Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (6)

Шеста глава

Плантацията на Жулио̀,

Луизиана,

юли 1857

Киселия Били Типтън беше пред къщата и хвърляше ножа си по голямото изсъхнало дърво край песъчливия път, когато конниците пристигнаха. Макар и рано сутрин, слънцето печеше като в ада. Киселия Били мислеше да поплува, щом приключи с ножа. Тогава обаче ги видя да излизат от гората, край която се виеше старият път. Той пристъпи към дървото, извади ножа и го втъкна в колана зад гърба си, забравяйки напълно за плуването.

Яздеха бавно, но наперено, и то посред бял ден, сякаш всичко наоколо им принадлежеше. Със сигурност не бяха местни. Всички съседи знаеха, че Дамон Жулио̀ не обича чужди хора да навлизат в земите му без позволение. Докато още не бяха наближили достатъчно, за да ги разпознае, Били се замисли дали това не са другарите на Монтрой, решени да им създадат тревоги. Ако се окажеше така, щяха да съжаляват.

Тогава видя защо са толкова бавни и се успокои. Зад конниците крачеха двама оковани негри. Били скръсти ръце, облегна се на дървото и зачака да приближат.

След малко дръпнаха юздите. Един от ездачите загледа къщата. Боята й се ронеше, а стълбището беше прогнило. Мъжът на коня изплю тютюнева храчка и се обърна към Киселия Били.

— Това ли е плантацията на Жулио̀? — попита той.

Беше червендалест и с брадавица на носа, а облеклото му се състоеше от миризливи кожени дрехи и шапка с периферия.

— Точно тя — отвърна Били.

Той обаче не гледаше към конника и неговия придружител — слабоват и румен младеж, вероятно негов син. Типтън пристъпи напред към негрите, които изглеждаха съвсем посърнали и отчаяни в оковите си.

— Гледай ти — каза Киселия Били с усмивка. — Ма това не са ли Сам и Лили. Съвсем не предполагах, че ще ви върнат. Поне преди две години избягахте. Господарят Жулио̀ ще ви се зарадва много.

Сам, грамаден и силен мъж, вдигна глава и втренчи поглед в Типтън. В очите му не се четеше дързост — само страх.

— Фанахме ги в Арканзас. Мойто момче и аз — каза червендалестият. — Опитаха да ме убедят, че са свободни негри, ама и за миг не им повярвах, господине.

Киселия Били изгледа ловците на роби.

— Продължавай — прикани той.

— Тия двамата са големи инати. Не ми казваха откъде са бая време. Доста камшик отнесоха. Така е при негрите. Уплашваш ги малко и си изпяват всичко. Ама не и тези — той се изплю. — Ама накрая признаха. Покажи му, Джим.

Момчето слезе от коня, приближи жената и вдигна дясната й ръка. Липсваха три пръста. Едно от чуканчетата още бе покрито с коричка съсирена кръв.

— Почнахме отдясно, понеже видяхме, че е левичарка — каза мъжът. — Не искахме да я осакатяваме много, нал’ разби’ате, ама във вестниците и по плакатите нямаше нищо, тъй че… — той сви рамене красноречиво. — До третия пръст стигнах, виждате сам, и мъжът ни каза. Жената го накле бая мощно. — Мъжът се захили. — Ама все тая, ето ви ги. Два такива роба сигурно струват нещо. Т’ва ли е къщата на господин Жулио̀?

— Не — отвърна Киселия Били и хвърли поглед на слънцето.

Имаше поне два часа до пладне.

— Е — каза червендалестият. — Вие сигурно сте надзирателят, а? Оня, дето му викат Киселия Били — и мъжът отново се засмя. — Те бая се разприказваха, щом признаха отде са. През целия път говореха. С мойто момче няколко пъти им затваряхме устите, ама след това почваха пак. И то к’ви истории.

Киселия Били изгледа бегълците със студените си презрителни очи, но никой не издържа на погледа му.

— Май е най-добре да ги вземеш и да ни дадеш наградата, пък да си тръгваме след това — каза мъжът.

— Няма — отвърна Типтън. — Трябва да почакате. Господин Жулио̀ ще иска да ви благодари лично. Няма да е след много време. Ще пристигне по мръкнало.

— По мръкнало, а? — каза мъжът и се спогледа със сина си. — Шантава работа, господин Кисел Били, ама тия негри казаха, че точно тъй ще отговорите. Бая странни неща разправяха да се случват тука по тъмно. Ако не ви пречи, дайте ни парите и да си ходим.

