Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (33)

Тридесет и трета глава

На парахода „Трескав блян“,

май 1870

Киселия Били Типтън отвори очи и опита да извика. Измежду устните му се процеди само тих шепот. Той си пое дъх и погълна кръв.

Бе изпил достатъчно, за да различава вкуса й. Само че този път беше неговата кръв. Изкашля се и отново опита да изпълни дробовете си. Кръв, още кръв.

— Помощ — процеди вяло.

Едва ли се бе чуло на повече от три фута. Потръпна и затвори отново очи, все едно можеше да заспи и след това да се събуди без болки. Те обаче не отмираха. Киселия Били лежеше там отдавна със затворени очи, дишаше на пресекулки, които караха гърдите му да треперят — щеше му се да крещи. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за кръвта, която се стичаше от него, твърдата палуба под лицето си и миризмата. Зловонието се носеше навсякъде около него. Накрая Киселия Били разпозна вонята. Беше се насрал в гащите. Не можеше да го почувства, но подушваше. Разплака се. Накрая дори сълзите му секнаха. Болеше много. Болеше ужасно. Опита да мисли за нещо друго, нещо, различно от болката. Може би така тя щеше да го остави на мира. Постепенно си припомни всичко. Марш и Джошуа Йорк, пушката, вдигната към лицето му. Бяха дошли да нападнат Жулио̀, спомни си, беше опитал да ги спре. Само че този път не бе достатъчно бърз. Отново опита да извика.

— Жулио̀ — каза той малко по-силно, но гласът пак не му достигна. Никакъв отговор.

Киселия Били Типтън измърмори нещо и отново отвори очи. Беше паднал чак от ветровитата палуба. Видя, че сега се намира на бака. Беше ден. Нямаше как Дамон Жулио̀ да го чуе, а дори да можеше, слънцето грееше твърде силно. Нямаше да дойде при него, не и преди да се стъмни. До мръкнало вече щеше да е мъртъв.

— Ще съм мъртъв до мръкнало — произнесе той толкова тихо, че сам едва чуваше гласа си. Изкашля се и погълна още кръв. — Господин Жулио̀…

Продължи да лежи и да мисли. Бяха го направили на решето. Гърдите му сигурно приличаха на кайма. Трябваше вече да е мъртъв. Марш бе застанал точно пред него, трябваше да умре още там. Но още беше жив. Киселия Били се изкикоти. Знаеше защо не са успели да го убият. Пушките не можеха да го погубят. Вече почти бе станал един от тях. Точно както му беше казал Жулио̀. Типтън бе чувствал, че това се случва. Всеки път, когато погледнеше в огледалото, изглеждаше малко по-блед, а очите му все повече наподобяваха онези на Жулио̀. Сам виждаше това. В последните една-две години мракът представляваше все по-малка пречка за зрението му. Вероятно кръвта го беше направила. Ако не му ставаше толкова лошо от нея, сигурно щеше да е много по-напред с резултатите. Понякога му се повдигаше, а коремът му се свиваше ужасно, но продължаваше да пие, както го подканяше Жулио̀. Тя го правеше по-силен. Понякога сам го чувстваше и виждаше доказателствата. Застреляха го, падна, но не беше мъртъв, о, не, не беше. Раните му зарастваха също като на Дамон Жулио̀. Вече почти бе станал един от тях. Киселия Били се усмихна и реши, че ще полежи, докато се възстанови напълно. След това щеше да стане и да убие Абнър Марш. Представяше си колко уплашен ще бъде капитанът, когато види, че Били отново се е появил, след като го е застрелял. Само да не го болеше толкова. Зачуди се дали и Жулио̀ е изпитал такава болка, когато онова конте сметководителят го промуши с рапирата си. Господин Жулио̀ добре се разправи с него. Били също щеше да се разправи с някои хора. Той обмисли това, както и всичко друго, което щеше да направи. Щеше да се разхожда по улица „Галатън“, когато пожелае, и всички там да го уважават, да си хваща красиви, високи момичета и креолки вместо курвите от танцовите зали. След като му омръзнеха, щеше да им изпива кръвта. Така никой друг нямаше да ги има, нито пък те да му се присмиват, както курвите правеха някога, в ония отминали, неприятни времена.

