Джордж Р. Р. Мартин
Трескав блян (1)

Първа глава

Сейнт Луис,

април 1857

Абнър Марш рязко удари по бюрото на рецепцията с хикориновия^[1] си бастун, за да привлече вниманието на служителя.

— Имам среща с някой си Йорк — каза той. — Джош Йорк. Така се казва. Има ли тук човек с това име?

Рецепционистът беше старец с очила. Той подскочи, стреснат от почукването, обърна се и веднага се усмихна на посетителя.

— Бре, че т’ва е капитан Марш — изрече той дружелюбно. — От поло’ин година не съм ва виждал, капитане. Чух за нещастието ви де. Ужасно, наистина ужасно. Тука съм от тридесет и шеста, а не съм виждал такъв лед по реката.

— Да не ви пука — отвърна Абнър Марш раздразнено.

Той очакваше подобни подхвърляния. „Домът на плантатора“ беше популярен хотел сред моряците. Самият той често бе вечерял тук, преди да настъпи онази сурова зима. След ледения запор^[2] се държеше настрана, и то съвсем не само заради цените. Обичаше храната в „Домът на плантатора“ точно толкова, колкото ненавиждаше редовните посетители: кормчии, капитани, боцмани, всякакви моряци, стари приятели и стари врагове, всеки от които беше наясно с несгодите му.

Абнър Марш не търсеше съжаление.

— Просто кажи в коя стая е Йорк — каза той с тон, нетърпящ възражение.

Рецепционистът поклати глава нервно.

— Няма да намерите господин Йорк в стаята му, капитане. В трапезарията е, нагъва.

— Сега? По това време? — възкликна Марш и хвърли един поглед на помпозния часовник зад рецепцията. След това разкопча месинговите копчета на палтото си и извади своя златен джобен часовник. — Има десет минути до полунощ — добави той, невярващ на очите си. — И нагъва?

— Да, господине, нагъва. Господин Йорк сам си знае кога и не е от ония, на които мо’е се възразява, капитане.

Абнър Марш прочисти гърлото си шумно, прибра часовника, извърна гръб, без да продума, и тръгна с големи, тежки крачки към добре обзаведеното лоби. Той беше едър мъж, но му липсваше търпение и не беше свикнал с делови срещи в полунощ. Въртеше бастуна си отривисто, сякаш нямаше никакви проблеми, сякаш все още беше същият онзи човек отпреди. Трапезарията изглеждаше почти толкова просторна и пищна, колкото салон^[3] в голям параход: полилеи от шлифовано стъкло, полирани медни лампи, маси, покрити с фин бял лен, изящни порцеланови и кристални съдове. В нормален час всички столове щяха да са заети от пътешественици и моряци, но сега нямаше никого и повечето лампи бяха угасени. Марш реши, че от късните срещи все пак има някаква полза: поне нямаше да търпи чуждото съчувствие.

Недалеч от кухненската врата двама негри сервитьори си шушукаха. Марш не им обърна внимание и продължи към далечния край на залата, където един добре облечен непознат вечеряше сам. Той навярно беше чул, че някой приближава, но дори не вдигна поглед, защото беше зает с порцелановата си паница и супата лъже-костенурка^[4] в нея.

Кройката на дългото му черно палто издаваше, че не е моряк. Вероятно беше от източните щати или дори чужденец. Имаше едро телосложение, макар и да отстъпваше на Марш. Както беше седнал, изглеждаше по-висок, но със сигурност не притежаваше неговата физика. Отначало капитанът взе господина за старец заради бялата му коса. Щом се приближи обаче, забеляза, че тя всъщност е бледоруса, а лицето на непознатия — почти момчешко. Йорк беше гладко обръснат. На издълженото му, студено лице нямаше нито мустаци, нито бакенбарди, а кожата му беше бледа като косата. Марш реши, че дланите му са също като на жена. Той почука на масата с бастуна. Покривката заглуши звука и го превърна в деликатен повик за внимание.

