Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (25)

Двадесет и пета глава

На парахода „Илай Рейнолдс“,

река Мисисипи,

октомври 1857

Абнър Марш наблюдаваше от лоцманската будка на „Илай Рейнолдс“, когато „Трескав блян“ започна да пресича. Той тропна силно с бастуна си и изруга, но някъде дълбоко в себе си не знаеше дали трябва да е разочарован. Ако онази проклета скала беше разпрала неговия красавец, гледката щеше да му изтръгне сърцето. От друга страна обаче, сега отново ги преследваха, а хванеха ли го, Дамон Жулио̀ също щеше да му изтръгне сърцето. Губеше и в двата случая. Марш остана намръщен, а в това време лоцманът измести кормилото и също започна да пресича. Сред мрака „Трескав блян“ бе страховита гледка. Марш го бе създал така, че да надмине „Еклипс“, да бъде най-бързият параход, а сега се налагаше да бяга от него на борда на най-стария и окаян кораб по реката.

— Никакъв шанс — каза той на глас и се извърна към кормчията. — Състезаваме се. Гледай да не ни стигнат.

Лоцманът го погледна, все едно е полудял. Може би беше точно така.

Абнър Марш слезе на основната палуба, за да види какво може да направи там. Кет Гроув и главният машинист Док Търни вече бяха поели нещата в свои ръце. Беше истинска жега. Пещта ревеше и бумтеше. Огнени езичета се подаваха навън всеки път, щом работниците хвърляха вътре нови цепеници. Гроув бе довел долу всичките си огняри, които, потни от горещината, неуморно хранеха червено-оранжевата паст и потапяха в мас бука и бора, преди да ги хвърлят вътре. Боцманът донесе цяла кофа с уиски и голям меден черпак и мина покрай всички, за да пийнат набързо. По голите му гърди се стичаше пот и, подобно на останалите, бе почервенял от жегата. Едва издържаха на температурата, но пещта неизменно получаваше храната си. Док Търни наблюдаваше датчиците на котела. Марш също се приближи, за да погледне. Налягането ставаше все по-високо и по-високо. Машинистът го изгледа.

— От четири години съм на тоя кораб, пък не съм виждал такова нещо — кресна той. Трябваше да се надвиква с пращенето и рева на пещите, писъка на парата и ударите на машината. Марш посегна с ръка и бързо я дръпна обратно. Котелът беше твърде горещ. — Какво да направя с ограничителното петле, капитане?

— Вдигни го — отвърна Марш. — Трябва ни пара, господине.

Търни смръщи вежди и се подчини. Марш погледна към манометъра. Налягането се показваше. Парата запищя в тръбите, но мярката даде резултат: машината се тресеше и блъскаше, сякаш щеше да се разпадне, а колелото се въртеше толкова бързо за пръв път от години — пляс, пляс, пляс, пляс, пляс. Зад себе си оставяше кипяща пяна и караше целият кораб да потрепва, докато го теглеше напред.

Вторият машинист и огнярите танцуваха край машината. Смазваха я с масло и грес и така помагаха на плавните й удари. Изпоцапани с катран, те приличаха на група малки черни маймунки. Пък и се движеха бързо като такива. Нямаха избор. Не беше лесно да се смазват движещи се части, особено при такива обороти.

— ПО-БЪРЗО — изрева Гроув. — По-бързо с маста!

Един едър риж огняр се олюля край пастта на пещта, замаян от жегата. Той падна на колене, но веднага друг застана на мястото му. Боцманът приближи пострадалия и обля главата му с черпак уиски. Огнярят вдигна очи, измокрен и примигващ, и отвори уста. Гроув изля още алкохол в гърлото му. След минута вече бе изправен и покриваше с мас боровите цепеници.

Машинистът се намръщи и отвори отдушните тръби за парата. Горещите бели валма засвистяха в нощта. Налягането в котлите намаля и веднага след това започна отново да нараства. Спойките на няколко тръби започнаха да се разтапят, но част от моряците бяха готови да ги закърпят, ако някоя се отвори. Марш бе плувнал целият в пот заради горещата пара и душния дъх на разярената пещ. Навсякъде около него екипажът тичаше, крещеше, хвърляше дърва и мас, наглеждаше пещта, котела, машините. Мотовилката и колелото издаваха ужасяващ рев, пламъците на пещта къпеха всичко в трептяща червена светлина. Беше жежко като в ад: дяволски шумове, неясни движения, дим, пара, опасност. Параходът се тресеше, вибрираше, кашляше като човек, който всеки момент щеше да припадне и издъхне. Въпреки това обаче продължаваше да плава, а тук долу Абнър Марш не можеше да каже или направи нищо повече, за да го накара да се движи по-бързо. Той се качи на бака, щастлив, че се измъква от отвратителната жега долу. Палтото, ризата и панталоните му бяха мокри, все едно тъкмо излизаше от реката. Вятърът подухваше край него и за миг Марш се почувства благодарен за този хлад. Пред себе си видя остров, разделящ реката на две, а отвъд него, на западния бряг, сияеха светлини. Приближаваха ги бързо.

