Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (11)

Единадесета глава

На парахода „Трескав блян“,

Начес,

август 1857

За Абнър Марш нощта продължаваше. Беше хапнал малко, за да успокои стомаха и страховете си, а след това се върна в каютата. Сънят обаче не желаеше да го утеши. Часове наред се взираше в сенките. Мислите му препускаха, прескачаха от подозрение към ярост и дори вина. Между тънките колосани чаршафи той се потеше като свиня. Когато го застигнеше унесът, се мяташе, въртеше и често се будеше. Откъслечните му несвързани сънища бяха изпълнени със скрит смисъл: кръв, горящи параходи, жълти зъби, Джошуа Антън Йорк, блед и студен, окъпан в алена светлина.

Следващият ден беше най-дългият в живота на Марш. Всичките му мисли се въртяха отново и отново около едно и също. По обед вече знаеше какво трябва да направи. Бяха го хванали и това нямаше как да бъде поправено. Можеше единствено да признае своята вина на Джошуа. Дори това да означава край на съдружието им. Така трябваше да постъпи, въпреки че мисълта да загуби „Трескав блян“ го изпълваше със слабост, почти го поболяваше. Почувства отчаяние като в онзи ден, когато видя отломките, в които ледът бе превърнал корабите му. Това щеше да го довърши. Вероятно го заслужаваше, задето бе предал доверието на Джошуа. Нещата със сигурност не можеха да продължат както преди. Йорк трябваше да чуе цялата история от собствената му уста. Това означаваше, че трябва да стигне до него преди Катрин. Даде инструкции на целия екипаж: „Искам веднага да ми съобщите, когато се върне. Без значение кога и какво върша, трябва да ми кажете на момента. Ясно?“ След това зачака. Опита да намери някакво утешение в прелестната вечеря: печено свинско със зелен боб и лук и половин боровинков пай за десерт.

До полунощ оставаха два часа, когато един моряк го потърси.

— Капитан Йорк се връща. С него има и други хора. Господин Джефърс ги настанява в каютите.

— Джошуа качи ли се в стаята си? — попита Марш.

Морякът кимна. Абнър грабна бастуна си и тръгна натам. Изпита кратко колебание, когато се озова пред вратата на Йорк. Изпъна широките си рамене и почука силно с ръкохватката на бастуна. Джошуа отвори чак след третия път.

— Влез, Абнър — каза той с усмивка.

Марш прекрачи прага, затвори зад себе си и се подпря на вратата. В това време Йорк прекоси стаята и се захвана с онова, което бе прекъснал. Беше извадил сребърен поднос и три чаши и тъкмо посягаше към четвъртата.

— Радвам се, че си тук. Доведох няколко души на борда, с които искам да се запознаеш. Когато се настанят в каютите си, ще дойдат за питие.

Йорк взе една бутилка от специалното питие, която стоеше на рафта за вино, и отстрани восъка с ножа си.

— Не ми пука за това — отвърна рязко Марш. — Джошуа, трябва да поговорим.

Йорк постави бутилката на подноса.

— Какво става, Абнър? Звучиш разстроен.

— Имам ключ за всяка врата на кораба. Господин Джефърс ги държи в касата. Докато беше в Начес, взех ключа и претърсих каютата ти.

Джошуа Йорк почти не трепна, но щом чу думите на Марш, стисна устни.

Абнър го погледна право в очите, както е редно да направи един мъж в подобна ситуация, и почувства у него мраз и гняв, предизвикани от предателството. Щеше да понесе по-леко всичко, ако Джошуа се бе развикал или бе извадил оръжие, вместо да го гледа по този начин.

— Намери ли нещо интересно? — попита накрая Йорк с равнодушен тон.

Абнър Марш се откъсна от сивите очи на Джошуа и смушка писалището с бастуна си.

— Дневниците ти — отвърна той. — Пълни са с трупове.