— Вие ли сте Джош Йорк? — попита капитанът. Господинът вдигна очи и погледите им се срещнаха. Абнър Марш щеше да помни този миг до края на дните си. Беше погледнал в очите на Джошуа Йорк. Всичките му мисли, всичките му кроежи потънаха във водовъртежа на неговия взор. Младеж и старец, конте и чужденец, всички тези епитети изгубиха смисъл. Остана само Йорк, самият той, изпълнен с власт, блян, могъщество.

Очите на Йорк бяха сиви, но на бледото му лице изглеждаха изумително тъмни. Зениците му бяха също като връхчета на игли, направени от тлеещ мрак. Те пронизаха Марш и нахлуха в душата му. Сивото около тях беше живо, движеше се като мъгла над реката в тъмна нощ, когато бреговете и светлините чезнат, когато на света не остава нищо освен кораба ти, реката и белите валма. В тази мъгла Абнър Марш забеляза нещо. Виденията се появяваха за миг пред взора му и веднага се разсейваха. Сред бялата пара надничаше проницателен ум, но в нея витаеше и звяр, мрачен и смразяващ, окован, ала гневен и беснеещ. Смях, самота, коварни страсти. Всичко това се таеше в погледа на Йорк, но най-силното чувство, което излъчваше, беше сила, чудовищна сила, сила безмилостна и неумолима като леда, скършил бляновете на Марш. Някъде сред мъглата той почувства как ледените блокове се носят бавно, бавно. Чу как корабът му се разбива, а с него — и всички надежди. Капитанът никога не бе отмествал поглед пръв пред когото и да било. Ръката му стискаше бастуна толкова силно, че той се уплаши да не го счупи. Накрая обаче не издържа и извърна очи. Господинът сложи супата настрана, махна и каза:

— Капитан Марш, очаквах ви. Моля ви, седнете.

Гласът му притежаваше приятен тембър, изтънченост, спокойствие.

— Добре — отвърна капитанът непривично тихо.

Той дръпна стола от другата страна на масата и се отпусна на него.

Марш беше грамаден мъж, висок около шест фута и с тегло от почти триста паунда^[5]. Лицето му беше червендалесто, а черната си брада капитанът не бръснеше, за да прикрива сплескания си нос и многобройните брадавици. Дори това обаче не можеше да му помогне. Имаше славата на най-грозния мъж, плаващ по реката, и знаеше това. В тежкото синьо капитанско палто с два реда месингови копчета изглеждаше внушително и страшно. Очите на Йорк обаче сякаш погълнаха цялата му напереност. Марш реши, че господинът е фанатик. И друг път беше виждал очи като тези. Носеха ги безумците, проповедниците, хвърлящи огън и жупел, бе ги забелязал и у един мъж на име Джон Браун в проклетия Канзас. Марш не искаше да си има нищо общо с фанатици, проповедници, аболиционисти^[6] и трезвеници.

Когато Йорк заговори обаче, съвсем не звучеше набожен.

— Казвам се Джошуа Антън Йорк, капитане. Дж. А. Йорк — по служба, Джошуа — за приятели. Надявам се, че след време с вас ще бъдем едновременно съдружници и приятели.

Тембърът му беше сърдечен и вещаеше благоразумие.

— Ще видим — отвърна Марш.

На такова разстояние сивите очи нямаха такъв ефект. Всичко, което бе видял в тях, се беше изпарило. Чувстваше се объркан.

— Получихте писмото ми, надявам се.

— Нося го — каза капитанът и извади от джоба на палтото си един сгънат плик.

Когато пристигна, предложението изглеждаше като манна небесна, като спасение след всичко онова, което считаше за изгубено. Сега обаче не се чувстваше сигурен в това.

— Искате да се захванете с параходство, така ли? — попита накрая, приведен напред.

В същия миг се появи сервитьор.

— Ще вечеряте ли с господин Йорк, капитане?

— Не отказвайте — прикани го Джошуа Йорк.