— Ще пречи на господин Жулио̀. Пък и аз не мога да ви дам пари. Наистина ли ще повярвате на глупостите, дето ги разказват две чернилки?

Мъжът се намръщи, без да спира да дъвче тютюна си.

— Негърските истории са едно на ръка — каза той накрая. — Зная обаче, че и те казват по нещо вярно от време на време. Ся, както казахте вие, господин Кисел Били, ще почакаме господин Жулио̀ да се прибере. Ама не мислете, че ще се оставим да ни лъжат — и той потупа пищова на колана си. — Ще поседим тук с това приятелче. Момчето ми също има един. И с ножовете се оправяме добре. Ясно е, нали? Тия негри ни казаха всичко за онова ножче, дето го криеш зад гърба си, тъй че не посягай там, ужким да се почешеш, че да не ’земат и нас да ни засърбят пръстите. Нека само почакаме и да бъдем приятели.

Киселия Били изгледа ловеца на роби със студените си очи, но грамадният мъж нямаше достатъчно ум дори да забележи.

— Да чакаме вътре — каза Типтън, докато държеше ръце далеч от кръста си.

— А така — каза събеседникът му и слезе от коня. — Аз съм Том Джонстън, между другото, а т’ва е синът ми Джим.

— Господарят Жулио̀ ще се радва да ви срещне — отвърна Киселия Били. — Вържете си конете и доведете негрите вътре. Внимавайте със стълбите, поизгнили са.

Когато я повлякоха към къщата, жената изплака, но Джим Джонстън я удари през устата и тя отново замълча.

Киселия Били ги поведе към библиотеката и дръпна тежките завеси, за да влезе малко светлина в мрачната, покрита с прах стая. Робите седнаха на пода, а двамата ловци се настаниха върху големите кожени фотьойли.

— Това вече е друга работа — каза Том Джонстън.

— Всичко е изгнило и прашасало, тате — заяви младежът. — Тъй казваха и негрите.

— Бре, бре — възкликна Киселия Били и гледаше към робите. — Бре, бре. Господин Жулио̀ няма да остане доволен, че сте разнасяли такива неща за неговия дом. Заслужавате си камшика.

Големият черен мъж — Сам, събра достатъчно смелост, за да го изгледа намръщено.

— Ник’ъв камшик не ме плаши!

Киселия Били се усмихна.

— Има и по-лоши неща от камшика, Сам. Наистина има.

Лили не можа да се сдържи при този намек.

— Право ви говори, гус’дарю Джим. Послушайте го. Да си ходим преди мръкнало. С баща ви ще сте ни гус’дари. Ще работим много здраво за вас, наистина. Няма да бягаме. Добри негри сме. Никога няма да бягаме, ама… ама… не чакайте до мръкнало, гус’дарю, не чакайте. Късно ще е тогава.

Момчето я удари силно с дръжката на пистолета. По страната й се образува червенина и тя падна назад върху килима. Остана там, разтреперана и обляна в сълзи.

— Затваряй си черната лъжлива уста — каза той.

— Искате ли питие? — попита го Киселия Били.

Часовете минаваха. Вече бяха изпили две бутилки от любимото бренди на Жулио̀. Гаврътваха го, сякаш беше евтино уиски. Хапнаха, а след това и поговориха. Киселия Били не се включваше често в разговора. Само понякога задаваше по някой въпрос на Том Джонстън, за да го предразположи. Той беше съвсем пиян, горделив и обожаваше звука на собствения си глас.

Ловците на роби изглежда работеха край Наполеон, Арканзас, но не се задържаха дълго там. Често им се налагаше да пътуват. Оказа се, че има „гус’жа Джонстън“, но тя стояла вкъщи с дъщерята. Не й казвали много за дейността си.

— Жената няма що да знае де ходи мъжът й, нито к’во прави. Казваш т’ва-онова само да видиш дали ше та занимава с въпроси защо закъсняваш. Ако го прави, я пошляпваш. — Той се изплю. — Като не казваш нищо, се радва, като са покажеш.

Джонстън остави у Киселия Били впечатлението, че предпочита да чука негърски курви, така че съвсем не се интересуваше какво става с жена му.

Навън слънцето се скриваше на запад.

Когато сенките в стаята се издължиха, Киселия Били стана да дръпне завесите и запали няколко свещи.

