Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (32)

Тридесет и втора глава

Плантацията на Жулио̀, Луизиана,

май 1870

Напуснаха Ню Орлиънс посред нощ с покритата каруца, която Йорк беше купил предварително. Конският тропот закънтя върху неравните тъмни пътища. Докато държеше юздите и подкарваше конете, облечен в тъмнокафяво и загърнат с развяващ се плащ, Джошуа изглеждаше същото толкова добре, както някога. Абнър Марш стоеше мрачен до него. Подскачаше и се тресеше, когато минаваха през камъни и дупки, но не изпускаше от ръце двуцевката си. Джобът на палтото му бе пълен с муниции.

Джошуа отби от главния път веднага щом излязоха от града, а твърде скоро изостави и второстепенното шосе. Движеха се с висока скорост по рядко използвани пътища, които по това време на денонощието бяха съвсем пусти. Отсечките бяха тесни, разкривени, заобиколени от жълти и червени борове, магнолии, кипариси и вечнозелен дъб. Понякога короните на дърветата се събираха над главите им и те все едно се движеха в тунел без осветление. Марш откри, че когато клоните закриваха луната, остава почти сляп, но Джошуа никога не намаляваше темпото. Очите му бяха пригодени за тъмата. Накрая речният ръкав се откри от лявата им страна. Дълго време пътят продължаваше край него. Луната сияеше бледа и безмълвна над спокойните, черни води. Из ленивата нощ се носеха светулки, а наоколо крякаха крастави жаби. Носеше се тежка и резлива миризма. В застоялата вода растяха гъсти лилии, а бреговете, заслонени под старите дървета, бяха окичени със снежнобял кучешки дрян и татко сивобрад^[1]. Абнър Марш усещаше, че това може би е последната нощ в живота му. Поемаше си дъх жадно, попиваше всички аромати наоколо, сладките и киселите. Джошуа Йорк гледаше право напред и поддържаше скоростта, безжалостен и отнесен, потънал в мислите си. При изгрев от изток се появи колеблива светлина, а звездите започнаха да чезнат. Преминаха край древен испански дъб, който гниеше, с разкривени клони, покрити със сивкав мъх, и навлязоха в обширно, обраснало с бурени поле. Марш забеляза в далечината редица колиби, почернели като гнили зъби, а по-близо се издигаха овъглените стени на старинна плантаторска къща, останала без покрив. Изпочупените й прозорци се блещеха пред тях. Джошуа Йорк спря каруцата.

— Ще оставим конете тук. Продължаваме пеша — каза той. — Вече не сме далеч. — Той погледна към хоризонта, където светлината бавно поглъщаше звездите. — Ще ударим, когато стане ден.

Абнър Марш смотолеви съгласието си и слезе от каруцата, стиснал здраво пушката.

— Ще бъде прекрасен ден — каза той на приятеля си. — Може би малко по-слънчев от нужното.

Йорк се усмихна и нахлупи шапката си над очите.

— Натам — нареди той. — Придържай се към плана. Разбивам вратата и предизвиквам Жулио̀. Докато цялото му внимание е насочено към мен, влизаш и стреляш в лицето му.

— По дяволите — каза Марш. — Няма как да забравя. От години стрелям по това лице в сънищата си.

Джошуа вървеше бързо, с големи крачки, а Абнър Марш тръгна тромаво след него, опитвайки да поддържа темпото му. Беше оставил бастуна си в Ню Орлиънс. Тази сутрин се чувстваше отново млад. Въздухът бе свеж и приятен, пълен с аромати. Щеше да си върне отново парахода, своя скъп „Трескав блян“.

