Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (24)

Двадесет и четвърта глава

На парахода „Озимандий“,

река Мисисипи,

октомври 1857

— Бре, бре — каза Киселия Били, — кара право срещу нас. Ней ли мило?

— Сигурен ли си, че е Марш, Били? — попита Жулио̀.

— Погледнете сам — отвърна Типтън и подаде далекогледа си на Дамон. — В лоцманската будка на оная таратайка е. Кой друг е толкова дебел и брадавичест? Добре че ми стана интересно защо ни следват по петите.

Жулио̀ остави далекогледа.

— Да — каза той с усмивка. — Какво ли щяхме да правим без теб, Били! — Усмивката му се стопи. — Но ти ме увери, че капитанът е мъртъв, Били. Тъкмо бе паднал в реката. Сигурен съм, че помниш. Нали?

Киселия Били го изгледа предпазливо.

— Този път ще се уверя в това, господин Жулио̀.

— Ах — въздъхна Дамон, — да. Лоцман, искам да минем на около фут от тях. Ясно ли е?

Джошуа Йорк извърна поглед от реката само за миг, без да изпуска кормилото от здравата си хватка. Студените му сиви очи срещнаха погледа на Жулио̀ в мрака на лоцманската будка и след това се сведоха надолу.

— Ще преминем близко — промълви тихо Йорк.

На кушетката зад печката Карл Фрам се раздвижи немощно. Той седна и се изправи, за да застане зад Йорк. Взря се в реката с помръкнали, полумъртви очи. Движеше се бавно и залиташе като пияница или грохнал старец. Като го гледаше сега, на Били му бе трудно да си припомни някогашната му самоувереност. Дамон се бе погрижил добре за Фрам. Стана през онзи ден, когато кормчията се върна на кораба. Шляеше се важно-важно, без да знае, че нещата са се променили. Тогава високият като върлина Карл се изфука глупаво пред Жулио̀, че имал три съпруги. Това силно развесели Дамон.

— Понеже повече няма да ги видиш — беше му казал той, — ще имаш нови три жени на борда. Лоцманите имат свои привилегии, нали така?

Синтия, Валерѝ и Кара се редуваха. Пиеха внимателно, но достатъчно често. Фрам бе единственият им кормчия с разрешително и не можеха да го изгубят, въпреки че сега Йорк управляваше почти през цялото време. Карл вече не бе висок и силен, нито пък самоуверен. Едва говореше и провлачваше стъпките си. Целите му ръце бяха покрити със следи от зъби и драскотини, а в очите му тегнеше трескав поглед. Той примижа и се загледа в раздрънкания колесар. Изведнъж сякаш го изпълни някакво оживление. Дори се усмихна^[1].

— Близко — промълви лоцманът. — Залагам, че ще мине близко.

Жулио̀ го изгледа.

— Какво имате предвид, господин Фрам?

— Хапс’лютно нищо — отвърна той. — Освен че ще ви халоса като коч — усмивката му се разтегна до ушите. — Залагам, че старият капитан Марш е нашибал цялата котелна палуба на тая таратайка с взривове. Т’ва си е стар моряшки номер.

Жулио̀ върна за кратко погледа си към реката. Колесарят напредваше право към „Трескав блян“ и лудо бълваше огън и дим.

— Лъже — каза Киселия Били. — Той все лъже.

— Гле’йте колко бързо напредва — каза Фрам и съвсем не грешеше.

С потока зад себе си и колелото, край което водата кипеше, параходът се носеше напред като самия дявол.

— Господин Фрам е прав — каза Джошуа Йорк и с тези думи започна да върти колелото в другата посока с отмерени и бързи движения.

„Трескав блян“ отмести рязко носа си наляво. Миг по-късно напредващият колесар се отклони в противоположната посока и започна да им се изплъзва. Дори прочетоха избелелите ъгловати букви на корпуса му: „ИЛАЙ РЕЙНОЛДС“.

— Проклет номер! — кресна Киселия Били. — Оставя ги да ни избягат!

— Няма взривове — каза студено Жулио̀. — Приближи ни.