— Ще отида да доведа господин Жулио̀ — каза той.

Младият Джонстън пребледня и се обърна към баща си.

— Тате, не чувам кон отвън — заяви той.

— Почакайте — намеси се Киселия Били Типтън.

След това излезе, прекоси тъмната, пуста бална зала и се изкачи по голямото стълбище. На горния етаж влезе в просторната спалня с широки френски прозорци и пищно украсено легло с балдахин от черно кадифе.

— Господин Жулио̀ — каза тихо той от вратата.

В стаята беше тъмно и задушно.

Нещо надникна иззад балдахина. Кадифените завеси бяха дръпнати. Дамон Жулио̀ се появи блед, мълчалив и студен. Черните му очи сякаш можеха да посегнат към Киселия Били и да го пронижат.

— Да, Били? — чу се шепот.

Типтън му разказа всичко и Дамон Жулио̀ го погледна с усмивка.

— Заведи ги в трапезарията. Скоро ще дойда при вас.

Там имаше голям стар полилей, който Били никога не беше виждал запален. Когато въведе ловците на роби, намери кибрит и запали малка маслена лампа, която постави по средата на дългата маса, която хвърли пръстен от светлина върху бялата ленена покривка, но остави останалата част от тясната и висока стая в сенките. Двамата Джонстън седнаха. По-младият се оглеждаше неспокойно. Ръката му не изпускаше пищова и за секунда. Негрите се държаха за ръце уплашени в единия край на масата.

— Къде е тоя Жулио̀? — изръмжа Том Джонстън.

— Ей сега, Том — отвърна Киселия Били. — Още малко търпение.

В следващите десет минути никой не продума. Изведнъж дъхът на Джим Джонстън секна.

— Гледай, тате, някой стои на вратата!

Входът водеше към кухнята. Там нямаше никаква светлина. Вече беше нощ и единствено маслената лампа на масата мъждукаше в тази част на къщата. Нищо не се виждаше в другата стая освен мрак, заплашителни сенки и нещо като очертанията на човек, който не помръдваше.

Лили изплака и негърът Сам я притисна към себе си. Том Джонстън скочи на крака и столът му изскърца върху дървения под. Лицето му беше сурово. Той извади пищова си и дръпна петлето.

— Кой е там? Излез!

— Не се тревожете — каза Дамон Жулио̀.

Всички се извърнаха на другата страна, Джонстън подскочи, все едно бе видял призрак. Жулио̀ стоеше под засводения вход в преддверието на трапезарията върху фон от тъмнина. Усмихваше се чаровно.

Беше облечен в дълъг черен костюм с червена копринена вратовръзка. На светлината от лампата очите му изглеждаха мрачни и присмехулни.

— Това е Валерѝ — каза Жулио̀.

Чу се шумолене на рокля. Тя излезе от мрака и застана на кухненската врата. Беше бледа, мълчалива и поразително красива. Джонстън я изгледа и се засмя.

— Аха — каза той. — Жена. Простете, господин Жулио̀. Тия негърски истории са ме наплашили.

— Напълно ви разбирам — каза Дамон Жулио̀.

— Зад него има и други — прошепна Джим Джонстън.

Всички ги видяха. Мрачни силуети, неясни и стопяващи се в мрака зад господаря на дома.

— Мои приятели — каза Жулио̀ с усмивка.

От дясната му страна се появи жена в светлосиня рокля.

— Синтия — каза той.

Отляво пък изплува още една дама, в зелено.

— Адриен — представи я Жулио̀ и направи муден жест с ръка към останалите. — Това пък са Раймонд, Жан и Кюрт. — Тихи като котки, те изплуваха заедно от мрака през други от многобройните врати на стаята. — Зад вас са Ален, Жорж и Венсан.

Джонстън се извърна внезапно и ги видя как излизат от сенките. Зад Жулио̀ се появиха и други. Чуваше се единствено шумоленето на дрехите им. Движеха се напълно безшумно. Всички се усмихваха и гледаха приветливо.

Киселия Били не издаваше емоциите си, въпреки че начинът, по който Том Джонстън грабна оръжието си и се оглеждаше наоколо като уплашено животно, го развеселяваше.

— Господин Жулио̀ — каза той. — Длъжен съм да ви съобщя, че господин Джонстън, който стои пред вас, следи да не остане излъган. Разполага с оръжие, господин Жулио̀. Синът му също има револвер. Освен това са много сръчни с ножа.