— По дяволите — почти извика Марш. — Сигурно правим двадесет мили в час. Проклятие, по-скоро са тридесет.

Сякаш силата на гласа му щеше да направи скоростта реалност. При добри условия „Илай Рейнолдс“ се движеше с осем мили в час. Сега и течението му помагаше. Марш се качи скорострелно по стълбите, прекоси главната каюта и продължи нагоре по ветровитата палуба, за да погледне назад. Ниските, тумбести комини бълваха огън и хвърляха искри навсякъде, а от отдушните тръби се процеждаше пара. Док Търни изпускаше толкова, колкото проклетият котел да не се взриви и да ги отнесе по дяволите. Цялата палуба беше нестабилна. Марш сякаш стъпваше по кожата на нещо живо. Колелото на кърмата се въртеше толкова бързо, че изхвърляше вода като водопад, който тече наопаки. Зад тях „Трескав блян“ тънеше в тъма, дим и огън, бълвани от високите му черни комини, които сякаш се издигаха до луната. Изглежда ги бяха приближили с около двадесет ярда, откакто бе слязъл долу. Капитан Йегър пристъпи към Марш.

— Не можем да ги победим — каза той с немощния си глас.

— Трябва ни още пара! Още температура!

— Колелото не може да се върти по-бързо, капитан Марш. Ако Док изпусне пара не когато трябва, котелът ще избухне и ще ни избие. Машината е на седем години, ще се разпадне. Маста свършва. Като не остане, ще сме само на дърва. „Илай Рейнолдс“ е старец, капитане. Накарахте го да танцува като в сватбената си нощ, но няма да издържи повече.

— Проклятие — каза Марш и се загледа отвъд колелото. „Трескав блян“ постепенно ги застигаше. — Проклятие.

Йегър беше прав, знаеше го. Марш обърна поглед напред. Приближаваха острова. Основното корито на реката преминаваше от източната му страна. Западният ръкав беше скосен, но по-пряк път. Въпреки разстоянието Марш виждаше как се стеснява, как издължените, разклонени силуети на дърветата се надвесват отвъд бреговете. Капитанът се върна в лоцманската будка.

— Свий към скосеното — каза той.

Кормчията се извърна към него възмутен. В движение такива решения се вземаха от лоцмана. Капитанът можеше да прави предложения, но не и да дава заповеди.

— Не мога, господине. Реката е плитка. Познавам тази отсечка. Не е проходима по това време на годината. Ако тръгна от там, корабът ще заседне до пролетните дъждове.

— Може и така да стане — съгласи се Марш, — но ако ние не можем да минем, тогава, по дяволите, „Трескав блян“ няма никакъв шанс. Ще трябва да заобиколи. Ще го изгубим от поглед, а сега това е по-важно от всички проклети дънери и наноси, на които ще се натъкнем. Ясно ли е?

Лоцманът се намръщи.

— Нямате право да ми казвате как да управлявам, капитане. Заложено е доброто ми име. Не съм потапял кораб и не мисля да го правя. Оставаме в основното корито.

Абнър Марш почервеня от гняв. Той погледна назад. „Трескав блян“ се намираше на около триста фута зад тях и бързо напредваше.

— Проклет глупак! — тросна се Марш. — Това е най-важното състезание, състояло се някога на реката, а кормчията ми е идиот. Ако господин Фрам беше на кормилото им или ако имаха боцман, който знае как се върти кораб, вече щяха да са ни застигнали. Сигурно го тъпчат с канадски тополи — той вдигна бастуна си към „Трескав блян“. — Но гле’й, дори бавно, скоро ще ни хванат, освен ако не ги надхитрим по кормчийски. Ясно? Завий по проклетия ръкав!

— Мога да се оплача от вас на Асоциацията — отвърна лоцманът твърдоглаво.

— Мога да те хвърля зад борда! — каза Абнър Марш и се приближи заплашително.

— Изпратете лодка, капитане — предложи кормчията. — Ще измерим дълбочината, за да видим как е потокът.

