Слави Ганев
Джордж Р. Р. Мартин и литературата на свободата

Робството не е случайност.

То е създадено от хора.

Само други човеци могат да го премахнат.

Нелсън Мандела

Една нощ в началото на юли 1764 година Хорас Уолпоул — дългогодишен народен представител в Англия и член на избирателната колегия на парламента, сънува кошмар: Бях в древен замък и край най-горното перило на огромното стълбище видях великанска ръка в метална ръкавица. Още същата година това откъслечно съновидение се превръща в „Замъкът Отранто“ — първия образец на готическата литература, променил цялото човешко изкуство завинаги.

Трябва да сме твърде наивни, за да решим, че Уолпоул е вложил в сложната картина на шедьовъра си само мъгляв щрих от сън, че този кошмар единствен го е накарал да напише творбата си такава, каквато е.

Готиката е особено явление в изкуството. Парадокс, роден от светлината на света, възхищаващ се на мрака, боготворящ тъмнината, меланхолията, страха и ужаса, нощта, гротеската, безумието. Тя черпи голяма част от енергията си от средновековните сказания, от фантастичното във фолклора и псевдонауката, но винаги опитва да обясни новото, модерното, понеже обожава техническия напредък.

Първата вълна на готиката започва със „Замъкът Отранто“ и завършва около 1820 г. Лесно е да забележим при какви условия: философията и науката на Просвещението са разклатили устоите на Църквата невъзвратимо; техническият прогрес е довел до индустриалната революция, извършила чудеса за добруването на човечеството, но и оставила милиони без препитание; Европа, опознала десетки нови земи, е поробила местните народи и ги експлоатира безпощадно; по улиците на Лондон, Хага и Париж озверели тълпи убиват хора с камъни заради нестандартната им сексуална ориентация; лишени от десетки права, жените се борят за равенство; Седемгодишната война (1756 — 1763) бушува из почти целия свят.

Раждането на модерния свят се оказва трудно. Борбата му с миналото продължава столетия.

Свръхестествените и гротескни нюанси в готическите сюжети се оказват най-лесният начин авторите да засегнат теми, белязани с етикет „табу“. Литературните наследници на Уолпоул успяват да вкарат в творбите си десетки подобни проблеми. Клара Рийвс и Ан Радклиф нападат средновековните вярвания в привидения и нетипични феномени; Матю Грегъри Луис обвинява религията, тесногръдието, суеверията и защитава правата на жените, робите, психично болните, хората с ЛГБТ ориентация; Мери Шели пише за силата на науката и пагубните фикс идеи.

Изглежда, че след първите две десетилетия на XIX век готиката постига началните си цели и постепенно заглъхва. Щрихите й се разпръсват сред останалите жанрове, които неусетно започват да боравят с нейните оръжия.

Науката скоро преживява втори бум след тласъка на индустриалната революция: железницата процъфтява, Дарвин публикува бележитата си теория „За произхода на видовете“ (1859), човечеството надвива природата в борбата си да прокопае Суецкия канал, а в Лондон за пръв път удрят камбаните на Биг Бен.

Твърде скоро обаче се оказва, че изкуството не е разкъсало напълно оковите на човека, не е освободило съзнанието му. Въпреки колосалния технически напредък сянката на стария свят е надвиснала над модерността и опитва да я задуши с тъмнината си.

Мирът след краха на Наполеон се оказва крехък. През 1848 година народите на Франция, Австрия, германските и италианските държави се вдигат на оръжие против останките от феодалната система. В същото време отвъд океана избухва масовото феминистко движение и се заражда организацията на аболиционистите — противниците на робството. Само няколко години по-късно започва кръвопролитията Кримска война (1853–1856).

Мракът отново изпълзява от затвора си и обгръща света.

И тогава тя възкръсва.

