше портрет на Байрон. Марш го разгледа. Изглеждаше красив, смугъл и чувствен като креол. Беше съвсем ясно защо жените са си падали по него, въпреки че е бил куц. Разбира се, имал благороден произход. Това ставаше ясно от надписа под портрета:

ДЖОРДЖ ГОРДЪН, ЛОРД БАЙРОН

1788–1824

Абнър Марш се взира дълго в лицето на поета и осъзна, че му завижда. Капитанът никога не бе разполагал с красота. Вероятно бленуваше за големи, прелестни параходи именно защото сам бе твърде грозен. С грамадното си тяло, брадавицата, сплескания нос, на Марш не му се налагаше да се тревожи много и за жени. Когато беше по-млад и още работеше по салове и платноходи, а дори и след като прекара известно време по параходите, той си имаше местенца в Начес-под-хълма и Ню Орлиънс, където можеше да си намери нощно забавление срещу разумна цена. След време, когато Параходно дружество „Река Треска“ стана достатъчно заможно, в Галена, Дъбюк и Сейнт Пол имаше жени, които бяха готови да се омъжат за него, стига да бе поискал — някоя добра, жилава, решителна вдовица, съзнаваща изгодата от един силен и здрав мъж като него, притежаващ толкова много параходи. След сполетялото го нещастие обаче всички загубиха интерес. И без това те не бяха онова, което търсеше. Когато Абнър Марш размишляваше за такива неща, а това не ставаше често, той бленуваше за тъмноока креолка или смугла свободна квартеронка от Ню Орлиънс. Гъвкава, изящна и горда като параходите му.

Капитанът въздъхна и духна свещта. Опита да заспи, но мислите не му даваха покой. Словата ехтяха неясно и плашещо из мрачните проходи на съзнанието му.

… не идваше след утрото денят.

… ядеше скришом; любовта изчезна;

… хората с отчаяни сърца

във ужаса на своята самотност.

… кръв

струваше храната;

… поразителен човек.

Абнър Марш подскочи и седна в леглото. Напълно буден, той слушаше ударите на сърцето си.

— Проклятие — промълви той.

Намери кибритена клечка, запали свещта и отвори стихосбирката на страницата с портрета на Байрон.

— Проклятие — повтори Абнър.

Облече се бързо. Отчаяно се нуждаеше от груба сила — от мускулите и черната метална палка на Косматия Майк или от бастуна със сабя на Джонатоун Джефърс. Това обаче беше само между него и Йорк. Имаха уговорка да не разгласява нищо. Плисна малко вода на лицето си, взе хикориновия бастун и излезе на палубата. Искаше му се на борда да има свещеник или поне кръст. Стихосбирката бе в джоба му. Някъде долу в пристанището друг параход изпускаше пара и товареше. Докерите пееха заедно бавна, тъжна песен, докато пренасяха стоки по талпите.

Застанал пред вратата на Йорк, Абнър Марш вдигна бастуна си, за да почука, но съмненията го възпряха. Джошуа бе наредил да не го безпокоят. Щеше да остане крайно разочарован от онова, което имаше да му каже. Всичко приличаше просто на някаква глупост. Сънуваше кошмари заради стихотворението или пък вина имаше храната. Но все пак, все пак…

Продължаваше да стои на място, потънал в мисли и с вдигнат бастун, когато ненадейно вратата на каютата се отвори тихо. Вътре беше тъмно като в рог. Луната и звездите хвърляха слабо сияние във вътрешността на стаята, но отвъд него тегнеше плътен мрак. На няколко крачки от вратата се различаваше нечий силует. Лунните лъчи разкриваха босите ходила и неясната фигура на мъж.

— Влез, Абнър — промълви глас от сенките. Бе дрезгавият шепот на Йорк.

Марш прекрачи прага. Силуетът помръдна и вратата внезапно се затвори. Чу превъртането на ключа. Вътре бе съвсем тъмно. Не виждаше нищо. Една силна десница хвана здраво ръката му и го поведе напред. След това го бутна назад. Той се уплаши за миг, но после усети креслото под себе си. Нещо изшумя тихо. В опит да отличи нещо в чернотата наоколо, Марш завъртя глава слепешком.

— Не съм почукал — произнесе той.