Марш се намръщи от яд.

— Махни се от проклетия ми път — каза капитанът и блъсна грубо лоцмана.

Той се спъна и падна. Абнър сграбчи кормилото и зави рязко надясно. В отговор корабът измени курса си. Лоцманът изруга злобно, но капитанът не му обърна внимание и се съсредоточи в управлението. Параходът пресече блатистата част край острова и навлезе в разкривения западен ръкав. Марш погледна през рамо, за да види къде е „Трескав блян“ — намираше се само на двеста мили зад тях — забави, спря и тръгна на заден ход. Когато погледна отново, видя, че се насочва към източното корито. Нямаше повече време за оглеждане. „Илай Рейнолдс“ се удари силно в нещо. Съдейки по звука, вероятно голям дънер. Марш стисна зъби толкова силно, че едва не си прехапа езика. Наложи се да сграбчи яростно кормилото, за да остане на крака. Лоцманът, който тъкмо се бе изправил, падна отново и изрева. Благодарение на скоростта си, параходът се изкачи върху препятствието. Марш го видя само за миг: голям, черен, наполовина потопен във водата дънер. Последва ужасна глъч, оглушителни удари и тропот. Корабът се разтресе, все едно го бе стиснал подивял гигант. Последва силен трясък и звук на трошащо се дърво — колелото се удряше в дънера.

— Проклятие! — изруга кормчията и отново скочи на крака. — Дай ми кормилото!

— С радост — отвърна Марш и се отдръпна.

„Илай Рейнолдс“ остави изгнилото дърво зад себе си и продължи бясно по тясната отсечка. Параходът потрепваше, докато ореше нанос след нанос. Всеки го забавяше, а лоцманът намали още скоростта. Той биеше звънците в машинното като луд.

— Спрете напълно! — викна кормчията — Спрете колелото!

То се завъртя лениво още няколко пъти и изстена, преди да спре. Двата високи стълба от бяла пара пищяха, докато се издигаха от отдушните тръби.

„Илай Рейнолдс“ изгуби всичката си инерция. Лоцманът вече можеше да върти колелото свободно с ръце.

— Изгубили сме руля — каза той и в същия миг параходът се сблъска с още един дънер, който го спря.

Този път Абнър Марш наистина прехапа езика си и тръгна към кормилото. Преди да чуе, че някой долу крещи, той изплю кръвта, изпълваща цялата му уста. Болеше ужасно. За щастие, не го беше отхапал напълно.

— Проклятие — каза лоцманът. — Вижте! Само вижте!

„Илай Рейнолдс“ не беше загубил само руля си, но и половината колело. Все още бе свързано с кораба, но висеше разкривено. Половината от дървените гребла бяха счупени или липсваха. Параходът отново изпусна пара, изрева и остана в калта, килнат на дясната си страна.

— Казах ви, че не можем да минем от тук — изкрещя лоцманът. — Казах ви. През тази част на годината има само наноси и дънери. Това не е мое дело и държа никой да не твърди обратното!

— Затваряй си глупавата уста — каза Абнър Марш.

Той погледна назад. Реката едва се виждаше през клоните на дърветата. Коритото изглеждаше пусто. Може би „Трескав блян“ бе продължил? Може би.

— Колко отнема да се измине отсечката докрай? — попита капитанът.

— Проклятие, защо, по дяволите, питате? Няма да мръднете до пролетта. Ще ви трябва нов рул и колело, а също — високо ниво на водата, за да изкарате парахода от тук.

— Ръкавът — настоя Марш. — Колко отнема?

Лоцманът се изплю.

— Тридесет минути, може би двадесет — с предишната скорост, но защо ви интересува? Казах ви…

Абнър Марш отвори вратата на лоцманската будка и извика на капитан Йегър. Трябваше да изкрещи три пъти, преди той да го чуе. Старецът се дотътри едва след пет минути.

— Съжалявам, капитане — каза той. — Бях на основната палуба. Томи Ирландеца и Големия Йохансен се изгориха доста лошо. — Той видя отломките от колелото и замлъкна. — Бедният старец — измърмори той и оклюма.

— Някоя от тръбите ли се е счупила? — попита Марш.

— Доста се счупиха — призна Йегър и откъсна поглед от раздробеното колело. — Всичко се напълни с пара. Можеше да е по-зле, но Док отвори отдушните тръби веднага и ги задържа така. Ударът разби всичко.