Отминаха плантаторската къща и робските колиби и продължиха през поле, в което индигото растеше в безпорядък, цъфнало в розово и лилаво. Увисналите клони на една висока стара върба погалиха Марш нежно по лицето като женска длан. Дори под гъстата сянка на дърветата навсякъде растяха кипариси, палми, цъфнали тръстики, кучешки дрян, fleurs-de-lis^[2] във всякакви цветове. Земята беше влажна и ставаше все по-влажна нататък. Абнър Марш почувства как водата се просмуква през подметките на старите му ботуши. Джошуа се приведе под сивкавия водопад на испанския мъх, който висеше от един нисък, разкривен клон. Марш го последва, направиха по още крачка и гледката внезапно се разкри пред тях.

— По дяволите — бе всичко, което капитанът успя да каже.

Водата отново изпълваше стария канал и обгръщаше „Трескав блян“, но все още не беше достатъчно дълбока. Параходът почиваше в плитчините сред кал и пясък, вирнал нос към небето и килнат на десетина градуса ляво на борд. Колелата му почти не докосваха водата. Някога носеше цветовете бяло, синьо и сребърно. Сега беше обагрен предимно в сиво, сивото на старото прогнило дърво, което бе видяло твърде много слънце, влага и почти никаква боя. Сякаш Жулио̀ и проклетите му вампири бяха изсмукали живота от него. Марш забеляза, че върху отсамния корпус на колелото още личат следи от курвенското червено, което Киселия Били бе плеснал върху кораба. Също като стари спомени едва се забелязваха буквите „ОЗ“. Останалото липсваше и истинското име отново се виждаше, където новата боя се беше изронила. Най-много бе пострадало бялото на перилата и колоните. Сивото ги покриваше всички. Тук-там Марш забеляза зеленикави петна по дървото. Видът на „Трескав блян“ го накара да потръпне. Влагата, горещината, цялата тази гнилоч. Нещо влезе в окото му и той го разтърка гневно. Комините на парахода изглеждаха разкривени заради начина, по който бе приведен. От едната стана на лоцманската будка се виеше испански мъх, който се спускаше надолу от наклонения флагщок. Въжетата, които придържаха подвижното мостче, отдавна се бяха скъсали и сега то се бе сгромолясало върху бака. Голямото стълбище — прелестното полирано, резбовано дърво бе покрито с плесен. Тук-там Марш забеляза, че между дъските на палубите са поникнали диви цветя.

— По дяволите — каза той. — По дяволите, Джошуа, как си могъл да го оставиш така? Как, по дяволите, си могъл…

Гласът му обаче заглъхна и го предаде. Абнър Марш нямаше думи за гледката.

Джошуа Йорк положи деликатно ръка на рамото му.

— Съжалявам, Абнър. Опитах.

— Ех, зная. Онзи го е сторил. Изгнил е като всичко, което онзи е докосвал. О, да, зная кой е бил. По дяволите, със сигурност зная. Онова, което не зная обаче, е защо, по дяволите, ме излъгахте, господин Йорк. Цялата онази история за „Начес“ и „Робърт Е. Лий“. По дяволите. Няма как да се състезава, няма как дори да плава повече — лицето му бе почервеняло, гласът му ставаше все по-силен. — Проклятие, да върви по дяволите, вече просто ще стои и ще гние, проклятие, знаел си! — Внезапно замлъкна, преди да се развика и да събуди всички проклети вампири.

— Знаех — призна Джошуа Йорк с тъга в очите. Утринното слънце грееше зад него и го караше да изглежда слаб и блед. — Но имах нужда от теб, Абнър. Не всичко е лъжа. Жулио̀ наистина кроеше плана, за който ти казах, но Били го предупреди за лошото състояние на „Трескав блян“ и той веднага се отказа. Всичко друго е истина.

— Как, по дяволите, да ти повярвам? — попита решително Марш. — След всичко, което преживяхме заедно, ме излъга. Проклятие, върви по дяволите, Джошуа Йорк. Ти си проклетият ми съдружник, а ме излъга!

— Абнър, слушай ме. Моля те. Нека обясня. — Той положи ръка на челото си и затвори очи.