— Ех! — възкликна Дамон Жулио̀.

Негрите започнаха да се молят, а младият Джим Джонстън погледна към него и също извади оръжието си.

— Довели сме робите ви — каза той. — Няма да ви безпокоим с възнаграждения. Просто ще си вървим.

— Ще си тръгвате? — учуди се Жулио̀. — Но как ще ви пусна без награда? Дошли сте чак от Арканзас само за да ни доведете две чернилки. Няма да го допусна.

Той прекоси стаята. Джим Джонстън, неспособен да отклони поглед от тъмните му очи, вдигна пистолета и остана неподвижен. Жулио̀ го взе от ръката му и го остави на масата. След това погали една от страните на младежа.

— Като изключим цялата мръсотия, ти си красавец — каза му той.

— К’во правиш със сина ми? — извика Том Джонстън и му направи жест с револвера си да се отдръпне. — Остави го!

Дамон Жулио̀ се обърна за миг.

— Синът ти притежава някаква примитивна, груба красота — каза той. — Ти пък имаш брадавица.

— Той е брадавица — заяви Киселия Били. — Също толкова е неприятен.

Том Джонстън се изпълни с ярост, а Дамон Жулио̀ разтегли устни в усмивка.

— Наистина — каза той. — Забавно, нали, Били?

Жулио̀ махна на Валерѝ и Адриен. Те минаха плавно край него и всяка хвана младия Джим Джонстън под ръка.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Киселия Били.

— Не, но благодаря — отвърна Жулио̀.

С грациозен, почти незабележим жест той вдигна длан и нежно я опря в издължената шия на младежа. Джим Джонстън нададе хриплив, сподавен вопъл. В същия миг върху гърлото му се появи тънка червена линия — алена огърлица, чиито ярки на цвят зърна набъбваха пред очите им. Накрая се разпукаха и кръвта се стече по кожата му. Джим Джонстън опита да се измъкне, но желязната хватка на бледите жени беше непреодолима. Дамон Жулио̀ се приведе и притисна устни към струйките, за да погълне парещата червена течност.

Том Джонстън нададе нечленоразделен животински вой. Отне му доста време да реагира. Накрая дръпна петлето на пистолета и се прицели. Ален застана пред него, а в същия миг Жан и Венсан се оказаха зад гърба му. Студените като лед ръце на Раймонд и Синтия се плъзнаха по гърба му. Джонстън ги наруга и стреля. За миг блесна ярка светлина и се разнесе пушек и мирис на барут. Тънкият като вейка Ален се олюля и падна на земята, съборен от силата на куршума. Тъмночервена кръв обагри бялата му риза. Ален се надигна и опипа гърдите си. Ръката му бе покрита с кръв. Раймонд и Синтия вече бяха хванали здраво Джонстън. Жан взе оръжието му с едно плавно и спокойно движение. Едрият червендалест мъж не се съпротивляваше. Взираше се в Ален. Кръвта спря, той се усмихна, разкривайки дългите си бели, страховити и остри зъби. Стана и приближи.

— Не — извика Джонстън. — Не. Гръмнах та, мъртъв си, гръмнах та.

— Негрите понякога говорят истината, господин Джонстън — каза Киселия Били Типтън. — Цялата истина. Трябваше да ги послушате.

Раймонд бръкна под шапката на Джонстън, сграбчи здраво косата му и я дръпна рязко, за да изпъне гърлото на мъжа. Ален се засмя и го разкъса със зъби. Другите също се приближиха.

Киселия Били Типтън извади ножа си и пристъпи бавно към негрите.

— Хайде — каза им той. — Тая вечер господин Жулио̀ няма да се занимава с вас, но повече никъде няма да бягате. Отивате в мазето. Хайде, побързайте или ще ви оставя при тях.

След тези думи те закрачиха напред точно както очакваше Киселия Били.

До тясното мазе се стигаше през вратичка под килима. Почвата в тези части на страната беше твърде влажна, за да се направи нормално мазе, но това и нямаше вид на такова. На пода имаше два инча застояла вода, таванът беше толкова нисък, че човек не можеше да стои изправен, а зеленикав мухъл покриваше стените. Киселия Били окова негрите здраво и толкова близо един до друг, че можеха да се докосват. Реши, че е постъпил много мило. Даже им донесе топла вечеря.