На Киселия Били му харесваше да си представя какъв ще бъде един ден. Но след известно време — няколко минути или няколко часа, не беше сигурен — вече не можеше. Мислеше само за болката, за начина, по който го пронизваше всеки път, когато си поемаше дъх. Тя трябваше да намалява, но не ставаше така. Още кървеше лошо, толкова лошо, че вече му се виеше свят. Ако се възстановяваше, защо още губеше кръв? Изведнъж Били почувства страх. Може би беше далече. Може би нямаше да зарасне, да стане като нов, да се изправи и да хване Абнър Марш. Може би просто щеше да кърви до смърт.

— Жулио̀ — изкрещя той, доколкото му стигаха силите.

Той можеше да завърши промяната, да го направи по-силен, да му върне здравето. Ако можеше да го извика при себе си, всичко щеше да е наред. Можеше да му донесе кръв, за да му помогне. Щеше да се погрижи за него. Киселия Били знаеше това. Какво щеше да прави Жулио̀ без него! Отново извика. Крещеше толкова силно, че гърлото му едва не се разкъса от болка. Нищо. Тишина. Заслуша се за стъпки. На Жулио̀ или пък на някого от другите. Нищо. Освен… Той се заслуша по-внимателно. Реши, че чува гласове. Единият беше на Дамон Жулио̀! Можеше да го чуе! Изпълни го облекчение.

Само че Жулио̀ не чуваше Били. А дори да го чуваше, може би нямаше да излезе на слънце. Тази мисъл ужаси Типтън. Жулио̀ щеше да дойде след залез, за да довърши промяната, но тогава щеше да е твърде късно. Трябваше да отиде сам при господаря, реши Киселия Били, докато лежеше в собствената си кръв, а болката го пронизваше. Трябваше да отиде при Жулио̀, за да получи помощ. Типтън прехапа устни и събра всичките си сили, за да стане. Изкрещя. Болката, която изпита при опита си да се изправи, беше като от нажежен до червено нож, внезапна, остра агония, която се вряза в тялото му и изтръгна всяка надежда и страх от него. Той потръпна и остана на земята. Целият се разтресе в конвулсии. Сърцето му биеше лудо, а болката бавно отслабваше. В този миг Киселия Били Типтън осъзна, че не чувства краката си. Опита да размърда пръстите на стъпалата си, но съвсем не ги усети. Умираше. Не беше честно. Беше толкова близо. Вече тринадесет години пиеше кръв, за да стане по-силен, да се промени, беше толкова близо. Щеше да живее вечно, а сега му отнемаха тази възможност, ограбваха го, винаги накрая губеше, никога не бе имал нищо. Измама. Светът отново го бе измамил, негрите, креолите, богатите контета винаги го мамеха и му се присмиваха, а сега щяха да му вземат живота, желаното отмъщение, всичко.

Трябваше да отиде при Жулио̀. Ако само можеше да извърши промяната, всичко щеше да бъде наред. Иначе нямаше да си тръгне от тук жив, щяха да му се присмиват, да го нарекат глупак, боклук, всичко онова, което винаги говореха за него, щяха да пикаят на гроба му и да се смеят. Трябваше да отиде при господин Жулио̀. Тогава той щеше да се смее последен, да, щеше! Киселия Били си пое дълбоко дъх. Чувстваше, че все още държи ножа си. Размърда ръка, захапа острието със зъби и потръпна. Ето! Този път не болеше толкова много. Ръката му още беше здрава. Пръстите му се вкопчиха здраво в палубата, покрита с мухъл и кръв. След това се напрегна с длани и ръце, колкото можеше, и започна да се влачи напред. Гърдите му горяха, а нажеженият шиш отново се заби в гърба му. Той потръпна и захапа здраво стоманата между зъбите си. Немощта и агонията го накараха да изгуби съзнание. Когато болката отново намаля, Киселия Били отвори очи и се усмихна. Беше се преместил! Може би с цял фут. Още пет-шест напъна и щеше да се озове в дъното на голямото стълбище. След това можеше да се хване за резбованите колони и да се надигне. Струваше му се, че гласовете идват отгоре. Можеше да стигне. Знаеше го. Трябваше! Киселия Били протегна ръце, заби дългите си здрави нокти между дъските и захапа ножа с всичка сила.