— Давай — подкани го Марш. — Хайде, кажи ми. Слушам те, проклетнико.

— Имах нужда от теб. Знаех, че няма начин да покоря Жулио̀ сам. Другите… дори онези, които са на моя страна, те не могат да се изправят срещу него, пред очите му… може да ги принуди на всичко. Ти беше единствената ми надежда, Абнър. Ти и мъжете, които мислех, че ще доведеш. Болезнена ирония. Ние, хората на нощта, сме ловували хората на деня в продължение на безброй епохи, а сега трябваше да се обърна към вас, за да спася народа си. Жулио̀ ще ни унищожи. Абнър, твоят блян може би гние, но моят е още жив! Някога ти помогнах. Нямаше как да го построиш без мен. Помогни ми.

— Можеше просто да кажеш — отвърна Марш. — Да ми кажеш проклетата истина.

— Не знаех дали ще дойдеш заради моя народ. Знаех, че ще го направиш за кораба.

— Щях да дойда заради теб, по дяволите. Съдружници сме, нали? Нали така?

— Да — промълви тихо Джошуа.

Марш изгледа сивкавите гнили отломки, които някога бяха гордият му параход, и видя, че някаква проклета птица си е свила гнездо на един от комините. Други птици махаха с криле, прелитаха от дърво на дърво и дразнеха безумно капитана с песните си. Лъчите на утринното слънце къпеха парахода в ярка жълта светлина. Тя се процеждаше през дърветата и танцуваше с прашинките, носещи се във въздуха. Последните сенки на нощта се криеха от зората в шубраците.

— Защо, по дяволите, точно сега? — попита Марш намръщен. — Ако не са „Начес“ и „Робърт Е. Лий“, тогава какво? Какво прави нещата днес по-различни, отколкото през последните тринадесет години? Защо реши да избягаш и да ми пишеш писма?

— Синтия очаква дете — каза Джошуа. — Моето дете.

Абнър Марш си спомни какво Йорк му бе разказал някога.

— Убили сте някого заедно?

— Не. За пръв път в историята ни зачеването се оказа възможно, без да бъде опетнено от алената жажда. Синтия пие само от отварата ми вече години. Тя придоби… сексуално разположение… без кръв и без треската. Аз й отвърнах. Беше могъщо чувство, Абнър. Силно като жаждата, но различно, по-чисто. Жажда за живот, а не за смърт. Когато времето настъпи, тя ще умре, освен ако твоите кръвнородствени не й помогнат. Но Жулио̀ никога не би позволил това. Трябваше да помисля за детето. Не искам да бъде покварено и поробено от Дамон Жулио̀. Искам с раждането му да започне нова епоха за хората на нощта. Трябваше да направя нещо.

Проклето вампирско бебе, помисли си Абнър Марш. Щеше да влезе вътре и да се изправи пред Дамон Жулио̀ заради дете, което един ден можеше да се окаже като самия Жулио̀. Или пък не. Може би щеше да е като Джошуа.

— Ако искаш да направим нещо — каза Марш, — тогава защо, по дяволите, не сме вече вътре, вместо да си плещим тук?

Той посочи с пушката си към огромния разрушен параход.

Джошуа Йорк се усмихна.

— Съжалявам, че излъгах. Абнър, не познавам никой друг като теб. Имаш цялата ми признателност.

— Да не ти пука — отвърна рязко Марш, объркан от благодарността на Йорк.

Той излезе от сенките на дърветата и тръгна към „Трескав блян“ и прогнилите, оцапани в лилаво резервоари за индиго, издигащи се зад кораба. Когато приближи водата, тинята му събу ботушите и се чу противен засмукващ звук, когато ги извади от нея. Марш провери отново дали пушката е заредена. След това намери една стара, гниеща талпа в плитчините, облегна я на корпуса и се качи на основната палуба. Джошуа Йорк се движеше бързо и тихо зад него. Голямото стълбище беше пред тях. Отвъд него се простираше мракът на котелната палуба и каютите със спуснати кепенци, където спяха враговете им. Марш не тръгна веднага натам.