След това той също похапна и изпи каквото бе останало във втората бутилка бренди, която двамата Джонстън бяха отворили. Тъкмо привършваше, когато Ален влезе в кухнята. Кръвта по ризата му беше засъхнала, върху нея се виждаше обгоряла дупка от изстрела. Като изключим това, изглеждаше както обичайно.

— Свърши се — каза Ален. — Жулио̀ те очаква в библиотеката.

Киселия Били дръпна чинията си и тръгна натам. Когато мина през трапезарията, забеляза, че ще има нужда от почистване. Адриен, Кюрт и Арманд се наслаждаваха на по чаша вино сред мрака и тишината. Телата — или каквото беше останало от тях — лежаха в краката им. Някои от другите разговаряха в гостната.

В библиотеката цареше пълен мрак. Киселия Били очакваше да завари Дамон Жулио̀ сам, но щом влезе, видя два неясни силуета в сенките. Той остана да почака на вратата.

— Повече никога не води такива хора в библиотеката — каза му Жулио̀. — Бяха мръсни. Още мирише.

Киселия Били усети как страхът го пронизва.

— Да, господине — каза той и погледна към стола, откъм който идваше гласът на господаря му. — Съжалявам, господин Жулио̀.

Настана кратко мълчание.

— Затвори, Били. Ела тук. Можеш да вземеш и лампата.

Тя беше направена от червеникаво стъкло. Пламъкът й обагряше стаята в цвят на съсирена кръв. Дамон Жулио̀ седеше върху стол с висока облегалка. Беше подпрял брадичка с върховете на фините си дълги пръсти, а на лицето му личеше лека усмивка. На стола от дясната му страна седеше Валерѝ. Ръкавът на роклята й се бе разкъсал при борбата, но сякаш не бе забелязала. На Киселия Били му се видя, че е по-бледа отпреди. На няколко фута разстояние Жан стоеше изправен до друго кресло и въртеше непрестанно масивния златен пръстен на ръката си. Изглеждаше сякаш едва обуздава нервите си.

— И той ли трябва да е при нас? — попита Валерѝ.

Тя хвърли бегъл, презрителен поглед към Били с теменужените си очи.

— Валерѝ — отвърна Жулио̀ и протегна ръка, за да поеме дланта й. Тя потръпна и стисна силно устни. — Повиках Били, за да те успокои.

Жан събра смелост и погледна намръщено към Типтън.

— Този Джонстън има жена.

„Значи затова било всичко“ — помисли си Били.

— Страх ли те е? — отправи той въпроса си към Жан, който не беше сред любимците на Жулио̀. По тази причина можеше да го подиграва. — Имаше жена, но няма защо да се притеснявате. Никога не е споделял с нея къде отива и кога ще се прибере. Няма да го търси тук.

— Това не ми харесва, Дамон — изсъска Жан.

— А робите? — попита Валерѝ. — Били са навън две години. Онези знаеха някои неща от тях. Това е опасно. Сигурно са разказали и на други.

— Били? — каза Жулио̀.

Типтън вдигна рамене.

— Сигурно са разказвали това-онова на всеки шибан черньо и тук, и в Арканзас — каза той. — Това не ме тревожи. Просто някакви негърски истории. Никой няма да им повярва.

— Чудя се… — подхвана Валерѝ. Тя се обърна умолително към Жулио̀: — Дамон, Жан е прав. Задържахме се тук твърде дълго. Вече не е безопасно. Помниш ли какво сториха на онази Лалори в Ню Орлиънс, която измъчваше робите си за удоволствие^[1]? Слуховете най-накрая я застигнаха. А онова, което беше направила, не може да се сравнява с… — Тя замълча, преглътна и добави тихичко: — С всичко, което вършим ние. Което сме принудени да вършим.

Тя отмести погледа си от Жулио̀.

Той бавно и внимателно протегна бледата си ръка, погали я по страната, прокара длан под брадичката й в нежна милувка, а след това стисна здраво и извърна лицето й, за да го гледа.

— Толкова ли си страхлива, Валерѝ? Да ти напомня ли коя си? Отново ли си слушала Жан? Вече той ли ти е господар? Той ли е кръвник?

— Не — каза тя. Теменужените й очи бяха широко отворени, в гласа й се чувстваше страх. — Не.

— Кой е кръвник, мила Валерѝ? — попита Жулио̀.

Той я пронизваше с тежкия си поглед.