Йорк веднага започна да върти кормилото в противоположната посока, но беше твърде късно. Корабът на Марш не пропусна възможността и се устреми напред с изненадваща скорост и пара, издигаща се с писък от тръбите на високи бели стълбове. „Трескав блян“ реагира мигновено и поднови курса си, но „Илай Рейнолдс“ вече се намираше на около тридесет ярда от десния борд и ги подминаваше, вече в безопасност, надолу по течението. В далечината, откъм парахода, се чу изстрел, толкова силен, че усетиха гърмежа въпреки шума от машините на „Трескав блян“ и колелата му. Нямаше обаче никакви пробойни по корпуса.

Дамон Жулио̀ погледна към Джошуа Йорк, без да обръща внимание на усмивката, грейнала върху лицето на Фрам.

— Сега ще ги хванеш, Джошуа, или ще наредя на Били да хвърли бутилките ти в реката, за да изпитваш жаждата като всички нас. Ясен ли съм?

— Да — каза Йорк.

Той поиска да спрат колелата, а след това задвижи бавно лявото напред, а дясното назад. „Трескав блян“ предприе нов обратен завой, подпомогнат от потока. „Илай Рейнолдс“ се изплъзваше. Колелото на кърмата му гребеше яростно, а комините бълваха искри и пламъци.

— Добре — каза Дамон и се обърна към Типтън. — Били, отивам в каютата си.

Жулио̀ прекарваше голяма част от времето си там. Стоеше сам в мрака, без да пали дори свещ, отпиваше бренди и се взираше в нищото. Все повече оставяше командването на кораба на Били, както някога бе направил с плантацията, докато той обикновено се намираше в тъмната, прашна библиотека.

— Остани тук — каза още Жулио̀. — Наблюдавай дали нашият лоцман изпълнява заповедта. Щом настигнем парахода, ми доведете капитан Марш.

— Ами другите? — попита колебливо Типтън.

— Сигурен съм, че ще измислиш нещо — отвърна Жулио̀ с усмивка.

Когато Дамон си отиде, Киселия Били се загледа в реката. „Илай Рейнолдс“ се отдалечи доста надолу по течението, преди „Трескав блян“ да завърши обратния си завой. Имаше поне няколкостотин ярда преднина, но това едва ли щеше да продължи дълго. „Трескав блян“ пореше водите, както не го бе правил от месеци. Двете му колела се въртяха с пълна мощност, пещите ревяха, палубите се тресяха от плавните и силни удари на машините долу. Разстоянието се топеше пред очите на Били. Параходът поглъщаше реката пред себе си. Изглежда Марш съвсем скоро щеше да посети Дамон Жулио̀. Типтън нямаше търпение, опиваше се от желание. Точно тогава обаче Джошуа поиска да забавят дясното колело и започна да върти кормилото.

— Хей! — викна Били. — Оставяш ги да избягат! К’во прайш? — той посегна зад гърба си и извади ножа, за да го опре в гърба на Йорк. — К’во прайш?

— Пресичам реката, господин Типтън — отвърна спокойно Джошуа.

— Върни кормилото обратно. Марш не пресича нищо, нали виждам, откъсва се напред — Йорк не обърна внимание на думите му и Били се ядоса още повече. — Върни кормилото! Не чуваш ли?

— Преди малко минахме покрай заливче — каза Йорк. — Край устието му беше паднала изгнила канадска топола. Това е знакът. На този знак трябва да пресека. Ако продължа направо, ще се насоча към дъното и потъваме. Ей там пред нас има остра подводна скала. Твърде дълбоко е, за да се вижда над водата, но не и толкова, че да не ни разпори дъното. Нали така, господин Фрам?

— Сам не мога да го обясня по-добре.

Киселия Били се огледа подозрително.

— Не ви вярвам — каза той. — Марш не пресече, а дъното му не се разпори. Това поне го видях — той размаха ножа си. — Няма да го оставиш да се измъкне.

В това време „Илай Рейнолдс“ увеличи преднината си с още стотина фута. Едва тогава по-малкият параход измени курса си малко надясно.

— Боцманче — каза Карл Фрам с презрение, — мамка му, тоя малък колесар, дето преследваме, няма никаква изместимост. Като навали добре, може да мине през половин Ню Орлиънс, преди да разбере, че е напуснал реката.