— Да — отвърна Йорк. — Чух, че приближаваш. Очаквах те, Абнър.

— Каза, че ще дойдеш — произнесе трети глас от друга част на стаята. Беше женски, нежен, но и рязък. Валерѝ.

— Вие? — възкликна Марш удивен. Съвсем не бе очаквал това. Чувстваше се объркан, гневен, изпълнен със съмнения, но присъствието й направи всичко това още по-мъчително. — Какво правите тук?

— Мога да ви попитам същото — отвърна гласът. — Тук съм, понеже Джошуа се нуждае от мен, капитан Марш. Трябва му помощ. С всичките си думи не сте направили повече от мен. Вие и другите като вас, вашите подозрения, цялото ви благочестие…

— Стига, Валерѝ — отвърна рязко Джошуа. — Абнър, не зная защо си дошъл, но знаех, че ще го направиш рано или късно. Вероятно щях да постъпя по-добре, ако си бях избрал за съдружник глупак, някого, който да ми се подчинява безропотно. За твое или мое зло обаче, ти си твърде проницателен. Знаех, че е въпрос на време да прозреш отвъд историята, която съчиних в Начес. Видях, че ни наблюдаваш. Знам и за твоите малки изпитания — той се засмя дрезгаво и с нежелание. — Светената вода, ама че трик!

— Как… знаел си? — каза Марш.

— Да.

— Проклето момче.

— Не му се заканвай. Не е намесен, Абнър, макар че забелязах как ме гледа през цялото време. — Смехът на Йорк бе измъчен и плашещ. — Не, самата вода се издаде. Няколко дни след разговора ни пред мен се появява чаша кристалночиста вода. Какво бих могъл да си помисля? Откакто плаваме, пием само вода, пълна с кал и пясък. Можех да си направя цяла градина с пръстта, която е оставала по дъното на чашите — той издаде сух звук, смътно напомняш радостен възглас. — Или пък да напълня ковчега си.

— Разклащаш и я изпиваш заедно с водата — каза Абнър Марш, без да обръща внимание на последните му думи. — Това те прави моряк. — Той замлъкна. — Или просто истински мъж.

— Ех — въздъхна Джошуа. — Дойдохме си на думата.

Той замълча и дълго не продума. В каютата тегнеха мрак и тишина. Беше задушно. Когато най-накрая заговори отново, гласът на Йорк носеше хлад и строгост.

— Донесе ли си кръст, Абнър? Или пък кол?

— Нося това — каза Марш, извади стихосбирката и я хвърли в мрака към мястото, на което предполагаше, че седи Джошуа.

Чу движение, шум като от плесник, когато летящата книга бе уловена във въздуха. Последва разлистване на страници.

— Байрон — каза Йорк объркан.

Дори на инч от лицето си Абнър Марш нямаше да види собствените си пръсти, толкова плътно бяха спуснати кепенците и дръпнати завесите на каютата. Джошуа обаче не просто виждаше достатъчно добре, за да улови книгата, той можеше да я прочете. Въпреки жегата Марш отново почувства тръпки.

— Защо Байрон? — попита Йорк. — Озадачаваш ме. Ново изпитание, кръст, въпрос — щях да ги разбера, но Байрон… не.

— Джошуа — каза капитанът, — на колко години си? — Последва мълчание. — Умея да съдя за нечия възраст — продължи Марш. — Ти си труден с тази бяла коса и всичко останало. Все пак по вида ти — лицето, ръцете — бих казал тридесет, най-много тридесет и пет. Според тази книга той е починал преди тридесет и три години. Ти каза, че си го познавал.

Йорк въздъхна.

— Да — отвърна мрачно той. — Глупава грешка. Величието на парахода ме беше завладяло напълно и се самозабравих. Мислех, че няма да забележиш. Не знаеше нищо за Байрон. Бях сигурен, че ще забравиш.

— Мисля бавно, но не забравям. — Марш стисна силно и уверено бастуна си и се приведе напред. — Джошуа, искам да поговорим. Разкарай жената от тук.

Валерѝ се изсмя студено в мрака. Звучеше по-близо, въпреки че Марш не я бе чул да се движи.

— Какъв смел глупак — каза тя.