— Искам да разгледам парахода си — каза той и заобиколи стълбището, за да влезе в машинното отделение.

Обшивките на няколко от котлите се бяха скъсали. Ръждата бе прояла тръбите. Големите машини бяха корозирали. Марш стъпваше внимателно, притеснен да не счупи някоя от прогнилите дъски на пода. Приближи една от пещите. Вътре имаше куп стара, студена пепел и още нещо, обагрено в кафяво, жълто и нашарено с черни петна. Той посегна към него и извади кост.

— Кости в пещта — каза той. — Палубата гние. На пода още се въргалят проклети робски синджири. Ръжда. По дяволите. По дяволите. — Капитанът се извърна. — Видях достатъчно.

— Казах ти — отвърна Джошуа Йорк.

— Исках да го разгледам.

Отново се озоваха при окъпания в слънце бак. Марш погледна през рамо към сенките, гниещите ръждиви сенки на някогашния му параход, на всичко, за което бе бленувал.

— Осемнадесет големи котела — каза Марш с пресипнал глас. — Уайти обичаше тия машини.

— Абнър, ела. Трябва да свършим работата си.

Качиха се по голямото стълбище с внимателни стъпки. Тинята по стъпалата беше зловонна и лепкава. Външният коридор беше пуст и не изглеждаше безопасен. Влязоха в главната каюта. Абнър се намръщи, когато видя пред себе си триста фута гнилоч, отчаяние и гниеща красота. Килимът беше изпоцапан, разкъсан и изяден от плесени и мухъл. Зелените петна покриваха залата като рак, прояждащ душата на парахода. Някой беше боядисал таванския прозорец. Всички прелестни стъклописи се криеха под чернилката. Тегнеше мрак. Дългият мраморен бар бе покрит с прах. Вратите на каютите висяха разбити на пантите си. Един от полилеите лежеше на земята. Преминаха край купчината изпочупено стъкло. Поне една трета от огледалата бяха изпочупени или липсваха. Останалите бяха ослепели — среброто им се бе изронило или почерняло. Когато се качиха на ветровитата палуба, Марш се зарадва, че отново вижда слънцето. Провери пушката си. Тексаската се издигаше над тях, а каютите на нея бяха заключени и чакаха.

— Още ли е в капитанската? — попита Абнър и Джошуа кимна в отговор.

Изкачиха се по стълбите и тръгнаха към нея.

Киселия Били Типтън чакаше в сенките на един от навесите. Ако не бяха очите му, Абнър Марш никога нямаше да го познае. Беше прогнил като кораба. Той и преди беше слаб, но сега приличаше на ходещ скелет. Острите му кости се забиваха в жълтеникавата му болнава плът. Кожата му изглеждаше като на човек, който е прикован на легло от години. Лицето му приличаше на проклет череп, прежълтял и сипаничав череп. Почти цялата му коса липсваше, а темето му покриваха струпеи и разранени, червеникави петна. Беше облечен в черни дрипи, а ноктите му изглеждаха дълги поне четири инча. Само очите му не се бяха изменили: леденостудени и трескави, широко отворени, те опитваха да вдъхват страх, да приличат на очите на вампирите, на очите на Жулио̀. Киселия Били знаеше, че ще дойдат. Сигурно ги бе чул. Когато се показаха зад ъгъла, той беше там с ножа си в ръка — умелата му, смъртоносна ръка.

— Бре…

Абнър Марш дръпна спусъка и изстреля и двата си патрона право в гърдите му. Изобщо не му се чакаше до второто „бре“. Не и този път.