— Абнър не е глупав — добави Джошуа Йорк, — нито пък кормчията му. Знаеха, че скалата е твърде дълбоко, за да я опрат дори когато реката е на това ниво. Минаха над нея и се надяваха, че ще ги последваме, за да се ударим. В най-добрия случай щяхме да ударим дъното по изгрев. Сега разбирате ли, господин Типтън?

Киселия Били се намръщи. Чувстваше се като глупак. Той прибра ножа, а Карл Фрам започна да се смее. Беше твърде тихо, но достатъчно, за да го чуе Били.

— Млъквай, да не докарам женорята ти — сопна му се той и на свой ред също се закикоти.

„Илай Рейнолдс“ вече се бе превърнал в точка на хоризонта, но пушекът му още се издигаше в небето, а светлините тлееха в далечината. Киселия Били се загледа в тях мълчаливо.

— Защо толкова много се вълнувате от бягството на Абнър? — попита тихо Йорк. — Какво зло ви е сторил капитанът, господин Типтън?

— Не му харесвам брадавиците — отвърна хладно Били, — а Жулио̀ го иска за себе си. Неговите желания са и мои.

— Какво ли щеше да прави без вас — каза Джошуа. Киселия Били не обърна внимание на тона му, но преди да възрази, Йорк отново заговори: — Той те използва, Били. Без теб ще бъде нищо. Ти мислиш и действаш вместо него, пазиш го през деня. Няма да е същият, ако не си тук.

— Мда — каза гордо Били.

Той знаеше колко значим е и това му харесваше. На парахода се чувстваше още по-добре. Да си боцман, беше приятно. Негрите, които купи, и всички бели боклуци, наети от Начес, се страхуваха от него, наричаха го „господин Типтън“ и изпълняваха заповедите му, без да повишава тон или дори да ги поглежда. Отначало някои от белите бяха недисциплинирани, докато веднъж не разпори един. След това го натика в пещта с висящи черва от корема. Така спечели страхопочитанието им. Негрите не правеха проблеми освен на пристанищата. Когато акостираха, Били ги оковаваше с веригите, които бяха сложили на основната палуба, за да не избягат. Беше по-приятно, отколкото да си надзирател в плантация — просто един бял боклук, когото всички ненавиждаха. По реката обаче боцманът на параход бе човек с положение, член на ръководството, някой, с когото трябва да се държиш учтиво.

— Обещанието, което си получил от Жулио̀, е лъжа — каза Йорк. — Никога няма да станеш един от нас, Били. Ние сме две различни раси. Анатомията ни се различава, плътта ни, дори кръвта. Не може да те превърне, без значение какво ти казва.

— Сигурно ме мислиш за ужасно глупав — отвърна Типтън. — Не е нужно да слушам Жулио̀. Знам историите. Вампирите могат да създават други вампири. Няма значение какви ги говориш, някога си бил като мен, Йорк. Само че ти си слаб, а аз — не. Страх ли те е? — Така си мислеше Били. Йорк искаше от него да предаде Жулио̀, за да не стане един от тях. Ако се случеше това, щеше да бъде по-силен, може би мощта му щеше да се сравнява с онази на Жулио̀. — Плаша те, нали, Джош? Мислиш се за нещо особено, но почакай господарят да ме превърне и ще те накарам да лазиш в краката ми. Интересно, какъв ли вкус има кръвта ти? Жулио̀ знае, нали?

Йорк не отвърна, но Киселия Били знаеше, че е напипал болезнено място. Дамон бе опитвал от кръвта му поне дузина пъти след онази първа нощ на „Трескав блян“. Всъщност вече не пиеше от друг. „Понеже си толкова красив, любезни Джошуа“, казваше той с бледа усмивка, преди да даде на Йорк чаша, за да я напълни. Харесваше му да го гледа как се подчинява.

— Винаги ти се присмива — каза след малко Йорк. — И ден, и нощ. Подиграва ти се и те ненавижда. Смята, че си грозен и смехотворен, независимо че си му от голяма полза. За него си просто животно. Ще те отпрати веднага щом открие по-силен скот, който да му служи. Ще го направи с удоволствие, но дотогава ще си толкова гнил и вмирисан отвътре, че пак ще му вярваш и ще го ласкаеш.