— Ти, Дамон — прошепна тя. — Ти.

— Погледни ме, Валерѝ. Смяташ ли, че трябва да се боя от разни истории, разказани от двама роби? Защо да ме интересува какво са казвали за мен?

Жената отвори уста, но не продума.

Доволен, Дамон Жулио̀ я пусна. По кожата й бяха останали тъмночервени белези от пръстите му. Той се усмихна на Киселия Били, докато Валерѝ се отдръпваше.

— Какво мислиш, Били?

Типтън сведе поглед в краката си и нервно пристъпи от крак на крак. Знаеше какво трябва да каже, но напоследък беше размишлявал и имаше да сподели нещо с Жулио̀. Нещо, което нямаше да му хареса. Досега отлагаше, но вече нямаше избор.

— Не зная, господин Жулио̀ — каза той тихо.

— Не знаеш ли, Били? Какво не знаеш? — Тонът му беше студен и почти заплашителен.

Киселия Били поде безразсъдно:

— Не знам колко време можем да продължаваме така, господин Жулио̀ — каза той смело. — Мисля за това от известно време. Някои неща не ми се нравят. Тая плантация изкарваше много пари, докато я управляваше Гару, но сега е безполезна. Знаете, че мога да накарам всеки роб да работи, мамка му, наистина мога, но от нещо мъртво или изчерпано полза няма. Проблемите започнаха, когато заедно е приятелите си започнахте да взимате деца от колибите им и да каните по-шавливите слугини в имението, та не се връщаха. Вече повече от година нямате роби освен онези засуканите, които не се задържат дълго. — Той се засмя нервно. — Не сме засели нивите. Продадохме половината плантация — най-добрата част от земята. А красавиците, господин Жулио̀? Те са скъпи. Парите не ни достигат, но това не е всичко. Негрите са едно на ръка, но да задоволявате жаждата си с бели хора, е опасно. Е, може би в Ню Орлиънс не е проблем, но и двамата знаем, че Кара уби най-малкия син на Хенри Касънд. Той ни е съсед, господин Жулио̀. Всички знаят, че тук се случва нещо необичайно. Ако техните деца и робите им почнат да измират, ще сме в беда.

— Беда? — каза Дамон Жулио̀. — Заедно с теб сме почти двадесет. Какво може да ни стори добитъкът?

— Господин Жулио̀ — отвърна Киселия Били, — ами ако дойдат през деня?

Дамон махна небрежно с ръка.

— Няма как да стане. Ако се случи, ще си получат заслуженото.

Били направи кисела гримаса. На Жулио̀ не му пукаше, но именно Типтън поемаше най-голям риск.

— Мисля, че тя е права, господин Жулио̀ — каза той унило. — По-добре да отидем някъде. Това място е оглозгано. Опасно е да останем.

— На мен ми харесва тук, Били — отвърна господарят. — Храня се с добитъка, не бягам от него.

— Ами парите? Как да намерим пари?

— Посетителите ни оставиха конете си. Утре ги продай в Ню Орлиънс. Внимавай да не ги познаят. Можеш да прехвърлиш и още от земята. Невил от Баю Крос ще купува още. Намери го, Били — каза Жулио̀ с усмивка. — Защо не го поканиш на вечеря да обсъдим предложението? Кажи му да доведе прелестната си съпруга и малкото им момченце. Сам и Лили ще се погрижат за трапезата. Ще бъде както преди да свършат робите.

Киселия Били схвана подигравката, но никога не беше безопасно да подценяваш някоя от думите на Жулио̀.

— Къщата — каза Типтън. — Ще дойдат на вечеря и ще видят в какво се е превърнала. Не е безопасно. Ще започнат да говорят, когато се приберат.

— Ако се приберат, Били.

— Дамон — каза Жан притеснено, — не искате да кажете, че…

В мрачната, обагрена в червено, стая беше горещо. Киселия Били бе облян в пот.

— Невил е… моля ви, господин Жулио̀, не може да нападнете Невил. Не може повече да го правите с местните или да купувате красавици.

— Веднъж и домашният ти любимец да е прав — промълви тихичко Валерѝ. — Послушай го.

Жан кимаше, изпълнен със смелост от съгласието на останалите.

— Можем да продадем всичко — каза Били. — И без това цялото място е западнало. След това всички ще се пренесем в Ню Орлиънс. Там е по-добре. Покрай всички креоли, свободни негри и всякаква речна измет, няколко плюс или няколко минус, кой ще забележи?