— Ами че да — каза Марш. Йорк го победи в погледите, но нямаше как някой да изяде повече от него. — Искам една такава супа, десетина стриди, две печени пилета с компирчета и плънка. Хуба’о да ги препечете, ей! И нещо да ги полея. Какво пиете, Йорк?

— Бургундско.

— Добре, донесете ми една бутилка такова.

Йорк изглежда се забавляваше.

— Имате забележителен апетит, капитане.

— Животът в тоя град е за-бе-ле-жи-тел-но труден — каза Марш отчетливо. — По реката също е за-бе-ле-жи-тел-но трудно, господин Йорк. Човек трябва да трупа сили. Т’ва ней Ню Йорк или пък Лондон.

— Сигурен съм в това — отвърна Йорк.

— Ми, надявам се, щом ще се пущите по реката. Това си е за-бе-ле-жи-тел-но труден занаят.

— Тогава нека направо поговорим за работата. Притежавате параходна линия, занимаваща се с товарни и пътнически превози. Искам да купя половината от дяловете. Понеже дойдохте, предполагам, че имате интерес към предложението.

— Значителен интерес — съгласи се Марш. — Но и съм доста учуден. Изглеждате интелигентен. Без съмнение, сте проверили кой съм още преди да изпратите писмото. — Той почука с пръст по масата. — Редно е да знаете, че тази зима ме разори.

Йорк не продума, но изражението му подканваше капитана да продължи.

— Параходно дружество „Река Треска“ — каза Марш. — Това бях аз. Нарекох го на родното си място — горното поречие на Треска^[7], недалеч от Галена^[8], а не толкова щото работя предимно по тая река. Съвсем не беше така. Имах шест кораба. Обслужваха предимно търговията по-нагоре по Мисисипи, от Сейнт Луис до Сейнт Пол, с леки отклонения към Треска, Илинойс и Мисури. Добре се справях. Купувах по един-два кораба всяка година и мислех да разширя търговията си в Охайо или даже Ню Орлиънс. Миналия юли обаче на моята „Мери Кларк“ се взриви котел и корабът изгоря недалеч от Дъбюк. Изгоря, та нищо не остана. Загинаха стотина. А тази зима… тази зима беше кошмарна. Четири от корабите ми зимуваха тук, в Сейнт Луис. „Никълъс Перо“, „Дънлийт“, „Милата Треска“ и „Елизабет А.“. Последният беше чисто нов, само на четири месеца, доста добър съд: триста фута дължина, дванадесет котела, по-бърз от всички други параходи по реката. Много се гордеех с моята „Госпожица Лиз“. Цената й беше двеста хиляди долара, но си струваше и последното пени. — Супата пристигна, Марш опита една лъжица и се намръщи. — Много е гореща. Все тая, Сейнт Луис е хубаво място за зимуване. Не замръзва много, нито задълго. Тази зима обаче беше различна. Мда. Леден запор. Проклетата река замръзна здравата. — Капитанът протегна червендалестата си ръка напред, разтвори пръсти и бавно ги сви в юмрук. — Представете си, че държа яйце, Йорк, и ще разберете какво имам предвид. Ледът ще смаже по-лесно параход, отколкото аз — яйце. Когато запорът се отвори, става дори по-лошо. Огромни късове лед се носят по реката, помитат пристани, кейове, кораби, всичко. Зимата премина и загубих всичките съдове, с които разполагах… и четирите. Ледът ги отнесе.

— Застраховка? — попита Йорк.

Марш започна да сърба шумно от супата си, клатейки глава след всяка лъжица.

— Не съм хазартен тип, господин Йорк. Нищо не беше застраховано. Хазарт си е това, освен ако не зала’аш срещу се’е си. К’вото съм изкарал, съм го вложил в параходи.

Йорк кимна.

— Би трябвало да ви е останал един кораб.

— Така е — съгласи се Марш, довърши супата и поиска следващото. — „Илай Рейнолдс“ — малък колесен параход^[9]. Сто и петдесет тона^[10]. Използвах го в Илинойс, щото не тегли много. Зимува в Пеория. Така се отърва от леда. Само с това останах, уважаеми. Проблемът е, че „Илай Рейнолдс“ не струва кой знае к’во. Беше двадесет и пет хиляди долара нов, и то през петдесета.