Йорк не отвърна. Само хвърли поглед към бюрото, смръщи се, седна на едно от креслата и си наля малко от своето гъсто, силно питие. Изпи го на един дъх и едва тогава се обърна към Марш.

— Седни — нареди му той. Абнър зае мястото срещу него и Йорк добави само още дума. — Защо?

— Защо? — повтори Марш, с прокрадващ се гняв в гласа. — Може би защото ми е писнало да имам съдружник, който не ми казва нищо, който не ми се доверява.

— Имахме сделка.

— Зная, Джошуа, и съжалявам, ако изобщо има значение. Съжалявам, че го направих и, по дяволите, съжалявам още повече че ме хванаха. — Той се усмихна с горчивина. — Онази Катрин ме видя. Ще ти разправи това-онова. Виж, трябваше направо да дойда при теб и да ти кажа какво ме яде отвътре. Правя го сега. Може би е твърде късно, но го правя. Джошуа, обожавам параходите повече от всичко. Денят, в който вземем рогата на „Еклипс“, ще е най-щастливият в живота ми. Мислих обаче и реших, че е по-добре да се откажа от това и да напусна парахода, ако нещата продължат така. Реката е пълна с разбойници, мошеници, фанатици, аболиционисти, републиканци и всякакви други шантавели, но ти си най-шантав от всички, кълна се. Това с нощните часове няма значение, не ме притеснява изобщо. Книги, пълни с мъртъвци — е, това е друго нещо, но всеки харесва да чете различни неща. Познавах един лоцман от „Великият турчин“, чиито книги щяха да накарат дори Карл Фрам да се изчерви от срам. Но всички тези забавяния, всички твои изчезвалия, вече не мога да търпя. Бавиш ми парахода, проклетнико, разваляш ни името още преди да сме го изградили. Това не е всичко, Джошуа. Видях те онази нощ, когато се върна от Ню Мадрид. Ръцете ти бяха оцапани с кръв. Отречи го, ако можеш. Наругай ме, ако искаш. Аз ще си зная. Имаше кръв по ръцете, гръм да ме удари, ако не е така.

Джошуа Йорк пресуши едно голямо питие, намръщи се и напълни отново чашата си. Погледна отново към Марш, ледът в очите му се беше стопил. Изглеждаше замислен.

— Предлагаш да преустановим съдружието ни? — попита той.

Марш се почувства сякаш муле го е ритнало в корема.

— Ако така желаеш, да. Нямам пари да откупя всичко, разбира се, но ще задържиш „Трескав блян“, аз ще взема моя „Илай Рейнолдс“. Може би ще изкарам нещо с него и ще ти пратя част от печалбата.

— Това ли предпочиташ?

Марш го изгледа.

— По дяволите, Джошуа, знаеш, че не.

— Абнър — каза му Йорк. — Трябваш ми. Не мога да управлявам „Трескав блян“ сам. Научих малко за кормуването и познавам малко по-добре реката, но и двамата знаем, че не съм моряк. Ако напуснеш, с теб ще си тръгне и половината екипаж. Господин Джефърс, господин Блейк и Косматия Майк, а, без съмнение, ще ги последват и други. Верни са ти.

— Мога да им наредя да останат с теб — предложи Марш.

— Предпочитам и ти да останеш. Ако си затворя очите за тази твоя простъпка, ще можем ли да продължим както преди?

Бучката в гърлото на Абнър Марш беше толкова твърда, че сякаш щеше да го задуши. Той преглътна и каза най-трудната за произнасяне дума в живота си:

— Не.

— Разбирам — отвърна Джошуа.

— Трябва да вярвам на съдружника си — заяви Марш. — Той също трябва да ми има доверие. Говори с мен, Джошуа, кажи ми какво се случва и ще бъда твой съдружник.

Джошуа Йорк направи гримаса и отпи бавно от питието си, докато размишляваше.