Вдъхновени от предците си, световните майстори на литературата създават неоготиката, за да я превърнат в своя трибуна. Повлиян от Мери Шели и Матю Грегъри Луис, Едгар Алън По утвърждава психологичното и свръхестествено начало във втората вълна на готиката. След него Шеридан льо Фану описва силата на женския нрав в „Чичо Сайлас“ (1864) и „Кармила“ (1874). Р. Л. Стивънсън ни показва колко лесна за покваряване е човешката природа в „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ (1886), а Оскар Уайлд бичува нравите на хайлайфа в „Портретът на Дориан Грей“ (1891). През 1897 година Брам Стокър публикува своя шедьовър „Дракула“, в който засяга темите за феминизма, сексуалната природа на човека, отношенията между етносите.

Втората вълна на готиката избледнява с Първата световна война. След нея за кратко импресионизмът и диаболиката опитват да изземат функциите й. Светът утихва преди голямата буря, която го очаква.

След Втората световна война хората вече са наясно, че човешките права отново са погазени. Вместо да настане ера на мир и благоденствие обаче, политическите свръхсили се вкопчват помежду си в Студената война (1947–1991). Народите от двете страни на бариерата се борят за правата си. Петдесетте години на новия век са белязани отново от тежки военни конфликти: Корейската война (1950–1953) и Виетнамската война (1956–1973). В Южна Африка започва епохата на Апартейда (1948–1990) — едно от най-големите престъпления срещу човечеството, а афроамериканците в САЩ се борят за граждански права. Междувременно Европа трябва да преосмисли политиката си съм колониите в Африка и Азия.

И докато световната политика отново е в хаос, науката изживява нечуван подем, довел до космическата надпревара между САЩ и СССР.

Всички нужни съставки отново са хвърлени в големия казан на изкуството. Готиката се събужда за нов живот.

Вълната, наречена „нова готика“, просъществува от 50-те години на XX век до началото на 80-те и носи на света ярки представители като Дафни дьо Морие, която описва разочарованието си от човешкия род в „Птиците“ (1952). Господарят на света е недостоен за величие, затова другите видове на планетата имат дълга да му го отнемат. Човеците, избиващи се помежду си във войни, не са призвани властници за останалите живи същества на планетата, които преди са били експлоатирани от тях.

„Интервю с вампир“ (1976) на Ан Райс се оказва един от най-могъщите двигатели на „вампирската литература“. Основан на знаковия „Дракула“, той доразвива идеите на Стокър. Подобно на великия си предшественик, авторката дори създава цял нов locus classicus за вампирите — Ню Орлиънс, който се оказва толкова силен, че днес в южняшкия американски град има общество на кръвопийците, което се събира веднъж седмично, за да се отдаде на вампирски страсти. Подтикната да напише своето произведение от смъртта на дъщеря си, Райс засяга предимно темата за края на човешкия живот, но заедно с нея намира място да изрази мнение за правата на робите, хомосексуализма, епохите, които идват и си отиват.

С нейното произведение възниква и т.нар. южняшка готика, която ползва за свой топос американския Юг преди и след Гражданската война.

Повлиян твърде силно от „Интервю с вампир“, Джордж Р. Р. Мартин избира да постави своя „Трескав блян“ именно в рамките на този поджанр, за да ни разкаже историята на необичайно приятелство, по-силно от кръвта. Способно да преживее вековете, то влага нов смисъл в безсмъртието като философска категория.

Книгата на Мартин излиза през 1982 година, когато новата готика вече затихва. Вероятно това е причината да напомня рамка на всички послания, отправени в по-ранни произведения.

Изключително повлиян от цялостната линия на готиката, романът описва борбата между новото и старото. Също като „Дракула“ на Брам Стокър, „Трескав блян“ е книга за края на предразсъдъците, на цялото онова всемогъщо тесногръдие от отмиращи епохи, което не допуска съвремието на бял свят. Печатът на миналото напомня, че „отминалите векове са имали и имат сила, която простата «модерност» не може да погуби“^[1].