— Само седем години — каза Йорк. — Това не е много.

Марш поклати глава.

— За параход седем години е дълга работа — заяви той. — По’ечето изкарват най-много четири-пет. Реката ги изяжда. „Илай Рейнолдс“ беше добре направен, но не му остава много.

Капитанът се захвана със стридите. Загребваше ги с черупката и ги поглъщаше цели, а след това поливаше всяка с голяма глътка вино.

— Озадачавате ме, господин Йорк — продължи той, щом преполови ястието. — Искате да купите половината дялове от моята линия, а тя се състои само от един малък стар кораб. В писмото си сочите сума. Доста голяма сума. „Река Треска“ вероятно е струвала толкова с всичките си шест парахода, но сега не е така. — Капитанът погълна още една стрида и продължи. — Няма да си върнете вложението през следващите десет години, не и с „Рейнолдс“. Не може да пренесе достатъчно товар или пътници.

Марш изтри устни със салфетката си и погледна към Йорк. Храната му беше върнала силите. Отново се чувстваше на себе си — господар на положението. Погледът на събеседника му беше силен, но не и страшен.

— Трябват ви парите ми, капитане — каза господинът. — Защо ми разказвате всичко това? Не се ли боите, че ще си потърся друг партньор?

— Не работя така — отвърна Марш. — Тридесет години плавам по реката, Йорк. Почнах със сал надолу до Ню Орлиънс, когато бях дете, работил съм на плоскодънни лодки и шлепове още преди да се хвана с параходите. Бях кормчия, помощник-капитан, харпунджия, дори черен сметководител^[11]. Всичко съм бил в бранша. Всичко, но не и мошеник.

— Вие сте честен човек — каза Йорк с достатъчно твърдост в гласа, че Марш да не помисли думите му за присмех. — Признателен съм, задето счетохте за подходящо да ми кажете в какво положение се намира дружеството ви, капитане, но вече бях наясно. Предложението ми все още е в сила.

— Защо? — попита рязко Марш. — Само глупак би хвърлил пари на вятъра. Не изглеждате като такъв.

Храната пристигна, преди Йорк да отвърне. Пилетата бяха препечени точно както капитанът харесваше. Той си отряза една кълка и лакомо започна да похапва. Пред събеседника му беше сервирано дебело парче телешко, алангле, плувнало в кръв и собствен сос. Марш наблюдаваше работата на събеседника си върху него, пъргава и ловка. Ножът минаваше през месото, сякаш беше масло, не беше нужно Йорк нито да използва зъбците му, нито да натиска, за разлика от капитана, който често трябваше да прибягва до това. Държеше вилицата като истински джентълмен. Сила и грациозност — притежаваше и двете в издължените си бледи длани, а Марш му се възхищаваше. Зачуди се как изобщо ги е оприличил на женствени. Бяха светли, но силни, здрави като белите клавиши на големия роял в салона на „Еклипс“.

— Е? — напомни му капитанът. — Не ми отговорихте.

Джошуа Йорк спря за секунда и накрая продума:

— Бяхте честен с мен, капитан Марш. Няма да се отплатя за добросъвестността ви с лъжи, както възнамерявах да направя, но няма и да ви обременя с цялата истина. Има неща, които ще запазя в тайна. Не е нужно да ги знаете. Нека изложа изискванията си и да видим дали ще стигнем до споразумение. Ако ли не, ще се разделим приятелски.

Марш си отряза бяло месо от второто пиле.

— Давайте — каза той. — Тук съм си.

Йорк остави ножа и вилицата и опря пръстите на едната си ръка в тези на другата.