— Няма да ми повярваш — каза той накрая. — Разказът е по-невероятен дори от историите на господин Фрам.

— Нека чуя. И без това не може да навреди.

— Може да навреди, Абнър, може. — Тонът на Йорк беше сериозен.

Той остави чашата и застана до библиотеката.

— Докато претърсваше, разгледа ли книгите?

— Да — призна си Марш.

Йорк извади един от неозаглавените томове с кожена подвързия, върна се в креслото и отвори на една страница, покрита с неразбираеми символи.

— Успя ли да прочетеш нещо? — попита той. — Тази книга и другите до нея може би са ти разяснили всичко.

— Погледнах ги. Не разбрах нищо.

— Разбира се — каза Йорк. — Абнър, това, което ще ти разкажа, е трудно за вярване. Независимо дали ще го приемеш, не бива да го споменаваш извън тази каюта. Разбираш, нали?

— Да.

Йорк погледна въпросително.

— Този път не искам грешки, Абнър. Разбираш, нали?

— Казах „да“, Джошуа — промърмори обидено Марш.

— Добре — продължи Йорк и отбеляза страницата с пръст. — Това е сравнително прост код, но за да го разбереш, трябва да знаеш, че езикът, на който се основава, е примитивен руски диалект. Изчезнал е преди няколко столетия. Оригиналните записки, които са преписани тук, са много, много стари. Разказват за живота и смъртта на определени хора, населявали северните брегове на Каспийско море преди много векове. — Той замлъкна на миг. — Извинявам се, не хора. Руският ми не е много добър, но ми се струва, че точната дума е „одоротен“^[1].

— Какво? — попита Марш.

— Това е просто едно от наименованията за тях. Различните езици ползват други думи: kruvnik, cèdomec, wieszczy. Също vilkakis и vekolàk, макар че тези имат малко по-различно значение от останалите.

— Говориш безсмислици — каза Марш, макар че някои от тези думи му звучаха познато.

Напомняха смътно на брътвежите, които си разменяха Смит и Браун.

— Тогава няма защо да ти споменавам африканските им имена — отвърна Джошуа. — Както и азиатските или останалите. Все пак nosferatu говори ли ти нещо?

Марш гледаше безизразно.

Джошуа Йорк въздъхна.

— Ами „вампир“?

Това вече значеше нещо дори за Абнър.

— Какви ги говориш? — отвърна рязко той.

— Това е история с вампири — каза Йорк и хитро се усмихна. — Трябва да си чувал за тях по-рано. Те са живи мъртъвци, безсмъртни, дебнат в мрака, нямат душа, прокълнати са да скитат вечно. Спят в ковчези, пълни с пръст от родната земя, плашат се от слънцето и кръста, а всяка нощ излизат, за да пият от кръвта на живите. Могат и да променят облика си, превръщат се в прилепи или вълци. Онези, които често използват вълчата форма, се наричат „върколаци“. Макар че това всъщност са напълно различни същества. Те са двете страни на една и съща тъмна монета, Абнър. Вампирите също се превръщат в мъгла, а жертвите им стават вампири на свой ред. Цяло чудо е, че като умножават редиците си по този начин, не са изместили напълно хората. За щастие, те имат слабости наред с безкрайната си мощ. Въпреки че силата им е плашеща, те не могат да влязат в нечия къща, ако не са поканени, без значение дали са в облика на човек, на животно или са мъгла. Те притежават изключително силен животински магнетизъм — силата, описана от Месмер^[2], и лесно убеждават жертвите си да ги поканят. Кръстът обаче ще ги накара да избягат, чесънът ги отблъсква и не могат да прекосяват течаща вода. Макар и да изглеждат точно като мен и теб, те нямат душа, поради което не се отразяват в огледало. Светената вода ги изгаря, не понасят сребро, слънчевите лъчи ги унищожават, ако ги заварят извън ковчезите им. За да се избави светът от вампир, главата му трябва да се отдели от тялото или да се забие дървен кол в сърцето му. — Джошуа се отпусна на креслото, взе питието си и отпи с усмивка. — Вампири, Абнър — добави той и почука по корицата на книгата с един от дългите си пръсти. — Тук е разказано за някои от тях. Те съществуват. Стари, вечни, истински. Книгата е написана през шестнадесети век от одоротен, за да опише в нея предшествениците си. Вампир.

