Дейвид Балдачи
Виновните (79)

79

Отвън ги чакаше микробус, в който имаше място и за инвалидния стол на Рийл. Когато влязоха във фоайето на „Дъбовете“, Роби изживя шок, който можеше да се сравни само с образа на баща му под лунната светлина, стиснал в ръка пистолета, с който току-що бе убил жена си.

От дневната излезе Дан Роби, придружаван от Синия.

Синия бе с костюм и вратовръзка — несъмнено от уважение към мястото, където се намираше, — но заради жегата и влагата костюмът му бе от лека материя.

— Какво правиш тук? — попита Роби.

Рийл също го гледаше с изумление от инвалидния си стол.

— Разказах някои неща на баща ти, той ми разказа други. Срещата ни беше информативна. И доста полезна. Време е да тръгвам. Ще ви чакам на летището. Вие двамата се връщате с мен. Всъщност имам още една среща.

— С кого? — поинтересува се Рийл.

— С Малкия Бил Фалконър… мисля, че така се казваше. Винаги имаме нужда от талантливи хакери. А сега повече от всякога заради скандалите около АНС. За една агенция зле, за друга добре.

Синия си тръгна толкова бързо, колкото се бе появил.

Роби погледна баща си. Дан изглеждаше остарял с десет години. Стойката му не бе така изправена както преди, раменете му бяха увиснали, дори косата му изглеждаше оредяла. Не излъчваше и обичайната енергия.

— Вие двамата как сте? — попита тихо той.

— Ще се почувствам по-добре, когато зарежа този стол — отвърна Рийл.

Дан погледна сина си.

— А ти?

— Аз съм добре.

— Да поговорим вътре.

Дан ги поведе към салона. Роби буташе инвалидния стол на Рийл. Когато влязоха, той седна до нея срещу баща си.

— Вашият колега ми разказа някои неща — започна Роби-старши.

— Това е учудващо. И най-вероятно незаконно — отбеляза Роби.

— Увери ме, че не разкрива секретна информация. Но научих достатъчно, за да разбера с какво се занимавате, Уил. — Той погледна Рийл и добави: — И двамата.

Роби зяпна от изумление. Рийл изглеждаше не по-малко изумена, но не изгуби дар слово.

— Останахте ли изненадан от… професията на сина ви?

— Предполагам, че би трябвало да съм изненадан от обстоятелството, че изобщо научавам нещо за тази професия. — Дан погледна Роби. — Особено като се има предвид, че не съм очаквал да те видя отново.

— Как е Тай?

— В момента е с приятели, хора, които познава. С тях се чувства в безопасност.

— Но ще се върне, нали? — попита Роби.

— Няма да изоставя сина си.

Начинът, по който произнесе тези думи, подсказа на Роби, че няма предвид единствено Тайлър.

— Знаеш ли, това дете ми спаси живота — каза Роби. — Ако не беше изкрещяло в един момент, сега нямаше да седя тук.

Той бръкна в джоба си и извади листа, на който Тайлър бе нарисувал себе си и него. Две детински фигурки със сърце между тях.

— Никога не съм държал лични вещи в дома си. Никакви снимки, никакви спомени. — Вдигна рисунката и каза: Това обаче ще го поставя в рамка.

Дан се усмихна и кимна.

— Тай ми каза няколко думи и една не припаднах от изумление. Сега обаче отново мълчи. Лекарите ме съветват да не го притискам. Преживял е доста. Все едно е отишъл до ада и се е върнал. Видя ме… видя ме да убивам майка му. Въпреки че бях принуден да го направя, защото… тя щеше да… Не съм сигурен дали той…

Дан извърна поглед, поклати глава и избърса сълзите си.

Роби можеше да си представи какви мисли минават през главата на баща му в момента. Бил е принуден да избира между съпругата си и синовете си. Съзнаваше, че не е имал кой знае какъв избор предвид обстоятелствата. Но това не правеше ситуацията по-лека. Надяваше се съдбата никога да не го изправя пред подобна дилема.

— Как разбра къде да ни откриеш? — попита Роби.

Баща му наведе глава. Миг по-късно събра сили и погледна сина си в очите.

— Носеха се слухове за тази барака във фермата на Кланси. Имам предвид… преди години. Един от клиентите, които представлявах по делото срещу нефтодобивната платформа, е работил известно време във фермата, когато е имигрирал тук. Разказа ми някои неща, които детето му споделило относно старата барака. Думите му не бяха достатъчни, за да започне полицейско разследване, а и тогава още не бях съдия. Но никога не ги забравих. В тази връзка изплува и името на Хенри Барксдейл. В линейката ти ми каза, че подозираш намесата на Барксдейл във всичко това и предполагаш, че може да се крие във фермата на Кланси. Затова реших, че ако Барксдейл е отвел Виктория и Тай някъде, това може да е старата барака.

Роби го погледна изпитателно.

— Значи изобщо не си подозирал Виктория?

Дан извърна очи.