— Имам някои свои съображения, поради които настоявам да притежавам параход. Трябва да пропътувам цялата река без неудобства и безпокойство, не като пътник, а като капитан. Имам си блян, цел. Търся другари, съмишленици, но имам врагове, много врагове. Подробностите не ви интересуват. Ако настоявате да ги научите, ще чуете само лъжи. Не ме притискайте. — За миг погледът му стана заплашителен, но това бързо отмина. Йорк се усмихна. — Единственото, което трябва да знаете, е, че ми трябва параход, който да притежавам и управлявам, капитане. Сам виждате, че не съм моряк. Не знам нищо за параходите и Мисисипи, освен написаното в няколко книги и наученото през тия вече няколко седмици, които прекарвам в Сейнт Луис. Нуждая се от съдружник, който е запознат с реката и хората, които прекарват живота си в плаване. Някой, който да ръководи всекидневните задачи на кораба, за да преследвам свободно собствените си цели. Този съдружник трябва да притежава и други качества. Трябва да пази тайна, понеже не искам привичките ми — признавам, че понякога са доста чудновати — да станат обект на разговори по кейовете. Важно е да заслужи доверие — на него ще предоставя цялото ръководство. Нужна му е смелост. Не искам страхливец или някой суеверен, нито пък прекомерно религиозен. Вие такъв ли сте, капитане?

— Не — отвърна Марш. — Никога не ми е пукало за ония, дето само размахват библии, нито пък на тях за мен.

Йорк се усмихна.

— Прагматик сте. Трябва ми прагматик. Някой, който ще се съсредоточи над собствените си задължения и няма да ми задава прекалено много въпроси. Държа на личното си пространство и ако понякога действията ми изглеждат странни, своеволни или капризни, не бих искал някой да ги оспорва. Разбирате ли тези изисквания?

Марш приглади брадата си.

— Ако кажа, че ги разбирам?

— Ставаме съдружници — каза Йорк. — Оставете адвокатите и чиновниците да се погрижат за вашата линия, а вие елате да пътувате с мен по реката. Аз ще бъда капитан, а вие ще носите званието кормчия, помощник-капитан, втори капитан или каквото си изберете. Управлението на кораба ще бъде изцяло ваше задължение. Заповедите ми няма да са чести, но дам ли някоя от тях, ще се погрижите да бъде изпълнена безропотно. Имам приятели, които ще пътуват с нас безплатно. Може би ще им определя длъжности на борда, стига да счета, че са подходящи за нещо такова. Няма да оспорвате и тези мои решения. По пътя мога да кача на парахода и други мои приятели. Ще ги посрещате. Стига да се съгласите на тези условия, капитан Марш, заедно ще забогатеем, както си пътуваме по вашата река, потънали в разкош и обладани от безметежност.

Абнър Марш се разсмя.

— Е, що не, но това ней мойта река, господин Йорк, и ако си мислите, че ще тънете в разкош на стария „Илай Рейнолдс“, ще останете ужасно разочарован, като се качите на борда. Той си е скърцащо старо корито с доста скромни каюти и обикновено се пълни с чужденци, които пътуват от едно сиротно място към друго. От две години не съм се качвал на него. Старият капитан Йегър го управлява. Последния път, когато бях на борда, вонеше ужасно. Ако искате разкош, трябва да купите „Еклипс“ или „Джон Симъндс“.

Джошуа Йорк отпи от виното с усмивка.

— Нямам предвид „Илай Рейнолдс“, капитан Марш.

— Нямам друг кораб.

Йорк остави чашата.

— Елате — каза той. — Нека се преместим. Можем да продължим разговора в стаята ми.

Марш възнегодува — „Домът на плантатора“ предлагаше отлични десерти, които не искаше да пропуска. Йорк обаче настоя.

Беше наел просторен, добре обзаведен апартамент — най-добрия в хотела. Обикновено беше запазен за богати плантатори от Ню Орлиънс.

— Седнете — каза властно Йорк и посочи на Марш голям, удобен стол в дневната.

Капитанът го послуша, а той отиде до една от другите стаи и след малко се върна с малко сандъче, обковано в желязо. След това седна с него на масата и го отключи.

— Елате — каза той, но Марш вече беше застанал зад него. Йорк повдигна капака.