Абнър Марш не продума.

— Не ми вярваш — каза му Джошуа Йорк.

— Не съвсем — отвърна Абнър Марш и приглади твърдите косми на брадата си.

Йорк трябваше да му каже още нещо. Всички тези истории за вампири съвсем не го тревожеха толкова, колкото въпросът къде се вписваше самият Йорк в цялата работа.

— Нека не обсъждаме дали вярвам или не — подхвана отново Марш. — Щом понасям небивалиците на господин Фрам, значи мога поне да те изслушам. Продължавай.

Джошуа се усмихна.

— Ти си умен човек, Абнър. Сам ще съобразиш всичко.

— По дяволите, съвсем не се чувствам чак толкова досетлив — отвърна Марш. — Кажи ми ти.

Йорк отпи и сви рамене.

— Те са враговете ми. Истински са, Абнър, и са край нас, срещат се по цялата река. Благодарение на книги като тази, с проучвания на вестници и много тежка работа успях да ги проследя в източноевропейските планини, немските и полските гори, руските степи. Тук също, в долината на река Мисисипи — в Новия свят. Зная кои са и погубвам всичко онова, което някога са били. — Той се усмихна. — Стана ли ти по-ясно всичко за книгите, Абнър? А за кръвта по ръцете ми?

Марш помисли за кратко, преди да отвърне.

— Спомням си, че държеше да има огледала навсякъде в главната каюта вместо маслени картини и други подобни. Било е за… защита?

— Именно. Както и среброто. Виждал ли си някога толкова много сребро в параход?

— Не.

— И, разбира се, реката. Дяволската Мисисипи. Никъде по света няма толкова много течаща вода! „Трескав блян“ е убежище. Преследвам ги, а те не могат да ни доближат.

— Учудва ме, че не си поискал от Тоби да слага чесън на всичко — каза Марш.

— Мислих за това — отвърна Джошуа, — но не обичам чесън.

Абнър премисли всичко отново.

— Да кажем, че вярвам на това — подхвана той. — Не казвам, че е така, но нека го приемем, поне засега. Някои неща все още ме тревожат. Защо не ми каза по-рано?

— Ако го бях направил в „Домът на плантатора“, нямаше да ми продадеш част от дружеството, а имах нужда от властта да се придвижвам където пожелая.

— А защо си буден само през нощта?

— Те дебнат плячката си само по тъмно. По-лесно е да ги откриеш, когато са навън и не се крият в убежищата си. Зная привичките им. Придържам се към техните часове от денонощието.

— А тези твои приятели? Симо и останалите?

— Симо е мой сподвижник отдавна. Другите се присъединиха по-скоро. Те знаят истината и ми помагат. Надявам се, че отсега нататък и ти ще го правиш — каза Джошуа с усмивка. — Не се тревожи, Абнър, всички ние сме смъртни като теб.

Марш приглади брадата си.

— Може ли да пийна нещо — каза той. Йорк се надигна и той добави скорострелно: — Само не от онова, Джошуа. По-добре друго. Имаш ли уиски?

Йорк стана и му наля. Марш изпи питието на един дъх.

— Не мисля, че това ми харесва. Мъртъвци, пиене на кръв, всякакви работи, на които никога не съм вярвал.

— Абнър, играя опасна игра. Не съм възнамерявал да намесвам по никакъв начин теб или екипажа. Никога нямаше да ти разкажа толкова много, но ти настоя. Нямам възражения, ако не искаш да участваш в това. Управлявай „Трескав блян“, това е всичко, което искам от теб. С тях ще се оправям аз. Съмняваш ли се във възможностите ми?