Пушката изрева и даде силен откат, с който удари капитана и ожули ръката му. Гърдите на Киселия Били почервеняха. Изстрелът го хвърли назад. Прогнилите перила на тексаската палуба поддадоха зад гърба му и той се сгромоляса долу на ветровитата. Още с ножа в ръка, той опита да се изправи. Олюля се и залитна замаян като пиян.

Марш скочи след него и презареди. Киселия Били посегна към револвера, втъкнат в колана му. Двете цеви изреваха отново и Абнър го измете от палубата. Пистолетът изскочи от ръката му. Капитанът чу писъка на Били, който се удари в нещо на долното ниво. Погледна към бака. Типтън лежеше по очи, разкривен и целият в кръв. Още стискаше проклетия си нож, но едва ли щеше да нарани някого с него. Абнър Марш изсумтя, извади нови два патрона от джоба си и погледна към тексаската. Вратата на капитанската каюта беше широко отворена. Дамон Жулио̀ се взираше в Джошуа със злобните си черни и приканващи очи. Йорк беше като в транс. Марш извърна очи от гледката и погледна пушката и патроните в ръката си. „Все едно не е там — каза си той. — На слънце си, не може да доближи, не го гледай, презареди, просто презареди пушката и му дай два проклети куршума право в лицето, докато Джошуа го държи мирен.“ Ръката му потрепна. Той я успокои и вкара единия патрон. Дамон Жулио̀ се засмя. Когато чу това, Марш погледна нагоре въпреки волята си. Вторият патрон още бе в ръката му. Този смях притежаваше толкова музика, топлота, очарование, че бе трудно да почувстваш страх, беше трудно да си спомниш какво стои зад него, какво може да ти причини. Джошуа падна на колене. Марш изруга и направи три бързи стъпки напред. Жулио̀ се извърна с усмивка и тръгна към него. Или поне опита. Той прехвърли прогнилите перила и скочи на ветровитата палуба, но Джошуа се спусна след него и го сграбчи зад гърба. За миг се сбориха на палубата. След това Марш чу как Джошуа извика от болка. Той извърна поглед, вкара втория патрон и затвори цевите. Погледна отново. Жулио̀ приближаваше. Бледото му лице се издигаше високо, зъбите му блестяха, ужасните му зъби. Пръстът на капитана играеше конвулсивно върху спусъка. Накрая успя да се прицели и пушката изрева. Откатът просна Марш на земята и вероятно това му спаси живота. Жулио̀ пропусна, замая се и… почувства колебание, когато видя, че Джошуа се изправя с четири кървави линии върху дясната си буза.

— Погледни ме, Жулио̀ — промълви Джошуа. — Погледни ме.

Марш имаше още един патрон в цевта. Паднал на палубата, той вдигна пушката, но се оказа твърде бавен. Дамон откъсна поглед от Джошуа и видя, че оръжието е насочено към него. Той се извърна настрани и изстрелът прокънтя във въздуха. Преди Джошуа Йорк да помогне на Абнър Марш да се изправи, Жулио̀ бе излетял надолу по стълбите.

— Тръгвай след него — каза Джошуа с тревога. — И внимавай! Може да те чака.

— Ами ти?

— Ще се погрижа да не напуска кораба.

Йорк скочи от ветровитата палуба върху бака, бърз и пъргав като котка. Приземи се на ярд от мястото, на което Киселия Били се бе сгромолясал и претърколил. След миг отново бе горе. Беше се стрелнал по голямото стълбище. Марш взе нови два патрона и презареди. След това наближи стълбите, погледна надолу внимателно и започна да слиза с бавни стъпки надолу, докато държеше пушката, готова за стрелба. Дървото скърцаше под ботушите му, но той не долавяше никакъв друг звук. Абнър знаеше, че това не е от значение. Движеха се толкова тихо. Всички го правеха. Имаше предчувствие къде би се скрил Жулио̀. В салона или в някоя от каютите там. Марш продължи с пръст на спусъка и влезе. Спря, за да свикнат очите му с тъмнината. В другия край на салона нещо помръдна. Марш се прицели и замръзна, след това му олекна. Беше Джошуа.