— Валерѝ остава, Абнър — заяви Йорк без заобикалки. — Може да й се има доверие и да чуе всичко, което имаш да ми казваш. Тя е каквото съм и аз.

Марш почувства хлад и самота.

— Като теб — повтори той с усилие. — Кажи ми тогава. Какво си?

— Сам прецени — отвърна Джошуа.

Изведнъж в мрака на каютата пламна клечка.

— Боже мой — възкликна Марш.

Само за няколко мига пламъчето хвърли ярка светлина върху лицето на Йорк. Устните му изглеждаха подпухнали и напукани. Кожата на челото и страните му беше обгоряла, черна и изпъната. Мехури, пълни с вода и гной, изпъкваха под брадичката му и покриваха изранената алена длан, държаща клечката. Сивите му очи гледаха побелели и сълзящи в кухините си. Джошуа Йорк се усмихна зловещо. Марш чу как увисналата плът пука и се разкъсва. Бледа течност се стече бавно по едната му страна от разтворилата се цепнатина върху нея. Парче кожа се отрони и оголи розовото месо под себе си.

Пламъкът угасна, блажен мрак обгърна всичко.

— Казвате, че сте съдружник — укори го Валерѝ. — Казвате, че бихте му помогнали. Ето я помощта ви, вашата, на екипажа, подозренията и заплахите ви. Можеше да умре заради вас. Той е бледият цар, а вие сте нищо, но си причини всичко това, за да спечели вашето безполезно доверие. Доволен ли сте, капитан Марш? Щом сте тук, изглежда не сте.

— Какво, по дяволите, се е случило с теб? — попита Марш, без да обръща внимание на Валерѝ.

— Дневната светлина, за по-малко от два часа — отвърна Джошуа. Едва сега Марш разбра защо шепотът му е изпълнен с болка. — Знаех риска. Правил съм го и преди, когато е било необходимо. Четири часа можеха да ме убият. Шест — със сигурност. Два или по-малко обаче, особено ако през по-голямата част не съм на пряка светлина… познавам възможностите си. Изгарянията изглеждат по-лоши, отколкото са в действителност. Болката е поносима. Ще премине бързо. Утре по това време вече няма да има и следа от случилото се. Плътта ми зараства, мехурите се пукат, а мъртвата кожа пада. Видя сам.

Абнър Марш затвори очи и ги отвори отново. Нямаше никаква разлика. Мракът обгръщаше всичко. Въпреки това все още виждаше бледосинкавото сияние на клечката и обезобразеното лице на Йорк.

— Значи светената вода и огледалата нямат никакво значение — каза Марш. — Нямат значение. Наистина не можеш да излизаш през деня. Онова, което каза… тия твои проклети вампири са истински. Но пак ме излъга. Излъга ме, Джошуа! Не си ловец на вампири, ти си един от тях. Ти, тя и всички останали. Вие самите сте проклети вампири!

Марш вдигна хикориновия си бастун като безполезен дървен меч, за да се предпази от онова, което не вижда. Чувстваше гърлото си сухо и раздразнено. Валерѝ се засмя тихо и приближи.

— По-спокойно, Абнър — каза му Йорк. — Спести ми възмущението си. Да, излъгах те. Още на първата ни среща те предупредих, че ако настояваш за отговори, ще получиш лъжи. Принуди ме да излъжа. Съжалявам само, че не го направих по-добре.

— Съдружникът ми — подхвана гневно Марш. — По дяволите, не мога да го повярвам. Убиец или дори нещо по-лошо. Какво правеше през всички онези нощи? Търсеше самотници, пиеше кръвта им, разкъсваше ги? И след това продължаваше нататък. Дааа. Точно така. Почти всяка нощ си в различен град. Така си в безопасност. Докато местните разберат какво си направил, вече плаваш нататък. Дори не се налага да бягаш. Просто се шляеш с финес в първокласен параход със собствена каюта и така нататък. Нищо чудно, че толкова много искахте кораб, господин капитан Йорк. Вървете в ада!

— Тишина! — прекъсна го Йорк с такъв тон, че в същия миг Марш замлъкна. — Свали тоягата си, преди да си съборил нещо, както я размахваш. Казах, свали я! — Марш хвърли бастуна си на пода. — Много добре.