Марш видя колко спокойно Йорк седи в креслото си и се сети за мощта в сивите му очи и силната му десница.

— Не.

— Бил съм искрен в много от нещата, които съм ти казвал — продължи Джошуа. — Обичам този параход не по-малко от теб, Абнър. Споделям много от бляновете ти, свързани с него. Искам да го управлявам, за да науча повече за реката. Искам да присъствам, когато задминем „Еклипс“. Повярвай ми, че…

Някой почука на вратата.

Марш се стресна. Джошуа Йорк се усмихна и вдигна рамене.

— Приятелите ми от Начес идват за питие — обясни той. — Един момент! — извика той силно и заговори бързо и шепнешком на Марш: — Помисли за всичко, което ти казах, Абнър. Ако искаш, ще поговорим отново. Доверявам ти всичко това, но не казвай на никого. Не искам да замесвам и други.

— Имаш думата ми — каза Марш. — Пък и кой, по дяволите, ще повярва?

Джошуа се усмихна.

— Ще бъдеш ли така добър да посрещнеш гостите ми, докато налея питиетата?

Марш стана и отвори вратата. Отвън мъж и жена си шушукаха нещо. Зад тях луната се издигаше между комините като бляскаво украшение. Отдалеч, откъм Начес-под-хълма, долитаха неприлични песни.

— Влезте — покани ги той.

Непознатите бяха добре изглеждаща двойка. Мъжът бе млад, почти момче, много строен и красив, с черна коса, светла кожа и плътни, чувствени устни. В черните му очи се таеше хаплив мраз. А жената… Абнър Марш погледна към нея и едва отмести поглед. Истинска красавица. Дълга коса, тъмна като нощта, кожа — фина като млечнобяла коприна, високи скули. Талията й беше толкова малка, че Марш се зачуди дали големите му длани не могат да я обгърнат цяла. Вместо това погледна нагоре и видя, че тя го наблюдава.

Очите й бяха невероятни. Абнър никога не бе виждал такива: тъмни, кадифенотеменужени, изпълнени с обещание. Почувства, че може да се удави в тях. Напомниха му за една багра, която бе виждал по реката само веднъж или два пъти при залез — необикновени теменужени щрихи, които се показват само за миг, преди тъмата да обгърне всичко. Марш се взря безпомощно в очите й. Секундите се нижеха като векове. Накрая тя се усмихна тайнствено и бързо влезе.

Джошуа беше напълнил четири чаши: уиски за Марш, а за другите — от специалното му питие.

— Радвам се, че сте сред нас — каза той, докато поднасяше питиетата. — Надявам се, че каютите ви удовлетворяват.

— Напълно — каза мъжът и се вгледа подозрително в чашата си.

Понеже още помнеше вкуса, Марш съвсем не го винеше.

— Имате прекрасен параход, капитан Йорк — отбеляза жената с нежния си глас. — Пътуването ще ми хареса.

— Надявам се, че известно време ще попътуваме заедно — отвърна любезно Джошуа. — Колкото до „Трескав блян“, наистина се гордея с него. Комплиментите ви обаче са по-скоро за моя съдружник. — Той направи жест към приятеля си. — Позволете ми да ви представя един истински джентълмен — капитан Абнър Марш. Той е мой партньор в Параходно дружество „Река Треска“ и, ако трябва да сме честни, безспорният господар на „Трескав блян“ — жената се усмихна на Абнър, а мъжът просто кимна. — Абнър — продължи Йорк, — запознай се с господин Раймонд Ортега от Ню Орлиънс и неговата годеница Валерѝ Марсо.

— Радвам се, че сте на борда — поздрави ги Марш неумело. Джошуа вдигна чашата си.

— Тост — каза той. — За едно ново начало!

Всички повториха и отпиха.