Дейвид Балдачи
Виновните (77)

77

На стотина метра от бараката Уил Роби се спъна в корена на едно дърво и се просна на земята, като при падането лицето му се заби в храст с остри като ножове листа. После рамото му се удари в нещо твърдо. Усети как костта му изпуква. Изтърва Тайлър, който се претърколи на земята. Роби стисна ръката си, която кървеше, тъй като раната му се бе отворила отново. Почти не можеше да я движи. Нищо чудно да бе счупена.

Вдигна Тайлър, стисна го с една ръка и продължи да тича. Докато притискаше момченцето към гърдите си, успя да извади телефона си и да набере 911. Не успя да се свърже обаче. Погледна дисплея.

Нямаше обхват.

Чу стъпки след себе си. Тя идваше. Когато погледна назад, Роби видя, че е взела фенерче.

Той сви наляво, промуши се между две дървета и хукна на зигзаг към река Пърл. Като малко момче, а после и като тийнейджър често бе търсил спокойствие и утеха на брега, когато баща му го бе докарвал до сълзи. Сега обаче реката нямаше да му предложи нито спокойствие, нито утеха. А път за бягство. Евентуално.

Удвои усилията си. Ослушваше се напрегнато, но не чуваше изстрел. Молеше се с цялото си сърце Рийл да е още жива. Нямаше представа как ще се върне за нея, но знаеше, че това е следващата му задача. Първо обаче трябваше да се погрижи двамата с Тайлър да оцелеят.

Теренът се бе променил през изминалите две десетилетия, Роби се спъна на няколко пъти и едва не падна отново. В един момент облаците се раздалечиха и позволиха на ярката луна да освети гората.

Това беше добре. Но и зле.

Добре, защото можеше да вижда.

Зле, защото Виктория по-лесно щеше да ги открие.

Нямаше време да осмисли удивителния факт, че гаджето му от гимназията е станала негова мащеха. И че тъкмо тя е убиецът, когото търсеха през цялото време.

При други обстоятелства Роби просто щеше да нападне противника и да го убие. Сега обаче нямаше оръжие, едната му ръка бе извън строя, докато в другата държеше тригодишно дете. А в бараката го очакваше Рийл, която имаше спешна нужда от медицинска помощ.

И накрая, по петите го преследваше въоръжен сериен убиец.

Той изскочи от гората и се озова на влажния, обрасъл с мъх бряг на Пърл.

Погледна наляво, после надясно и накрая право пред себе си. На това място реката не бе по-широка от стотина метра. Но когато приближи. Роби забеляза над водата чифт очи, проблясващи на лунната светлина. Всеки жител на Мисисипи знаеше какво означава това.

Алигатор. Алигаторите ловуваха по всяко време на денонощието, но най-опасни бяха по тъмно.

Роби погледна назад. Стъпките приближаваха. Лъчът на фенерчето се мяркаше сред дърветата.

Настигнеше ли ги, Виктория щеше да ги застреля. Роби не се съмняваше в това. Не знаеше само дали ще убие първо него или Тайлър.

Той сведе поглед към момченцето, което трепереше като листо. Роби нямаше представа каква емоционална травма е нанесло случилото си върху психиката на това невръстно дете, но бе сигурен, че пораженията са сериозни.

Пристъпи към водата. Намираше се на около метър от нея. Двете очи се скриха бавно. Това движение му позволи да види част от туловището на алигатора, включително опашката. Чакаше, дебнеше Роби да влезе във водата. Битката нямаше да продължи дълго. Дори и двете му ръце да бяха здрави и да не носеше дете. Роби трудно би се справил е толкова едър хищник. А при сегашната ситуация нямаше никакъв шанс.

Стъпките зад гърба му приближаваха.

— Уил, само отлагаш неизбежното — извика Виктория. — Винаги съм смятала, че имаш достатъчно смелост. Излез сега и ще те убия първи. Така няма да видиш как умира Тай. Това е най-добрата сделка, която мога да ти предложа.

Роби отстъпи към водата. Нямаше къде да избяга, освен в реката.

Как предпочиташе да умре? От куршума на Виктория? Или от зъбите на алигатора?

Премести Тай в ударената си ръка. Болката бе толкова ужасна, че трябваше да стисне зъби и да се пребори с опасността да припадне. Коленичи и взе от земята камък с размерите на юмрук. Не бе кой знае колко мощно оръжие, но все пак бе нещо. Претегли го в дланта си. Като куотърбек в отбора на гимназията се бе прославил сточните си пасове. Камъкът в ръката му приличаше повече на гюле, отколкото на топка, но разстоянието не бе голямо.

Заслуша се в стъпките пред себе си. И в плискането на водата зад гърба си.

Алигаторът очевидно бе изгубил търпение. Ако Роби не влезеше във водата, той щеше да излезе на сушата, за да заслужи вечерята си.

Тайлър се размърда в ръцете му.

— Тай, моля те, стой мирен. Ще имаме само един шанс. Само един!

Ранената му ръка започваше да изтръпва от тежестта на момченцето.

— Трябва да те пусна. Тай, може ли?

Детето мигом се вкопчи в него с все сили. Болката прониза Роби като мълния. Раната му се отвори изцяло и ризата му почервеня от кръвта, която започна да се стича от мястото, където разкъсването бе засегнало здрава тъкан.

— Тай, само за секунда, миличък. Това е единственият ни шанс. Моля те. Моля те, пусни ме. Повярвай ми. Ще го направиш ли?