Марш оклюма. Това бе краят. Дори някак да можеха да се измъкнат от препятствието, да сложат нов рул и да преминат ръкава с половин колело, отмествайки проклетото дърво — а нищо от това не беше лесно, — имаха да се занимават със спукани тръби, а може би и с повреди на котела. Капитанът изпсува продължително на висок глас.

— Капитане — каза Йегър, — няма как да ги хванем, но поне сме в безопасност. „Трескав блян“ ще продължи напред и ще помисли, че отдавна сме им избягали.

— Не — отвърна Марш. — Капитане, искам да направите носилки за ония изгорените и да тръгнете през гората — той посочи към нея с бастуна си. Брегът се намираше на десетина метра отвъд плитката вода. — Намерете град. Наблизо трябва да има.

— На две мили от острова — поясни кормчията.

Марш кимна.

— Добре. Заведете ги там тогава. Искам да тръгнете всички. Направете го бързо. — Той отново си спомни за блясъка на златото, когато очилата на Джефърс паднаха, за онова ужасно краткотрайно сияние. Не отново, не отново. — Намерете лекар, за да ги превърже. Мисля, че така ще сте в безопасност. Искат мен, не вас.

— Няма ли да дойдете? — попита Йегър.

— Имам пушка — каза Абнър Марш — и някакво предчувствие. Ще чакам.

— Елате с нас.

— Ако избягам, ще ни последват. Хванат ли ме, сте в безопасност. Поне така ми се струва.

— Ако не дойдат…

— Тогава тръгвам към вас призори — прекъсна го Абнър и тропна с бастуна си нетърпеливо.

— Все още съм капитан, нали? Сти’а плямпа и прави каквото казвам. Слизайте всички от парахода ми, ясно?

— Капитан Марш — подхвана отново Йегър, — нека поне ние с Кет ви помогнем.

— Не. Хайде.

— Капитане…

— ВЪРВЕТЕ! — изкрещя Марш, почервенял от гняв. — ВЪРВЕТЕ!

Йегър пребледня, хвана стреснатия кормчия под лакътя и го изведе от лоцманската будка. Щом поеха забързано надолу, Абнър Марш погледна отново към реката — там нямаше нищо — и слезе в каютата си. Взе пушката от стената, провери дали всичко е наред, зареди я и натъпка кутията с куршуми в джоба на бялото си палто. Въоръжен, капитанът се върна на ветровитата палуба и премести стола си, така че да наблюдава реката. Ако бяха умни, помисли си Марш, щяха да знаят колко е плитка водата, да са наясно, че „Илай Рейнолдс“ е способен да преплава ръкава, но може и да не е успял. Дори в най-добрия случай обаче щеше да го направи бавно и да измерват през цялото време. Щяха да знаят, че щом преминат от другата страна острова, значи са победили. Въобще нямаше да продължат надолу по течението. Щяха да почакат край изхода на ръкава за „Рейнолдс“. В това време хората на нощта щяха да продължат насам с лодка, в случай че опонентът им е спрял или е заседнал. Така би направил самият той. Малкият отрязък от реката, който бе видим за него, продължаваше да е пуст. Почувства някакъв студ. Очакваше всеки момент да види как лодката се носи покрай дърветата, пълна с мълчаливи мрачни силуети с бледи лица и самодоволни усмивки, осветени от лунните лъчи.

Марш провери отново изправността на пушката си и си пожела Йегър да побърза. Заедно с боцмана и останалия екипаж на „Илай Рейнолдс“ бяха тръгнали преди петнадесет минути, а все още по реката не се задаваше нищо. Нощта бе изпълнена с много шумове. Водата клокочеше край отломките на парахода, вятърът накланяше дърветата едно към друго, животните издаваха звуци из гората. Марш се надигна, без да сваля пръст от спусъка, и погледна към горното течение на реката. Нямаше нищо, освен кална вода, миеща наноси, чворести коренища и падналият черен дънер, който бе строшил колелото на парахода. Недалеч се носеше само един плавей.

— Може би не са толкова умни — измърмори Марш под носа си.

С крайчеца на окото си той забеляза нещо бледо на острова, отвъд потока. Извърна се към него и вдигна пушката, но нямаше нищо, освен гъстите черни гори и речната тиня. Между него и мрачния, притихнал остров имаше двадесет ярда плитчини.