— Не — каза студено Дамон Жулио̀.

Тонът му не търпеше възражение. Киселия Били замлъкна на мига. Жан отново започна да си играе с пръстена. Изражението му издаваше униние и страх. За всеобщо учудване обаче Валерѝ заговори:

— Тогава ние ще заминем.

— Ние? — обърна се Жулио̀ към нея с апатия.

— Аз и Жан — каза тя. — Отпрати ни. Така ще е… по-добре. Дори за теб. Когато сме по-малко, е безопасно. Красавиците ти ще стигат за по-дълго.

— Да те отпратя, мила Валерѝ? Но ти ще ми липсваш. Ще се тревожа за теб. Чудя се къде ли би отишла?

— Някъде. Където и да е.

— Още ли се надяваш, че ще откриеш мрачния град в пещерата? — попита иронично Жулио̀. — Вярата ти е трогателна, дете мое. Нима си объркала клетия слаб Жан с твоя блед цар?

— Не — отвърна Валерѝ. — Не. Просто ни трябва малко почивка. Моля те, Дамон. Ако останем всички, ще ни разкрият, ще ни намерят и убият. Нека вървим.

— Толкова си красива, Валерѝ. Изящна.

— Моля те — каза тя трепереща. — Нека вървим. Само почивка.

— Бедната малка Валерѝ — каза Жулио̀. — Няма почивка. Където и да отидеш, жаждата ще те преследва. Никъде няма да ходиш.

— Моля те — повтори тя едва чуто, — мой кръвнико.

Дамон Жулио̀ присви леко очи и усмивката му изчезна.

— Ако толкова много искаш да си вървиш, може би трябва да ти позволя — Валерѝ и Жан се вгледаха в него с надежда. — Може би трябва да ви отпратя. И двамата. Но не заедно. Толкова си красива, Валерѝ. Заслужаваш много повече от Жан. Какво мислиш, Били?

— Отпратете ги, господин Жулио̀ — каза Типтън със самодоволна усмивка. — Не ви трябват, имате мен. Пуснете ги и нека видят колко ще им хареса.

— Интересно — каза Дамон Жулио̀. — Ще си помисля. Сега ме оставете сам. Били, продай конете и говори с Невил за земята.

— Без обяд? — попита Киселия Били с облекчение.

— Без — отвърна Жулио̀.

Типтън стигна последен до вратата. Зад него господарят изгаси свещта и мракът отново се възцари в стаята. С колебание Киселия Били застана на прага и се обърна.

— Господин Жулио̀ — каза той. — Обещахте ми… Изминаха години. Кога?

— Когато вече не се нуждая от теб, Били. През деня ти си очите ми. Вършиш онова, което аз не мога. Как да се лиша от теб точно сега? Не се притеснявай. Няма да продължи дълго. Времето ще бъде без значение, когато станеш един от нас. Годините и дните са едно и също, ако разполагаш с вечен живот.

Обещанието изпълни Киселия Били с решителност и той се зае с работата си.

Нощта беше изпълнена с блянове. В сънищата си той беше мрачен и елегантен като самия Жулио̀, галантен, но и кръвожаден. Във вечната нощ той скиташе из улиците на Ню Орлиънс под пълната бледа луна. Хората го гледаха от прозорците си или от малките балкони с железни перила. Чувстваше погледите им върху себе си — мъжките, изпълнени със страх, женските — привлечени от тъмната му мощ. Дебнеше ги в мрака, носеше се безшумно по павираните тротоари, чуваше стъпките им, изпълнени с ужас, и тежкото им дишане. Под пламъка на една люлееща се маслена лампа той хвана красиво младо конте и разкъса гърлото му през смях. Знойна креолска красавица го гледаше в далечината. Хукна след нея. Преследваше я по алеи и през градини. Накрая, в един двор, осветен от изкусно изкован железен факел, тя се извърна към него. Приличаше на Валерѝ. Очите й бяха теменужени и изпълнени с плам. Той се приближи и изпъна шията й, преди да я обладае. Креолската кръв беше също толкова гореща и питателна, колкото креолската храна. Нощта му принадлежеше, а с нея — и всички следващи нощи. Негова спътница бе алената жажда.

Отвори очи и се изтръгна от тия сънни блянове. Беше му горещо, чувстваше се като болен от треска. Чаршафите му бяха подгизнали от пот.