— И той е като всички останали, Джошуа — каза Валерѝ. — Не разбира. Изпитва към теб единствено омраза и страх. Не можем да го оставим жив.

— Може би — отвърна неохотно Йорк. — Мисля, че у него има нещо повече, но може би греша. Какво ще кажеш ти, Абнър? Внимавай. Животът ти зависи от всяка дума.

Абнър Марш беше твърде гневен, за да мисли. Страхът у него бе дал път на истинска ярост. Бяха го излъгали и въвели във всичко това, бяха го направили на голям, грозен глупак. Никой не се отнасяше така с Абнър Марш, независимо дали този някой изобщо е човек. Заради Йорк неговият „Трескав блян“ му изглеждаше като същински кошмар.

— Отдавна съм моряк — каза Марш. — Не опитвай да ме плашиш. Когато бях на първия си параход, видях как разпраха корема на мой приятел в един салон в Сейнт Джо. Хванах оня негодяй, който го направи, взех му ножа и му счупих гърба. Бил съм и на Бед Екс, и надолу по проклетия Канзас, така че някакъв си проклет кръвопиец не може да ме уплаши. Ако искаш да ми скочиш, направи го още сега. Тежа два пъти повече, а ти си изгорял до кокал. Ще ти откъсна главата. И без това може би трябва да го направя заради всичко, което си сторил.

Последва тишина, а след това, напълно неочаквано, Джошуа Йорк се засмя продължително и силно.

— Ех, Абнър — каза той, когато се успокои, — ти си истински моряк. Наполовина мечтател, наполовина самохвалко, но съвсем изцяло глупак. Напълно сляп си, а знаеш, че виждам отлично на светлината, която се процежда от кепенците, завесите и вратата. Ти си дебел и тромав, познаваш силата и бързината ми. Знаеш колко тихо умея да се движа. — Настъпи тишина, нещо изскърца и гласът на Йорк дойде от другия край на стаята. — Ето така. — Отново мълчание. — И така. — Оказа се зад него. — И така. — Отново се намираше там, откъдето бе започнал. Марш бе обръщал поглед през цялото време и сега почувства, че му се вие свят. — Мога да те накарам да кървиш до смърт с хиляди леки докосвания, които едва ще усетиш. Мога да се прокрадна до теб в мрака и да разкъсам гърлото ти, преди да разбереш, че съм престанал да говоря. И въпреки това стоиш там, гледаш в грешната посока с наперена брада, ругаеш и заплашваш. — Йорк въздъхна. — Имаш дух, Абнър Марш. Слаба преценка, много силен дух.

— Ако си решил, че ще опиташ да ме убиеш, давай, направи го — каза Марш. — Готов съм. Може би никога няма да изпреваря „Еклипс“, но съм свършил почти всичко, което някога съм искал. По-добре да гния в някоя от онези кичозни гробници в Ню Орлиънс, отколкото да управлявам параход заради глутница вампири.

— Веднъж те питах дали си суеверен или религиозен — каза Джошуа. — Тогава отрече. Сега говориш за вампирите като необразован имигрант.

— Какви ги говориш? Ти ми каза…

— Да, да. Ковчези, пълни с пръст, същества без душа, които нямат отражение, не преминават течаща вода, превръщат се във вълци, прилепи, мъгла, но въпреки това се свиват от ужас при вида на скилидка чесън. Твърде умен си, за да вярваш на подобни глупости, Абнър. Отърси се от страховете, от гнева и помисли!

Това накара Марш да замълчи. Присмехулната хапливост в гласа на Джошуа караше всичко това да изглежда наивно. Светлината наистина го беше поизгорила, но изпи светената вода, носеше сребро, отразяваше се в огледалата.

— Твърдиш, че все пак не си вампир или какво? — попита объркан Марш.

— Вампирите не съществуват — отвърна търпеливо Джошуа. — Те са като небивалиците, които Карл Фрам разказва толкова умело. Съкровището на „Дренън Уайт“. Параходът-фантом. Кормчията, който бил толкова верен, че излязъл на вахта дори след смъртта си. Измислици, Абнър. Безсмислени истории, които възрастните хора не бива да приемат насериозно.