— Ако имаш предвид дали съм знаел, че съпругата ми е Лора Барксдейл, не, нямах представа. — Поколеба се и добави: — Ако имаш предвид дали съм подозирал, че нещо не е наред, да, подозирах.

— Защо? — полита Рийл.

— Заради рейндж роувъра в онази нощ. Няколко пъти ме пита дали съм го карал. Не, не бях аз. Но…

— Но си предположил, че може да е тя? Макар че би трябвало да е в Билокси?

— Знам, че понякога Тай спеше при Присила, когато пътуваха. Ако е било така и в Билокси, Виктория би могла да има алиби за убийството на Шърман Кланси. Лесно би могла да се върне тук, да го убие и да се прибере в Билокси преди изгрев-слънце.

— Виктория беше убедена, че Присила е стигнала до същия извод. Затова я е убила. Но защо изобщо си я заподозрял за смъртта на Кланси? — попита Роби.

— Не я подозирах, че го е убила. Подозирах, че би могла да… да ми изневерява с някой на нейната възраст.

— Вярваше ли, че е спала с Кланси? Той също не е на нейната възраст.

— Не ми се искаше да го вярвам, но не можех да бъда сигурен. Затова отправих онези заплахи към него. Всичко изглеждаше толкова съмнително. А думите й ми се сториха нелогични. Тя да пие с него? Защо? Но през ум не ми мина, че може да го е убила.

— Тя е подхвърлила уликите срещу теб на местопрестъплението. Искала е да бъдеш арестуван и осъден за убийство.

— Вече знам това. Трудно ми е да проумея как жената, от която имам дете…

— Роувърът наистина е бил видян близо местопрестъплението — каза Роби. — Всички са решили, че си бил ти, докато всъщност е била Виктория.

— Отначало помислих, че свидетелите са се объркали. Или че са видели роувъра на Кланси, а не моя. Явно съм спал, когато Виктория се е върнала и го е взела. Тогава обаче не успях да събера две и две, най-вече защото не знаех, че жената, за която се бях оженил, е… е тази, която се оказа.

— Но пристигна навреме, за да ни спасиш. Как?

— Пристигнах, когато тя вече тичаше през гората. Последвах я. Видях, че има пистолет. Нещо не беше наред.

— А когато я видя на брега на реката?

— Чух репликите, които си разменихте. Разбрах какво е извършила. И какво се кани да извърши.

— Ти спаси живота ми. Не бях в състояние да направя нищо. Ако не беше ти, двамата с Тай щяхме да умрем.

Настъпи продължително мълчание. Дан взе очилата от джоба на ризата си, постави ги и извади портфейла си. Измъкна от там снимка. Погледа я в продължение на няколко секунди, след което я подаде на Роби.

Синът му я взе и видя млад мъж с волева челюст и строг поглед в униформата на морски пехотинец.

— Това беше баща ми — обясни Дан. — Твоят дядо. Адам Роби. Знам, че никога не си го виждал. Почина преди доста време, но това е той. Снимал се е тук, след като се с върнал от Тихоокеанския фронт. Бил се е с японците от единия до другия край на най-големия океан в света — Гуадалканал, Куаджалейн, Гуам, Иво Джима, Окинава… Все ужасни места, на които са се водили жестоки битки, които човешкото съзнание не е в състояние да осмисли. Седемдесет процента от личния състав на ротата му са загинали. Наградиха го с почти всеки медал, който се връчва за бойни действия. Вероятно е убил повече хора, отколкото можеше да си спомни, и е видял да загиват повече приятели, отколкото можеше да понесе. Върна се у дома, прибра медалите в една кутия и не пророни нито дума за войната. Впоследствие научих от други хора за подвизите му. Оказа се далеч по-смел войник, отколкото бях предполагал.

Роби вдигна поглед от снимката.

— Е? — попита той. — Какво означава това, татко?

— Синко, той захвърли не само медалите си в онази кутия. Захвърли самия себе си. Или човека, който е бил някога, обикновено момче от някаква ферма в Арканзас, което мечтаело да играе бейзбол за „Сейнт Луис Кардиналс“ и да се ожени за ученическата си любов. Не постигнал нито едното, нито другото. Убивал японски войници, после се прибрал у дома и се оженил за момиче, което не обичал, защото ученическата му любов предпочела друг. После съм се родил аз.

— И какво се е случило с него? — попита Роби.

— По онова време още не бяха измислили термини от рода на „синдром на посттравматичния стрес“. Помисли си само какви неща са видели, какви неща са правили онези момчета? Нищо на този свят не би могло да ги подготви за тях. Това ги е променило завинаги, и то не по най-добрия начин. Войниците, сражавали се във Втората световна война, не говореха за нея. Страната очакваше от тях да се върнат към мирния си живот и да продължат така, сякаш са изличили от съзнанието си четирите години, прекарани в ада. Все едно можеха да натиснат някакво копче и да изтрият спомените от войната. Опитаха се да го направят. Едни постигнаха по-големи успехи, други по-малки. А трети се провалиха тотално. — Дан Роби се пресегна и посочи снимката. — Като твоя дядо.