— Не съм ласкател — отвърна Били. — Млъквай! Жулио̀ не лъже!

— Тогава го попитай кога е решил да те превърне. Попитай го как ще направи това чудо, как ще избели кожата ти, как ще преобрази тялото ти и ще те научи да виждаш в тъмното. Попитай го, щом смяташ, че не лъже. И слушайте внимателно, господин Типтън. Слушайте насмешката в гласа му, докато ви говори.

Киселия Били Типтън стискаше зъби. Това бе единственото, което можеше да стори, за да не извади ножа си и да го забие в широкия гръб на Джошуа. Знаеше, че Йорк само ще му се нахвърли, а Жулио̀ едва ли щеше да остане доволен.

— Добре — отвърна накрая. — Може пък и да го попитам. По-стар е от теб, Йорк. Знае повече от теб. Ще взема още сега да го питам.

Карл Фрам отново се засмя. Дори Йорк отмести поглед от реката и се усмихна подигравателно.

— Какво чакаш тогава? — попита той. — Давай.

Киселия Били слезе на тексаската, за да зададе въпроса си. Дамон Жулио̀ се бе настанил в капитанската каюта, която преди бе принадлежала на Джошуа. Типтън почука учтиво.

— Да, Били — чу се мек глас в отговор.

Той отвори вратата и влезе. Вътре беше тъмно, но той усещаше, че Жулио̀ седи, потънал на няколко фута в мрака.

— Вече хвана капитан Марш? — попита Жулио̀.

— Още се опитва да избяга — отвърна Били, — но скоро ще го хванем, господин Жулио̀.

— Ех, а тогава защо си тук, Били? Казах ти да стоиш при Джошуа.

— Трябва да ви попитам нещо — подхвана Типтън и разказа всичко, което бе чул от Йорк.

Когато привърши, в стаята бе съвсем тихо.

— Бедничкият Били — заговори накрая Жулио̀. — Нима се съмняваш след цялото това време? Ако е така, тогава няма как да претърпиш промяната. Това е причината любезният Джошуа да е толкова измъчен. Неговите съмнения са го оставили наполовина господар и наполовина добитък. Разбираш ли? Трябва ти търпение.

— Искам да започна — настоя Киселия Били. — Минаха години, господин Жулио̀. Вече имаме този параход. Нещата вървят много по-добре. Искам да съм един от вас. Обещахте ми.

— Така е — съгласи се Дамон Жулио̀ и се засмя. — Ами тогава, Били, значи да започваме, нали? Служи ми вярно и ако толкова настояваш, не бих могъл да откажа, нали? Ти си толкова умен, че не бих искал да те загубя.

Киселия Били не можеше да повярва на ушите си.

— Значи ще го направите?

Джошуа Йорк щеше горчиво да съжалява за тона си, помисли си радостно Били.

— Разбира се, Били. Нали съм ти обещал?

— Кога?

— Промяната не може да стане за една нощ. Ще отнеме време да те превърна, Били. Години.

— Години? — повтори Типтън с тревога.

Не му се чакаше толкова дълго. В историите, които беше чувал, не отнемаше години.

— Страхувам се, че да. Както бавно си станал мъж от момче, така ще отнеме време да се превърнеш от роб в господар. Добре ще те храним, Били. Кръвта ще ти даде сила, красота, бързина. Ще пиеш живот, ще го поемаш във вените си, докато не се преродиш за нощта. Няма как да стане бързо, но ще се получи точно както съм ти обещал. Ще имаш вечен живот и власт, ще те обладава алената жажда. Започваме скоро.

— Колко скоро?

— За да започнем, трябва да пиеш, Били. За това ни трябва жертва — Жулио̀ се засмя. — Капитан Марш — допълни ненадейно. — Тъкмо като за теб е, Били. Когато настигнете парахода му, го доведи при мен, както ти наредих. Нека е невредим. Няма да го докосна. Ще бъде за теб, Били. Ще го вържем в големия салон и ще пиеш от кръвта му нощ след нощ. Мъж с неговите размери сигурно има много кръв. Ще ти стигне за дълго време, Били. С него ще изминеш много от пътя си към промяната. Да. Ще започнеш с капитан Марш веднага щом стане наш. Хвани го, Били. Заради мен и заради себе си.