Тайлър кимна.

Роби го свали бавно, докато крачетата му докоснаха земята.

— А сега се скрий зад мен — прошепна Роби и погледна назад.

Отново зърна очите на алигатора, но той бе поне на двайсет метра зад тях. Роби погледна напред. Лъчът на фенерчето се показа между дърветата. Секунда по-късно се появи и Виктория. Освети ги с фенерчето и заяви:

— Много разочароващо, Уил. Много.

Роби бе скрил камъка зад гърба си. Стисна го здраво в дланта си. Прецени, че разстоянието между тях е петнайсетина метра. Прекалено голямо. Трябваше да я накара да се приближи.

— Във водата има алигатор — каза той.

Тя направи няколко крачки напред и се усмихна.

— Е, изборът е твой. Алигаторът ще те получи или още сега, или след като те застрелям. На твое място бих предпочела куршума.

— Казах на Тайлър да побегне веднага след като стреляш. Ще бъдеш прекалено далече, за да го уцелиш от такова разстояние. Прекалено дребен е.

— Това лесно може да се поправи.

Тя пристъпи още една крачка. И още една.

Роби прецени разстоянието. Десет метра. Може би по-малко. Девет. Бе уцелвал от доста по-големи разстояния.

— Защо правиш това, Лора?

— Казах ти да не ме наричаш така!

— Но това е името ти. Не Виктория, а Лора. Жената, която обичах. Жената, с която исках да изживея живота си.

— Лъжеш! Ти ме заряза!

— Реших, че ти не ме искаш, Лора. Не само твоите мечти бяха разбити на пух и прах, но и моите. Вярвах, че ще бъдем заедно. Искрено го вярвах!

— Но баща ти ми каза…

— Не е бил прав. Не е знаел какво говори. Бил е ядосан, че го напуснах. Изкарал си го е на теб. Изобщо не е трябвало да ти казва тези неща.

Тя го погледна, очите й плувнаха в сълзи, ръката, стиснала пистолета, се разтрепери.

— Можеш да ме убиеш, ако искаш, но пожали Тайлър. Той не е виновен за нищо!

— Ти си виновен! — изкрещя тя.

— Да, така е. Той няма нищо общо. — Протегна ръка към нея и пристъпи напред. — Дай ми пистолета, Лора. Не е нужно да убиваш никого. Ще ти осигурим помощ. Каквато помощ ти трябва.

Тя се усмихна, а погледът й сякаш се опитваше да го парализира.

— В бараката ме попита как ще свърши всичко това, Уил. Е. няма да ти дам пистолета. Ще свърши така…

Пристъпи към него и показалецът й посегна към спусъка. Това беше краят.

Тайлър изпищя.

Роби се извърна.

Видя покритата с костни плочки глава на алигатора да се надига от водата на по-малко от метър от тях. Бе забравил, че тези животни плуват по-бързо от всеки олимпийски шампион.

Когато Роби впери поглед в страховития хищник, почувства, че времето забавя ход. Сърдечният му ритъм и кръвното му налягане спаднаха. Дишането му се успокои. Достигна точката на абсолютно спокойствие.

Малкото му братче нямаше да загине в челюстите на алигатора.

Роби се прицели с невъоръжено око и хвърли камъка, но не към Виктория, а към алигатора. Оказа се, че годините, изминали от времето, когато играеше в отбора на Кантрел, не са се отразили на точния му удар.

Камъкът удари хищника в едното око със страшна сила. От орбитата му пръсна кръв. Челюстите му се отвориха, но полуослепялото влечуго се дръпна назад и се скри във водите на реката.

Роби се обърна към Виктория. Тя бе скъсила разстоянието с една голяма крачка и сега стоеше на два метра от него. От това разстояние и тригодишният Тайлър можеше да натисне спусъка и да го убие.

Роби нямаше никакво оръжие. Нито идеи. Цевта сочеше право в лицето му.

Погледна Виктория и самодоволното й изражение, което излъчваше триумф.

— Надявам се да си е струвало — каза тихо той.

— Нямаш представа колко си струва. Кой те обича, Уил? Не и аз.

В този миг прозвуча изстрелът.

Роби се приготви да посрещне куршума. Представи си как пада на земята и го обгръща мрак.

Миг по-късно отвори очи и видя, че Виктория продължава да го гледа. Самодоволното изражение бе изчезнало, заменено от изненада. По лицето й се стичаше кръв, която достигна първо устните, а после брадичката, като река, която следва бреговете си.

Роби усети нещо топло на лицето си. Докосна мястото, отдръпна ръката си и видя кръв. Нейната кръв.

В следващата секунда Виктория се свлече настрани и се строполи на земята, а пистолетът падна от безжизнената й ръка. Той отстъпи крачка назад, а Тайлър запищя. Роби протегна ръце към момченцето и го вдигна. Изненадващо, но ранената му ръка не го заболя.

Погледна наляво. И го видя.

Пистолетът му продължаваше да сочи към мястото, където допреди броени секунди бе стояла Виктория.

После Дан бавно свали оръжието.

— Татко!? — възкликна изумено Роби.

Очакваше изстрелът да е дошъл от Рийл, която се е добрала до тук с някакво нечовешко усилие.

В този безкрайно дълъг миг Дан и Уил Роби се взираха един в друг от разстоянието на смъртоносния изстрел. После Дан се втурна към тях и прегърна двамата си синове с малкото сили, които му бяха останали.