— Значи е страдал от посттравматичен стрес?

Баща му кимна.

— Така биха го нарекли сега. Явно си бе въобразил, че аз съм врагът, Уил. Врагът, който трябва да атакува неуморно. Отново и отново. С думи и юмруци. Отношението му към мен беше… жестоко. Веднъж дори ме нарече с някакво японско име. — Дан свали очилата и изтри влагата от очите си. — Ужасна работа! — промълви той с дрезгав глас. — Сякаш преживяваше всичко отново и отново. Същински кошмар. Едър, силен, храбър мъж, превърнат в… звяр.

Рийл и Роби продължаваха да го наблюдават. Лицата и на двамата бяха изопнат и, сякаш самите те усещаха болката му физически.

— Когато навърших седемнайсет… прав беше, избягах. Не, оттеглих се от позицията си, както би се изразил той. По това време вече беше спрял да ме бие. Исках да живея собствения си живот и го постигнах. Без него. Защото останех ли у дома, с мен беше свършено.

— Но си постъпил в морската пехота в разгара на Виетнамската война. Знаел си, че ще участваш в бойни действия.

— Така е.

— Защо си го направил? След всичко, на което си бил свидетел.

Дан замълча и отвърна след почти цяла минута:

— Знам, че звучи откачено, но предполагам, че исках да покажа на баща ми, че човек може да преживее една война, да се върне у дома и да заживее различно… не като него.

— В годините след Виетнам също не са били наясно с посттравматичния стрес — каза бавно Рийл.

— Да, така е. Освен това, когато ние се върнахме, не бяхме посрещнати с тържествени паради, както момчетата от Втората световна война. Вяхме посрещнати с омраза, презрение и… което май беше още по-лошо, с безразличие. А това може да обезсърчи всеки, който години наред се е излагал под куршумите в някаква забравена от бога джунгла. Повечето хора дори не могат да я открият на картата.

— И отношението ти към мен…? — попита бавно Роби.

Дан се облегна на стола си.

— То доказва, че човек не може да оцелее във война и да не се промени. Поне що се отнася до Адам и Дан Роби. — Покашля се и продължи: — Странни игри си играе съзнанието с нас. Когато те ругаех или налагах, виждах в главата си как баща ми прави същото с мен. Не се опитвам да омаловажа онова, което ти причиних, но преживяното от мен беше далеч по-страшно. Част от мен ми нашепваше никога да не постъпвам така с моя син, но друга част правеше точно това.

Когато баща му се приведе напред и постави ръце на масата, Роби видя, че дланите му треперят.

— Повечето ветерани не се отнасят така с децата си — каза Дан. — И слава богу! Смятах се за силен, но се оказах един слаб кучи син! — Той извади кърпичка и издуха носа си. — А теб те харесваха, Уил. Футболна звезда, по която въздишаха всички момичета. Беше добро момче, помагаше на хората. Всичко ти се удаваше с лекота, никога не си въобрази, че си по-добър от останалите, дори когато това беше самата истина. — Дан замълча. — Имах достатъчно причини да се гордея със сина си. И част от мен наистина се гордееше с теб. Но друга част от мен, онази, която надделя в крайна сметка, не се гордееше с теб. Може да съм ти завиждал. Защото ти имаше живота, за който мечтаех, но никога не получих. Затова… предполагам, затова се опитах да го съсипя. Да заприлича повече на моя. Не знам, Уил. Имаш пълното право да ме мразиш. През всичките тези години ние… ние можехме да бъдем семейство. А сега те са пропилени. Отминали са безвъзвратно.

Роби наруши последвалата тишина:

— Защо ми казваш всичко това?

— Думите не струват пукната пара, но делата… делата, Уил, струват повече от злато. Ти се върна, за да ми помогнеш. Едва не загина заради мен. — Помълча и вдигна един пръст. — Когато се върна тук, ме помоли само за едно нещо. Помоли ме за истината. Затова, предполагам, че е време да я научиш. — Извади отново портфейла си, измъкна от него друга снимка и я подаде на Роби. — Съжалявам за две неща в живота си. Това беше първото.

Роби погледна снимката на майка си.

— А второто? — попита Роби, без да откъсва поглед от нея.

— Че едва не те изгубих.

Очите на възрастния мъж плувнаха в сълзи. Роби също се просълзи. Още едно нещо, което му се случваше за пръв път.

— Не бива да продължаваш да се взираш в миналото — каза Роби. — Гледай само напред.

Баща му поклати глава.

— Какво ми остава?

— Имаш Тай. — Роби си пое дъх и под окуражителния поглед на Рийл добави: — Имаш и мен.

Дан сграбчи ръката му.

— Съжалявам! Толкова съжалявам!

— Всички съжаляваме за нещо, но трябва да продължим напред. Ние с теб ще го направим заедно.

Роби обгърна със здравата си ръка широките рамене на баща си и двамата се прегърнаха.

Джесика Рийл извърна поглед, за да не ги притесни.