Абнър Марш дишаше тежко. Ами ако не идваха с лодката? Ако бяха предпочели да продължат пеша по сушата? „Илай Рейнолдс“ изскърца под него и това го накара да се притесни още повече. Просто усядаше, каза си капитанът, опираше дъното и усядаше в пясъка. Ала нещо друго му нашепваше, че чува стъпки. Може би се прокрадваха зад него, докато наблюдаваше реката. Ами ако вече бяха на кораба? Дали Дамон Жулио̀ не се изкачваше по стълбите, дали не приближаваше откъм салона? Знаеше колко тихо може да се движи. Сигурно претърсваше каютите и бавно се приближаваше към стълбището, което щеше да го отведе горе, на ветровитата палуба. Марш обърна стола си, за да държи изхода под око, в случай че изведнъж от там изскочи нечие бледо лице. Ръцете му се покриха с пот. Прикладът на пушката стана хлъзгав. Той изтри дланите си в панталона. Откъм стълбището се чу тих шепот. Абнър помисли, че са долу, крояха как да го хванат. Бе останал съвсем сам и беше в капан. Първото, разбира се, нямаше никакво значение. Преди имаше кой да му помогне, но това се беше оказало без значение. Марш стана и тръгна към стълбите. Взираше се в мрака, разсейван единствено от бледата лунна светлина. Стисна здраво оръжието, присви очи и зачака нещо да се появи. Остана така дълго, заслушан в неясния шепот. Сърцето му хлопаше като уморената стара машина на „Рейнолдс“. Искаха да ги чуе, реши Абнър, да се страхува. Бяха се прокраднали вътре като призраци — толкова тихо и бързо, че не ги бе видял. Целяха да го уплашат.

— Знам, че си там — извика той. — Ела горе. Имам нещо за теб, Жулио̀.

Марш вдигна пушката. Последва тишина.

— Проклет да си — изкрещя отново капитанът.

Нещо в долната част на стълбището се раздвижи. Бледият силует се местеше бързо. Марш вдигна рязко пушката, за да стреля, но сянката изчезна още преди да се прицели. Изруга и пристъпи две стъпала надолу, преди да спре. Реши, че искат да направи точно това — да го примамят към мрачните кабини и прашния салон, от чийто мръсен тавански прозорец се изливаше лунна светлина. На ветровитата палуба можеше да ги задържи. Нямаше как да се качат безпроблемно. Щеше да забележи как се носят по стълбите, по-точно — как ги изкачват. Долу щеше да бъде на тяхната милост.

— Капитане — каза един нежен глас. — Капитан Марш.

Абнър вдигна пушката и присви очи.

— Не стреляйте, капитане. Аз съм. Сама съм.

Тя пристъпи напред към стълбището.

Валерѝ.

Марш се поколеба. Усмихваше му се. Черната й коса блестеше на лунните лъчи. Носеше панталони и червеникава мъжка риза, разкопчана отпред. Кожата й беше гладка и бледа, а очите впримчиха неговите, искряха теменужено, дълбоки, красиви, бездънни. Той можеше да плува в тях завинаги.

— Елате, капитане — каза Валерѝ. — Сама съм. Изпрати ме Джошуа. Елате, за да поговорим.

Марш слезе две стъпала по-надолу, пленен от пламенните й очи. Валерѝ протегна ръце. „Илай Рейнолдс“ изскърца и внезапно се наклони още надясно. Абнър се спъна и удари силно единия си пищял в стъпалото. Болката насълзи очите му. Тогава чу тих смях долу. Усмивката на Валерѝ постепенно избледня. Марш изруга, вдигна пушката отново и стреля. Откатът почти му отнесе рамото и едва не го събори назад. Валерѝ бе изчезнала, подобно на привидение. Марш изпсува отново, стана и непохватно бръкна в джоба си за нов патрон. Отстъпваше бавно назад.

— Джошуа, по дяволите! — извика той към мрака в дъното на стълбището. — Жулио̀ те е пратил, проклета да си!

Когато се оказа отново на ветровитата палуба, която вече бе наклонена под ъгъл от тридесет градуса, Марш почувства как нещо много твърдо опира между лопатките на раменете му.

— Бре, бре — каза глас зад него. — Ама ако туй ней капитан Марш!

Другите изникнаха един по един, когато Марш хвърли оръжието. Валерѝ пристъпи бавно към тях. Не смееше да го погледне. Абнър Марш я наруга като най-долна курва. Накрая тя го изгледа само за миг страховито и обвинително.

— Мислите ли, че имах избор? — попита го горестно и капитанът замлъкна.

Не думите й го накараха да затвори уста, а очите й. Теменужените бездни се обърнаха към него само за миг, но това беше достатъчно, за да забележи, че в тях се спотаява срам, страх… и жажда.

— Мърдай — нареди Киселия Били Типтън.

— Проклет да си — изсъска Марш.