— Злато — промълви капитанът.

Той протегна ръка и докосна монетите, които започнаха да се изплъзват между пръстите му. Усещаше допира на мекия жълт метал, блясъка, звънтежа му. Поднесе една от монетите към устата си и я захапа.

— Съвсем истинско — каза той и се изплю, а след това хвърли монетата обратно в ковчежето.

— Десет хиляди долара в златни монети по двадесет — поясни Йорк. — Имам още две такива сандъчета, а също кредитни писма^[12] от банки в Лондон, Филаделфия и Рим за много по-значителни суми. Приемете предложението ми, капитан Марш, и ще имате втори кораб, доста по-впечатляващ от „Илай Рейнолдс“. Или може би е по-точно, ако кажа, че ние ще имаме втори кораб.

Йорк се усмихна.

По-рано Абнър Марш бе възнамерявал да отхвърли предложението на Йорк. Парите наистина му трябваха, но беше мнителен човек, който изобщо не харесваше тайни, а събеседникът му искаше от него да му окаже твърде голямо доверие. Офертата звучеше прекалено добре. Капитанът не се съмняваше, че някъде има уловка, която не би могъл да избегне, ако приеме. Сега обаче, когато се взираше в богатството на Йорк, решителността му отслабваше.

— Нов кораб, значи? — промълви той.

— Да — отвърна Йорк. — А това е доста по-голяма сума от онази, която бях готов да платя за половината дялове от параходната ви линия.

— Колко… — подхвана Марш. Устните му бяха сухи и той прокара по тях нервно език. — Колко сте готов да платите за тоя нов параход, господин Йорк?

— Колко са необходими? — попита тихо събеседникът му.

Марш напълни шепата си с монети и ги остави да изпаднат между пръстите му обратно в ковчежето. Мислеше си за блясъка им, но когато продума, рече:

— Не бива да носите толкова много пари с вас, Йорк. Има главорези, които биха ви убили дори само за една от тези монети.

— Зная как да се пазя, капитане — каза господинът.

Марш погледна в очите му и почувства студ. Изпита съжаление към всеки престъпник, който би посмял да открадне от Джошуа Йорк.

— Ще се поразходите ли с мен на пристана?

— Не ми отговорихте, капитане.

— Ще ви кажа. Елате първо. Искам да видите нещо.

— Добре — отвърна Йорк.

Той затвори ковчежето и жълтият блясък секна. Изведнъж стаята стана отново мрачна и тясна.

Нощният въздух беше хладен и влажен. Стъпките на двамата мъже ехтяха, докато се разхождаха по мрачните и пусти улички. Йорк крачеше пъргаво и елегантно, а Марш — тежко, но с достойнство. Джентълменът носеше широко лоцманско палто, скроено като наметало, и висока, стара шапка от боброва кожа, която на лунната светлина хвърляше издължени сенки. Марш се взираше в мрачните алеи между унилите тухлени складове и се стараеше да придаде на лицето си достатъчно свирепо изражение, за да стопи смелостта на главорезите, които може би се спотайваха в мрака. Пристанът бе обграден от параходи. Поне четиридесет бяха привързани към местата за акостиране или към подвижни пристани^[13]. Дори в този час наоколо не беше съвсем тихо. Огромни палети със стоки хвърляха сенки на лунната светлина. Двамата преминаваха покрай пристанищни работници, излежаващи се върху бали сено, които си подаваха бутилки от ръка на ръка и пушеха глинени лули. В каютите на десетина кораба още светеше. Над мисурския „Уайъндот“ се издигаше пушек. Забелязаха, че някакъв човек, застанал върху тексаската палуба^[14] на един голям параход със странични колела, ги наблюдава любопитно. Абнър Марш и Йорк го подминаха, подминаха и редицата от мрачни притаени параходи, чиито високи комини се издигаха като стволове на обгърнати в тъма дървета с необичайни корони. Накрая се спряха пред голям и богато украсен параход със странични колела и многобройни палети, натоварени на основната палуба. Подвижното му мостче беше вдигнато, за да не влизат неканени гости. Корабът беше навирил нос срещу стария си ръждив подвижен пристан. Дори на бледата светлина, хвърляна от сърпа на луната, великолепието на съда беше очевидно. Наоколо нямаше друг толкова царствен и грамаден параход.