Понякога личностите са готови да продължат напред, да заклеймят грешките от миналото и да творят добро, но обществото изостава от този устрем. То не възприема новото, не се чувства неудобно сред комфорта на старото. Просветените индивиди се превръщат в маргинали и борци за собствените си права и свободи. Мартин описва този феномен блестящо. Защо на човечеството са му трябвали столетия, за да отхвърли робството? Да заклейми расизма? Да признае свободата на словото? Независимостта на науката? Да отдели Църквата от държавата? Да поправи всички тези очевидни грешки? Именно по причините, посочени от Мартин.

Авторът е изключително повлиян и от Дафни дьо Морие и основната идея на „Птиците“. Не е силен онзи, който упражнява господство над другите, който умее да пролива кръв, а другият — творецът на красота, който помага на по-слабите да живеят добре — споделящият сътворения от него напредък. По-силен ли е звярът на кръвта — желанието на хората да унищожават, от съзиданието? Това са две противоположни дейности, които се стискат за гушите в смъртоносна борба още от зората на човечеството и вълнуват литературата поне от мита за Прометей насам. Очевидно е от коя всички печелим повече, но защо толкова често другата побеждава? Защо изобщо й даваме шанс?

Мартин опитва да отговори на всичките тези въпроси в „Трескав блян“.

Нациите обичат да изтъкват превъзходството си над себеподобните, да славят кръвопролитията, които заедно са си организирали. Ала нужно ли е това? „Да застреляш някого, не е нещо, с което да се хвалиш, по дяволите“, както по-долу ще каже капитан Марш. Важен остава съзидателният резултат, не войната. Въпреки това ние предпочитаме да описваме историята си с дати на сражения и цифри, сочещи броя загинали.

Авторът продължава типичното за готиката отрицание на расизма и робството, започнало още в творчеството на Матю Грегъри Луис в края на XVIII век. Изглежда пътят на злото е много по-лесен. Човечеството непрестанно търси начин да измъчва една прослойка, раса или народ заради добруването на друга, вместо да помисли как всички могат да съществуват, без да се експлоатират взаимно. Не е ли това измяна към кръвнородствените, както може би щеше да се изрази Джошуа Йорк?

Доброто и злото съществуват само когато имаш избор. Ако се върнем назад, ще видим, че почти винаги, когато са отдавали усилията си на второто, хората са разполагали с избор. Можели са да не го направят, но са предпочели него.

Мартин описва всички тези явления от човешкия живот, всички блянове, които могат да победят злото в тях, недостатъците им. Той ни убеждава, че Дамон Жулио̀ е реален, не просто още едно от модерните превъплъщения на Дракула, а подобно на своя първоизточник — алюзия за нещо съвсем истинско. Ала Мартин ни оставя надежда — Джошуа Йорк е също толкова реален. Двамата с капитан Абнър Марш никога не са преставали да бродят сред човеците, да се сливат с душите им, да ги подтикват към добро, към отрицание на злото.

Двамата все тъй ще „блуждаят късно през нощта“.

Мартин, Йорк и Марш ни учат, че с всяка епоха злото губи почва под краката си. Устоите му се разклащат и то пропада в бездната на забравата. Процесът е бавен, но необратим. Всички ние можем да спомогнем за развитието му, независимо колко дребни изглеждаме на фона на цялото човечество, независимо че на пръв поглед действията ни са само прашинки. Капката дълбае камъка с търпение. Всяка ваша постъпка има отражение в бъдещето и не просто може, а със сигурност ще промени историята.

Третата вълна на готиката заглъхва през 80-те години на XX век, е отслабването на СССР. Империята на злото бавно среща края си. Изкуството отново притъпява своята острота.

Днес светът е изправен пред много нови проблеми. Пред религиозни конфликти, нарастваща заплаха от повторна Студена война, пред борбата за свобода на движението и намаляване значимостта на нациите и държавата. В същото време науката изживява грандиозен подем в борбата си да направи живота на хората по-съвършен. В последните литературни тенденции се усеща полъх… от миналото. Завръща ли се тя? Нужно ли е да възкресяваме готиката на всеки няколко десетилетия, за да се подсетим за изначалното добро у човека? Да си спомним кои сме?

Бележки

[1] Стокър, Брам. „Дракула“, Deja Book, С., 2015, с. 52. ↑