— Не е излязъл — каза му Йорк и огледа главната каюта, шавайки с очи.

— Разбрах — отвърна Марш.

Изведнъж почувства студ. Застоялият въздух бе изпълнен с хлад като в запечатана гробница. Беше твърде тъмно. Капитанът не виждаше нищо, освен неясни и заплашителни сенки.

— Трябва ми малко проклета светлина — каза той, вдигна пушката и стреля с една от цевите в таванския прозорец.

Оръжието изрева оглушително и звукът проехтя в салона. Стъклото се пръсна. Искрящите парчета се посипаха на земята, а след тях нахлуха и слънчевите лъчи. Марш извади нов патрон и презареди.

— Нищо не виждам — каза той и пристъпи напред с пушката под мишница.

Докъдето стигаха очите му, салонът бе съвсем пуст и безмълвен. Абнър реши, че Жулио̀ може би се крие зад бара и пристъпи натам. Неясен звук се понесе към ушите му — звън на кристали, разклатени от вятъра.

Марш смръщи вежди.

— Абнър! — викна Джошуа. — Над теб!

Капитанът вдигна лице тъкмо когато Дамон се хвърляше от големия полилей. Марш опита да вдигне пушката, за да се прицели, но се оказа твърде бавен. Жулио̀ скочи право върху него, той изпусна оръжието и двамата се озоваха на земята. Абнър опита да се претърколи настрани, но нещо го сграбчи и завлече назад. Той удари на сляпо с големия си юмрук. Ответният удар дойде отнякъде и почти му разби главата. За миг остана зашеметен на пода. Жулио̀ хвана ръката му и я изви силно назад. Марш изпищя. Натискът не отслабваше. Той опита да се изправи, но ръката му бе издърпана нагоре с нечовешка сила. Чу се пукот и той изкрещя още по-силно. Беше притиснат здраво в земята. Лицето му опираше в мухлясалия килим.

— Борете се, любезни капитане, и ще ви счупя и другата ръка — промълви чаровният глас на Жулио̀. — По-добре стойте мирен.

— Пусни го! — каза Джошуа.

Марш вдигна очи и го видя на около двадесет фута от тях.

— Не мисля да го правя — отвърна Жулио̀. — Не мърдай, любезни Джошуа. Ако се приближиш, ще разкъсам гърлото на капитан Марш, преди да ти останат и пет фута. Стой на мястото си и ще го пощадя. Разбираш ли?

Абнър опита да помръдне и прехапа устни от болка. Джошуа остана на мястото си, с разперени пръсти като нокти на граблива птица.

— Да — отвърна той. — Разбирам.

Сивите му очи изглеждаха смъртоносни, но изпълнени със съмнение. Марш се огледа за пушката. Беше на около пет фута — достатъчно далеч, за да не я достигне.

— Добре — каза Дамон Жулио̀. — Защо не се настаним по-удобно тогава? — Марш чу, че той си придърпва стол и сяда точно зад него. — Ще бъда тук, на сянка. Можеш да седнеш под светлината, за която капитанът толкова предвидливо проправи път. Хайде, Джошуа. Прави каквото ти казвам, освен ако не искаш да видиш как умира.

— Ако го направиш, вече нищо няма да ме спира — каза Йорк.

— Може би съм готов да поема риска — отвърна Жулио̀. — А ти?

Джошуа Йорк се огледа, смръщи вежди, взе един стол и го премести под разбития тавански прозорец. След това седна под слънчевите лъчи.

— Свали си шапката, Джошуа. Искам да виждам лицето ти — Йорк направи гримаса, свали шапката си с широка периферия и я хвърли към сенките. — Добре. Сега нека почакаме малко заедно, Джошуа — засмя се Жулио̀. — До мръкнало.