— Е? — промълви Джошуа Йорк почтително.

Именно това се бе оказало решително, мислеше си Марш години по-късно — почтителността в гласа му.

— Това е „Еклипс“ — отвърна Марш. — Името е изписано на корпуса на колелото, ей там — той вдигна бастуна си и посочи с него. — Разчитате ли?

— Напълно. Виждам чудесно през нощта. Значи това не е какъв да е кораб?

— По дяволите, никак дори! Съвсем не е обикновен. Това е „Еклипс“^[15]. Всеки проклетник, млад или стар, по тая река го знае. Вече е на възраст. Строен е през петдесет и втора. Пет години. Още си е достолепен обаче. Цената му е триста седемдесет и пет хиляди долара и казват, че си струва парите. Ней имало по-голям, разкошен, здрав параход. Добре го познавам. Качвал съм се като пътник. Размерите са триста шестдесет и пет фута на четиридесет, а салонът е триста и тридесет фута. Няма друг като него. На единия край са вдигнали златна статуя на Хенри Клей^[16], а на другия — на Анди Джаксън^[17]. Двамата се гледат през цялото това проклето разстояние. Вътре има повече кристал, сребро и стъклописи, отколкото в „Домът на плантатора“ могат изобщо да си мечтаят, маслени картини, храна, която никога дори не сте опитвали, и огледала… какви огледала. Но всичко това е нищо пред скоростта му. Под главната палуба има петнадесет котела. Ходът^[18] му е единадесет фута. Казвам ви, никъде няма кораб, който може да се мери с него, когато капитан Стърджън му вдигне парата. С лекота прави осемнадесет мили в час срещу течението. От петдесет и трета държи рекорда за отсечката от Ню Орлиънс до Луисвил. Зная времето наизуст: четири дни, девет часа и тридесет минути. Бие проклетия „А. Л. Шотуел“ с петнадесет минути, а „Шотуел“ е бърз. — Марш се обърна, за да погледне към Йорк. — Надявах се, че един ден моята „Госпожица Лиз“ ще победи „Еклипс“, като подобри времето или го изпревари в пряко състезание. Това обаче няма как да стане. Вече е ясно. Заблуждавал съм се. Нямам пари за кораб, който може да победи „Еклипс“. Дайте ми такава сума, господин Йорк, и ще бъда ваш съдружник. Ето ви отговор. Искате половината дялове на Параходно дружество „Река Треска“ и някой, който да движи нещата тихомълком и без въпроси за ваш’те си неща? Добре. Трябва обаче да ми дадете пари за съд като този.

Джошуа Йорк се взираше в огромния параход със странични колела, който стоеше тихо и мирно, обгърнат в мрак и неподвижен, готов за всяко предизвикателство. Той извърна лице към Абнър Марш с усмивка и тлеещи пламъчета в очите си.

— Имаме сделка — каза Йорк и му подаде ръка.

Марш се ухили и от разкривените му устни се показа един счупен зъб. Капитанът сграбчи слабата бяла длан на Йорк с грубата си лапа и я стисна.

— Имаме сделка — потвърди той и впрегна цялата си мечешка сила, както правеше винаги при делови поводи, за да изпита волята и смелостта на човека срещу него. Стискаше, докато не долови болката в очите на другия.

Погледът на Йорк обаче остана непроменен. Неговата длан се впи в тази на Марш с изненадваща сила. Той затягаше захвата си все повече, мускулите под бледата му кожа изпъкнаха като стоманени нишки. Капитанът преглътна и сдържа вика си.

Йорк го пусна.

— Хайде — каза той и потупа събеседника си толкова силно по гърба, че Марш залитна. — Имаме работа за вършене.