— Някои от тях са истина — възрази вяло Марш. — Имам предвид, познавам лоцмани, които твърдят, че са виждали светлините на фантома, когато минават по Ракурси, и дори са чували как моряците, които измерват, ругаят и кълнат. А „Дренън Уайт“… е, не вярвам в проклятия, но корабът потъна точно както Фрам разказва. Параходите, които опитаха да го издърпат, пострадаха по същия начин. Мъртвият кормчия… по дяволите, познавах го. Беше сомнамбул, това е всичко. Управляваше парахода заспал, уж мъртъв. После историята тръгна нагоре и надолу по реката и се изопачи.

— Това щях да ти кажа, Абнър. Ако държиш на думата, да, вампирите съществуват, но историите за нас са малко изопачени. Твоят сомнамбул се е превърнал в мъртвец само след няколко години преразказване на случката. Помисли какво би станало за век-два.

— Ако не си вампир, какво си тогава?

— Нямам точна дума — отвърна Джошуа. — На английски твоят вид ме нарича вампир, върколак, вещер, маг, вълшебник, демон, гул. Другите езици предлагат различни имена: nosferatu, одоротен, упир, loup garou. Всички названия са дадени от твои кръвнородствени за бедните същества като мен. Тези думи не ми харесват. Не се оприличавам с нито една от тях. Въпреки това нямам с какво да ги заменя. Не разполагаме с дума за самите нас.

— Ваш собствен език… — подхвана Марш.

— Нямаме такъв. Използваме думите на хората и техните имена. Винаги е било така. Не сме човеци, но не сме и вампири. Ние сме… друга раса. Когато трябва да се наричаме някак, използваме някоя от вашите думи, на вашите езици. Придаваме им скрито значение. Ние сме хора на нощта, хора на кръвта или просто хората.

— А ние? — попита Марш. — Ако вие сте хората, какво сме ние?

Джошуа Йорк се поколеба, но Валерѝ заговори преди него.

— Хората на деня — каза тя бързо.

— Не — заговори Йорк. — Така ви наричам аз. Не е разпространено сред останалите като мен. Валерѝ, времето за лъжи приключи. Кажи истината на Абнър.

— Няма да му хареса — отвърна тя. — Джошуа, опасността…

— Без значение — каза Йорк. — Кажи му, Валерѝ…

За миг настъпи тежко мълчание.

— Добитъкът — каза тихо Валерѝ. — Така ви наричаме, капитане. Добитъкът.

Марш се намръщи и сви груб, месест юмрук.

— Абнър — каза му Йорк, — искаше истината. Напоследък размишлявам често за теб. Боях се, че след Начес ще се наложи да подготвя инцидент. Страхуваме се, че ще ни разкрият, а ти си заплаха. Симо и Катрин ме убеждаваха да те убия. По-новите ми сподвижници, на които имам вяра, като Валерѝ и Жан Ардо̀, изглеждаха съгласни с това. Въпреки че аз и хората ми щяхме да сме в по-голяма безопасност след смъртта ти, аз се отдръпнах от това решение. Омръзнало ми е от смърт и страх, безкрайно уморен съм от ненавистта между расите ни. Зачудих се дали вместо това можем да работим заедно, но съвсем не бях сигурен дали мога да ти имам доверие. Поне до онази нощ край Доналдсвил, когато Валерѝ опита да те убеди, че трябва да обърнеш „Трескав блян“. Тогава доказа, че си много по-силен, отколкото съм очаквал, а и много по-верен. Още там и тогава реших, че трябва да живееш, а дойдеш ли отново — да научиш цялата истина, без значение добра или лоша. Ще изслушаш ли всичко?

— Имам ли някакъв избор? — попита Марш.

— Не — призна Йорк.

Валерѝ въздъхна.

— Джошуа, моля те да размислиш. Той е един от тях, без значение колко го харесваш. Няма да разбере. Ще се върнат със заострени колове, знаеш го.

— Надявам се, че няма да го направят — отвърна Джошуа и след това заговори на Марш. — Тя се страхува, Абнър. Предлагам нещо ново, а новите неща са винаги опасни. Изслушай всичко, но не ме съди и може би след това ще бъдем истински съдружници. Никога преди не съм казвал истината на някого като теб…

— На никого от добитъка — измърмори Марш. — Е, аз пък никога не съм слушал друг вампир, така че сме квит. Давай. Тоя бик пред теб е готов да слуша.